Том Кланси
Безпощадно (22)

20.
Разхерметизиране

Кели спря на кея малко след четири сутринта. Той приближи скаута до яхтата си и след като се увери, че наоколо няма хора, отвори задната врата.

— Скачай — каза Джон и Били го послуша.

Кели го качи на борда и го насочи към каюткомпанията. Там взе въже и върза китките на пленника си за една халка на пода. След десет минути яхтата се бе отделила от кея и се насочваше към залива. Най-сетне Кели си позволи отпускане. Той включи автопилота и разхлаби жиците около ръцете и краката на Били.

Чувстваше се изморен. Преместването на Били от фолксвагена в скаута се бе оказало по-трудно от очакваното. Извади и късмет, че не го забелязаха от вестникарския камион, който хвърляше вързопите с вестници по ъглите. Оттам щяха да ги вземат пощальоните и да ги разнесат по домовете още преди шест. Кели се настани в капитанското крило с чаша кафе в ръка и протегна тялото си като награда за усилията му.

Джон бе намалил светлината в каюткомпанията, за да може да управлява, без тя да му пречи. На кея „Дъндалк“ имаше пет-шест търговски кораба, но около тях се забелязваше много малко движение. По това време на денонощието водата действаше успокояващо. Духаше лек ветрец, а крайбрежните светлини танцуваха по леко набраздената огледална повърхност. Червените и зелените лампички на буйовете премигваха и предупреждаваха моряците за плитчините. „Спрингър“ мина покрай Форт Карол — осмоъгълник от вулканична скала, направен от лейтенант Робърт Е. Лий, инженерни войски. На север блещукаха оранжевите светлинки на завода „Бетлеем стийл спароуз“. Влекачите вече се размърдваха, за да изкарат корабите от пристана или за да настанят нови в него. Ръмженето на дизеловите им двигатели се носеше над гладката повърхност на водата и звукът се струваше на Кели приятелски. По някакъв странен начин този шум само подчертаваше тишината преди изгрева. Покоят подчиняваше всичко наоколо точно както трябва да бъде преди началото на всеки нов ден.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Били.

Парцалът вече не бе в устата му и той явно трудно понасяше тишината. С вързани зад гърба ръце, но със свободни крака той седна на пода.

Кели отпиваше от кафето си. Ръцете му си почиваха и той не обърна внимание на шума зад себе си.

— Казах, кой, на майната си, си ти! — повтори Били по-силно.

Денят щеше да бъде топъл. Небето бе ясно и обсипано със звезди. Не се виждаше дори и следа от облак. Температурата бе двадесет и пет градуса, което предвещаваше горещ августовски ден с жарко слънце.

— Слушай, тъпак такъв, искам да знам кой си!

Кели леко се поразмърда в широкия стол и отново отпи от кафето си. Поддържаше курс едно-две-едно и се движеше в южния край на плавателния канал както обикновено. Насреща му се приближаваше ярко осветен влекач, който теглеше две баржи. Все още бе твърде тъмно и Джон не успя да види с какво са натоварени. Кели провери светлините им и установи, че са поставени правилно. Бреговата охрана щеше да остане доволна, макар че тя често отправяше укори към местните влекачи. Джон се зачуди що за живот бе това да местиш баржи нагоре-надолу из залива. Сигурно бе ужасно скучно да правиш едно и също нещо на лягане и на ставане. Да се движиш от север на юг и обратно постоянно с шест възела и всеки ден да виждаш едни и същи неща. Е, поне правеха добри пари. Капитан, помощник, механик и готвач. Трябваше да имат готвач. Вероятно разполагаха и с един-двама общи работници. Кели не бе сигурен за последното. Всички членуваха в профсъюза и получаваха прилични заплати.

— Виж, не знам какъв е проблемът, но поне можем да го обсъдим, нали?

Маневрирането на малко пространство обаче без съмнение бе трудно. Особено пък ако излезеше вятър. Тогава баржите сигурно ставаха неуправляеми. Но не и днес. Днес щеше да бъде тихо и адски горещо. Кели подмина Бодкин пойнт и започна завоя си на юг. Оттук се виждаха премигващите червени светлинки на моста „Бей“ в Анаполис. Първите зари на утрото вече облизваха хоризонта на изток. Картината навяваше тъга. Последните два часа преди изгрев-слънце бяха най-хубавото време от денонощието, но малцина го оценяваха. Типично за хората, които обикновено не знаят какво точно става около тях. Кели си помисли, че вижда нещо, но стъклото пред него му пречеше и той излезе на палубата. Първо вдигна морския си бинокъл 7×50, а после и микрофона на радиото си.

