Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (46)

43.
АКИ

Едножичният кабел бе почти невидим сред камъните и тинята по морското дъно. Дори на светлината на фенера от бронята на Аки той издаваше слабо сияние като от паяжина тук-там сред скалите и седиментите, минаващи по билото на този подводен хребет.

Кабелът бе създаден така, че да е труден за откриване; той беше единственият сигурен начин за свръзка на „Стрийкър“ с двата работещи отвън екипа, без да се издава местонахождението на кораба. На Аки му се бе наложило да търси в продължение на повече от час, използвайки най-добрите инструменти и знаейки горе-долу къде, преди да открие линията за свръзка с острова. По времето, когато включи своята нервна присадка в кабела, повече от половината кислород в акваланга му бе изразходван.

Много време му бе отнело самото измъкване от кораба. А Аки дори не бе сигурен дали тръгването му е останало незабелязано. Мълчаливият отговорник за екипировката не бе трябвало да пита за съответна заповед, когато Аки бе поискал акваланг. Друг делфин, който работеше в двигателния отсек, но явно не беше на вахта, го бе последвал, когато излезе от залата с екипировка и Аки трябваше да се измъкне през външния люк, за да се отърве от Стеноса.

За по-малко от два дни сред екипажа на „Стрийкър“ бе настъпила подмолна промяна. Беше се извършило ново разпределение на властта. Членове на екипажа, които преди това имаха слабо влияние, сега си пробиваха път към началото на хранителните ленти и заемаха властни пози, докато други изпълняваха задълженията си с наведен поглед и отпуснати перки.

Рангът и официалното положение нямаха връзка с това. Подобни неща не бяха от значение на „Стрийкър“. Делфините бяха по-склонни да обръщат внимание на промените по отношение на действителното доминиране, отколкото на формалната власт.

Сега дори расизмът изглежда бе станал фактор. Голям брой от новите фигури на властта бяха от подвида Стенос.

Това наподобяваше неофициален преврат. Официално Таката-Джим заемаше мястото на Крейдейки до събирането на корабния съвет. Но във водите на „Стрийкър“ се усащаше, че стадото има нов водач. Приближените на стария водач бяха низвергнати, а тези на новия плуваха в авангард.

Аки намираше всичко това за твърде нелогично и донякъде възмутително. То го караше да мисли, че дори внимателно подбраните делфини от екипажа на „Стрийкър“ при стресова ситуация се подчиняваха на древния модел на поведение. Сега разбираше какво имаха предвид галактяните, когато казваха, че триста години на ъплифт са твърде кратко време, за да бъде една раса готова за космически кораби.

Това беше грубата реалност, която принуждаваше Аки да се чувства член на подчинена раса повече отколкото преди — в смесената егалитарна колония на Калафия.

Но откритието все пак му помогна донякъде. Донесе му примитивно задоволство от собствения му бунтовен акт. Според закона той извършваше сериозно престъпление, напускайки кораба, за да се свърже с Джилиън Баскин, въпреки точно определените заповеди на действащия капитан.

Но сега Аки имаше чувството, че знае истината. Той бе член на екипаж от недействителни астронавти. И нямаше никакъв начин, като се изключеше едно евентуално магическо възстановяване на Крейдейки, да се измъкнат от тази каша без намесата на техните патрони.

А по този въпрос той не се доверяваше на Игнасио Метц или на Емерсън Д’Анити, дори и на Тошио. Беше съгласен с Макани, че тяхната единствена надежда бе в завръщането на Джилиън Баскин или на мистър Орли.

Той вече бе приел, че Орли е загинал. Останалите от екипажа също вярваха в това, което беше и още една причина за рухването на дисциплината и морала след инцидента с Крейдейки.

Комуникационният кабел тихо изпрати един тон директно в статоакустичния му нерв, докато Аки нетърпеливо чакаше Тошио да се върне с Джилиън. Сега, когато Чарлз Дарт не беше във връзка, тази линия не се използваше за нищо друго, но с всяка изминала секунда рискът резонансът от присадката на Аки да бъде доловен, се увеличаваше. Той бе направил така, че да не могат да засекат разговора му, но дори един тъп делфин-оператор не би могъл по някое време да не обърне внимание на страничните ефекти.

