Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (10)

7.
ТОШИО

Естествено, участваше и кораб. Всичките му сънища от деветгодишна възраст бяха свързани с кораби. В началото с кораби, плаващи по проливите и край архипелазите на Калафия, а по-късно и с космически кораби. Тошио бе сънувал всякакви кораби, включително и тези на могъщите галактически раси-патрони, които се бе надявал да види един ден.

Сега той сънуваше една лодка.

Малката човеко-делфинска колония на неговата родна планета го бе изпратила на поход заедно с Аки. Той управляваше кану, а значката на Академията в Калафия блестеше ярко на светлината на тяхното слънце, наречено Алф. Беше тих слънчев ден.

Но скоро времето се влоши и всичко наоколо доби цвета на водата. Морето забушува, почерня и после се превърна във вакуум. Изведнъж навсякъде се появиха звезди.

Той се притесняваше за въздуха. Нито той, нито Аки имаха скафандри. Беше тежко да се опитваш да дишаш във вакуум!

Щеше да обърне обратно към пристанището, когато видя, че те го гонят. Галактяните, с техните глави в различни форми и цветове, с дългите си гъвкави ръце или малки грабливи нокти, упорито се приближаваха към него. Гладките носове на техните лодки блестяха с трепкащата светлина на звездите.

— Какво искате? — викна той, докато гребеше здравата, за да се измъкне.

— Кой е твоят господар? — викаха те на хиляди различни езици. — Това до теб ли е? Той ли е?

— Аки е делфин! Делфините са наша подчинена раса! Ние ги ъплифтирахме и им дадохме свобода!

— Тогава те са свободни — отвърнаха галактяните, идващи по-близо. — Но кой е ъплифтирал вас? Кой ви е освободил?

— Не зная! — изкрещя той. — Може би сме го направили сами! — Загреба по-силно, докато галактяните се смееха. Бореше се да вдишва от вакуума. — Оставете ме на мира! Пуснете ме да се прибера у дома!

Изведнъж отпред се очерта Флотилията. Корабите изглеждаха по-големи от луни, по-големи и от звезди. Бяха тъмни и тихи и техният вид стресна дори галактяните.

После веригата от древни космически кораби започна да се разкъсва. Тогава Тошио осъзна, че Аки е изчезнал. Лодката му бе изчезнала. Извънземните също.

Той искаше да изкрещи, но въздухът бе твърде ценен.

 

 

Остро изсвирване го пренесе в един болезнен, неясен момент. Внезапно той седна и почувства как батискафът се разлюля несигурно от движението. Докато размазаният му поглед се клатушкаше по хоризонта, силен бриз задуха в лицето му. Миризмата на Китруп нахлу в ноздрите му.

— Време беше, Катерачо по стълби. Доста ни поизплаши.

Тошио се изненада, после видя Хикахи да плува около него, гледайки го с едното си око.

— Добре ли си, малък Дръпнати очи?

— Ам… да. Струва ми се.

— Тогава по-добре започни да поправяш шланга си. Трябваше да го прережем, за да имаш въздух.

Тошио напипа срязаното като с нож място. Забеляза, че и двете му ръце са внимателно превързани.

— Някой друг ранен ли е? — попита той, докато опипваше джоба на бедрото си за кутията с инструменти.

— Неколцина са леко изгорени. Битката ни хареса, особено след като разбрахме, че си д-добре. Благодаря ти, че ни съобщи за Сасиа. Никога нямаше да погледнем там, ако не те бяха хванали и ти не ни беше казал какво си намерил. Сега я освобождаваме от пипалата.

Тошио знаеше, че трябва да е благодарен на Хикахи за представянето на провала му в подобна светлина. С право заслужаваше груби думи за това, че безотговорно напусна отряда и за малко не загуби живота си.

Но той се чувстваше твърде жалък, за да изрази дори благодарност на делфина-лейтенант.

— Предполагам, че не са открили Фип-пит?

— От него няма никаква следа.

Бавното въртене на Китруп бе докарало слънцето след точката, която би изглеждала като четири часа земно време. На източния хоризонт се трупаха ниски облаци. За разлика от преди, водата леко се вълнуваше.