— Моторна яхта „Спрингър“ вика брегова охрана — четири-едно. Край.

— Тук е бреговата охрана, „Спрингър“. Говори Португалеца. Къде си тръгнал толкова рано, Кели. Край.

— Въртя морска търговия, Ореза. А ти какво ще кажеш за свое оправдание? Край.

— Търся да спася някой непрокопсан търговец като теб и да се поупражня. А ти какво си мислиш? Край.

— Радвам се да го чуя, брегова охрана. Ако бутнеш ръчките пред теб към носа на кораба — това е заострената част, — ще върви по-бързо. А обикновено заострената част се насочва на същата страна, в която въртиш руля. Нали разбираш, въртиш наляво и завиваш наляво, въртиш надясно и заминаваш натам. Край.

В ефира се разнесе смях.

— Прието, „Спрингър“, веднага ще го кажа на екипажа си. Благодаря ви за съвета, сър. Край.

 

 

Екипажът на патрулния катер бе изморен от осемчасовото дежурство, през което не се бе случило нищо. Ореза бе поверил руля на един от младите моряци и сега, облегнат на рубката, пиеше кафето си и си играеше с радиостанцията.

— Знаеш ли, „Спрингър“, не приемам такива шеги от много хора. Край.

— Добрият моряк трябва да уважава по-опитните от него, брегова охрана. Я ми кажи, вярно ли е, че вашият катер има колела на дъното? Край.

— Ооооо — обади се някакъв нов кореспондент в мрежата.

— Отговорът на въпроса ви е отрицателен, „Спрингър“. Сваляме тренировъчните колела веднага щом флотските недоносчета напуснат корабостроителницата. Просто не искаме да плашим изнежени същества като вас, които хващат морска болест само като ги погледнат. Край!

Кели цъкна с език и промени курса си, за да остане на почетно разстояние от малкия катер.

— Добре е човек да знае, че териториалните ни води са в такива надеждни ръце, брегова охрана. Особено пък преди уикенда.

— Внимавай, „Спрингър“, или, току-виж, сме ти направили една бърза проверка!

— Искаш да пуснеш парите на данъкоплатците в действие?

— Мразя да гледам как се пропиляват.

— Просто исках да се уверя, че не спите, брегова охрана.

— Прието. Много сме ви задължени, сър. Вече почнахме да дремем. Приятно е да знаеш, че наоколо се навъртат професионалисти като теб, които да ни държат нащрек.

— Попътен вятър, Португалец.

— Подобно, Кели. Край.

В ефира отново се възцари обичайната тишина.

„Погрижихме се и за това“ — помисли си Кели. Нямаше да е много приятно, ако Португалеца наминеше при него да си побъбрят. Не и сега. Кели остави микрофона и слезе долу. Източният хоризонт вече бе оранжев. След десетина минути слънцето щеше да изгрее.

— Какво беше това? — попита Били.

Кели си наля нова чаша кафе и провери автопилота. Вътре беше доста топло и той съблече ризата си. Белезите по гърба му, оставени от пушката, едва ли можеха да се виждат по-ясно дори и в слабо осветената каюткомпания. Последва дълго изразително мълчание, подчертано от дълбока въздишка.

— Ти си…

Този път Кели се обърна и погледна голия мъж, завързан за халката на пода.

— Позна.

— Но аз те убих — възрази Били.

Той никога не го бе казвал. Хенри забрани, защото смяташе темата за маловажна.

— Така ли мислиш? — попита Кели и отново погледна през люка.

Единият от дизелите му загряваше и той си каза, че трябва да провери охладителната система, след като свърши останалата работа. Иначе яхтата бе послушна както винаги. Почти невидимите вълни леко поклащаха корпуса и тя се движеше с двадесет възела и с леко повдигнат нос. Кели отново се протегна и позволи на Били да види белезите му и онова, което е под тях.

— Значи затова… тя ни разказа всичко за теб, преди да я пречукаме.

Кели провери уредите и погледна картата, защото наближаваше моста над залива. Скоро щеше да мине в източната страна на плавателния канал. Вече поглеждаше часовника на яхтата — наричаше го „хронометър“ — всяка минута.

