Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (128)

125.
СКИФЪТ

— Някой от вассс двамата разбира ли поне малко от това, за което говори той?

Кипиру и Сах’от само погледнаха Хикахи. После се върнаха към дискусията си, без да й отговорят, притискайки се към Крейдейки и опитвайки се интерпретират обърканите инструкции на капитана.

Хикахи завъртя очи и се обърна към Тошио:

— А аз си мислех, че може да ме включат в тези техни сеанси. В края на краищата Крейдейки и аз сме доста близки.

Тошио сви рамене.

— Крейдейки се нуждае от езиковите умения на Сах’от и способностите на Кипиру като пилот. Но ти видя лицата им. В момента те наполовина са потънали в Сънищата на Китовете. Не можем да си позволим и ти да си в същото състояние, докато ни ръководиш.

— Хммм — измърмори Хикахи с леко смекчен яд. — Предполагам, вече си приключил с инвентаризацията, Тошио?

— Да, сър — кимна той. — Вече имам писмен списък на всичко. Имаме предостатъчно храна, за да ни стигне до първата точка на прехвърляне и поне до следващата. Разбира се, ние сме на затънтено място и ще са ни необходими поне пет прехвърлящи скока, за да се доберем до някаква цивилизация. Картите ни, за съжаление, са доста неадекватни, скоковете ни сигурно няма да са достатъчно дълги, а и въобще само няколко кораба с нашите размери някога са съумявали да преминат успешно точки на прехвърляне. Като изключим това и теснотата на жилищните помещения, мисля, че всичко ни е наред.

Хикахи въздъхна.

— Няма да загубим нищо, ако опитаме. Поне галактяните ги няма веччче.

— Да — съгласи се той. — Хрумването на Джилиън да им се подиграе от точката на прехвърляне беше великолепно. То ни позволи да разберем, че те са се измъкнали, а и да разкара гадните извънземни далеч от нас.

— Недей да говориш така, Тошио. Не е учтиво. Може някой ден да обидиш някои мили кантенци или линтенци, ако сссвикнеш.

Тошио преглътна и наведе глава. Независимо къде и кога, не беше известно някой лейтенант да се е държал свободно с някой юнга.

— Да, сър — каза той.

Хикахи се усмихна и леко пръсна с вода младежа с удар на долната си челюст.

Дълг, дълг,

храбри ловецо на акули;

каква награда

може да е по-ценна?

Тошио се изчерви и кимна.

Скифът отново се задвижи. Кипиру отново беше на пилотското място. Крейдейки и Сах’от развълнувано бърбореха в полу-първобитен ритъм, който все още караше кожата по гърба на Хикахи да настръхва. А Сах’от беше казал, че Крейдейки целенасочено използва такива тонове!

Тя все още свикваше с мисълта, че нещастието с Крейдейки по-скоро бе отворило някаква врата в съзнанието му, отколкото да бе затворило.

Скифът се вдигна от морето и се насочи на изток, следвайки предчувствието на Крейдейки.

— Как е самочувствието на пътниците? — обърна се към Тошио Хикахи.

— Ами, предполагам, отлично. Двамата кикуи са щастливи да са с Дени. А Дени е щастлива… е, тя е достатъчно щастлива за момента.

Хикахи беше очарована. Защо младежът се смущаваше от отношенията си с Дени? Тя се радваше, че двамата млади човеци бяха заедно, точно като нея и Крейдейки.

Въпреки новата си, загадъчна страна, Крейдейки си беше същият делфин. Новостта беше нещо, с което той свикваше, нещо, което изглежда едва сега започваше да изучава.

Почти не можеше да говори, но проявяваше големия си интелект — и чувствата си — по други начини.

— А Чарли? — попита тя Тошио.

Тошио въздъхна.

— Той още е смутен.

Бяха намерили шимпанзето един ден след големите земни трусове, хванато за един плуващ дънер, цялото подгизнало. Той не можа да проговори в продължение на десет часа и постоянно се катереше по стените на скифа, докато накрая се успокои.