— Вероятно по-късно ще има буря — каза Хикахи. — Може би не е разумно да се осланяме на земни инстинкти в друг свят, но мисля, че няма от какво да се боим…

Тошио погледна нагоре. На юг ставаше нещо… Той присви очи.

Ето го отново, едно припламване, след това второ. Две малки светлинни експлозии една след друга, почти невидими от блясъка на морето.

— Откога продължава това? — той посочи небето на юг.

— Какво имаш предвид, Тошио?

— Тези светлини. Светкавици ли са?

Очите на делфина се разшириха и устата му леко се отвори. Перките й се задвижиха и Хикахи се издигна над водата, поглеждайки на юг първо с едното, после и с другото си око.

— Не откривам нищо, Дръпнати очи. Кажи ми какво виждаш.

— Многоцветни проблясъци. Светлинни експлозии. Много… — Тошио спря да увива шланга си. Взря се за миг, опитвайки се да си спомни.

— Хикахи — каза бавно той, — струва ми се, че Аки ме повика по време на битката с водораслите. Ти не долови ли нещо?

— Не, Тошио. Но знаеш, че ние, делфините, още не сме толкова добри в абстрактното мислене по време на битка. Оп-питай се да си спомниш, моля те, какво ти каза.

Тошио попипа челото си. Сблъсъкът с водораслите не бе нещо, за което искаше да мисли точно сега. Всичко се смесваше с кошмара му — една бъркотия от цветове, шумове и страх.

— Мисля… мисля, че каза да пазим тишина по радиото и да се връщаме на кораба… Каза и нещо за битка в космоса.

Хикахи издаде свирещ рев и изскочи от водата, като се гмурна назад. Веднага се показа отново, биейки с опашка.

Насам,

съберете се под водата,

обратно, но не и нагоре!

Неправилен тринар. Имаше нюанси на първобитен делфински език, които Тошио не можа да разбере. Но те накараха тръпки да полазят по гърба му. Най-малко от Хикахи очакваше да заговори на прималей^[1] език.

Докато довършваше уплътняването на шланга си, той с огорчение разбра какво можеше да им струва факта, че закъсня да съобщи на Хикахи новината.

Той сложи маската пред лицето си и се гмурна, за да прикрепи клапана за потапяне към уосърскутера, проверявайки едновременно и антените на шлема си. Провери данните преди потапяне с бързина, която само колонист четвърто поколение от Калафия можеше да постигне.

Арката на уотърскутера потъваше бързо, докато морето вдясно от него се надигаше. Седем делфина пенеха водата и изпускаха въздух.

— С-с-сасиа е завързана за кърмата на скутера ти, Тошио. Би ли се размърдал? — заповяда Кипиру. — Сега не е време да се мотаеш, пеейки п-п-песнички!

Тошио се намръщи. Как можеше преди малко Кипиру да се бие така яростно, за да спаси живота на някого, когото сега подиграваше така ожесточено?!

Той си спомни начина, по който Кипиру се втурна сред водораслите, спомни си отчаяния поглед в очите му и блясъка, който те придобиха, когато го съзря. Но сега Кипиру отново бе жесток и жлъчен както винаги.

Остър взрив от светлина ироблясна на изток, озарявайки небето около тях. Делфините изквичаха единогласно и незабавно се гмурнаха — всички освен Кипиру, който остана край Тошио, — докато ивицата облаци на изток сипеше огън в следобедното небе.

Най-сетне уотърскутерът потъна, но в последния миг Тошио и Кипиру зърнаха схватка на сражаващи се гиганти.

Един огромен космически кораб с форма на стрела се понесе към тях, разбит и горящ. Носени от вятъра лилави пушеци извираха от гигантските пробойни в страните му и се превръщаха в опашка на бързия му, стремителен свръхзвуков полет. Ударната вълна скри дори блясъка на огромните защитни щитове на кораба, — черупки от тежести и плазма, светещи от разрушителното свръхнатоварване.

Два изтребителя с форма на котви го следваха на не повече от четири корабни дължини. Всеки от тях бълваше лъчи от уголемена антиматерия, които поразяваха целта си с ужасяващи взривове.

