Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (37)

34.
КРЕЙДЕЙКИ

Досега не съзнаваше, че корабът изглежда толкова зле.

Крейдейки беше проверявал състоянието на всеки повреден мотор и инструмент. Докато се извършваха поправките, той или Таката-Джим дискретно проверяваха всичко по два или три пъти. Повечето от повредите, които можеха да бъдат отстранени, бяха отстранени.

Но като господар на кораба той трябваше да се грижи и за външния му вид. Някой трябваше да обръща внимание и на естетиката, независимо колко маловажна бе тя. А колкото и успешни да бяха функционалните поправки, „Стрийкър“ вече не беше красив.

Това беше първото излизане на капитана навън. Той носеше акваланг и плуваше над разранения корпус, оглеждайки го внимателно.

Статичните фланци и основните гравитационни подпори щяха да работят. Таката-Джим и Емерсън Д’Анити бяха потвърдили това, а и той сам ги беше проверил. Един от реактивните двигатели беше унищожен от антиматериален лъч при Моргран. Останалата дюза още беше използваема.

Но макар че корпусът беше сигурен и здрав, в него вече липсваше предишното очарование. Външната обвивка беше срязана на две места, там, където лъчите бяха проникнали през щитовете.

Брукида му беше казал, че има една малка зона, където даже металът се бе видоизменил. Структурната цялост на кораба беше запазена, но това означаваше, че някой ги беше уцелил много опасно с вероятностен деформатор. Това парче от „Стрийкър“ бе било разменено с друго от един подобен, но малко по-различен кораб, съдържащ подобни, но малко по-различни бегълци в някаква хипотетична паралелна вселена.

Според Библиотеката никой никога не бе успял да се научи да контролира междувселенските вероятностни деформатори достатъчно добре, за да ги използва за нещо друго, освен за оръжие, макар да се носеха слухове, че някои от древните видове, които съществуваха „отделно“ от Галактическата цивилизация, от време на време разкривали тайната и я използвали, за да напуснат тази реалност през странична вратичка.

Схващането за безкрайните паралелни вселени бе познато на делфините дълго преди хората да овладеят огъня. То беше основно в мита за Кита-Мечта. Големите морски млекопитаещи пееха с наслада за един безкрайно променящ се свят. Сега, когато вече можеха да използват инструменти, делфините от вида амикус бяха загубили приликата си с тях. Сега те разбираха философията на китовете съвсем малко по-добре от хората.

По-усвоен вариант на вероятностния деформатор беше един от дузината начини, чрез които галактяните надхитряха скоростта на светлината, но предпазливите видове го избягваха. Случваше се, кораби използващи вероятностни скокове, да изчезнат.

Крейдейки си представи, че би могъл да се озове сред група „Стрийкър“-и — всички от различни вселени, всички с капитани, които биха били просто слабо променени варианти на самия него. Китове може би щяха да могат да приемат философски благодушно подобна ситуация. Но той не бе съвсем сигурен за себе си.

Освен това китовете, въпреки философските си дарби, бяха истински невежи по отношение на космическите кораби и машини. Те биха разпознали флотилия от кораби дотолкова, доколкото куче би разпознало отражението си във водата.

Само преди по-малко от два месеца Крейдейки се бе натъкнал на изоставена флотилия от кораби с големината на луни и на възраст, по-голяма от тази на суперновите звезди. Там той бе загубил десетина способни делфина, а оттогава насам бягаше, преследван от армади вражески космически кораби.

Имаше моменти, когато му се искаше по подобие на китовете да бъде по животински сляп за някои неща. Или поне толкова философски настроен.

 

 

Крейдейки доплува до един хребет, от който можеше да огледа целия кораб. Ярки хелиеви прожектори хвърляха дълги сенки в прозрачната вода. Екипите под него завършваха инсталирането на тези елементи, които Суеси беше взел от тенанианския кораб. Оставаше само да се вдигнат подпорите за приземяване, за да стане възможно придвижването.

Хикахи бе тръгнала преди няколко часа с отбран екипаж и със скифа — единият от спомагателните по-малки кораби. Крейдейки искаше да може да отдели още помощници за Суеси, но екипажът на „Стрийкър“ и без това вече беше доста по-малък от желания минимум.

Той все още не виждаше алтернатива на плана на Томас Орли. Метц и Таката-Джим не можаха да измислят нищо по-добро от незабавно предаване на победителя в битката над тях, а това беше нещо, което Крейдейки никога нямаше да допусне. Не и докато съществуваше някакъв шанс.

