Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (94)

91.
ТОМ ОРЛИ

Мъгла се изви над морето от водорасли. До известна степен това беше добре. Тя правеше прикритието по-лесно. Но в същото време затрудняваше откриването на вражи капани.

Том ги търсеше внимателно, като пълзеше през последната линия от водорасли пред отворения край на повредения космически кораб. Този път не можеше да бъде изминат под вода и той не се усъмни в това, че тези, които се бяха подслонили в корпуса на кораба, бяха стигнали дотам отгоре.

Откри уреда само на няколко метра от зеещия отвор. Тънки кабели бяха опънати от една малка туфа пълзящи растения към следващата. Том провери системното им подреждане, след това внимателно изкопа проход под жицата на капана и се плъзна под нея. Тихо допълзя до полюляващия се кораб и се облегна на повредения корпус.

По време на битката животните, срещащи се сред водораслите, се бяха изпокрили.

Сега, когато почти всички бойци бяха мъртви, те се показаха наново. Тяхното крякане, наподобяващо жабешкото, отекваше зловещо сред противните изпарения. Отдалеч се чу тътенът на вулкана. Празният му стомах изкъркори. Звукът бе достатъчно силен, за да разбуди дори Прародителите.

Той провери оръжието си. В бластера оставаха само още няколко изстреля. Трябваше да е сигурен в броя на извънземните, които се бяха подслонили на борда.

По-добре да бъда внимателен, припомни си той. Залагах твърде много на това, че тук ще намеря храна и необходимата ми информация.

Затвори очи в кратка медитация, после клекна под отвора. Надзърна покрай нащърбения ръб.

Три птицеподобни губруанци се бяха скупчили около пъстра колекция от екипировка върху опушената, наклонена палуба. Един малък и очевидно недостатъчен радиатор приковаваше вниманието на двама, които топлеха костеливите си ръце над него. Третият седеше пред разнебитен радиопредавател и пискаше на галактически език номер четири — известен сред много птичи видове.

— Нито следа от хора или техните подопечни — изписука съществото. — Загубихме екипировката си за дълбоки претърсвания, така че не можем да бъдем съвсем сигурни. Но не откриваме никаква следа от земляни. Нищо повече не можем да постигнем. Елате за нас.

Радиото изпращя:

— Невъзможно е да напуснем укритието. Не можем да разхищаваме последните си сили именно сега. Трябва да се държите. Трябва да се укриете. Трябва да чакате.

— Да чакаме? Подслонили сме се в корпуса на стар кораб, чиято храна е радиоактивна. Подслонили сме се в корпуса на стар кораб, чието оборудване е разрушено. И все пак този корпус е най-добрият над водата. Трябва да дойдете за нас!

Том тихо изруга. Край на надеждите за храна.

Операторът продължаваше да протестира. Другите двама губруанци слушаха, като се поклащаха неспокойно. Единият от тях изтрака с ноктите на крака си и внезапно се обърна, като че да прекъсне оператора. Втренченият му поглед се плъзна по дупката на корпуса. Преди Том да успее да се гмурне, очите на съществото се ококориха. То посочи към него.

— Човек! Бързо.

Том го простреля в гърдите. Без да си прави труда да гледа как то пада, той скочи през отвора и се изтърколи зад килнатата поставка на предавателя. Сведе се в другия й край и тъкмо когато другият изправен губруанец направи опит да стреля, той произведе два бързи изстрела. Тънък пламък изскочи, от малкия бластер и обгори тавана. Врагът изпищя и се сгромоляса по гръб.

Стоящият до предавателя галактянин гледаше втренчено Том. После погледна към радиото зад себе си.

— Не си го и помисляй! — изписука Том със силен акцент на галактически номер четири.

Гребенът на противника му се изправи от изненада. Той отпусна ръце и остана неподвижен.

Том се надигна внимателно, като нито за миг не откъсваше поглед от оцелелия губруанец.

— Свали колана с оръжията си и се отдалечи от предавателя. Бавно. Не забравяй, че ние, хората, сме хищници. Ние сме диви, хищни и изключително бързи. Не ме карай да те изям. — Том се ухили с възможно най-широката си усмивка, за да покаже колкото се може повече зъби.

Съществото потрепера и се подчини.

Том насърчи подчинението му с изръмжаване. Понякога репутацията на примитивна раса имаше своите предимства.

— Добре — каза той, когато врагът му тръгна натам, където му бе посочил — към зеещата дупка. Том държеше бластера си насочен, докато сядаше до радиото. От слушалката се чуваше възбудено цвърчене.

Той позна модела (благодаря ти, Ифни!) и го изключи.

— Предаваше ли, когато твоят приятел ме забеляза? — попита той своя пленник. Чудеше се дали командирът на скритите сили на губруанци беше чул думата „човек“.

Гребенът на извънземния потрепера. Отговорът му беше толкова несвързан, че Том веднага се зачуди дали не е объркал въпроса.