Тошио беше на пет метра под повърхността, когато звуковата вълна го достигна. Тя наклони уотърскутера и го понесе сред рев, напомнящ на шума от рухването на взривена къща. Водата се превърна в бесен водовъртеж от мехури и вълни.

Докато се бореше с уотърскутера, Тошио благодари на съдбата, че не се намираше на повърхността. При Моргран бяха виждали загиващи кораби. Но никога от такава близост.

Шумът най-после утихна и премина в дълго мощно ръмжене, а и Тошио съумя да изправи уотърскутера.

Тъжният труп на Сасиа все още бе завързан за долния край на батискафа. Другите делфини бяха твърде уплашени или твърде предпазливи, за да излязат на повърхността и се редуваха при малките резервоари с въздух, които очертаваха долната рамка на уотърскутера. Работата на Тошио беше само да го удържа в покой. Това не беше толкова лесно в бушуващата вода, но той се справяше, без дори да се замисли.

Намираха се близо до западния склон на огромно сивкаво метално възвишение. На места по него се срещаше морска растителност. Тя не приличаше по нищо на хищните водорасли, но това не можеше да бъде гаранция.

Омразата към престоя на тази планета растеше още и още у Тошио. Искаше му се да си е у дома, където опасностите бяха ясни и лесно преодолими — лепящи се водорасли, островни костенурки и тем подобни — и където нямаше извънземни.

— Добре ли си? — попита Хикахи, докато минаваше край него. Делфинът-лейтенант излъчваше спокойствие.

— Отлично — отвърна кисело Тошио. — Добре, че не изчаках още с вестта за съобщението на Аки. Имаш всички основания да си вбесена от поведението ми.

— Не бъди глупав. Сега се връщаме. Брукида е изтощен и затова го вързах за един въздушен резервоар. Ти ще се движиш отпред заедно с разузнавачите, ние ще ви следваме. Сега т-тръгвай!

— Слушам, лейтенант!

Тошио включи двигателя. Той забръмча и уотърскутерът потегли. Някои от по-яките плувци поддържаха същото темпо край него, докато възвишението бавно чезнеше вдясно от тях.

Бяха тръгнали едва преди пет минути, когато ги връхлетя цунами.

 

 

Не беше голяма вълна, а просто периферията на концентрични кръгове, каквито се получават, когато хвърлим камъче в морето. В случая „камъчето“ беше космически кораб с дължина половин километър. Беше паднал във водата със свръхзвукова скорост, само на петдесет километра от отряда.

Вълната подхвърли уотърскутера нагоре и го разлюля настрани, като почти събори момчето от него. Облак от наноси, разкъсани растения и живи или умрели риби се завъртя край него като ураган. Ревът на морето бе оглушителен.

Тошио с отчаяние сграбчи лостовете за управление. Успя някак, въпреки невероятната ситуация, да изправи носа на уотърскутера и да изведе машината от фронта на вълната. Точно навреме се измъкна от виещия се надолу водовъртеж и остави малкия съд да се движи в посоката, определяна от течението. На изток.

Пепелявосива фигура се стрелна вляво от него. При един проблясък той разпозна Кипиру, борещ се да запази равновесие в бушуващата вода. Делфинът извика нещо на неразбираем тринар, след което изчезна.

Някакво предчувствие обзе Тошио. А може би това бе екранът на сонара, който сега представляваше бъркотия от снежинки, но все още запазваше бледите чезнещи очертания на картата на терена, която бе показвал само преди секунди. Тошио насочи уотърскутера съвсем наляво.

Ревът на двигателите се промени в пищене, докато той отчаяно се опитваше да завие. Огромната тъмна маса на едно метално възвишение се издигна напред! Той почувства как вълната го затегли след удара си в могилата, докато апаратът се издигаше по склона на острова.

Тошио искаше да извика, но напрежението почти го лишаваше от дъх. Стисна зъби и започна ужасено да брои секундите.

Уотърскутерът се плъзна край скалистия северен бряг сред облак мехурчета. Макар че все още се намираше под водата, той можеше да погледне надолу вдясно на около дванадесет метра дълбочина и да види крайбрежните растения. Движеше се в средата на огромна вълна.

