Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (80)

77.
ТОШИО

Нощта носеше влага и капки дъжд. Лъскавите широколистни растения се развяваха неуверено под противоположните пориви на вятъра, който сякаш бе неспособен да избере посоката си. Мократа растителност проблесна, когато две от най-близките до Китруп луни светнаха краткотрайно през облаците.

В далечния южен край на острова грубо тръстиково покритие позволяваше на дъжда да прониква на малки струйки и да капе върху изящно оформения корпус на малък космически кораб. Водата оформяше неголеми басейнчета върху леко вдлъбнатата метална повърхност, а после се стичаше на ручейчета. Почукването на тежките дъждовни капки, удрящи тръстиковия навес, бе придружено от систематично трополене, когато стичащите се струи се изливаха върху смачканата кал и растителност под цилиндричната летяща машина.

Те се пускаха по корпуса и оставяха неправилни дири по предните илюминатори, мрачни и ясни под неравномерната лунна светлина.

Струите се спускаха по тесните цепнатини около кърмовия люк, използвайки правите канали, за да измият мътните потоци върху калната земя.

Чу се леко механично свистене, малко по-силно от звука на падащия дъжд. Процепите около люка се разшириха почти незабележимо. Съседните поточета се сляха, за да запълнят новите пукнатини. Под люка започна да се оформя басейн от мръсна вода.

Входът се отвори още малко. Нови струйки покриха пролуката, като че ли търсеха начин да влязат в кораба. Изведнъж целият бълбукащ поток се изля от дъното на пукнатината. Изтичането се превърна в клокочещ водопад, който се плискаше в локвата отдолу. Тогава внезапно пороят утихна.

Бронираният люк се открехна с приглушен стон. Дъждът обсипа отвора с вихрушка от капчици.

Тъмна фигура с шлем на главата се изправи на прага, без да обръща внимание на водната атака. Извърна се да погледне наляво и надясно, после пристъпи навън и цопна в локвата. Шлюзът се затвори отново с тихо свистене и леко прищракване.

Фигурата се приведе сред вятъра, търсейки пътека в мрака.

 

 

Дени внезапно се изправи, долавяйки звука от мокри стъпки. С ръка на гърдите си, тя прошепна:

— Тошио?

Платнището на палатката се дръпна настрани и входът й се отвори. Очерта се една тъмна фигура. След което тих глас прошепна:

— Да, аз съм.

Ускореният пулс на Дени се успокои.

— Боях се да не е някой друг.

— Кого очакваше, Дени? Чарли Дарт? Напуснал палатката си, за да те изнасили? Или може би някой от кикуите? — Той се шегуваше, но не можеше да скрие напрежението в гласа си. Съблече водолазния си костюм и свали шлема, който окачи на един кол до отвора. По бельо, Тошио пропълзя до спалния си чувал и се вмъкна в него.

— Къде беше?

— Никъде. Спи спокойно, Дени.

Дъждът неравномерно трополеше върху платнището. Тя остана седнала, гледайки към него на слабата светлина от отвора. Виждаше само бялото на очите му, взрени в нищото.

— Моля те, Тош, кажи ми. Когато се събудих и те нямаше в спалния ти чувал… — Гласът й се пресече, когато той се извърна, за да я погледне. Промяната, настъпила в Тошио Ивашика през последната седмица, се състоеше в това никога да не изразява повече от една скрита напрегнатост, излъчвана от очите му.

Тя го чу най-накрая да казва с въздишка:

— Добре, Дени. Просто ходих до спомагателния кораб. Вмъкнах се вътре и го поразгледах.

Пулсът на Дени се ускори отново. Тя понечи да заговори, спря се и след кратко колебание каза:

— Не беше ли опасно? Имам предвид, че не се знае как Таката-Джим може да реагира! Особено ако действително е предател.

Тошио сви рамене.

— Трябваше да разбера нещо.

— Но как успя да влезеш и излезеш, без да те хванат?

Тошио се извъртя на лакът. Тя видя кратък проблясък в очите му, докато той се усмихваше леко.

— Един юнга понякога знае неща, които дори инженерите никога няма да открият, Дени. Особено когато става дума за скривалища на кораба. Когато свърши дежурството, наоколо винаги има някой пилот или лейтенант, който да намери работа за бездейните ръце и перки… например малко повече астронавигация или някакъв протокол за изучаване. Аки и аз се скатавахме в трюма на спомагателния кораб. Разбрахме как да отваряме ключалките, без това да става достояние на контролната кабина.

Дени поклати глава.

— В крайна сметка, радвам се, че не си ми казал къде отиваш. Сигурно щях да умра от притеснение.

Тошио се намръщи. Сега Дени отново започваше да говори като майка му. Все още беше потисната от необходимостта да тръгне без него сутринта. Тошио се надяваше, че тя няма да използва възможността отново да се хване за тази тема.

Тя легна и се извърна към него. Помисли за миг и после прошепна:

— Какво откри?

Тошио затвори очи.

— И ти трябва да знаеш — прошепна той. — Искам да го кажеш на Джилиън в случай, че не успея да се свържа с нея сутринта. Открих какво прави Таката-Джим с онези бомби, които взе от Чарли. Превръща ги в гориво за спомагателния кораб.