Пасивните сензори показваха, че яростта на битката в космоса расте. След дни тя може би щеше да достигне кулминацията си и пред тях щеше да се представи последната възможност за бягство, замаскирано сред объркването.

Надявам се, че Том е пристигнал и че неговият експеримент е успешен.

Водата отрази звука от изпробването на двигателите. Крейдейки сам бе преценил допустимото ниво на шум. Имаше толкова много неща, по които можеха да ги забележат — неутринови излъчвания от силовия агрегат, гравитационни смущения от статичния екран, телепатични вълни от всекиго на борда. Звукът беше неговата последна грижа.

Докато плуваше, Крейдейки чу нещо зад себе си. Насочи вниманието си към повърхността.

Един неоделфин плуваше близо до шамандурите-детектори, работейки по тях с манипулаторите на бронята си. Крейдейки се приближи.

Има ли тук проблем някакъв,

та изоставил си

задълженията си корабни?

Той разпозна гигантския Стенос К’та-Джон. Нисшият офицер се стресна. Очите му се разшириха и за момент Крейдейки можа да види бялото около плоските, подобни на лодки зеници.

К’та-Джон бързо възвърна самообладанието си. Устата му се разтвори в усмивка.

Шум някакъв смущава

неутриновия приемник

И да чува не може той

отгласа от битката

 

Сега всичко е наред —

статичното напрежение го няма веч

и връщам се аз

към задълженията свои.

Това беше сериозен проблем. Беше жизнено важно командният пулт на „Стрийкър“ да знае какво става в небето и да може да приема известия за мисията на Орли.

Таката-Джим бе трябвало да изпрати някого другиго да свърши тази работа. Екипажът на мостика носеше отговорност за състоянието на шамандурите. И все пак, след като Хикахи, Тишуут и повечето от елитния екипаж на мостика не бяха тук, може би К’та-Джон бе единственият нисш офицер, който не бе толкова необходим.

Добре си сторил,

Ездачо на големи вълни;

сега бързай обратно

при онези, които те чакат.

К’та-Джон кимна. Манипулаторите на бронята му се прибраха. Без да каже нищо повече, той изпусна малък облак мехурчета и се гмурна към светлото отвърстие на люка на „Стрийкър“.

Крейдейки го просдеди с поглед.

Погледнато най-общо, изглеждаше, че К’та-Джон бе реагирал в затрудненото положение на „Стрийкър“ по-правилно от повечето други делфини. Всъщност той като че ли дори бе харесал сражението при Моргран и бе ръководил с истински ентусиазъм своята батарея. Беше наистина способен нисш командир.

Тогава защо настръхвам винаги, когато съм близо до него? Да не би да е някой от експериментите на Метц?

Трябва да накарам доктор Метц да престане да упорства и да ми покаже записките си! Ако е необходимо, ще разбия ключалките му — етикетът да върви по дяволите!

К’та-Джон бе станал постоянен спътник на лейтенант Таката-Джим. Тримата с Метц бяха главните противници на плана на Том Орли. Но имаше и нещо по-лошо. Таката-Джим бе станал по-затворен и мълчалив от всякога.

Помощник-капитанът се превръщаше в истински проблем. Крейдейки изпитваше съчувствие към лейтенанта. Не беше негова вината, че това експериментално пътешествие се бе превърнало в тежко изпитание. Но съжалението нямаше да попречи на Крейдейки да повиши Хикахи на по-висок пост от Таката-Джим, веднага щом екипажът отново се събереше на кораба.

Таката-Джим изглежда се досещаше какво предстои. Досещаше се и за доклада, който капитанът трябваше да представи на Центъра по Ъплифт за всеки от своите офицери. Правото на Таката-Джим да има потомство можеше да бъде поставено под съмнение.

Крейдейки си представяше как се чувства помощник-капитанът. Имаше мигове, когато даже и самият той бе подтиснат от нарастващата инвазия на ъплифта; когато почти му се искаше да изквичи на първобитен делфински: „Кой ви дава това право?!“ И сладката хипноза на мита за Кита-Мечта го зовеше да се върне и да прегърне Старите Богове.

Подобни моменти винаги отминаваха и той си спомняше, че в цялата вселена няма нищо, което да желае повече от управлението на космически кораб, от събирането на записи с космически песни и от изследването на теченията сред звездите.

Край него премина ято местни риби. Те донякъде приличаха на барбуни, доста странни барбуни с ярки, метални люспи.

Той изпита внезапно желание да ги подгони, да призове своя здравата работещ екипаж да го придружи в лова!