— Трябва да оставиш гордостта настрана — каза той, като духаше в перата си. — Всички млади трябва да забравят гордостта си. Гордостта води към грешки. Нахалството води към грешки. Само подчинението може да те спаси. Ние можем да спасим…

— Достатъчно — сряза го Том.

— …да ви спасим от еретиците. Заведете ни при завръщащите се Прародители. Заведете ни при древните господари. Заведете ни при създателите на закони. Заведете ни при тях. Те обявиха преди много години, когато заминаха, че се надяват да се върнат в Рая. Те очакват Рая и биха били безпомощни пред такива като зороанците, тандуанците или тенанинците, или…

— Тенанин! Това искам да зная. Все още ли се бият тенанинците? Сила ли са в битката? — Том гореше от желание да разбере това.

— … или Братята на Мрака. Те ще имат нужда от закрила, докато не разберат какви ужасни неща са сторени в тяхна чест, как се рушат правилата и изобилстват ересите. Заведете ни при тях, помогнете ни да пречистим вселената. Наградата, която ще получите, ще е голяма. Вашата модификация ще бъде малка. Поданичеството ви — кратко.

— Млъкни! — Том почувства напрежението и умората му от последните няколко дни да прерастват в кипящ гняв. Заедно със зороанци и тандуанци, губруанците бяха сред най-големите врагове на хората. Беше научил всичко, което можеше.

— Престани и отговори на въпросите ми! — Той стреля в пода близо до крака на извънземния. Онзи подскочи изненадано с ококорени очи. Том стреля още два пъти. Първият път губруанецът избегна рикошета. Втория път трепна, когато лазерното оръжие не произведе изстрел и засече.

Извънземният се взря в него, а после радостно изцвърча. Протегна широко оперените си ръце и разтвори дълги нокти. За пръв каза нещо директно и разбираемо.

— Сега ти ще говориш, нагъл, полуоформен некадърнико!

И атакува с писък.

Том отскочи на една страна, докато птицата профуча, все така пронизително пищейки, край него. Той тромаво отстъпи, но не можа да се предпази от острия като бръснач нокът, който проби водолазния му костюм и го одра отстрани. Задъха се и се блъсна в изпоцапаната с кръв стена, когато губруанецът се обърна, за да поднови атаката.

Никой от тях не забелязваше оръжията на пода. Не си струваше труда да се навеждат за тях.

— Къде са делфиннните? — изписка губруанецът, поклащайки се напред-назад. — Кажи ми или ще те науча да уважаваш висшите космически раси!

Том кимна.

— Научи се да плуваш, птичи мозък, и ще те заведа при тях!

Ноктите на губруанеца се разтвориха отново. Той пак изпищя и се втурна към него.

Том мобилизира всичките си сили. Скочи и посрещна гърлото на съществото с жесток ритник. Писъкът секна и Том почувства, че гръбначният стълб на извънземния се пречупи, докато самият той се свлече на влажната палуба, образувайки безформен куп на нея.

Том падна зад него. Погледът му блуждаеше. Погледна врага си, дишайки тежко, с ръце на коленете.

— Казах… Казах ти, че сме хищници — процеди запъхтяно той.

Щом можа, той тръгна, залитайки, към нащърбения процеп в кораба и се облегна на ръба, вгледан в носещата се навън мъгла.

Всичко, което му бе останало, бяха маската, прясната вода, дрехите и… о, да, почти безполезните оръжия на губруанците.

И съобщителната бомба, разбира се. Тежестта го притискаше в диафрагмата.

Достатъчно дълго отлагах решението си, каза си той. Докато траеше битката, можеше да се преструва, че търси отговорите. Макар че може би просто бе протакал.

Исках да съм сигурен. Исках да знам, че номерът ще бъде максимално успешен. За да стане това, трябва да има Тенанинци. Срещнах онзи разузнавач, губруанецът спомена за тенанинците. Трябва ли непременно да видя тяхната ескадра, за да реша, че още участват в битката горе?

Той разбра, че имаше още една причина, поради която отлагаше решението.

Веднага щом я изстрелям, Крейдейки и Джилиън ще заминат. Няма начин да спрат за мен. Ако изобщо мога да се върна на кораба, ще трябва да го сторя сам.

Беше се надявал да намери изправен съд, докато се бореше с водораслите. Нещо, което да може да го отведе вкъщи. Но тук имаше единствено разбити кораби.

Той тежко седна, облегна се на хладния метал и извади съобщителната бомба.

Да я изстрелям ли?

„Морският кон“ беше негов план. Защо беше тук, далеч от Джилиън и кораба, ако не за да разбере дали планът ще действа?

Мина по изпоцапаната с кръв палуба на вражеския рейдър и погледът му попадна върху радиостанцията на губруанците.

Знаеш ли, каза си той, мога да направя още нещо. Дори ако това означава, че се изправям пред смъртна опасност, поне ще съобщя на Джил и другите всичко, което зная. А може би и ще направя много повече от това.

Том се напъна да се изправи още веднъж. Е, добре. Заклати се на крака. Така или иначе, няма никаква храна. Поне мога да си отида стилно.