Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Startide Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, София, 1994

Поредица „Избрана световна фантастика“ №7

Превод: Александър Жеков, Евгени Орлов, 1994

Редактор: Теодор Михайлов

Формат 84/108/32. Печатни коли 36

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от niki_gr)

21.
ДЕНИ И ТОШИО

Дени провери зарядите още веднъж. В тесния коридор между корените на дървото-сонда бе тъмно и тясно. Лампичката на шлема й оформяше неправилни сенки сред плътния лабиринт от корени.

Тя извика нагоре:

— Свършваш ли, Тошио?

Той залагаше своите експлозиви в по-горната част, близо до повърхността на металното възвишение.

— Да, Дени. Ако си готова, слизай долу. Аз ще дойда след минута.

Тя не можеше да види дори краката му, които бяха някъде над нея. Гласът му звучеше променен в тесния, пълен с вода гъсталак. Позволението да излезе оттам беше облекчение за нея.

Тя бавно се насочи надолу, борейки се с пристъпите на клаустрофобия. Това не беше работа, която Дени би си избрала някога. Но тя трябваше да бъде свършена, а двата делфина по природа не бяха квалифицирани за нея.

По средата на пътя си надолу, тя се заплете в разклонението на някакво пълзящо растение. Когато се дръпна, не можа да се измъкне. Тегленето само я оплиташе още повече и тя живо си припомни разказа на Тошио за водораслото-убиец. Обзе я паника, но си наложи да спре да рита, да си поеме дълбоко дъх и за огледа капана.

Той беше просто една загнила лиана, която ножът й успя лесно да разреже. Дени продължи спускането си по-внимателно и най-после успя да се измъкне в пещерата под металното възвишение. Кипиру и Сах’от чакаха там. Подобните на маркуч акваланги покриваха носовите им дупки и увиваха телата им. Блясъкът от фаровете на двата уотърскутера се разпръскваше от хилядите малки нишки, които сякаш изпълваха помещението с плаваща мъгла. Бледа светлина се процеждаше през отвора на пещерата, откъдето бяха влезли.

Детонациите, които ще звучат в

тази скална клетка

Не ще са тези на

успешен риболов!

Дени погледна към Сах’от, без да е сигурна, че е разбрала думите му.

— О, да! По-добре е да излезем навън, когато Тошио включи детонаторите. Експлозията ще отекне и тук. Не мисля, че оставането ни ще е много здравословно.

Кипиру кимна в съгласие. По пътя им от кораба дотук военният ръководител през повечето време бе мълчал.

Дени огледа подводната пещера. Подобните на корали микроскопични паразити бяха изградили своя замък върху богатите силикатни скали на едно океанско хълмче. Структурата бе нараствала бавно, но когато възвишението най-после се бе издигнало над океанската повърхност, животът на върха му бе станал възможен. Сред появилата се растителност беше и дървото-сонда.

Това растение по някакъв начин проникваше през металната сърцевина на възвишението и достигаше до органично полезния слой под нея. Минералите биваха изтеглени и доставяни горе. Отдолу се образуваше пещера, която след време вероятно отново щеше да погълне металното възвишение.

Нещо странно в тази организация изненада еколога у Дени. В микроклона на Библиотеката на борда на „Стрийкър“ не се споменаваше изобщо за металните възвишения, което бе странно.

Трудно бе да се повярва, че дървото-сонда можеше да се развива постепенно в тази среда, както правеха повечето видове. Защото за дървото да успее да пробие бе въпрос на живот и смърт, изискващ голяма мощ и упорство. Дени се чудеше как бе станало това.

А какво ставаше с възвишенията, когато пропадаха в приготвените от дърветата-сонди пещери? Тя бе видяла някои пропасти, които бяха погълнали своите възвишения. Дълбините им бяха мъгливи и странни и очевидно доста по-дълбоки, отколкото тя би предположила.

Тя освети със своята лампичка подножието на възвишението. Това, което видя, бе доста стряскащо. Дени бе очаквала нещо назъбено и неправилно, а не едно поле от ярки вдлъбнатини по блестящата метална вътрешност.

Тя доплува до една от по-големите вдлъбнатини, като взе и камерата си. Чарлз Дарт би се радвал да получи снимки и образци от тази експедиция. Тя го познаваше твърде добре, за да очаква благодарности. По-вероятно всяка мъчителна снимка или скала щяха да го накарат отчаяно да въздиша по нейния провал да проследи очевидни главни жили.

Дълбоко в една от вдлъбнатините нещо помръдна, извивайки се и обръщайки се бавно. Дени пренасочи своята лампичка и се вгледа отблизо. Беше някакъв вид корен. Тя видя как няколко малки плуващи нишки в обсега на висящото пипало бяха хванати и вкарани в пукнатината. Дени взе няколко за сака си с образци.

— Да вървим, Дени! — чу тя вика на Тошио. Долови и бръмчене от минаващия край нея уотърскутер. — Качвай се! Разполагаме само с пет минути!