Миг след това той премина! Морето се разкри пред очите му, а под него лежеше една от дълбоките океански падини, тъмна и на пръв поглед бездънна. Тошио изключи предните двигатели и изпусна въздуха, служещ като баласт. Уотърскутерът започна да потъва по-бързо от когато и да е преди.

Кърмата на машината колебливо се люшкаше напред. Тошио премина сред облаци от потъващи останки. Мракът и студът го обгърнаха и той потърси спасение в дълбочините.

Падината се спускаше под него и Тошио доведе уотърскутера до спокойни води. Можеше да долови как цунами преминаваше над него. Морските растения наоколо се поклащаха по очевидно необичаен начин. Облаци от потъващи морски отпадъци плавно се носеха от всички страни, но поне водата вече не се опитваше да го смаже. Тошио спря потъването си и насочи уотърскутера към центъра на падината, далеч от всичко останало. После той се остави в агонията, породена от схванатите мускули и адреналиновата реакция в организма му.

Благослови малките симбионти, които в този момент пречистваха кръвта му от нахлулия азот, спасявайки го от наркозните припадъци, характерни за подобни дълбочини.

Намали мощността на моторите с три-четвърти и после въздъхна с почти пълно облекчение. Светлинките на таблото на уотърскутера показваха изправност на почти всички уреди, което, като се вземеше предвид през какво бе преминал апаратът, беше доста изненадващо.

Погледът му се спря на един от индикаторите — той показваше въздушен резервоар в действие. Изведнъж Тошио долови тих, пеещ звук; мелодия, изразяваща търпение и уважение:

Океанът е като, е като, е

безкрайна въздишка, родена от мечти

От други морета, които, които

мечтаят, изпълнени с пенливи води

Тошио се притегна и сграбчи слушалките на хидрофона.

— Брукида! Добре ли си? Въздухът ти достатъчно ли е?

Чу се развълнувана и уморена въздишка.

— Малки пръст-ти, здравей. Благодаря ти, че ми спаси живота. Справи се като истински Турсиопс.

— Корабът, който видяхме, сигурно е паднал в морето! Ако е така, сигурно ще има още ударни вълни! Може би е по-добре да останем тук за известно време. Ще включим сонара, за да могат останалите да ни намерят и да имат въздух, докато вълните отминат. — Тошио щракна един ключ и незабавно из заобикалящата ги вода се разнесоха тихи писукания. Брукида простена.

— Те няма да дойдат, Тошио. Не ги ли чуваш? Те няма да отговорят на вика ти.

— Трябва — намръщи се момчето. — Хикахи сигурно се е досетила за ударните вълни. Дали да не тръгна обратно… — Той понечи да обърне уотърскутера. Брукида го бе притеснил.

— Недей, Тошио! Не е необходимо да загинеш и ти! Изчакай докато вълните отминат-т-т! Трябва да оцелееш, за да съобщиш на Крейдейки.

— Какво говориш?

— Слушай, Дръпнати очи. Слушай!

Тошио разтърси глава, изруга и изключи напълно двигателите. Засили обсега на хидрофона.

— Чуваш ли? — попита Брукида.

Тошио поклати глава и пак се вслуша. Долавяше някаква бъркотия от шумове. Ревът на минаващата вълна се смесваше с паническите звуци на ята риби.

И тогава той чу. Пронизителните повтарящи се писъци на първобитен делфински. Нито един неоделфин не го говореше, ако контролираше изцяло силите си.

Това само по себе си означаваше лоши новини.

Един от виковете бе по-ясен. Лесно се различаваше сигналът, за помощ — първият делфински звук, който човешките учени бяха разбрали.

Но другият шум… в него се смесваха поне три гласа. Това беше странен звук, много измъчен и много опасен.

— Това е треска за ссспасение — простена Брукида. — Хикахи е изхвърлена на брега и е ранена. Тя би спряла това, но сега е в делириум и това утежнява проблема!

— Хикахи…

— Като Крейдейки и тя е специалист по Кийнинк… науката за логическа дисциплина. Би могла да накара другите да пренебрегнат изхвърлените на брега, да ги накара да се гмурнат на сигурно място за известно време.

— Но те не осъзнават ли, че ще има ударни вълни?

