Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (20)

17.
ТОМ ОРЛИ

Ханес Суеси лежеше на тежкия работен уотърскутер до Томас Орли. Високият оплешивяващ техник посочи към останките пред тях и каза:

— Това е кораб на Тенанин. Доста е повреден, но не може да има съмнение. Няма котви, само статични пластини по главните подпори. Тенанинците се боят от промяната на реалността. Този кораб не е създаден за вероятностни пътувания. Определено е техен или на тяхна подчинена или съюзническа раса.

Делфините бавно се въртяха наоколо, редувайки се при въздушните резервоари под уотърскутера, изпускайки възбудени сонарни звуци при вида на разбилия се гигантски изтребител.

— Мисля, че си прав, Ханес — каза Том.

Учудващо беше, че въпреки всичко корабът е останал цял. При врязването си в океана той се бе ударил поне в две малки подводни възвишения, като бе оставил значителни вдлъбнатини по тях и бе изорал дълбока бразда в океанското дъно. Беше се спрял най-накрая в морската тиня, точно преди да се разбие в една могила. Скалният й профил изглеждаше груб и застрашителен. Още един по-значителен сблъсък със сигурност би причинил разпадане, като по този начин щеше напълно да погребе останките от кораба.

Орли знаеше, че това спиране е било възможно само благодарение на тенанинските статични щитове. Дори и загиващ, един тенанински кораб винаги се държи докрай. В битка те бяха бавни, трудноподвижни — но и толкова трудни за цялостно разрушаване, колкото е и една хлебарка например.

Беше трудно да се преценят всички повреди. Светлината от повърхността тук долу беше със синкав оттенък и твърде слаба. Делфините нямаше да включат своите фенери, докато Тишуут не кажеше, че е безопасно. За щастие, останките се намираха във твърде плитка вода и все пак достатъчно дълбока, за да ги скрие от шпионски очи.

Една „бутилконоса“ с розов корем се приближи до уотърскутера. Поклащаше се замислено.

— Наистина удивително, нали, Том? — попита тя. — Би трябвало да бъде на милиарди парченца.

На тази дълбочина гласът на делфинката бе странно ясен. Струи въздух от носовата й дупка и сонарни щракания се съчетаваха в едно, за да превърнат речта в интригуваща комбинация от телесни функции. За човек, който не е свързан с морето, говорещ под водата неоделфин звучи по-скоро като настройващ се военен оркестър, отколкото като някой, който говори на език, производен от английски.

— Мислиш ли, че бихме могли да имаме някаква полза от-т него? — попита делфинката.

Орли отново погледна към кораба. Съществуваше възможността в бъркотията на битката никой от онези над Китруп да не е забелязал къде е паднал този кораб. Той вече имаше няколко идеи, една или две от които бяха достатъчно смели и неочаквани — дори идиотски — за да бъдат полезни.

— Нека го огледаме — кимна той. — Предлагам да се разделим на три екипа. Първият ще провери за всякакви излъчвания, особено вероятностни, психични или неутринови радиации, и при наличието на такива, ще неутрализира източника. Членовете му също ще внимават и дали има оцелели от екипажа, макар че това едва ли е възможно. — Суеси изсумтя, докато оглеждаше потъналата развалина. Орли продължи: — Вторият ще се концентрира върху събирането на полезни части. Ще търси пречистени метали, които „Стрийкър“ би могъл да използва. Ако имаме късмет, те могат да открият заместители на детайлите, от които се нуждаем. С твое разрешение, Тишуут, аз ще поема третия екип. Искам да огледам структурата на този кораб и да проуча топографията на района.

Тишуут тракна с челюсти в съгласие.

— Идеята ти е добра, Том. Така и ще направим. Ще оставя Лъки Каа с другия уотърскутер на пост. Оссстаналите веднага ще се разпределят по екипи.

Орли хвана тръбната перка на Тишуут, точно когато тя щеше да изсвири нарежданията си.

— А няма ли да е по-добре да използваме акваланги? Тринарът може да не е толкова ефективен, но предпочитам да изоставя сложните разговори на англически, вместо да рискувам всички да се щурат напред-назад за въздух и някой да пострада.

Тишуут се намуси, но даде съответните нареждания. Отрядът се състоеше от дисциплинирани делфини — най-добрите от екипажа на „Стрийкър“ — така че скоро всички делфини се събраха около уотърскутера, за да получат въздушни маркучи.

Том беше чувал за акваланги, които биха осигурили на делфините достатъчно въздух, без да пречат на речта им. Ако намереше време, той беше скован да се опита да създаде такива с подръчни материали. Говоренето на тринар въобще не беше проблем за него, но той знаеше от опит, че делфините се затрудняват да предават техническа информация на друг език, освен на англически.