— Пам беше страхотна кучка. Остана си такава до края — опита се да подразни мъчителя си Били. Той пълнеше тишината със злобните си думи и сякаш намираше кураж в тях. — Въпреки това не беше много умна. Не беше.

Точно когато отмина моста, Кели изключи автопилота и обърна руля с десет градуса към пристанището. Сутринта нямаше много движение, но той все пак се огледа внимателно преди маневрата. Чифт светлини на хоризонта му подсказаха, че към него се приближава търговски кораб. Вероятно бе на около дванадесет километра. Кели можеше да включи радара и да провери, но при тези атмосферни условия това щеше да си бъде чисто прахосване на електричество.

— Разказа ли ти от какво са белезите? — злорадстваше Били. Той не успя да види, че ръцете на Кели се стягат около руля.

„Белезите по гърдите, изглежда, са направени с чифт обикновени клещи“ — твърдеше докладът на патолога. Кели бе запомнил всяка думичка от сухата медицинска фразеология. Те изпъкваха в съзнанието му, сякаш бяха изрязани с диамантено перо върху стоманена плоча. Зачуди се дали лекарите чувстват нещата по същия начин. Вероятно. Гневът им сигурно се изразяваше в сухия език на писанията. Професионалистите бяха такива.

— Знаеш ли, че тя се разпя и ни разказа всичко? Как си я взел на стоп, как сте си прекарали заедно. Ние сме я учили на това, господинчо. Ти си ни длъжник! Сигурно не ти е разказала, че преди да избяга, се чука с всички ни по три-четири пъти. Трябва да се е мислила за голяма хитруша. Предполагам, и през ум не й е минавало, че отново ще я чукаме.

„0+, 0–, AB-“ — помисли си Кели. Нулева кръвна група бе най-често срещаната и трите вероятно не означаваха само трима мъже. „Каква е твоята кръвна група, Били?“

— Малка уличница. Хубава, но просто скапана уличница. Точно така си умря. И това ли не знаеш? Умря, докато я чукаше един пич. Удушихме я и сладкото й задниче продължаваше да се движи, докато лицето й не стана мораво. Беше доста забавно — увери го Били с похотлива усмивка, която Джон не искаше да вижда. — Аз също се забавлявах с нея. Три пъти, човече! Бих я, удрях я, чуваш ли ме?

Кели дишаше бавно и ритмично с широко отворена уста. Не искаше мускулите му да се напрягат. Утринният вятър леко се усилваше и сега яхтата се отклоняваше с около пет градуса вляво и вдясно от оста си. Кели остави тялото си да се люлее в успокояващия ритъм на вълните.

— И какво толкова е станало? Та тя е просто една мъртва курва. Смятам, че двамата с теб ще успеем да се разберем. Знаеш ли колко си тъп? В къщата имаше седемдесет бона, тъпо копеле. Седемдесет бона!

Били спря. Тирадата му не вършеше работа. И все пак разгневеният човек греши, а той бе успял да ядоса Кели преди, затова продължи:

— Сигурно ти е най-кофти, че тя е трябвало да се тъпче с наркотици. Ако е знаела друго място, на което да ги потърси, никога нямаше да ви открием. След това и ти сгафи, помниш ли?

„Да, помня.“

— Искам просто да ти кажа, че излезе голям малоумник. Да не би да не си чувал за телефони? След като заседнахме на онова място, се обадихме на Бърт. Той докара неговата кола и ние тръгнахме просто да обикаляме. И, хоп, ето ви и вас, лъснали в онзи джип. Тя сигурно ти е изпила мозъка, човече.

„Телефон? Нима нещо толкова просто е убило Пам? — запита се Кели и мускулите му се стегнаха. — Наистина си пълен идиот, Кели.“ Раменете му се отпуснаха само за секунда. Той разбра колко е виновен всъщност за смъртта й и осъзна безплодието на опитите си за отмъщение. Безплодни или не, Джон щеше да ги довърши. Той се изправи в стола си.

— Искам да кажа колко ли тъп трябва да е човек, за да остави добре забележима таратайка като твоята по средата на улицата? — попита Били, който бе забелязал, че усилията му дават резултат. Сега вече можеше да започне с преговорите. — Малко съм изненадан, че си жив, но трябва да знаеш, че нямам никакво лично отношение към теб. Може би не си знаел какво е вършела за нас. Не можехме да я пуснем да си отиде след всичко, което бе научила, нали? Виж, хайде да се разберем. Ще компенсирам загубата ти.