Представи си как неговите инженери и техници хвърлят броните си, събират се в чуруликаща глутница и яростно погват бедните създания, ловейки ги във въздуха, когато паниката ги принуди да изскачат над повърхността.

Дори ако някои делфини се увлекат и погълнат малко метал, щеше да си струва за повдигане на настроението.

Вали дъждът на пролетта

и тогава, във потайна доба,

яздейки вълна, Луната…

Това бе стих, изпълнен със съжаление.

Нямаше време за ловни забавления, не и докато самите те бяха преследван дивеч.

Сигналният часовник в бронята му извести, че му остава въздух само за още тридесет минути. Той тръсна глава. Ако медитацията му се задълбочеше, можеше да се появи и Нукапаи. Пимеричната богиня щеше да го възбуди. Нежният й глас щеше да му напомни за отсъствието на Хикахи.

Наблюдателните шамандури подскачаха наблизо, поклащани от леките подводни течения. Той доплува по-близо до гладкия червенобял овоид, над който бе работил Кта-Джон, и забеляза, че капакът е оставен отворен.

Сонарният му приемник изпращя. По нервната връзка до него достигна един усилен от устройството глас.

— Капитане, говори Таката-Джим. Приключихме с изззпробването на двигателите и статичните генератори. Работят по новите параметри, които вие постановихте. Освен това Суеси се обади да каже, че работата по… „Троянския морски кон“ напредва. Хикахи е пристигнала и изпраща поззздрави.

— Добре. — Крейдейки изпрати думите си направо по нервната връзка. — Има ли някакви съобщения от Орли?

— Не, сър. А и става късно. Сигурен ли сте, че още държите на този ваш план? Ами ако той не успее да изпрати съобщение до нас чрез пси-бомба?

— Вече обсъдихме всички възможни варианти.

— Значи въпреки всичко ще преместим кораба? Смятам, че трябва да обсъдим това още веднъж.

Крейдейки почувства как го обхваща гняв.

— Няма да обсъждаме плановете си по открит канал, помощник. А и вече всичко е решено. Ще се върна след малко. Междувременно проверете още веднъж дали всичко е наред. Трябва да сме готови, когато Том се обади.

— Слушам, сър. — Гласът на Таката-Джим въобще не звучеше извинително.

Крейдейки вече не помнеше колко пъти го бяха питали за този план. Ако му нямаха доверие, понеже е „само един делфин“, то трябваше да обърнат внимание, че идеята все пак е на Томас Орли! Освен това той, Крейдейки, беше капитанът. Той беше отговорен за спасяването на техните животи и честта им.

Когато бе служил на борда на изследователския кораб „Джеймс Кук“, никога не се беше сблъсквал с подобно отношение към неговия началник, капитан Алварес.

Той заудря водата с опашка, докато се поуспокои. Броеше ударите, докато успокояващото учение на Кинийнк го завладя.

Реши да не обръща внимание. По-голямата част от екипажа не го разпитваше, а и останалите се подчиняваха на нарежданията му. Това вероятно бе нормално за един експериментален екипаж, намиращ се в състояние на невиждан стрес.

„Където има разум, там винаги има изход“, учеше Кинийнк. Всички проблеми съдържаха елементите на своите решения.

Той подаде команда на своите манипулатори да се протегнат и да хванат капака на шамандурата.

Ако тя беше в изправност, той щеше да намери начин да възнагради Таката-Джим. Това щеше да е ключът към лейтенанта, начинът да го върне отново в корабното общество и да прекъсне порочната му изолация. „Където има разум…“

Бяха му необходими само няколко минути, за да разбере дали шамандурата е в ред. Пъхна един извод от своя нервен център в компютъра на шамандурата. Заповяда на машината да съобщи своето състояние.

Ярка електрическа дъга проблесна пред него. Крейдейки изпищя, когато токовият удар разби двигателите на бронята му и разряза кожата около нервната му приставка.

Задействала се е защитата от проникване, осъзна той в странна вкочаненост. Но как…?

Той усещаше всичко като на забавен кадър. Токът се бореше със защитните диоди на неговия нервен амплификатор. Главната му електрическа верига бе извадена от строя, но изолиращата почти незабавно се включи на засечка.

Парализиран, Крейдейки сякаш чу някакъв глас сред туптящите, борещи се електрически полета, един глас, който му се подиграваше:

# Където има разум — има разум,

има също и измама

# Измама има, има там #

Сред надигащия се в тялото му писък на агония, Крейдейки нададе един недисциплиниран вик на първобитен делфински, първият в живота му на възрастен. После обърна корем нагоре, за да отплува в тъмнина, по-дълбока от нощта.