Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (52)

49.
ПСИ-БОМБАТА

Купчината от частично изсъхнали водорасли образуваше възвишение сред морето от увивни растения. Том беше издигнал нисък навес с непотребните части от шейната, създавайки си по този начин едно грубо убежище. Той седеше на входа в очакване сред предутринната мрачина и дъвчеше една протеинова пръчка.

Раните му бяха почистени по-възможно най-добрия начин и покрити с втвърдени ленти от медицинска пяна. С храна в стомаха си и с успокояването на част от болките той почти се почувства отново човек.

Провери малкия си осмотичен дестилатор. Горната му част, една чиста торбичка с филтриран отвор в единия край, съдържаше дебел слой солена вода и утайка. Една от манерките под филтъра беше почти пълна.

Том погледна часовника си. Оставаха само пет минути. Нямаше време да напълни дестилатора с нов запас пенлива вода. Дори нямаше да успее да почисти филтрите преди избухването на бомбата.

Той вдигна манерката, затегна здраво капачката й и я сложи в джоба на бедрото си. Измъкна филтъра и отстрани по-голяма част от утайката, преди да затвори дестилатора и да го напъха под колана си. Филтърът вероятно не отстраняваше всички разтворени във водата метални соли. Не беше пригоден за условията на Китруп. И въпреки това малкият пакет вероятно бе най-ценното му имущество в момента.

Светещите цифри на часовника му показваха, че остават три минути.

Том вдигна поглед към небето. На изток бе слабо просветляло, а звездите бяха започнали да избледняват. Предстоеше една ясна и затова и много студена сутрин. Той потрепера и закопча плътно водолазния си костюм. Присви колене.

Една минута.

Когато експлозията се осъществеше, тя щеше да прилича на най-мощния звук, който той някога бе чувал. На най-ярката светлина. Нямаше как да се предпази.

Искаше му се да закрие уши и очи, като че ли предстоеше истински взрив. Вместо това той се взря в една точка на хоризонта и започна да брои в такт с всеки свой дъх. Свободно си позволи да изпадне в транс.

— … седем… осем… девет… десет… — Някаква лекота изпълни гърдите му. Усещането се разпростря по цялото му тяло, притъпяващо и облекчаващо.

Светлината от малкото звезди на запад се пречупваше и създаваше лъчиста паяжина пред полуспуснатите му клепачи, докато той очакваше беззвучната експлозия.

 

 

— Сах’от, казах, че съм готов да те сменя сега!

Сах’от се извъртя и погледна Тошио.

— Само още няколко минути, о’кей? Слушшшам нещо!

Тошио се намръщи. Не беше очаквал това от Сах’от! Бе дошъл да смени делфина-лингвист по-рано, защото Сах’от мразеше да работи с робота-сонда!

— Какво става, Тош? — Дени се изправи в спалния си чувал, потри очи и се взря в утринния сумрак.

— Не зная, Дени. Предложих да поема работата, за да не се налага на Сах’от да се разправя с Чарли Дарт, когато се обади. Но той отказва.

Дени сви рамене.

— В такъв случай негова си работа. На теб какво ти пука?

Тошио почувства, че към устните му напира рязък отговор, но успя да го задържи. Нямаше да обръща внимание на Дени, докато тя не се събудеше напълно и не започнеше да се държи цивилизовано.

Дени го бе изненадала след заминаването на Джилиън Баскин и Кипиру, приемайки неговото командване без възражения. През последните два дни тя изглеждаше заинтересувана само от своите микроскопи и проби, като пренебрегваше дори похотливите закачки на Сах’от и отговаряше едносрично на всички въпроси.

Тошио коленичи до комуникационния пулт, свързан с чрез кабел с уотърскутера на Сах’от. Изписа на монитора един въпрос и се намръщи при вида на резултата.

— Сах’от! — каза ядосано той. — Ела тук!

— След сссек… — гласът на делфина звучеше разсеяно.

Тошио присви устни.

ВЕДНАГА ТУК

ще се покажеш

или набързо ще прекъсне ЦЯЛОТО

ти по-нататъшно слушане!

Чу как Дени ахна зад него. Тя вероятно не бе разбрала избухването му на тринар в детайли, но бе схванала основната идея. Тошио се почувства оправдан. Това беше тест. Той не бе способен да е спокоен като Джилиън Баскин, но трябваше да си осигури подчинение, иначе щеше да е безполезен като офицер.

Сах’от гледаше към него, мигайки озадачено. След което въздъхна и се приближи към брега на басейна.