Кели провери автопилота и водата около яхтата. „Спрингър“ се движеше равномерно по постоянен курс и наоколо не се виждаше нищо опасно. Той стана от стола си и седна на друг — по-близо до Били.

— Казала ви е, че сме дошли, за да си вземем наркотици, така ли? Това ли ви е казала? — попита Кели, вперил поглед в очите на Били.

— Да, точно така — отвърна пленникът му успокоен.

Сълзите, които потекоха от очите на Кели, го изненадаха. Може би сега бе удобният момент да се измъкне.

— Божичко, съжалявам, човече — каза Били с погрешна интонация. — Искам да кажа, че просто си нямал късмет.

„Нямал съм късмет? — Той затвори очи само на няколко сантиметра от лицето на Били. — Милостиви Боже, тя се е опитвала да ме предпази. Дори и след като попадна в ръцете им заради мен. Не е знаела дали съм жив или мъртъв, но все пак е лъгала, за да ме предпази.“ Това му дойде в повече и Кели просто се срина за няколко минути. Но дори и това си имаше определена цел. След известно време Джон обърса сълзите и заедно с тях изчезнаха всички човешки чувства, които можеха да са полезни на пленника му.

Джон се изправи и се върна на капитанския стол. Не искаше повече да гледа малкото копеленце. Можеше наистина да изгуби контрол, а това бе опасно.

 

 

— Том, в крайна сметка може и да се окажеш прав — каза Райън.

Според шофьорската книжка — вече бе проверено — нямаше арести, но затова пък не можеше да се оплаче от липса на пътни нарушения — Ричард Оливър Фармър бе двадесет и четири годишен и никога нямаше да навърши двадесет и пет. Бе издъхнал от един-единствен удар с нож в сърцето. Острието бе минало през перикардия и разрязало сърдечния мускул. Размерът на раната — обикновено такива травми се затваряха бързо и ставаха трудни за намиране — показваше, че нападателят е завъртял острието, доколкото му е позволявало разстоянието между ребрата. Раната бе голяма и сочеше, че острието на ножа е широко около пет сантиметра. Имаше обаче и допълнителна информация, която бе по-важна.

— Не е бил много умен — забеляза съдебният лекар.

Райън и Дъглас кимнаха. Господин Фармър носеше голяма свободна бяла риза. На вратата висеше окачено и сако. Убиецът му бе избърсал ножа си в ризата. Три следи, едната от които много ясна и направена с кръвта на жертвата. Ричард още носеше пистолета на кръста си, но не бе имал възможност да го използва. Още една жертва на умението и изненадата. По-младият от двамата полицаи посочи едно от петната с молив.

— Знаеш ли какво е това? — попита Дъглас. Въпросът му бе реторичен и той побърза да отговори сам: — Стандартен боен нож на морски пехотинец. Самият аз имам един вкъщи.

— Добре са го наточили — забеляза лекарят. — Прорезът е много чист. Пробил е кожата почти като хирург. Вероятно е срязал сърцето наполовина. Много точно свършена работа, господа. Ножът е минал по идеална траектория, без да засегне никакви ребра. Само един удар. Нашият човек добре е знаел какво прави.

— Още един, Ем. Убит от въоръжен престъпник. Нашият приятел се е приближил и го е очистил бързо.

— Да, Том, сега вече ти вярвам — кимна Райън и се качи горе при другия екип детективи.

В предната спалня се виждаха куп мъжки дрехи, платнена торба, пълна с пари, нож и пистолет. В средата бе сложен матрак, по който имаше следи от семенна течност — някои все още незасъхнали. Имаше и дамска чантичка. Въобще един куп доказателства, които да бъдат описани от по-младите му колеги. Трябваше да се изследват кръвните групи от семенната течност, да се свалят и трите идентификации — предполагаха, че са три. Пред къщата имаше дори кола. Най-сетне нещо подобно на истински случай за убийство. Фотографите вече бяха изщракали по половин дузина ленти. Но за Райън и Дъглас нещата като че ли вече бяха ясни по някакъв странен начин.

— Познаващ ли онзи Фарбър в „Хопкинс“?

— Да, Ем, той работи с Франк Алън по случая „Гудинг“. Наистина си го бива — позволи си да допълни Дъглас. — Странен е, но си го бива. Между другото тази сутрин трябва да се явя в съда.