Дени запремига.

— Но… но какво можем да сторим ние?

— Не знам. Дори не съм сигурен дали трябва да правим нещо. В края на краищата, след няколко седмици акумулаторите му ще се заредят отново — достатъчно, за да го вдигнат, където и да било. Може би Джилиън изобщо не я е грижа. От друга страна, това може да се окаже много важно. Все още не съм разбрал всичко. Може би ще се наложи да сторя нещо много рисковано.

Той беше видял частично разглобени бомби през дебелото стъкло на охраняваната врата на лабораторията за проучвания. Домогването до тях щеше да бъде значително по-трудно от обикновеното промъкване отново на борда.

— Каквото и да се случи, — опита се да й вдъхне увереност той, — сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Ти само трябва да се увериш сутринта, че твоите бележки са пакетирани както трябва. Данните за кикуите са второто най-важно нещо в тази луда одисея и трябва да ги съобщим на Земята, нали?

— Разбира се, Тош.

Той се отпусна по гръб. Затвори очи и задиша бавно, правейки се на заспал.

— Тошио?

Младежът се отзова с въздишка:

— Да, Дени…

— Хм, става дума за Сах’от. Той тръгва само за да ме придружи. Иначе май щеше да се сблъскаш с бунт.

— Зная. Той иска да остане и да слуша онези негови подземни „гласове“. — Тошио разтърка очите си, чудейки се защо Дени го държи буден с всичко това. Той вече се бе сблъскал с упоритостта на Сах’от.

— Не ги пренебрегвай просто така, Тош. Той каза, че Крейдейки също ги е чул и че е трябвало да прекъсне канала, за да извади капитана от слушателския транс. Толкова пленителни били звуците.

— Капитанът е инвалид с повреден мозък. — Думите бяха горчиви. — А Сах’от е егоцентричен, неуравновесен…

— Аз също мислех така — прекъсна го Дени. — Той ме плашеше, докато не разбрах, че в действителност е твърде мил и безвреден. Но дори да предположим, че двата делфина имат халюцинации, остава това, което открих за металните възвишения.

— Хм — изрече Тошио сънливо. — И какво е то? Нещо за това, че металните възвишения са живи?

Дени потрепера от леко пренебрежителното му отношение.

— Да, както и странната еко-ниша на дърветата-сонди. Тошио, аз направих анализ с моя джобен компютър и има само едно възможно обяснение. Стъблата на дърветата-сонди са част от жизнен цикъл на един организъм — организъм, който прекарва част от живота си над повърхността като обикновена коралова колония и по-късно пропада в ямата, подготвена за него…

— И изразходва цялото това умно приспособяване и енергия, за да изкопае гроб на самия себе си — обади се Тошио.

— Не! Не гроб! Канал! Металното възвишение е само началото на жизнения цикъл на това същество… ларвовия етап. Неговата съдба като възрастна форма лежи отдолу, под плитката кора на планетата, където свързани вени от магма осигуряват цялата енергия, от която метало-органичната жива форма някога ще се нуждае.

Тошио наистина се опитваше да обърне внимание на думите й, но мислите му се бяха отнесли — към бомбите, към предателите, към безпокойството за Аки и към човека, някъде далеч на север, който заслужаваше някой да го чака в случай, че най-накрая се завърнеше при острова, откъдето бе потеглил.

— … единственият неясен пункт на тази теория е, че не виждам начин, по който такава жизнена форма да е могла да еволюира. Няма белези от междинни форми, нито помен от някакви възможни предшественици в старите записи в Библиотеката за Китруп… А тази форма на живот, разбира се, е достатъчно уникална, за да заслужава внимание!

— Мммм — хммм.

Дени погледна Тошио. Ръката му беше върху очите му и той дишаше бавно, като че се унасяше в сън. Но тя виждаше как тънка вена на слепоочието му пулсираше ускорено.

Тя лежеше, наблюдавайки го в полумрака. Искаше й се да го раздруса и да го накара да я слуша.

Защо му досаждам по този начин? — помисли си тя внезапно. Разбира се, въпросът е важен, но той е изцяло на интелектуална основа, а Тошио носи нашия ъгъл на света върху раменете си. Той е толкова млад, а вече носи бремето на борещ се човек.

Как това се отразява на мен?

Присвиване в стомаха й подсказа: притеснявам го, защото искам внимание.

Искам неговото внимание, поправи се тя. По свой нескопосан начин се опитвам да му предоставя възможности за…

Тя нервно прозря собствената си глупост.

Ако аз, по-възрастната, не мога да изясня собственото си поведение, то трудно мога да очаквам от него да долавя намеците, прецени тя накрая.

Ръката й се протегна. Тя спря близо до лъскавата черна коса, която лежеше на дълги мокри кичури по слепоочията му. Треперейки, тя отново се взря в чувствата си и видя, че я възпираше само страхът от отказ.

Като по собствена воля, ръката й се задвижи, за да докосне меката набола брада на бузата на Тошио. Младежът се сепна и извърна, поглеждайки я с широко отворени очи.

— Тошио — прошепна тя, — студено ми е.