— Ударните вълни почти нямат зззначение, Дръпнати очи! — извика Брукидза. — Те могат да се изхвърлят на брега и без чужда намеса! Ти си от Калафия. Не знаеш ли това за нассс? Аз се блъскам тук, за да отида и да умра в отговор на този вик!

Тошио простена. Той, разбира се, знаеше за треската за спасение, при която страхът и паниката премахваха лустрото на цивилизацията и оставяха китообразното с една единствена мисъл — да спаси другарите си, какъвто и да е рискът за самия него. На всеки няколко години подобна трагедия се случваше дори с много напредналите неоделфини от Калафия. Аки му бе казал веднъж, че понякога сякаш самото море вика за помощ. Някои хора твърдяха, че също го чувстват — по-специално тези, които изучават обичаите на култа към Мечтателя.

Едно време Турсиопсът или бутилконосият делфин е бил китообразно, което най-малко било склонно да се самоизхвърли на брега. Но генното инженерство нарушило някъде баланса. И докато гени от други видове били добавяни към основния модел, някои елементи били повредени. От три поколения човешките генни инженери работеха по този проблем. Но засега делфините живееха на ръба, където лудостта бе постоянна опасност.

Тошио прехапа устни и каза неуверено:

— Но те имат брони.

— В това има надежда. Но дали ще ги употребят правилно, след като дори сега говорят на п-примален език?

Тошио удари уотърскутера с юмрук. Ръката му вече беше безчувствена към студа.

— Ще се издигна на повърхността — обяви той.

— Не! Не бива! Трябва да се грижиш за собствената си безопасност!

Тошио скръцна със зъби. Вече ме поучава. Или ме поучава, или ме дразни. Делфините се отнасят с мен като с дете, а на мен ми писна от това!

Той включи двигателя и се приготви за издигане.

— Ще те отвържа, Брукида. Ще можеш ли да плуваш?

— Д-да. Но…

Тошио погледна сонара. Една неясна линия се задаваше от запад.

— Можеш ли да плуваш? — настоя той.

— Ддда. Но не ме освобождавай близо до треската за спасение. И не риссскувай с ударните вълни!

— Една се задава в момента. Ще бъдат в интервали от по няколко минути и ще отслабват с течение на времето. Ще се издигнем веднага, след като тази отмине. Тогава ще тръгнеш към кораба! Съобщи им какво се е случило и доведи помощ!

— Това трябва да направиш ти, Тошио!

— Не. Ще направиш ли всичко както те помолих? Или да те оставя вързан?!

Паузата беше почти незабележима, но гласът на Брукида се промени:

— Ще направя както казваш, Тошио. Ще доведа помощ.

Тошио провери екипировката си и после се плъзна встрани, държейки се за скобите по рамката с една ръка. Брукида го погледна през прозрачната обвивка на въздушния резервоар. Яката мембрана на балона заобикаляше главата на делфина. Тошио разкъса въжетата, които държаха Брукида.

— Знаеш, че трябва да вземеш акваланг със себе си, нали?

Брукида въздъхна, когато Тошио дръпна един лост от въздушния резервоар. Оттам падна един малък маркуч, чийто край покри носовата дупка на делфина. Триметровият маркуч като змия обви тялото на Брукида. Аквалангът беше неудобен и затрудняваше говора. Но с него на Брукида нямаше да му се налага да излиза на повърхността за въздух. Аквалангът щеше да помогне и на стария металург да пренебрегва виковете във водата — постоянното неприятно напомняне за мястото му в технологичната култура.

Тошио остави Брукида завързан само с едно въже. Насочи се към повърхността веднага след като поредната ударна вълна отмина.

Уотърскутерът се люшна, но този път той бе подготвен за това. Намираха се по-надълбоко и вълната отмина изненадващо бързо.

— Добре, хайде сега. — Той включи двигателя на пълна сила и изпусна баласта.

Скоро металният остров се появи вляво. Писъците на другарите му станаха определено по-ясни на сонарната мрежа. Зовът за помощ сега преобладаваше над отговора, породен от треската за спасяване.

Тошио се насочи на север, заобикаляйки възвишението. Искаше да даде на Брукида добър аванс пред ударните вълни.

И тогава една лъскавосива фигура се стрелна пред него. Той веднага я разпозна и разбра накъде се е насочила.