— Добре, аз ще се оправя тук. Дължа ти една бира, Том. Ти се сети преди мен за нашия човек.

— Благодаря, някой ден може и аз да стана лейтенант.

Райън се засмя, извади цигара и слезе по стълбите.

 

 

— Ще се съпротивляваш ли? — попита с усмивка Кели. Той току-що бе слязъл отново в каюткомпанията, след като завърза яхтата на кея.

— И защо трябва да ти помагам с нещо? — отвърна Били, както си мислеше, непокорно.

— Добре. — Кели извади ножа си приближи до едно особено чувствително място. — Щом искаш, можем да започнем веднага.

Цялото тяло потръпна, но един орган повече от другите.

— Добре, добре!

— Така. Искам да научиш нещо от цялата тази история. А то е — никога повече да не причиняваш болка на жена.

Кели освободи Били от халката на пода и го изправи с все още здраво вързани ръце.

— Мамка ти, човече! Ти ще ме убиеш! Няма да ти кажа нищичко.

Кели го завъртя към себе си и го погледна в очите.

— Няма да те убия, Били. Ти ще напуснеш този остров жив. Обещавам.

Объркването, изписано по лицето на пленника му бе толкова развеселяващо, че Кели дори се усмихна за секунда. После поклати глава. Каза си, че прокарва много тясна и опасна пътечка между две еднакво дълбоки пропасти. И в двете лежеше лудостта — различна по вид, но еднакво разрушителна. Джон трябваше да се откъсне от действителността и същевременно да не я изпуска от очи. Кели помогна на Били да слезе и го поведе към бункера с работилницата.

— Жаден ли си?

— Трябва и да се изпикая.

Кели го избута към някаква трева.

— Давай — каза той и изчака.

Били явно не обичаше да бъде гол. Не и пред друг мъж и не в такова зависимо положение. Той вече не се опитваше да говори с Кели, не и по правилния начин, което бе глупаво. В страха си Били бе опитал не толкова говори с Кели като човек, а чрез спомените си за смъртта на Пам да си създаде илюзия за сила. В същото време тишината може би щеше… не, сигурно нямаше да го спаси. Въпреки това тя можеше да създаде съмнения, особено пък ако Били бе достатъчно умен, за да измисли някоя достоверна история. Но страхът и глупостта често са приятели, нали? Кели отвори секретната ключалка, пусна осветлението и блъсна Били вътре.

В бункера имаше стоманен цилиндър с диаметър четиридесет сантиметра и колелца от лята стомана. Капакът му висеше на пантите си.

— Ще влезеш вътре — каза Кели.

— Гледай си работата, човече! — отвърна Били и в тона му отново пролича упорство.

Кели го удари с тъпото на ножа в тила и Били падна на колене.

— Така или иначе ще влезеш вътре. Не ми пука дали ще си разкървавен или не.

Последното бе лъжа, но подейства. Джон го вдигна за врата и вкара главата и раменете му в отвора.

— Не мърдай.

Стана по-лесно, отколкото очакваше. Кели взе един ключ от стената и отключи белезниците на Били. Усещаше напрежението на пленника си, който си мислеше, че може да направи нещо. Джон обаче действаше бързо. Трябваше само да развие един болт, да освободи двете ръце и да бодне Били с ножа. Това бе достатъчно, за да го откаже от мисълта за съпротива и да го задържи вътре. Били бе твърде страхлив, за да приеме болката като цена за бягството си. Той трепна, но не оказа никаква съпротива въпреки геройските си мисли.

— Вътре!

Кели го бутна в цилиндъра и когато и краката му влязоха, дръпна капака и го зави. После излезе и угаси осветлението. Трябваше да хапне нещо и да подремне. Били можеше да почака. Това щеше да улесни нещата.

 

 

— Ало? — Гласът й прозвуча доста разтревожено.

— Здрасти, Санди, обажда се Джон.

— Джон! Какво става?

— Как е тя?

— Имаш предвид Дорис? Сега спи — каза Санди. — Джон, кой… искам да кажа, какво й се е случило?

Кели стисна телефонната слушалка.

— Санди, искам да ме изслушаш много внимателно. Много е важно.

— Добре, казвай.

Санди бе в кухнята и наглеждаше кафето. През прозореца се виждаха съседските деца, които играеха на поляната. Гледката обикновено й действаше успокояващо, но не и сега.