Старият Ханес вече мърмореше. Той подаваше аквалангите със зле прикрито недоволство. Главният техник знаеше тринар, но за него троичната логика бе доста трудна. По-общо казано, той беше слаб поет. И очевидно не жадуваше да обсъжда технически въпроси в изсвирени рими.

Всичко зависеше само от тях. Повечето от останалите нисши офицери и членове на екипажа, които бяха тръгнали с тях в спасителния отряд, се бяха върнали на кораба, придружавайки Тошио, Хикахи и останалите жертви на ударните вълни. В отряда бе останал само малък брой делфини. Ако се сблъскаха с някаква опасност, щеше да се наложи да разчитат само на себе си. Никаква помощ от „Стрийкър“ нямаше да може да пристигне навреме.

„Би било добре Джилиън да е тук“, мечтаеше си Том. Не че проучването на извънземни рейдъри беше нейната стихия, но тя познаваше делфините и можеше да се оправя в неприятни ситуации.

Но тя имаше задължения на борда на „Стрийкър“. Опитваше се да разреши загадката на древната мумия. А и в случай на опасност, тя беше единствената на борда, с изключение може би на Крейдейки, която знаеше за машината Нис и за нейната стойност.

Том се усмихна, когато се усети, че отново разсъждава рационално.

„Добре, значи има важни и логични причини двамата да не можем да сме заедно в момента. Приеми това и толкова. Свърши си добре работата тук и ще можеш отново да си с нея след няколко дни.“

Никога не бе имало съмнение, още от мига, в който се срещнаха като младежи, че двамата ще бъдат заедно. Понякога той се чудеше дали техните създатели не са знаели отпреди, още при селекцията на гамети от избраните омъжени двойки, че две от растящите зиготи по-късно ще си паснат до такава степен — чак до телепатията, която те двамата споделяха понякога.

Вероятно това беше щастлива случайност. Генетичното планиране при хората беше твърде ограничено от закони и обичаи. Случайност или не, Том беше благодарен. В мисиите си по поръчение на Съвета на земните видове той бе разбрал, че вселената е опасна и пълна с разочарования. Твърде малко живи същества — дори и подготвените за нея — получаваха достатъчно любов.

Когато аквалангите бяха раздадени, Том използва високоговорителя на уотърскутера, за да усили гласа си:

— Сега всички вие запомнете! Макар всички галактически технологии да се основават на Библиотеката, тази колекция от мъдрост е толкова голяма, че в нея може да присъства почти всякакъв вид машина. Приемайте всичко за капан, докато не го идентифицирате и не установите, че е безвредно. Главната цел на екип едно след обезшумяването на кораба е да открие главните бойни компютри. Там може да има запис на началните етапи на битката над нас. Тази информация би била полезна за капитана. И ще ви помоля, всички вас, внимателно да се оглеждате за глифа на Библиотеката. Ако откриете този символ някъде, моля отбележете мястото му и ми го съобщете. Бих искал да видя с какъв вид микроклон разполагат те. — Той кимна към Тишуут. — Това приемливо ли е за вас, лейтенант?

Четвъртият офицер на „Стрийкър“ тракна с челюсти и кимна. Учтивостта на Орли бе оценена, а и тя по-скоро щеше да си отхапе опашката, отколкото да отхвърли някое негово предложение. „Стрийкър“ бе първата голяма експедиция, ръководена и извършвана от делфини. От самото начало бе ясно, че ще има и някои човеци, чийто съвети ще носят белега на патронажа.

Тя извика на тринар:

Екип едно, със мен —

да се разпръсне, слушайки

Екип две, със Суеси —

да изследва за полезни вещи

Екип три, със Орли —

да му помага в проучването

Не оставяйте нищо земно тук,

което да ни издаде

Почистете след себе си,

ако ви се наложи да дефекирате

Мислете преди да действате —

винаги с ясна логика

А сега, стрийкъри, в тишина —

Напред!

Трите екипа се задвижиха в прецизен строй — група, отличаваща се със синхронните си движения. Съобразно заповедите на Тишуут, единственият звук беше бързото щракане на техните сонари.

Орли докара уотърскутера на около четиридесет метра от грамадата. После потупа Ханес по рамото и се насочи встрани.

Каква прекрасна находка беше този кораб! Орли използваше топлинен спектрограф, за да получи бърз анализ на метала по ръбовете на зейналия процеп в стената на космическия съд. Когато установи съотношенията на различните вторично обработени бета-продукти, той подсвирна, което накара делфините около него да го погледнат учудено. Трябваше да се направят допълнителни проверки, но разумните предположения показваха, че този кораб е построен преди поне тридесет милиона години!

Том поклати глава. Факти като този показваха колко път трябваше да извърви човечеството, за да се изравни с галактяните.

„Обичаме да говорим за расите, ползващи Библиотеката, като за неизобретателни, неспособни на адаптация, носещи се по утъпкани коловози“, мислеше си Орли.