— Сах’от, ти не си отбелязал никаква геологическа информация от четири часа насам! А за същото време си спуснал сондата с двеста метра по-надолу! Какво ти става?

Стеносът неуверено се въртеше от една страна на друга. Накрая заговори плахо:

— Чувам някаква п-песен…

Последната дума заглъхна, преди Тошио да се увери в нея. Той погледна към неоделфина, неспособен да повярва на ушите си.

— Ти чуваш какво?

— Песссен…

Тошио вдигна ръце, после ги отпусна. Окончателно се е побъркал, помисли си той. Първо Дени, сега и Сах’от. Отговарям за двама психично болни!

Усети, че Дени се приближава към басейна.

— Слушай, Сах’от — започна Тошио. — Доктор Дарт скоро ще се обади. Как мислиш, че ще реагира, когато…

— Аз ще се заема с него, когато се обади — каза тихо Дени.

— Ти? — Дени беше прекарала последните четиридесет часа, проклинайки дървото-сонда и проблема, възложен й от Таката-Джим по молба на Чарлз Дарт. Това почти напълно бе преустановило нейната работа с Кикуите. Тошио не можеше да допусне, че тя иска да говори с шимпанзето.

— Да, аз. Това, което имам да му кажа, може да го накара напълно да забрави за робота, така че просто освободи Сах’от. Щом твърди, че е чул пеене, може пък и да е истина.

Тошио се втренчи в нея, после сви рамене. Добре. Моята задача е да защитавам тези двамата, а не да поправям научните им заблуждения. Само се надявам Джилиън да оправи положението на кораба, за да мога да докладвам какво става тук.

Дени клекна край водата, за да поговори със Сах’от. Тя започна бавно и сериозно, търпеливо приемайки бавния му англиче-резултат от продължителния му сеанс с робота.

Дени искаше да се гмурне и да изследва сърцевината на металното възвишение. Сах’от склони да я придружи, ако тя изчакаше, докато транскрибира още малко от неговата „музика“. Дени се съгласи, явно напълно необезпокоена от влизането във водата заедно с делфина.

Тошио седна и зачака неизбежното позвъняване от кораба. Спътниците му се бяха променили за една нощ, а той нямаше и най-бегла представа защо!

Очите му го дразнеха. Разтърка ги, но това не му помогна.

Премигна и се опита да погледне към Дени и Сах’от. Ставаше му все по-трудно да фокусира погледа си. Между него и басейна се разстла мъгла. Внезапно почувства усещане за нещо ужасно. То предстоеше да се случи. То сякаш пулсиращо се движеше от тила му към една точка между плешките му.

Сложи ръце на ушите си.

— Дени? Сах’от? Долавяте ли… — той извика последните думи, но едва успя да чуе собствения си глас.

Те погледнаха към него. Дени се изправи и с озадачен вид направи крачка в негова посока.

След миг очите й се разшириха от изненада. Тошио видя неясно раздвижване в ъглите на зрителното си поле. После в гората си появиха кикуи, носещи се към тях през храстите!

Тошио се опита да извади бластера си, знаейки, че вече е твърде късно. Аборигените вече връхлитаха върху тях, размахвайки късите си ръце и пищейки с тънки високи гласчета. Три се блъснаха в него, а две се хвърлиха срещу Дени. Като се бореше с тях, той падна на земята, опитвайки се да държи далеч от лицето си острите им нокти, докато стържещият шум в ума му се засилваше.

И тогава кикуите в миг изчезнаха!

Въпреки дращещия шум в главата си, Тошио се напрегна да се изправи и огледа.

Дени се мяташе напред-назад по земята, стенейки. Тошио се опасяваше да не е наранена от ноктите на кикуите, но когато се търкулна към него, той видя по нея само повърхностни одрасквания.

С треперещи ръце извади бластера си. Неколцината кикуи, които се виждаха наоколо, не се движеха към тях, а пищяха, бързаха към басейна и скачаха в него.

Това не е тяхно дело, помисли си Тошио.

Все едно, че хиляди нокти дращеха по огромна черна учебна дъска.

Телепатична атака! Трябва да се скрием! Трябва да приглушим удара! Трябва да се гмурнем, както постъпиха аборигените!

Главата му бучеше, докато запълзя към басейна. Скоро се спря.

„Не мога да довлека Дени дотук, а и няма да успеем да си сложим акваланги, след като се тресем по такъв начин!“

Промени посоката на пълзенето си и се добра до едно растящо край басейна дърво. Седна и опря гърба си на дънера. Опита се да се концентрира, въпреки пращенето в ума му.