— Първо, не казвай никому, че тя е при теб. Най-вече на полицията.

— Джон, тя е в ужасно състояние. Пристрастена е към хапчетата, а на всичко отгоре сигурно е и болна. Трябва…

— Тогава се обади на Сам и Сара. На никого другиго. Разбра ли ме, Санди? На никого. Санди… — Кели се поколеба. Беше му трудно да го каже, но трябваше да изясни нещата. — Поставих те в опасност. Хората, които са малтретирали Дорис, са същите…

— Знам, Джон. Сетих се сама. — Тонът на сестра О’Тул бе неутрален, но тя също бе виждала снимките на Памела Маден. — Джон, тя ми каза, че… си убил някого.

— Да, Санди, направих го.

Сандра О’Тул не се изненада. Преди няколко часа сама бе достигнала до правилните изводи, но трябваше да го чуе от него. Имаше нещо в начина, по който Кели го каза. Спокойно, сякаш между другото. „Да, Санди, направих го.“ Изхвърли ли боклука? Да, Санди, изхвърлих го.

— Санди, това са много опасни хора. Нима можех да оставя Дорис при тях? За бога, Санди, видя ли какво са…

— Да.

Санди отдавна бе напуснала „Бърза помощ“ и спомените за това, което хората си правеха един на друг, вече бяха избледнели.

— Съжалявам, че…

— Стореното — сторено, Джон. Аз ще се оправя.

Кели замълча за момент и събра сили от гласа й. Може би това бе разликата между тях. Неговите инстинкти диктуваха да намира хората, вършещи злини, и да се разправя с тях. „Открий и унищожи.“ Той се предпазваше по различен начин и с изненада установи, че тази жена може би бе по-силна от него.

— Трябва да преценя точно какво лечение й е нужно.

Санди се замисли за младата жена на втория етаж. Тя й бе помогнала да се изкъпе и белезите от ужасното физическо насилие я бяха потресли. Но най-много я тревожеха очите на момичето. Те бяха напълно мъртви. В тях липсваше дори пламъчето на последната надежда, което обикновено блещукаше в погледите на обречените пациенти. Въпреки всичките години, през които се бе занимавала с хора в критично здравословно състояние, Санди никога не бе осъзнавала, че човек може да бъде унищожен от другиго нарочно, със садистична злоба. Тя знаеше, че сега също може да стане обект на внимание от страна на тези хора, но страхът й не бе по-голям от ненавистта към тях.

Кели изпитваше противоположните чувства.

— Добре, Санди, но ми обещай, че ще внимаваш. Обещай ми.

— Ще внимавам: Смятам да се обадя на доктор Роузън. — Тя замълча. — Джон?

— Да, Санди?

— Това, което вършиш… не е хубаво, Джон.

Санди се мразеше заради тези думи.

— Знам — отвърна Кели.

Санди затвори очи. Виждаше децата на поляната отвън и Джон, където и да се намираше той. Виждаше и изражението на лицето му. Знаеше, че трябва да каже на глас и другата част от мисълта си, затова дълбоко си пое дъх:

— Но не ме интересува. Вече не. Разбирам те, Джон.

— Благодаря — прошепна Кели. — Добре ли си?

— Не се тревожи.

— Ще се опитам да се върна възможно най-бързо. Не знам какво ще правим с нея…

— Остави това на мен. Ще се погрижим за Дорис. Все ще измислим нещо.

— Добре, Санди… Санди?

— Какво, Джон?

— Благодаря.

Линията прекъсна.

„Няма защо“ — каза си тя и затвори. Какъв странен човек. Той убиваше хора. Отнемаше живота на човешки същества напълно безмилостно и го заявяваше съвсем спокойно. И все пак се бе изложил на опасност, за да спаси Дорис. „Не мога да го разбера“ — каза си Санди и набра някакъв номер.

 

 

Доктор Сидни Фарбър напълно се покриваше с представата на Емет Райън: около четиридесетгодишен, нисък, с брада, еврейски черти и лула в устата. Той не стана при влизането на детектива, а просто му махна с ръка към един стол. Преди обяд Райън бе изпратил на психиатъра откъси от досието по случая и явно докторът ги бе прочел. Те лежаха на бюрото пред него, подредени в две купчинки.

— Познавам колегата ви, Том Дъглас — каза Фарбър и изпусна облаче дим от лулата си.

— Да, сър. Той ми предаде, че сте оказали голяма помощ при разрешаването на случая „Гудинг“.