Той преряза последното въже.

— Тръгвай, Брукида! И ако започнеш да се въртиш около острова, ще ти разпоря бронята и ще отхапя половината от опашката ти!

Въобще не погледна след Брукида. Уотърскутерът рязко се извърна и той включи извънредните двигатели, опитвайки се да догони Кипиру. Най-бързият плувец сред екипажа на „Стрийкър“ се носеше право към западния бряг. Виковете му бяха на чист примален делфински.

— По дяволите, Кипиру, сири!

Уотърскутерът бързо набираше скорост, движейки се точно под повърхността. Свечеряваше се, облаците бяха леко обагрени с червеникави оттенъци, но Тошио ясно виждаше Кипиру, който скачаше от вълна на вълна пред него. Изглежда не чуваше виковете на Тошио, тъй като наближаваше брега, на който лежаха другарите му, заседнали в пясъка и в делириум.

Тошио се почувства безпомощен. След три минути предстоеше нова ударна вълна. Ако тя не изхвърлеше делфина на брега, то вероятно Кипиру сам щеше да се изхвърли там. Той беше от планетата Атласт, нова и доста необразована колония. Съмнително беше, че е научил способите за умствена дисциплина, усвоени от Крейдейки и Хикахи.

— Спри! Ако сме заедно, ще ни е по-лесно! Ще можем да избегнем ударните вълни! Ще ме оставиш ли да те настигна? — крещеше Тошио. Но без никакъв ефект. Делфинът имаше голяма преднина.

Безнадеждната гонитба разгневи Тошио. Възможно ли бе да е живял и работил с делфини през целия си живот и да ги познаваше толкова слабо? Като си помислиш, че Съветът на Земните… го бе избрал за това пътешествие заради опита му с делфините! Ха!

Винаги бе търпял много подигравки от делфините. Те се подиграваха с всички човешки деца, макар че при нужда ги бранеха яростно. Но при качването си на борда на „Стрийкър“ Тошио очаквал да бъде приет като възрастен. Разбира се, не изключваше да има леки закачки, каквито той бе виждал между хора и делфини на своята планета, но също и взаимно уважение. Нищо подобно!

Кипиру беше най-лошият, започвайки отначало с тежък сарказъм, без въобще да престава и досега.

„Тогава защо се опитвам да го спася?“

Той си спомни яростната смелост на Кипиру при спасяването му от хищните водорасли. Тогава нямаше треска за спасяване. Делфинът бе изцяло на себе си.

Значи, с горчивина осъзна Тошио, той ме смята за дете. Нищо чудно, че сега не ме чува.

Все пак това предлагаше изход. Тошио прехапа устни, напразно мислейки за друг вариант. За да спаси живота на Кипиру, той трябваше да се унижи до крайна степен. Не беше лесно да се реши, защото гордостта му щеше да понесе страшен удар.

С яростно проклятие той спря двигателите и започна спускане. Усили хидрофона до максимум и след като се потопи, завика на неправилен тринар:

Дете се дави — дете в опасност!

Дете се дави — дете в беда

Човешко дете се нуждае от спасител

Човешко дете! Ела, помогни му!

Повтаряше зова си отново и отново, свирейки през изсъхналите си устни, почервенял от срам. Всички деца на Калафия знаеха тези рими. Имаше и по-изискани начини, по които един юноша би могъл да извика помощ.

Но тях Кипиру едва ли би чул!

С пламнали уши той повтаряше вика си.

Не всички деца на Калафия се разбираха с делфините. Само една четвърт от човешкото население на планетата работеше в постоянна връзка с морето. Но тези юноши бяха изучавали най-добрите начини за работа с делфини. Тошио винаги бе смятал, че ще бъде един от тях.

Сега с това бе свършено. Ако се върнеше на „Стрийкър“, той трябваше да се скрие в каютата си… поне за няколко дни или седмици, докато победителите в битката над Китруп се спуснеха да ги пленят.

На екрана на сонара се задаваше нова размазана линия от заряд. Тошио остави уотърскутера да се спусне още по-дълбоко. Не че имаше значение. Продължаваше да вика, но му се струваше, че плаче.