Къде ли са те? — чудеше се той. — Със сигурност знаят, че не разполагам с много въздух. А и тази метална вода така дразни кожата!

Аки дишаше бавно, за да се успокои. През ума му пребяга едно учебно стихче от Кинийнк.

„Минало“ е това, което някога е било —

останка, наричана спомен…

В него лежат причините

за това, което е сега.

 

„Бъдеще“ е това, което ще бъде —

въображаемо, рядко разбирано…

В него лежат резултатите

на това, което е сега.

 

„Настояще“ е тази кратка реалност —

отминаваща, винаги тлееща…,

доказателство за шегата

в понятието „сега“.

Минало, бъдеще и настояще бяха сред най-трудните за обяснение идеи, особено на тринар. Стихчето имаше за цел да обясни причинната връзка по начина, по който я виждаха човешките патрони и повечето от останалите разумни раси, като в същото време запазваше основните положения в разбиранията на китообразните за живота.

Всичко това изглеждаше съвсем просто за Аки. От време на време се чудеше защо някои от тези земни делфини имат толкова големи проблеми с подобни идеи. Мислиш, представяш си действията и последиците от тях, преценяваш какви ще бъдат различните резултати и после действаш! Ако бъдещето е неясно, правиш всичко, на което си способен и се надяваш.

Така хората бяха оцелели през годините на своето ужасяващо сирашко невежество. Аки не разбираше защо това бе толкова трудно за неговия народ, особено когато пътят беше посочен.

— Аки? Тук е Тошио. Джилиън идва. Трябваше да прекъсне нещо важно, затова аз изтичах напред. Добре ли си?

Аки въздъхна.

В дълбините

със сърбяща дупка носова

Стоя аз и чакам

когато дългът ми го изисква,

 

докато вълната

се надига…

— Чакай — извика Тошио, прекъсвайки стиховете. Аки се намръщи. Тошио никога нямаше да развие чувство за стил.

— Ето я Джилиън — завърши Тошио. — Пази се, Аки!

По линията отново изпращя.

Ти също,

партньоре в гмурканията

……наши.

— Аки? — Това беше гласът на Джилиън Баскин, добил метално звучене от лошата връзка. — Какво има, скъпи? Можеш ли да ми обясниш какво става на кораба? Защо Крейдейки не може да разговаря с мен?

Аки не мислеше, че тя ще попита първо за това. Беше очаквал главната й грижа да е Том Орли. Е, не той бе този, който трябваше да повдига въпроса, щом тя не го бе направила.

Макани —

Търпеливата лечителка

Ме изпрати тук.

с предупреждение за опасност

 

Ням и неподвижен

лежи Крейдейки,

„Стрийкър“ е заплашен

От участ нерадна,

 

а привкусът

на атавизъм

разваля водите…

На другия край настъпи мълчание. Без съмнение Джилиън формулираше следващия си въпрос по начин, който би му позволил да отговори на тринар, без да се замисли. Това беше нещо, което за съжаление понякога убягваше на Тошио.

Аки внезапно вдигна глава. Какъв беше този звук? Идваше не от връзката, а от тъмните води, които го заобикаляха.

— Аки — започна Джилиън, — ще ти задавам въпроси, които изискват троични отговори. Моля те да пренебрегнеш поетичното си изкуство за сметка на краткостта на отговорите.

С удоволствие, стига да мога, помисли си Аки. Той често се бе питал защо е толкова трудно да водиш конкретен разговор на тринар, без да се отвличаш в поетически алюзии. Беше му също толкова роден език, колкото и англическия и все пак понякога отвлечеността му го ядосваше.

— Аки, Крейдейки пренебрегва ли Рибите-на-Мечтите, преследва ли ги или просто ги храни?

Джилиън питаше дали Крейдейки е способен да използва инструменти, дали е тежко ранен или е мъртъв. Тя някак бе успяла да стигне до същността на проблема. Аки имаше възможност да отговори с впечатляваща простота.

Преследва сепии

в най-дълбоки води.

Ето, отново онзи звук! Бързо щракане, идващо от не много далеч. Защо, по дяволите, нервната му присадка бе свързана със смущенията по линията! Звуците идваха от прекалено близо, за да има някакво съмнение. Някой го дебнеше.