Спомни си на какво те учеше мистър Орли, юнга! Мисли за ума си и влез в него. РАЗБЕРИ илюзиите на врага… Слушай небрежно лъжите му… Използвай философията на Ин и Янг… логиката и вярата, за да устоиш…

Дени стенеше и се търкаляше в прахта на няколко метра от него. Тошио пусна бластера в скута си, за да е готов, когато врагът се приближеше. Той повика Дени, надвиквайки крещящия шум.

— Дени! Вслушай се в своя пулс! Във всеки свой дъх! Те са истински звуци! Това не е!

Той видя, че тя леко се извръща към него. В очите й личеше агония, докато притискаше побелелите си обезкървени ръце към ушите си. Пищенето се усилваше.

— Брой ударите на сърцето си, Дени! Те са… те са като океана, като прибоя! Дени! — извика той. — Чувала ли си някога звук, по-мощен от прибоя? Може ли нещо или някой да изкрещи толкова силно, че да заглуши прилива?

Тя се взираше в него, опитвайки се да изпълни съветите му. Той я виждаше как вдишва дълбоко, като леко отваряше уста, броейки.

— Да! Брой, Дени! Вдишванията и ударите на сърцето си! Има ли звук, който приливът на сърцето ти да не може да надвие?

Тя прикова поглед в очите му, а той — в нейните.

Постепенно, докато воят в главата му достигна до кресчендо, Тошио видя как тя леко му кимна и благодарно му се усмихна.

Сах’от почувства същото. Още когато го връхлетя психичната вълна, басейнът се изпълни с ужасени кикуи. Сах’от беше залян от най-разнообразни шумове, идващи отвън и отвътре. Беше по-заслепяващо от прожектор.

Прииска му се да се гмурне далеч от какофонията. Отблъсквайки завладяващата го паника, той се насили да остане спокоен.

Опита се да отдели шумовете, мислейки на първо място за човеците. Дени и Тошио изглеждаха по-зле от него. Може би бяха по-чувствителни спрямо телепатичната атака. Нямаше как да им помогне!

Кикуите бяха ужасени; пищяха, докато се хвърляха в басейна.

:?: Бягай! Далеч…

от нещастните големи същества

:?: Някой да помогне…

на нещастните големи същества!

Това се носеше от устите на малките създания… Когато се съсредоточи, му се стори, че психичната атака прилича на вик за помощ. Усещането беше невероятно болезнено, но той го посрещна и се опита да го проумее.

Мислеше, че осъществява напредък — вероятно вече го преодоляваше — когато се добави още един глас, който той чу по нервната си свръзка със сондата! Песента отдолу, която се бе опитвал да дешифрира през цялата нощ, се бе пробудила отново. Тя долиташе от дълбините на Китруп. Простотата й предполагаше разбиране.

 

+ КОЙ ВИКА? —

— КОЙ ДРЪЗВА ДА НИ БЕЗПОКОИ +

 

Сах’от изстена, прекъсвайки връзката си със сондата. Три крещящи шума, идващи от различни нива на интелект, бяха предостатъчно. Още един и щеше да полудее!

 

 

Тенанианецът Буолт се страхуваше, въпреки че един офицер в служба на Великите Духове не трябваше да се бои от смъртта или от живи врагове.

Совалката се измъкна от люка на неговия флагман „Куегсфайър“. Гигантските врати, масивни и устойчиви, се затвориха зад тях. Пилотът на совалката пое курс към флагмана на Танду.

Танду.

Гребенът на Буолт се изправи с увереност. Щеше да изгуби енергия при престоя си във ледената атмосфера на тандуанския кораб, но беше абсолютно необходимо да запази достолепието си.

Може би един съюз със Зоро щеше да бъде по-малко неприятен. Зороанците поне приличаха повече на тенанинанците, отколкото студенокръвните тандуанците и живееха при нормална температура. Освен това, подчинените на Зоро раси бяха от твърде интересни видове, които народът на Буолт сам би желал да ъплифтира.

Щеше да е по-добре за тях, ако беше така, помисли си той. Защото ние не сме жестоки патрони.

Ако косматите зороанци бяха груби и нагли, то тандуанците бяха ужасяващи създания. Техните подопечни раси бяха странни същества, само от мисълта за които опашката на Буолт настръхваше.

Буолт се намръщи от отвращение. Политиката водеше към странни съюзи. Зоранците бяха най-могъщи сред оцелелите. Тенанинанците бяха най-слаби от главните сили. И макар че философията на Танду бе най-отблъскващата сред тези на противниците на Учението на Абдикатора, в момента те бяха единствените, които стояха на пътя на Зороанския триумф. Тенанианците трябваше да се съюзят с тях поне засега.

