Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Startide Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, София, 1994

Поредица „Избрана световна фантастика“ №7

Превод: Александър Жеков, Евгени Орлов, 1994

Редактор: Теодор Михайлов

Формат 84/108/32. Печатни коли 36

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от niki_gr)

70.
ХИКАХИ

Нуждата да се движи тихо поддържаше скоростта й малко по-висока от тази на уотърскутер. Беше изнервящо.

Лишена от връзка с когото и да е за повече от ден, Хикахи изучаваше пейзажа около себе си, за да избегне мислите за Крейдейки и „Стрийкър“. Рано или късно щеше да разбере какво се е случило. А дотогава притесненията само щяха да я изморяват.

Утринната светлина се процеждаше до дъното на каньона, докато тя се движеше на изток и после на север. Покривки от виещи се водорасли се носеха над нея, а риби с медни гърбове се стрелваха за кратко край скифа, докато той не ги оставеше назад.

Веднъж тя забеляза нещо дълго и змиеподобно, което бързо се шмугна в морска пещера при приближаването й. Нямаше време да спира и да го проучва, но засне морското чудовище, минавайки край него.

Какво ще правя, ако намеря „Стрийкър“ унищожен? Ще се върна при тенанинската развалина незабавно. Там се нуждаят от мен. Но тогава аз ще съм капитан. А криенето на дъното на океана не е дълготрайно решение. Не в този смъртоносен свят.

Мога ли да преговарям за предаването ни?

Ако се стигнеше дотам, тя нямаше да позволи Галактяните да я хванат жива. Тя беше една от малцината, която с точните си бележки можеше да намери верния обратен курс към изоставената флотилия.

Може би трябва да изпратя екипажа в безопасност и тогава да се опитам да се измъкна със скифа, размишляваше тя. Не че скифът би могъл да стигне до Земята, дори и ако преодолее блокадата на Галактяните. Но някой трябва да се опита да съобщи на Земята. Може би ще се намери начин фанатиците да бъдат наказани… поведението им да им струва толкова скъпо, че да се замислят, преди повторно да заплашват Земляни.

Хикахи знаеше, че мечтае. След няколко хиляди години хората и техните подопечни раси може би щяха да имат такава сила, може би.

Тя се заслуша. Някакъв звук…

Увеличи обхвата на корабните хидрофони. Филтрите им премахнаха страничните шумове като ръмженето на двигателите или на прибоя. Тя чу далечни убягващи звуци на океански същества.

— Компютър! Провери за наличие на китообразни!

Звукът се промени. Морето стана тихо. И все пак имаше следа от нещо.

— Увеличи обхвата! — Шумът се усили. Освен съскането на смущенията тя долови далечните, но ясно различими викове на плуващи делфини! Това бяха отчаяните звуци на битка.

Дали долавяше отзвуците на сражаващи се, оцелели от някакво нещастие? Как да постъпи? Искаше да се втурне на помощ на уплашените делфини. Но кой ги преследваше?

— Машинни звуци! — нареди тя. Но детекторът светна червено, което показваше, че в обхвата му няма такива. Значи делфините бяха без уотърскутери.

Ако опиташе да им помогне, рискуваше единствената надежда на екипажа в Морския кон. Не трябваше ли да заобиколи гонещите се и да побърза към „Стрийкър“ според плана? Изборът беше мъчителен.

Хикахи намали още скоростта си, за да се придвижи още по-тихо, и насочи скифа на север, към далечните викове.