— Добре, добре. Само минутка. — Професионалното любопитство за миг надделя над останалите й мисли. Дени не можеше да проумее защо едно живо същество ще се крие в неосветената вътрешност на една грамада от почти чист метал. Тя се протегна навътре във вдлъбнатината и сграбчи извиващото се пипало. След това се опря в скалата и дръпна рязко.

В началото пъргавият корен остана непреклонен и дори сякаш я дръпна. Възможността да е попаднала в капан ясно се оформи в ума й.

Изведнъж коренът се откъсна. Дени хвърли бърз поглед на блестящия твърд край, докато слагаше образеца в сака си. Подскочи и се отблъсна от металната повърхност.

Кипиру я погледна с укор, когато тя се хвана за уотърскутера. Той насочи машината към входа на пещерата и към светлината, където ги чакаха Тошио и Сах’от. Секунди по-късно силен трус разпрати бучащи отзвуци през процепите.

 

 

Те почакаха един час, после отново влязоха в пещерата. Зарядите бяха разбили ствола на дървото-сонда там, където се врязваше в долния край на металното възвишение. Откъснатият дънер се поклащаше под ъгъл, спускайки се надолу в мрачните дълбини. От процепа в подножието на възвишението все още падаха малки парчета. Пещерата под острова бе изпълнена с въртящи се растителни останки.

Те внимателно се приближиха към образувалия се от взрива процеп.

— По-добре първо да го проверя с робот — каза Тошио. — Може да са останали нестабилни парчета в ствола на дървото.

Аз ще свърша това, катерачо по стълби

Роботите ще ги насочва моят присаден сензор

Тошио кимна.

— Да, прав си. Направи го, Кипиру. — Пилотът със своя директен нервно-механичен сензор щеше да насочва сондата много по-успешно от Тошио. От хората на борда само Емерсън Д’Анити и Томас Орли притежаваха подобни киборгски умения. Щеше да мине много време, преди повечето хора да могат да се справят със страничните ефекти от имитацията на механични сензори толкова добре, колкото делфините, които се нуждаеха от тях много повече.

Под ръководството на Кипиру една малка сонда се отдели от края на уотърскутера. Тя се насочи към процепа и изчезна в него.

Тошио не бе очаквал да ги изпратят отново навън с Кипиру толкова скоро, след като, според собственото му мнение, никой от тях не се бе държал особено правилно. Важността на тяхната мисия — да помагат и да пазят двама важни учени — го смущаваше още повече. Защо Крейдейки не бе възложил това на някого другиго? На някого, на когото можеше повече да се разчита?

Разбира се, капитанът можеше да ги е изпратил вън от кораба, за да не му пречат. Но това също не звучеше логично.

Тошио реши да не се опитва да проумее логиката на Крейдейки. Изглежда именно в същността й лежеше нейната загадъчност. Може би един капитан трябваше да бъде точно такъв. Тошио знаеше само, че той и Кипиру трябваше да се справят успешно със задачите си в тази мисия.

Като юнга той официално бе с по-висш чин от Кипиру. Но традицията правеше пилотите началници на юнгите, ако нямаше друга заповед от по-висша инстанция. Тошио щеше да помага на Дени и Сах’от в техните проучвания. За проблемите, свързани със сигурността, щеше да отговаря Кипиру.

Тошио все още бе изненадан от факта, че останалите спираха и го слушаха, когато предлагаше нещо. Неговите мнения обикновено биваха приемани. Подобна ситуация изискваше време, за да се свикне с нея.

Екранът показваше картина, изпращана от сондата-робот — кухо цилиндрично пространство, минаващо през порест метал. От опорите, крепящи ствола на дървото-сонда, бяха останали само натрошени отломъци. Пред камерата непрекъснато падаха малки парчета.

Докато роботът се издигаше, светлината, идваща отгоре, постепенно ставаше все по-ярка през бледата омара от мехурчета.

— Мислиш ли, че процепът е достатъчно широк, за да може през него да мине уотърскутер? — попита Тошио. Кипиру изсвири, съобщавайки че проходът изглежда плавателен.

Роботът достигна до басейн, широк няколко метра. Камерата му обхващаше околностите, предавайки образи на синьо небе и плътна зелена растителност. Високият дънер на дървото-сонда бе рухнал в гората. Стените на басейна пречеха да се видят разрушенията, които падането му бе причинило, но Тошио бе сигурен, че не е паднал в посока към селището на аборигените.

Бяха се притеснявали, че пробиването на път към вътрешността на острова с взривове може да уплаши ловците-събирачи. Поеха риска, защото обичайното акостиране на брега на коварния остров щеше да е опасно и глупаво появяване в обхвата на галактическите шпионски сателити. А случайното падане на едно дърво на острова едва ли щеше да бъде забелязано от някого отгоре.

— О-о! — посочи Тошио.

Дени се приближи към екрана.

— Какво има, Тош? Някакъв проблем ли?

Кипиру спря камерата, която приключваше своя оглед.

— Ей там — каза Тошио. — Онази поклащаща се купчина корали, която е надвиснала над басейна. Изглежда ще падне.

— Добре, а не може ли роботът да подложи нещо, с което да спре падането й?

— Не знам. Ти как смяташ, Кипиру?