Ако тандуанците започнеха да вземат надмощие, тенанианците щяха да имат още една възможност да сменят съюзниците си. Това бе ставало вече няколко пъти и щеше да се случи отново.

Буолт се настройваше за предстоящата среща. Беше твърдо решен да не разкрива ужаса си от факта, че стъпва на тандуански кораб!

На Танду изглежда не им пукаше какво рискуват със своите налудничави, слабо овладени вероятностни пътувания. Откачените манипулации с реалността на техните поданици от расата Еписпарх често им позволяваха да се придвижват по-бързо от своите съперници. Но понякога резултатът от измененията в космическото време бе поглъщането на цели групи кораби и безвъзвратното изхвърляне на тандуанците и техните врагове от вселената! Това беше лудост!

Само дано не използват извратения си начин за пътуване, докато аз съм на борда, сподавено се обадиха молитвените органи на Буолт. Нека начертаем бойните си планове и да свършваме.

Корабите на Танду се появиха в полезрението — шантави, подобни на кокили конструкции, които пренебрегваха всякакви защитни приспособления за сметка на невероятната си бързина и мощ.

Разбира се, дори тези необикновени кораби бяха просто вариации на древни модели от Библиотеката. Танду бяха дръзки, но сред техните престъпления не фигурираше стремежът към оригиналност.

Земните същества в много отношения бяха доста по-оригинални от тандуанците. Техните небрежни технологии бяха просташки навик, произлезъл от оскъдно ъплифтиране.

Буолт се чудеше какво ли правят „делфините“ в момента. Жалко за бедните същества, ако ги докопаха тандуанците или дори зороанците! Даже тези примитивни морски бозайници, подопечни на една груба и космата хищна раса, заслужаваха да бъдат защитени, ако бе възможно.

Разбира се, съществуваха и по-важни неща. Не трябваше да им се позволи да скрият информацията, която притежаваха!

Буолт забеляза, че във възбудата му ноктите на пръстите му са изскочили. Той ги прибра обратно и се замисли, докато совалката се приближаваше към ескадрилата на Танду.

Мислите му бяха прекъснати от внезапен хлад, който накара гърдите му да потреперят… някакво смущение на психично ниво.

— Оператор! — викна той. — Свържете се с флагмана! Вижте дали потвърждават този зов!

— Незабавно, Генерал-Протекторе!

Буолт овладя вълнението си. Телепатичната енергия, която беше доловил, можеше да бъде вража уловка. Все пак я бе почувствал като истинска. Носеше образа на „Крондорсфайър“, който никой вече не се надяваше да види отново!

Изпълни го решителност. В предстоящите преговори щеше да поиска още една услуга. Тандуанците трябваше да осигурят още малко сътрудничество в замяна на помощта на тенанинците.

— Потвърден е, сър. Това е бойният кораб „Крондорсфайър“ — каза пилотът с тръпнещ от радост глас. Гребенът на Буолт се изпъна одобрително. Той втренчено гледаше нарастващите метални очертания пред него и се подготвяше за конфронтацията, за преговорите и за очакването.

 

 

Бей Кухуан слушаше китови песни — редки и скъпи записи, които й струваха месечната заплата преди време — когато детекторите засякоха сигнала. Тя неохотно свали слушалките си и отбеляза посоката и интензитета. Имаше толкова много сигнали… бомби, изстрели и капани. Един от малките уазуни й посочи, че точно този сигнал беше излъчен от самата водна планета.

Бей среса мустачките си и се замисли.

— Мисля, че това променя нещата, малки мои. Дали да не напуснем този пръстен от метеорити и да се приближим до мястото на действието? Не е ли време да известим на земляните, че тук, в космоса, има и някой, който им е приятел?

Уазуните изцвърчаха в отговор, че стратегията е нейна работа. Според законите на съюза, те бяха шпиони, а не стратези.

Бей одобри техния сарказъм. Беше много приятен.

— Много добре — каза тя. — Нека тогава се опитаме да се приближим до планетата.

 

 

Хикахи припряно се допита до бойния компютър на скифа.

— Това е някакъв вид телепатично оръжие — обяви тя по хидрофона на екипажа, работещ в извънземната развалина. Англическият й беше уверен и прецизен, акцентиран със спокойните обертонове на Кинийнк. — Не откривам други белези на нападение, поради което считам, че долавяме отзвук от битката в космоса. Усещали сссме и други преди, макар и не толкова силни. Намираме се дълбоко под водата и сме частично защитени от психичните вълни. Стиснете зъби, стрийкъри! Опитайте се да не обръщате внимание на удара. Върнете се към задълженията си с ясен разсъдък.