… къде-къде-къде дете е — къде дете е? —

къде…

Първобитен делфински! Наблизо! Тошио почти забрави срама си. Сграбчи едно от въжетата, които държаха Брукида, и продължи да свири.

Нещо сиво проблясна край него. Тошио сви колена и хвана въжето с двете си ръце. Той знаеше, че Кипиру ще се завърти отдолу и ще се появи от другата страна. Когато съзря задаващата се сива сянка, Тошио скочи от уотърскутера.

Подобното на куршум тяло на делфина се изви в един внезапен панически опит да избегне сблъсъка. Тошио извика, когато опашката на китообразното го удари в гърдите. Но това бе вик по-скоро на радост, отколкото на болка. Беше преценил времето точно!

Докато Кипиру се изви отново, Тошио се отдръпна назад, като остави делфина да мине между него и въжето. Стисна крака около хлъзгавата опашка на делфина и дръпна въжето със силата на удушвач.

— Пипнах те! — извика момчето.

В този миг дойде следващата ударна вълна.

Циклоидът се дърпаше и го теглеше насам-натам. Парчета морски отпадъци го удряха, докато течението подхвърляше тялото му, сякаш беше в съюз с побеснелия, мятащ се делфин.

Този път Тошио не изпита страх от вълната. Кипеше от яростно желание за борба. Адреналинът се разнасяше из тялото му като горещ поток. Доставяше му удоволствие да спаси живота на Кипиру, наказвайки го физически за седмиците унижения.

Делфинът се гърчеше от ужас. Когато вълната минаваше край тях, Кипиру изкрещя основния зов за въздух. И отчаяно се насочи към повърхността.

Изскочиха над водата и Тошио се размина на косъм със струята, изскочила от носовата дупка на Кипиру. Делфинът изпълни поредица от скокове, опитвайки се да се освободи от нежелания си ездач.

Всеки път, когато се озоваваха под водата, Тошио се опитваше да извика.

— Ти си разумно същество — задъхваше се той. — По дяволите, Кипиру… ти си… ти си пилот на космически кораб!

Знаеше, че трябва да говори на тринар, но нямаше смисъл да се опитва, след като със сетни сили се бореше за живота си.

— Ти, фалически символ… с мозък колкото грахово зърно! — крещеше той, докато водата се разбиваше в тялото му. — Ти, надценена риба! Ще ме убиеш, ти, проклет… Извънземните ще завладеят Калафия само защото вие, тъпи делфини, не можете да си държите езика зад зъбите! Въобще не трябваше да ви взимаме в космоса!

Думите му бяха изпълнени с омраза и презрение. Най-после Кипиру сякаш ги чу. Той изскочи от водата като разярен бик. Тошио усети как хватката му се отпусна.

От четиридесет поколения след ъплифта на делфините бяха познати само осемнадесет случая, когато делфин бе нападал човек с намерение да го убие. Във всеки от тях делфините-роднини на извършителя биваха лишени от потомство. Но все пак Тошио очакваше да бъде ударен всеки момент. Не му пукаше. Беше осъзнал най-после причината за своята потиснатост. Беше я схванал, докато се бореше с Кипиру.

Не го измъчваше толкова желанието му да си отиде у дома. Имаше нещо друго, за което не си бе позволявал дори да си помисли от битката при Моргран насам.

И-титата… извънземните… галактяните, които преследваха „Стрийкър“… нямаше да се задоволят с пленяването на кораба с делфински екипаж.

Поне една извънземна раса щеше да предположи, че „Стрийкър“ може успешно да се укрие. Или можеше да предположи погрешно, че екипажът бе успял да предаде на Земята тайната на своето откритие. И в двата случая логичната следваща стъпка на някоя от по-порочните галактически раси щеше да е насилието.

Земята може би щеше да успее да се защити. Омнивариум и Хермес вероятно също. Тимбримианците щяха да защитят Канаанските колонии.

Но места като Калафия или Атласт сигурно вече бяха завладени. Семейството му и всички, които познаваше, бяха заложници. И Тошио осъзна, че обвинява делфините за това.

Скоро предстоеше нова ударна вълна. Тошио не се интересуваше от прииждането й.