Има нещо, което би свършило работа,

ако имаме късмет.

Ние ще рискуваме

и ще направим опит

Кипиру се взря в екрана и се концентрира. Тошио знаеше, че пилотът следи звуковите образи, които се предаваха по неговата нервна приставка. По негово нареждане роботът се придвижи към ръба на басейна, механичните му ръце хванаха порестия метал и го избутаха напред. Малък дъжд от камъчета се посипа отгоре, докато той наместваше своеобразната подпора.

— Внимавай! — извика Тошио.

Поклащащата се скала се наклони напред. Камерата показа, че тя се люлее застрашително. Дени се дръпна назад от екрана. В този миг скалата се прекатури и се разби в робота.

Образът на екрана заподскача. Дени продължи да гледа в него, но Тошио и Кипиру преместиха погледите си към края на дънера. Изведнъж от процепа се изсипа поток от предмети, които изчезнаха в мрака под тях. Отломките проблясваха на фона на фаровете на уотърскутера, докато пропадаха в пропастта.

След дългото мълчание Кипиру заговори пръв.

Сондата пропадна долу —

двигателите й не работят,

Бях спасен, но тя е

разрушена;

Ала все още свири

с приглушени и измъчени сигнали

Кипиру имаше предвид, че сондата все още му пращаше сигнали от мястото, където някой невидим ръб най-после бе спрял падането й. Нейният малък мозък и предавателят й не бяха повредени и Кипиру не бе получил шока, който едно внезапно прекъсване би предизвикало в свързаната със сондата негова нервна система.

Но двигателите на робота бяха унищожени. Той бе пропаднал, но за добро.

Това сигурно беше последната преграда.

Аз ще тръгна пръв

внимателно

проучвайки.

Дени, уотърскутера вземи и ме охранявай!

Преди Кипиру или Тошио да могат да го спрат, Сах’от скочи от уотърскутера си. Той загреба мощно с перките си и изчезна в процепа. Кипиру и Тошио се спогледаха, споделяйки лошото си мнение за ненормалните цивилни.

„Можеше поне да вземе една камера със себе си“, помисли си Тошио. Но в такъв случай, ако Сах’от бе изчакал, Тошио щеше да има възможност да настои на съмнителното си право да проучи прохода.

Той погледна към Дени. Тя гледаше екрана на сондата, сякаш той можеше да даде някаква информация за това, което се случва със Сах’от. Трябваше да я извади от вцепенението и да я подсети да поеме управлението на другия уотърскутер.

Тошио винаги бе мислил за Дени Зудман като за един по-възрастен учен, приятелски настроен, но загадъчен. Сега разбра, че тя не е много по-опитна от него. И макар че имаше славата и положението на истински професионалист, на нея й липсваше изобретателността, която офицерската подготовка даваше на Тошио. Тя никога нямаше да се сблъска с тези хора, неща и ситуации, които той щеше да срещне в своята кариера.

Юнгата отново погледна към прохода. Кипиру нервно изпускаше мехурчета. Ако Сах’от не се върнеше, скоро щеше да им се наложи да решат какво да направят.

Сах’от явно беше генетичен експеримент, при който гените предполагаха характер, формиран при оптимум изчисления. Ако предвиждането беше успешно, характерът се оказваше типичния за един неоделфин. Този процес имитираше, но в много по-бързи темпове, сегрегацията и смесването, които се осъществяваха в природата.

Но понякога подобни експерименти даваха непредвидени резултати.

Тошио не бе убеден, че има доверие на Сах’от. Странностите му не бяха дълбоки и непроницаеми като загадъчността на Крейдейки.

Делфинът се държеше като някои лицемерни хора, които юнгата бе срещал.

А освен това и любовните закачки на Сах’от към Дени. Не че Тошио бе прекалено предвзет. Подобни занимания не бяха строго забранени, но обикновено създаваха проблеми.

Очевидно Дени дори не се досещаше за несъзнателните си действия, с които окуражаваше Сах’от. Тошио се чудеше дали ще има смелостта да й го каже. Или това въобще не беше негова работа.

Измина още една напрегната минута. Тогава, точно когато Тошио сам щеше да тръгне, Сах’от изскочи от прохода и се спусна към тях.

Пътят е чист — към въздуха ще ви поведа

Кипиру насочи уотърскутера си към делфина-антрополог и изписука нещо с такава висока честота, че Тошио не можа да го схване съвсем, въпреки добития на Калафия усет.

Устата на Сах’от се изви и затвори в неохотен израз на подчинение. Все пак в очите му имаше нещо предизвикателно. Той гледаше към Дени, даже докато се обръщаше, за да подаде в знак на извинение един от коремните си плавници към устата на Кипиру.

Пилотът го захапа символично, след което се извърна към останалите.

Пътят е чист —

аз му вярвам.

А сега да вървим —

да хвърлим тези акваланги

Да заговорим като жители земни

за задачите наши

И да срещнем съдбата си

братя-астронавти.

Уотърскутерът се придвижи под прохода в дънера на дървото-сонда, след което се издигна сред облак от мехурчета. Другите го последваха.