Тя изключи говорителите. Хикахи знаеше, че Тишуут дори и в момента се движи сред работниците, шегувайки се и поддържайки висок духа им.

Телепатичният шум приличаше на дразнещ сърбеж, но сърбеж със странен ритъм. Пулсираше като някакъв код, който тя не можеше добре да схване.

Хикахи погледна към Ханес Суеси, който седеше наблизо с уморен вид. Той щеше да се оттегли за неколкочасова почивка, но явно псионичният удар влияеше по-тежко на него, отколкото на делфините. Бе го оприличил на дращенето на нокти по черна дъска.

— Сещам се за две възможности, Хикахи. Едната означава добри новини. А другата е най-лошото, което може да ни се случи.

Тя кимна с гладката си глава.

— Ние постоянно проверяваме комуникационната система, изпратихме трима куриери със съобщения и въпреки всичко от кораба идва само мълчание. Трябва да предположа най-лошото.

— Че „Стрийкър“ е превзет. — Суеси затвори очи.

— Да. Псссихичната атака идва от повърхността на планетата. Може би галактяните и в момента се бият около кораба — или около това, което е останало от него. — Хикахи взе решение. — Ще се върна на „Стрийкър“ със скифа. Ще изчакам, докато оборудваш помещения за работния екип в тенанинския кораб. Ти се нуждаеш от мощността на скифа, за да презаредиш акумулаторите на тази черупка.

Суеси кимна. Хикахи явно изгаряше от нетърпение да тръгне по-скоро.

— Тогава ще се върна навън да помогна.

— Но ти току-що се освободи от дежурство. Не мога да ти разреша това.

Суеси поклати глава.

— Виж, Хикахи, когато ние организираме убежището си в бойния кораб, ще можем да изпомпаме вътре пречистена оксивода за делфините и те ще могат да си почиват пълноценно. Освен това, тенанинският рейдър е добре защитен срещу телепатичния крясък. И най-важното, аз ще имам свое собствено помещение, което ще е сухо, без тълпа от писукащи, шегуващи се деца, които ме хапят в гръб, веднага щом се обърна на другата страна! — Погледът му беше леко ироничен.

Хикахи меко се усмихна.

— В такъв случай почакай минутка, Създателю на Чудни Играчки. Аз също ще изляза навън и ще ти помогна. Работата ще ни разсссее от дращенето на извънземните нокти.

 

 

Зороанката Крат не почувства неприятни трептения. Корабът й бе защитен срещу психични дразнения. Тя научи за смущенията от екипажа. Взе с умерен интерес информационния бюлетин от пиланеца Кулабера.

Бяха засекли много подобни сигнали в течение на битката. Но никой не беше дошъл от планетата. В непосредствена близост до Китруп бяха станали само няколко незначителни схватки.

При нормални обстоятелства тя просто щеше да заповяда изстрелването на самонасочващо се торпедо и да забрави за произшествието. Очакваният танду-тенаниски съюз се формираше наблизо и тя трябваше да планира противодействие. Но нещо, свързано с този сигнал, я заинтригува.

— Определете точния произход на този сигнал върху планетарната карта — нареди тя на пиланеца. — Отбележете и местата на всички известни падания на вражески кораби върху Китруп.

— До момента те сигурно наброяват десетки и местоположенията им са доста неопределени — излая пиланският статистик. Гласът му бе висок и остър. Устата му се разтваряше за всяка сричка, а косматите му мигли се вееха над малките му черни очи.

Крат не го удостои и с поглед. Само изсъска:

— Намесата на зороанците за прекратяване подчинението на Пила към Киза не ви е направила Старша раса. Смяташ ли, че е нужно да поставяш под въпрос заповедите ми? Както едно глезено шимпанзе прави с човек?

Кулабера се разтрепера и бързо се поклони. Якият Пиланец се отдалечи към информационния център.

Крат измърка доволно. Да, пиланците бяха толкова близо до перфектното. Арогантни и властни спрямо собствените си подопечни и съседи, те припваха да изпълнят всеки каприз на зороанците. Колко хубаво е да си от Старша раса!

За това тя дължеше нещо на хората. За няколко века те почти бяха изместили тимбримите като същества, даващи независимост на подчинените си раси. Те символизираха всичко грешно в ъплифт-либерализма. Когато Земята бъдеше най-сетне покорена и на хората бъдеше даден статус на подопечни, трябваше да ги замести нечий друг лош пример.