— Добре, Аки, следващият въпрос: дали Хикахи успокоява всички със своите рими на Кинийнк, дали отразява подчинението на групата си или пее в абсолютно мълчание?

Сонарът на делфина е съвсем директен. Аки почувства, че краят на един звуков сигнал минава точно над него, без да го докосне. Той се долепи колкото се може по-плътно до дъното и направи усилие да насочи собствените си нервни сигнали в мекия пясък. Искаше му се да протегне една от ръчките на бронята си и да се хване за някакъв камък за по-голяма устойчивост, но се боеше, че жуженето на двигателите може да бъде чуто.

Абсолютно мълчание

изличава спомена

за Хикахи

 

Абсолютно мълчание

идва и от Тишуут

и Суеси

Искаше му се да не е тук, а на спокойното си работно място в „Стрийкър“.

— Добре, това мълчание означава ли, че са пленени? Или изчакват, опасявайки се от нападение? Или е мълчанието на хранещи се риби?

Аки тъкмо щеше да отговори, когато изведнъж попадна в центъра на мощен звуков сигнал, дошъл директно към него от ляво. Почувства се като внезапно осветен от ярка светлина. Без съмнение, делфинът над него го беше открил.

Таката-Джим

прекъсва връзките

 

Моите задължения

вече не са мои

 

Неговите делфини вярват

на лъжливите му песни

Аки се ядоса, че част от думите му се получиха по-скоро като звук, отколкото като импулси, изпратени по кабела. Вече нямаше смисъл да се крие. Приготви се да прекъсне връзката и да се обърне към нападателя. Изстреля звуков сигнал, с който се надяваше да го вцепени поне за момент.

Отзвукът от сигнала се върна с отчетлив образ. Това беше един шумен звук, подсказващ, че край него плува много едър делфин.

К’та-Джон! Аки разчете отзвука веднага.

— Аки, какво става? В сражение ли влизаш? Ако е необходимо, прекъсни връзката. Връщам се на кораба колкото мога по-бързо…

Дългът бе изпълнен; Аки прекъсна връзката и отскочи встрани.

Направи го тъкмо навреме. Синьозелен лъч от лазерен бластер изсвистя на мястото, където бе стоял само преди секунди.

„Значи така, — помисли той, докато се спускаше към каньона близо до океанския хребет. — Чукоглавият е решил да ме пречука, без да спазва никакви условности.“

Той бързо се превъртя надясно и се стрелна надолу към сенките.

 

 

Делфините бяха известни с нежеланието си да убиват каквото и да е същество, дишащо въздух, но това не означаваше, че бяха тесногръда раса. Дори преди ъплифта хора бяха ставали свидетели на случаи, когато един делфин убива друг. При превръщането им в пътуваща в космоса раса, хората ги бяха направили и по-решителни в тази област.

Ярък лъч просъска само на метър пред Аки. Той стисна челюсти и се гмурна. Още един изстрел за малко не удари тръбните му перки. Той изви и се шмугна в сянката на една издадена скала.

Лазерната пушка на К’та-Джон можеше да убива от разстояние, докато електрическият оксижен в бронята на Аки, както и всички добавъчни инструменти, бе годен само за близка употреба. Очевидно единствената му надежда беше в бягството или в хитростта.

Тук долу беше много тъмно. Червеникавите оттенъци бяха изчезнали. От дневната светлина достигаха само сини и зелени отблясъци, осветяващи изпълнения със сенки пейзаж. Аки използва преимуществото на неравния терен и се вмъкна в тесния процеп между две остри скали. След това спря и се ослуша.

Отзвуците, които долавяше, му разкриха само, че Кта-Джон е някъде наблизо. Аки се надяваше собственото му дишане да не е толкова шумно, колкото му се струваше, че е.

Той запита бронята си по нервен път. Микрокомпютърът в нейната рамка му извести, че в акваланга му остава въздух за по-малко от половин час. Това определено ограничаваше възможността му да чака.

Челюстите на Аки изскърцаха. Искаше му се да стисне мощния гръбнак на К’та-Джон в зъбите си, макар да знаеше, че не може да мери сили с гигантския Стенос.

