Том Кланси
Безпощадно (40)

Епилог

12 февруари 1973

— Удостоени сме с честта да служим на страната си в трудно време — каза капитан Джеремия Дентън и завърши кратката си реч във военновъздушната база „Кларк“ с думите: — Бог да благослови Америка.

— Прекрасна реч — забеляза коментаторът възхитено, защото за това му плащаха. — Точно зад капитан Дентън стои полковник Робин Захариас от военновъздушните сили. Той е един от петдесет и тримата военнопленници, за които доскоро нямахме никаква информация. Тук са и…

Джон Кларк вече не слушаше. Телевизорът стоеше върху гардероба на жена му в спалнята. Джон бе вперил поглед в лицето на човека, до когото неотдавна бе толкова близо. Той видя, че полковникът прегръща жена си, която не бе виждал от години. Тя се бе състарила от тревоги, но сега обичта към съпруга, когото бе мислила за мъртъв, я подмладяваше. Кели се разплака заедно с хората на екрана. За пръв път виждаше човека да се движи. Виждаше огромната му радост, която бе в състояние да замени дори безгранична скръб. Той толкова силно стисна, ръката на Санди, че й причини болка. Тя премести неговата на корема си, да може Джон да почувства ритането на бъдещото им първо дете. Телефонът иззвъня. Кели се ядоса на прекъсването, но когато чу гласа, ядът му изчезна.

— Надявам се, че се гордееш със себе си, Джон — каза Дъч Максуел. — Връщат се всичките двадесет. Исках просто да съм сигурен, че знаеш. Без теб завръщането им нямаше да е възможно.

— Благодаря, сър.

Кларк затвори телефона. Не можеше да каже нищо повече.

— Кой беше? — попита Санди и отново сложи ръката му на корема си.

— Един приятел — отвърна Кларк и избърса сълзите, преди да целуне жена си. — От друг живот.