Крат включи една лична комуникационна линия. Екранът се освети от образа на зороанката Притил, младата командирка на един от корабите във флотилията на Крат.

— Да, флотска майко. — Притил се поклони бавно и демонстративно. — Слушам ви.

Езиците на Крат потрепераха от наглостта на младата женска.

— Кораб номер шестнадесет се забави в последната битка, Притил.

— Аз не мисля така. — Притил оглеждаше нокътя си. Тя го почистваше пред екрана — нетактичност, предвидена да покаже безразличие.

Младите женски рядко съзнаваха, че истинската обида трябва да бъде прикрита и на жертвата да е необходимо време, за да я открие. Крат реши, че трябва да предаде на Притил този урок.

— Необходима ти е почивка за поправки. В следващата битка кораб номер шестнадесет ще бъде почти неизползваем. Все пак има един начин да спечелим чест и евентуално плячка.

Притил вдигна поглед, изразяващ нарастващ интерес.

— Да, флотска майко?

— Прихванахме сигнал, който звучи като от враг, молещ за помощ. Аз подозирам, че може да означава нещо друго.

Вкусът на загадката очевидно изкушаваше Притил.

— Слушам ви внимателно, групова майко.

Крат се усмихна пред тази предопределеност. Тя знаеше, че по-младите командирки тайно вярват на всички легенди за предчувствията на Крат. Тя знаеше, че Притил ще прояви интерес.

Трябва още много да се учиш, мислеше си Крат, преди да ме свалиш и да заемеш моя пост, Притил. Още много белези трябва да покрият младата ти козина. Ще ми бъде приятно да те обучавам, докато настъпи този ден, дъще моя.

 

 

Джилиън и Макани вдигнаха глави, когато Таката-Джим и Игнасио Метц влязоха в корабния санаториум, придружени от три яки, солидно екипирани и мрачни Стеноса.

Уатасети нададе неразбираем вик на възмущение и се изправи пред тях. Асистентките на Макани зацвърчаха зад гърба на корабния лекар.

Джилиън срещна погледа на Макани. Мигът на конфронтацията бе настъпил. Сега щяха да разберат дали Макани само си е въобразявала. Джилиън все още таеше надежда, че Таката-Джим и Метц имат приемливи причини за действията си и че случилото се с Крейдейки е наистина случайно.

Макани вече си имаше определено мнение. Аки, младият юнкер от Калафия, още не се бе завърнал. Докторът гледаше към Таката-Джим като към тигрова акула. Изражението на лицето на мъжкия делфин почти с нищо не опровергаваше този образ.

Джилиън разполагаше с тайно оръжие, но се бе заклела никога да не го използва, освен при непосредствена опасност. Нека те действат първи, помисли си тя. Нека си разкрият картите докрай, преди ние да извадим последния си коз.

Началото можеше да бъде опасно. Тя бе имала време само да се свърже за кратко с Нис от кабинета си, преди да се добере до санаториума. Положението й можеше да стане много тежко, ако не бе преценила точно степента на обхваналия „Стрийкър“ атавизъм. Може би трябваше да остави Кипиру при себе си.

— Доктор Баскин! — Игнасио Метц се бе хванал за една доста отдалечена дръжка в стената и бе оставил на един въоръжен Стенос да мине пред него. — Радвам се да ви видя отново, но защо не известихте за пристигането си?

— Това е грубо нарушение на правилата за безопасност, докторе — добави Таката-Джим.

Значи играта е такава, помисли си Джилиън. И те ще се опитат да използват това, за да ме натикат в клетка.

— Ами, аз дойдох за сбирката на корабния съвет, уважаеми делфин и човек. Получих известие от доктор Макани, която ме повика за него. Съжалявам, ако вашите свързочници не са доловили моя отговор. Чух, че повечето от тях са нови и неопитни в тази работа.

Таката-Джим се намръщи. Беше напълно възможно тя наистина да бе изпратила такъв сигнал, който да се бе загубил в суматохата на мостика.

— Съобщението на Макани сссъщо е в противоречие със заповедите! А вашето връщане е против моите особени инструкции!

Джилиън си придаде удивен израз.

— Нима тя просто не е предавала вашия сигнал за свикване на корабния съвет? Правилата са ясни. Вие трябва да свикате корабен съвет двадесет и четири часа след смъртта на капитана или неспособността му да изпълнява функциите си.