Чарли накрая си призна, че се е изкатерил на върха на едно високо дърво точно преди островът да се разпадне. Това му беше спасило живота, но самият стереотип го беше накарал да се почувства унизен.

Тошио и Хикахи стояха зад Кипиру и гледаха как океанът бавно се полюшва под скифа. От време на време морето ставаше смарагдово зелено, когато минаваха над големи полета от водорасли. Малкият кораб се носеше към слънцето.

Търсеха вече почти цяла седмица, през цялото време откакто „Стрийкър“ беше заминал.

Първо бяха намерили Тошио, който плуваше целенасочено на запад, без да се отказва. После Дени ги бе завела на друг остров, където имаше племе кикуи. Докато тя преговаряше за нови договорености, те потърсиха и откриха Чарлз Дарт.

Всички Стеноси на Таката-Джим бяха безследно изчезнали или мъртви.

След това бе започнало едно последно и очевидно безнадеждно претърсване. Вече няколко дни обикаляха.

Хикахи беше готова да се откаже. Не можеха да продължават да губят провизии и време по този начин. Не и с пътуването, което им предстоеше.

Не че имаха големи надежди. Никой никога не бе чувал за пътуване като това, което те планираха. Пред трансгалактическото пътешествие със скиф епичното прекосяване на Тихия океан от капитан Блай със спасителна лодка щеше да изглежда като следобедна разходка.

Но тя пазеше преценката си за себе си. Крейдейки и Кипиру вероятно разбираха какво им предстои. Тошио изглежда вече отчасти се досещаше. Но нямаше смисъл да информира останалите, докато не им се наложеше да намалят дажбите си на четири.

Тя въздъхна.

От какво друго

произлизат героите,

ако не от мъже и жени,

които, като нас,

се опитват…

Триумфалният вик на Кипиру прозвуча като празничен тромпет. Той пищеше и се мяташе върху платформата. Скифът се кривеше наляво-надясно като люлка, а после рязко започна да се изкачва.

— Какво по дя…!!! — Тошио се спря. — За бога, подскачаща рибокостенурко! Кипиру, какво има?!

Хикахи сграбчи с манипулатор на бронята си една дръжка в стената и погледна през илюминатора. Въздъхна за трети път, продължително и дълбоко.

Пушекът от огъня за миг скри скифа от погледа му. Първото, което долови, беше звуковата вълна, преминаваща над него, която за малко не събори неговия навес за сушене на месо.

Човекът, застанал на оплетената от водорасли рогозка, почти се гмурна, за да се скрие, но някаква предчувствие го накара да спре и да погледне нагоре.

Очите му бяха заслепени от слънцето. В ъгълчетата им се виждаха бръчки, които липсваха преди няколко седмици. Брадата му беше черна, с малки сиви косъмчета. Бе пораснала и съвсем бе спряла да го сърби. Тя почти покриваше неправилния белег, който минаваше през едната му буза.

Заслонявайки очи с ръка, разпозна дивашките маневри още преди да беше видял очертанията на малкия кораб. Той се понесе високо в небето и след един лупинг се върна, стрелвайки се отново край него.

Човекът се протегна, за да запази навеса за сушене от ударната вълна. Нямаше смисъл да губи месото. Бе му отнело много време да го открие, очисти и приготви. Може би щяха да имат нужда от него в предстоящото си пътешествие.

Той не беше сигурен как делфините щяха да се отнесат към такъв вид ядене, но при всички положения беше хранително… единствената храна на планетата, която Землянин можеше да яде.

Пастърма от губруанец, резенчета от тандуанец и одран еписиарх не подобаваха на изисканата кухня, разбира се. Но може би имаха приемлив вкус.

Той се усмихна и махна, когато Кипиру най-сетне се успокои достатъчно, за да спре скифа наблизо.

Как въобще можах да се усъмня, че той ще е жив?, чудеше се радостно Хикахи. Джилиън каза, че трябва да е жив. Никой от галактяните не би могъл да го докосне. И как иначе!

И въобще защо се притеснявам за завръщането ни у дома?