Наоколо плуваха морски отпадъци. На около километър Тошио съзря металното възвишение. Поне приличаше на онова, което бе видял преди. Не можеше да различи дали на брега има изхвърлени делфини.

Нещо по-голямо се носеше край него. Отне му само миг, за да разпознае Кипиру.

Тошио свали маската си и попита:

— Е, гордееш ли се със себе си?

Кипиру бавно се извъртя на една страна и едно мътно око се взря в Тошио. Издутината на главата му, където човешката намеса бе създала говорен апарат от предишната носова дупка, издаде продължителен, тих, напевен звук.

Тошио не бе убеден, че това е просто въздишка. Можеше да е извинение, произнесено на първобитен делфински. Дори самата възможност бе достатъчна, за да го ядоса.

— Престани с тези глупости! Искам да зная само едно. Необходимо ли е да те изпратя обратно на кораба? Или мислиш, че ще запазиш разума си дотолкова, че да можеш да ми помогнеш? Отговори ми на английски и се постарай да бъдеш граматически точен!

Кипиру изстена с неподправена мъка. След миг бавно заговори:

— Не ме изззпращай обратно! Те още викат за помощ! Ще направя каквото заповядашшшш!

Тошио се поколеба.

— Добре. Плувай след уотърскутера. Когато го намериш, сложи си акваланг. Не искам да ти пречи липсата на въздух, а и ще ти напомня да не вършиш глупости! После докарай уотърскутера близо до острова, но не твърде близо!

Кипиру залюля глава в мощно кимване.

— Ссслушам! — извика той. После подскочи и се гмурна във водата. Беше оставил командването в ръцете на момчето.

Делфинът може би щеше да се противопостави, ако бе схванал какво смяташе да направи Тошио.

Километър до острова. Имаше само един начин да се добере дотам бързо и избягвайки удара в полегатата, грапава метално-коралова суша. Той провери ориентацията си още веднъж и тогава пад в нивото на водата му подсказа, че вълната наближава.

Четвъртата вълна изглеждаше най-слабата досега. Той знаеше, че това чувство е измамно. Беше достатъчно навътре в морето, за да я почувства като леко поклащане на океана, а не като разбиваща се в брега водна маса. Гмурна се в гребена й и заплува срещу посоката на движение той, преди отново да се издигне към повърхността.

Трябваше да пресметне излизането си съвсем точно. Ако отплуваше твърде назад, нямаше да достигне острова навреме и щеше да го отнесе връщащата се вода. Ако останеше на гребена, тялото му трябваше да устои на яростното разбиване на вълната в брега, на подводното течение и всичко останало.

Всичко ставаше твърде бързо. Той плуваше мощно, но не можеше да прецени дали е преминал връхната точка на вълната. После един бърз поглед му подсказа, че е твърде късно за предпазни мерки. Тошио се извърна с лице към надигащото се, покрито с растителност възвишение.

Вълната започна да се надига на около стотина ярда пред него, но склонът бързо се вряза в нея и дъното превърна водната маса в разпенено чудовище. Върхът се задвижи назад към Тошио, докато вълната се носеше напред към брега.

Момчето стегна мускули и се озова на гребена. Беше готов да погледне в бездната под себе си и да не види нищо повече.

Видя пелена от бяла пяна, а вълната започна да пада. Тошио се провикна, за да запази отворени ушните си канали и започна яростна борба с водата, за да остане на върха на пенещия се прилив, сред който се мятаха останки от предишни и нови наноси.

Изведнъж всичко наоколо стана зелено. Дървета и храсти, които бяха устояли на по-раншните прибои, се разлюляха от новата атака. Някои се откъсваха от корените си, а други устояваха и биеха с клоните си Тошио, докато той се носеше през тях.

Но нито един остър клон не го прониза, нито една по-яка лиана не се уви около него, докато минаваше. В кипящата подхвърляща го бъркотия той най-сетне намери отдих, като прегърна някак дънера на едно голямо дърво. Вълната бушува още известно време и най-сетне утихна.

Като по чудо се крепеше на краката си — първият човек, стъпил на земна почва на Китруп. Той озадачено се взираше в заобикалящата го действителност, без да може да повярва на оцеляването си.

После бързо отвори маската си и стана първият човек, вдишал от въздуха на Китруп.