— Приготовленията за това бяха в ход! Но при извънредно положение действащият капитан може да изчака със свикването на съвета. Когато се сблъсквам с явно неподчинение на заповеди, аз съм в правото ссси да…

Джилиън се напрегна. Подготовката й нямаше да е от полза, ако Таката-Джим се проявеше ирационално. Можеше да й се наложи да скочи над редицата автоматични лекари към парапета отгоре. Кабинетът й беше само на няколко крачки.

— … да наредя да бъдете задържани под-д стража и изслушани едва след премахването на извънредното положение.

Джилиън се вгледа в израженията на стражите. Дали наистина щяха да склонят да навредят на един човек? Реши, че може би наистина е така.

Устата й беше пресъхнала, но тя с нищо не издаде чувствата си.

— Надценили сте законния си статус, лейтенант — отговори внимателно тя. — Мисля, че малцина от делфините на борда ще бъдат изненадани да научат, че…

Думите заседнаха в гърлото й. Джилиън почувства как по гърба й пробягаха ледени тръпки, докато въздухът сякаш се завъртя около нея. След това, когато се хвана за една дръжка в стената, един дълбок ръмжащ звук започна да се надига във вътрешността на главата й.

Другите я гледаха втренчено, озадачени от поведението й. След миг и те го почувстваха.

Таката-Джим се извъртя и извика:

— Псионично оръжие! Макани, свържи ме с мостика! Ние сме нападнати!

Делфинът-лекар се дръпна встрани, удивена от бързината на Таката-Джим, който се стрелна край нея. Джилиън притисна ръце към ушите си и видя, че Метц прави същото, докато стържещият звук се усилваше. Стражите бяха смутени, и уплашено удряха наоколо с могъщите си перки.

„Дали да не побягна сега?“, опита се да се замисли Джилиън. Но ако това е нападение, ние трябва да изоставим разправиите и да обединим силите си.

— Невежжжи! — викаше Таката-Джим в комуникационния пулт. — Какво означава само на около хиляда мили оттук?! Определете го т-точно!… Защо не включите активните сензори?

— Чакайте! — изкрещя Джилиън. Тя плясна с ръце. Сред мъглата от надигаща се в нея радост тя започна да се смее.

Таката-Джим продължи да се кара на екипажа на мостика, но всички останали се извърнаха изненадано към нея.

Джилиън се смееше. Тя пляскаше във водата, пръскаше близкия автомат, дори хвана Уатасети за извиващата му се опашка. Тогава и Таката-Джим замлъкна, удивен от явно невротичния й изблик на радост. Той се втренчи в нея, нехаещ за бесните крясъци, идващи от мостика.

— Том! — извика тя на глас. — Аз ти казах, че не можеш да умреш! По дяволите, аз те обичам, копеле такова!… О, ако аз бях заминала, щях вече да съм се върнала обратно!

Делфините я гледаха и очите им непрекъснато се разширяваха, докато осъзнаваха за какво говори тя.

Тя се смееше, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Том — говореше тя нежно, — казах ти, че не можеш да умреш! — И сляпо прегръщаше всеки около себе си.

 

 

Някакви звуци достигнаха до Крейдейки, докато лежеше в безтегловност.

Приличаше на слушане на Бетовен или на опит наистина да разбереш песен на кашалот.

Някой бе оставил радиовръзката включена в случай, че той издаде нови звуци. Никой не се бе сетил, че връзката се осъществява и в двете посоки. Думите от външното помещение проникваха в гравитационния резервоар.

Звуците бяха мъчителни като духовете на значението в една велика симфония — намекващи, че композиторът е доловил нещо, което нотите могат само бегло да отразят, а думите никога няма дори да доближат.

Таката-Джим викаше и порицаваше. Заплашителният му тон бе ясно доловим. Както и предпазливостта в гласа на Джилиън Баскин. Само ако можеше да разбира думите! Но англическият бе загубен за него.

Крейдейки знаеше, че корабът му е в опасност и че той не може да помогне с нищо. Старите богове не бяха свършили с него и нямаше да му позволят да мръдне. Имаха да му показват още много, преди да станеше готов да служи на целите им.

Той се бе примирил с периодичните епизоди на ужас — като потопяването за бой с гигантски октопод, последвано от издигане за почивка преди новото спускане в хаоса. Когато дойдеха да го отведат ДОЛУ, той отново щеше да попадне във водовъртежа на въображаеми символи, пулсиращи сънища, които удряха като с чук инженерния му ум с настойчивите импресии на отвъдното.