Нямаше начин да разбере дали К’та-Джон го преследва на своя глава или изпълнява заповед на Таката-Джим. Но ако съществуваше някакъв заговор на Стеносите, то те щяха да убият безпомощния Крейдейки незабавно. Каквито бяха неразумни, можеше да им хрумне, че могат да нападнат и Джилиън, ако тя не се окажеше особено внимателна при връщането си на кораба. От самата мисъл, че някой делфин би могъл да участва в подобно престъпление, на Аки му се догади.

Трябва да се върна и да помогна на Макани да защити Крейдейки до завръщането на Джилиън! Това е най-важното в момента.

Той се измъкна от процепа и заплува на зигзаг по дъното към един малък каньон на югоизток. Тази посока на водеше нито към „Стрийкър“, нито към острова на Тошио и останките от тенанианския кораб. Това беше посоката, която К’та-Джон едва ли щеше да наблюдава.

Аки чуваше как гигантът го търси със звукови сигнали. Мощните излъчвания засега не го засичаха. Имаше големи шансове да получи добра преднина преди да бъде открит.

И все пак това не бе толкова приятно, колкото насладата, която щеше да изпита, ако успееше да изненада К’та-Джон, впивайки челюст в гениталиите му!

 

 

Джилиън се извърна от комуникационния пулт и видя безпокойство в очите на Тошио. То го правеше да изглежда много млад. Изражението на силния и опитен мъж бе изчезнало. Сега Тошио бе просто един юнга, който току-що бе разбрал, че капитанът му е парализиран. И сега най-добрият му приятел вероятно се сражаваше за живота си. Той гледаше към нея, надявайки се, че ще получи уверение за оправянето на всичко.

Джилиън хвана ръката на младежа и го придърпа в прегръдките си. Задържа го въпреки протестите му, докато раменете му се отпуснаха и той зарови лице в рамото й, притискайки я силно.

Когато най-сетне се отдръпна, Тошио не я погледна, а се извърна и обърса очи с опакото на ръката си.

— Ще взема Кипиру с мен — каза му Джилиън. — Мислиш ли, че ти, Сах’от и Дени можете да справите без него?

Тошио кимна. Гласът му бе разтреперан, но той скоро успя да го овладее.

— Да, сър. Сах’от може да създаде малки проблеми, когато му прехвърля някои от задълженията на Кипиру. Но аз наблюдавах начина, по който вие се справяте с него. Мисля, че ще мога да се справя.

— Чудесно. Опитай се също да отърваваш Дени от него. Сега ти ще бъдеш военният ръководител. Сигурна съм, че ще се справиш отлично.

Джилиън се насочи към лагера край езерцето, за да събере екипировката си. Тошио се приближи до брега и включи хидрофонния високоговорител, за да съобщи на двата делфина, че са необходими. Сах’от и Кипиру бяха тръгнали преди около час, за да са готови за вечерния излаз на аборигените.

— Ако е необходимо, ще дойда с вас, Джилиън.

Тя поклати глава, докато събираше записките и инструментите си.

— Не, Тошио. Работата на Дени с кикуите е много важна. Ти си този, който трябва да внимава тя да не подпали гората с някоя клечка в прекалената си заетост. Освен това искам да поддържаш илюзията, че съм още на острова. Мислиш ли, че можеш да направиш това за мен? — Джилиън закопча непремокаемата си раница и започна да съблича ризата и шортите си. Отначало Тошио се извърна и се изчерви.

После забеляза, че Джилиън не обръща внимание на това дали я гледа. Може да не я видя никога повече, помисли си той. Чудя се дали знае какво прави за мен?

— Да, сър — каза той. Устата му бе почти пресъхнала. — Ще се държа измъчено и нетърпеливо с доктор Дарт, както винаги. А ако Таката-Джим ви потърси, ще… ще кажа, че сте се оттеглила някъде, ъ-ъ, тъгувайки.

Джилиън тъкмо се готвеше да облече водолазния си костюм. Вдигна поглед към него, изненадана от болката в думите му. После се засмя.

С две широки крачки се хвърли към него и го притисна в нова прегръдка. Без да се замисли, Тошио обгърна с ръце гладката кожа на кръста й.

— Ти си добър човек, Тош — каза тя, целувайки го по бузата. — И, знаеш ли, станал си доста по-висок от мен. Излъжеш ли Таката-Джим, от теб за нула време ще стане отличен заговорник.

Тошио кимна и затвори очи.

— Да, госпожо — каза той, притискайки я още по-силно.