Това, изглежда, до голяма степен беше истина. Много често галактическите раси бяха еднообразни и лишени от въображение. Но…

Той погледна към тъмния, извисяващ се боен кораб и се зачуди.

Имаше легенда, че Прародителите са призовали към непрекъснато търсене на знания, преди да се отправят, преди много еони, към непознати места. Но на практика повечето видове търсеха знания само в Библиотеката. И нейният склад нарастваше съвсем бавно.

Какъв беше смисълът да се търси това, което е било откривано хиляди пъти от онези, които са съществували преди? Беше толкова просто да се подберат например по-напредничави схеми на космически кораби от архивите на Библиотеката и да бъдат изпълнени сляпо, като се разбира едва малка част от това, което се строи. Земята разполагаше с няколко подобни кораба и те бяха истинско чудо.

Съветът на Земните видове, който се занимаваше с отношенията между земните раси и галактическото общество, веднъж почти се поддаде на тази изкушаваща логика. Много хора настояваха да се възприемат галактическите модели, които по-старите раси на свой ред бяха възприели от древните. Те привеждаха за пример Япония, която през деветнадесети век се бе сблъскала с подобен проблем — как да оцелее сред нации, несравнимо по-могъщи от нея. Япония бе концентрирала цялата си енергия в това да се научи да имитира своите съседи и най-накрая бе успяла да стане точно като тях.

Мнозинството в Съвета на Земните видове, включително и почти всички китообразни негови членове, не се бе съгласило. Те смятаха Библиотеката за гърне с мед — нещо изкушаващо и вероятно хранително, но също така и ужасен капан.

Те се бояха от синдрома на „Златната ера“… изкушението да „гледаш назад“ — да търсиш мъдрост в най-старите и прашни текстове, вместо в последните издания.

С изключение на няколко раси, като Кантен и Тимбрими, галактическото общество като цяло изглеждаше застинало точно в този тип менталност. Библиотеката беше техният пръв и последен изход от всеки проблем. Фактът, че древните записи почти винаги съдържаха нещо полезно, не правеше този подход по-малко противен за много от земните жители, включително за Том, Джилиън и техния наставник, старият Джейкъб Демуа.

Излизайки от затворения кръг на технологичните традиции, Земните лидери бяха убедени, че дори в този късен период на галактическата история има неща, които могат само да спечелят от обновяването си. За раса като човешката, гордостта беше важно нещо.

Сираците често не разполагат с нищо друго.

Но това беше доказателство за силата на подхода от Златната ера. Всеки детайл доказваше качествата на този кораб. Дори и като развалина, той имаше изящно проста конструкция, макар че бе отрупан с ненужни украшения. С просто око никъде не се виждаха заварени части. Скобите и свръзките винаги бяха подчинени на някаква друга цел. Една например поддържаше статичен диск, но очевидно служеше и като заглушител за избягване предозирането на вероятността. Орли смяташе, че може да открие и други подобрения, които биха могли да се появят само след еони постепенно усъвършенстване на един древен модел.

Той бе изненадан от декадентската пищност на формата — показност, която намираше за доста арогантна и необичайна дори за извънземните.

Една от главните му задачи на борда на „Стрийкър“ беше да оценява извънземните апаратури — особено свързаните с военната област. Този кораб не бе най-доброто, с което галактяните разполагаха, и все пак го караше да се чувства като древния човекоядец от Нова Гвинея, който се гордее с новия си, зареждащ се през дулото мускет, но с болка осъзнава съществуването на картечници.

Том вдигна глава. Екипът му се събираше. Той включи хидрофона си.

— Всички ли са готови? Добре тогава. Подекип две, насочете се към онзи каньон и проверете дали стига до края на хребета. Би скъсил обратния ни път към „Стрийкър“.

Чу потвърждаващо изсвирване от Карача-джеф, ръководител на подекип две. Отлично. На този делфин можеше да се разчита.

— Бъдете предпазливи — добави той, докато се отдалечаваха. После махна на останалите да го последват в развалината през пробойната в корпуса.

Влязоха в притъмнените коридори на един загадъчно познат интериор. Навсякъде се виждаха следи от всеобщия характер на галактическата култура, над който се наслагваха и идиосинкразиите на една специфична чужда раса. Светлинните табла бяха идентични с тези по корабите на стотици видове, но пространствата между тях бяха украсени с крещящи на цвят тенанински йероглифи.

Орли внимателно оглеждаше всичко. Но през цялото време търсеше едно нещо, един символ, който можеше да бъде открит навсякъде в Петте Свързани Галактики — сияещата спирала.

Те ще ми съобщят, когато го открият, припомни си той. Делфините знаят, че се интересувам от това.

Но и това се надявам да не подозират колко силно желая да видя този глиф.