Това не би било възможно, ако не бяха увредени говорните му центрове. Крейдейки скърбеше за загубата на речта. Той слушаше звуците от говор, идващи от външния свят, концентрирайки се с всички сили върху тайнствената им музикалност, която му беше така близка.

„Не всичко е загубено“, реши той след известно време. Бе успял да разпознае няколко откъслечни думи. Прости думи, най-вече имена на предмети или същества или прости действия, свързани с тях.

На това бяха способни и далечните му прадеди.

Но той не можеше да запомни повече от три или четири думи поред, така че беше невъзможно да схване един разговор. Успяваше с много усилия да разгадае някое изречение, само за да го забрави напълно, когато се заловеше със следващото. Беше мъчително трудно и най-накрая си наложи да прекрати напразните си опити.

„Това не е начинът“, реши той.

Трябваше да се опита да открие модела, каза си. Да използва триковете, които старите богове бяха използвали спрямо него. Да обобщава. Да усвоява… подобно на опита да разбере какво е чувствал Бетовен, потопявайки се в загадката на Концерта за цигулка.

Сърдитите звуци на ядосани разумни същества се носеха по микрофона. Шумовете се удряха в стените на помещението и се пръскаха като малки капчици. След ужасяващата красота на онова ДОЛУ, той се чувстваше отвратен. Насили се да слуша, да търси начин — някакъв скромен начин да помогне на „Стрийкър“ и неговия екипаж.

Желанието се надигаше в него, докато той се концентрираше. Търсеше център, фокус в хаотичните звуци.

Омраза

неясна

у мен се надига

Да пренебрегваш акулите

е смъртоносно…

Да предизвикаш

акулите!

е глупав опортюнизъм…

Въпреки волята си, той почувства, че започва да пее на глас. Опита се да спре, знаейки до какво ще доведе това, но звуците неволно се излъчваха от челото му, последвани скоро от поредица тихи стонове.

Звуците от спора в санаториума се отдалечаваха, докато собствената му песен оплиташе все по-плътна и по-плътна паяжина около него. Бучащите, пращящи отзвуци караха стените да изчезват и наоколо се създаваше една нова реалност. Нечие тъмно присъствие се формираше край него.

Без думи той му каза да се маха.

: Не: Ние Се Върнахме: Имаш Още Какво Да Учиш:

Доколкото зная, вие сте само един мой делириум! Никой от вас не може да издаде свой собствен звук! Винаги говорите само с отражения от моя сонар!

: Твоите Сигнали Били Ли Са Някога Толкова Сложни?:

Кой знае на какво е способно моето подсъзнание? В спомените ми има повече странни звуци, отколкото някога е чувало друго китообразно! Бил съм на места, където живи облаци свирят на укротени урагани! Чувал съм пулсациите на черни дупки и съм слушал песните на звезди.

: Това Са Само Допълнителни Доказателства, Че Ти Си Този, Който Ни Трябва: Който Ни Е Необходим:

Аз съм необходим тук!

: Наистина. Ела, Крейдейки:

Старият бог К-К-Ки-Крий се приближи по-близо. Звуково прозрачната му фигура блестеше. Острите му зъби просветваха. Фантазия или не, гигантското същество започна да се движи, водейки го както преди със себе си, а той бе безсилен да се съпротивлява.

: ДОЛУ:

Тогава, точно когато примирението започна да завладява Крейдейки, той чу един звук. Чудно как не идваше от него, отразен в откачения му сън. Звукът идваше отнякъде другаде, мощен и настойчив!

: Не Обръщай Внимание: Ела:

Умът на Крейдейки се хвърли след него, сякаш звукът беше ято от барбуни, въпреки че шумът се усили до оглушителни децибели.

: Ти Си Чувствителен: Притежаваш Телепатия, Която Не Си Познавал Досега: Още Не Знаеш Ползата От Нея: Откажи Се От Бързите Успехи: Тръгни По Трудния Път:

Крейдейки се засмя и открито прие външния шум. Той избухна в него, разбивайки светещата чернота на стария бог на звукови частици, които тлееха и постепенно изчезваха.

: Този Път Е Загубен За Теб:

: Крейдейки:

След което богът с голямото чело изчезна. Крейдейки се засмя на избавлението си от жестоката илюзия, благодарен за новия звук, който го бе освободил.

Но шумът продължаваше да нараства. Победата се превърна в паника, докато звукът се усилваше и се превръщаше в налягане в главата му, притискащо стените на черепа му, блъскащо настойчиво, за да излезе навън.

Крейдейки нададе бълбукащ писък на отчаяние, докато се опитваше да яхне бучащия прилив.