— Господин Гудинг бе много болен човек. Надявам се, че ще получи лечението, от което се нуждае.

— И този ли е толкова болен? — попита лейтенант Райън.

Фарбър вдигна поглед.

— Този е здрав поне колкото нас. От психиатрична гледна точка дори по-здрав. Но това не е толкова важно.

— Току-що казахте „този“. Значи приемате, че убийствата са извършени от един и същ човек. Защо?

Психиатърът се облегна на стола си.

— В началото не мислех така. Всъщност Том го забеляза преди мен. Свързващото звено във всички случаи е майсторството.

— Правилно.

— С психопат ли си имаме работа?

Фарбър поклати глава.

— Не. Истинският психопат е човек, който не може да се справи с живота. Той възприема реалността по много индивидуален и ексцентричен начин. Светогледът му доста се различава от този на останалите хора. В почти всички случаи това объркване се проявява по прост и лесен за разбиране начин.

— Но Гудинг…

— Господин Гудинг е онова, което… Има един нов термин: „дисциплиниран психопат“.

— Добре, но съседите му не са разбрали, че е такъв.

— Вярно е, но психичната обърканост на господин Гудинг се изявява в жестокия начин, по който е убивал жертвите си. Във вашите убийства обаче липсва ритуалният елемент. При тях няма обезобразяване. Освен това не личат никакви сексуални подбуди. Както знаете, те обикновено се изразяват в рани по шията. Не — поклати отново глава Фарбър, — този човек действа професионално. Той въобще не освобождава емоции. Просто убива хора и го прави заради напълно рационална причина. Поне на него му изглежда такава.

— Тогава защо?

— Очевидно е, че не става въпрос за кражба. Мотивът трябва да се търси другаде. Той е ужасно разгневен на нещо и струва ми се, че съм срещал подобни чувства и преди.

— Къде? — попита Райън.

Фарбър посочи отсрещната стена. В орехова рамка върху парче червено кадифе се виждаха закачени пехотинска значка, парашутистки вензели и медал. Детективът не можа да сдържи изненадата си.

— Доста глупаво, нали? — махна пренебрежително Фарбър. — Малкото еврейче иска да покаже какъв голям мъж е станало. Е — усмихна се психиатърът, — мисля, че наистина показах.

— Аз не харесвам много Европа, но в интерес на истината не съм разглеждал забележителностите.

— В каква част сте служили?

— Втора рота на Пет-нула-шест.

— Военновъздушни сили. Парашутист, нали?

— През цялото време, док — отвърна детективът и потвърди, че навремето и той е бил млад и глупав. Райън си спомни колко бе слаб, когато скачаше през люковете на C-47. — Скачал съм над Нормандия и Айндховен.

— А Бастон?

Райън кимна.

— Там съвсем не беше приятно, но поне влязохме с камиони.

— Е, тогава знаете срещу какво сте изправен, лейтенант Райън.

— Обяснете ми.

— Ето ключа към загадката — подаде му Фарбър показанията на госпожа Чарлз. — Маскировката. Трябва да е бил маскиран. За да забиеш нож в основата на черепа, се изисква здрава ръка. Убиецът ви не е бил алкохолик. Те повсеместно имат проблеми със здравето и физиката си.

— Но това въобще не отговаря на шаблона — възрази Райън.

— Мисля, че отговаря, но не е така очевидно: Да се върнем назад. Представете си, че сте в армията и сте член на елитна част. Преди всяка мисия разузнавате целта си, нали?

— Винаги — съгласи се детективът.

— Сега пренесете ситуацията в градски условия. Как ще го направите? Просто ще се маскирате. И така нашият приятел е решил да се превъплъти в бездомен алкохолик. Колко такива хора има по улиците? Мръсни, вмирисани, но съвършено безобидни за останалите. Те са невидими и човек просто ги изключва от околната среда. Всички го правят.

— Все още не…

— Но как влиза и излиза? Мислите ли, че взема автобус или пък такси?

— Кола?

— Маскировката е нещо, което след употреба се сваля. — Фарбър вдигна една от снимките, направени при убийството на младежа. — Той убива двамата пласьори на няколко пресечки по-нататък и идва тук. Защо?

На снимката ясно се виждаше празното място между две коли.

— Проклет да съм! — Райън не се опита да прикрие неудобството си. — Какво друго съм пропуснал, докторе?

— Наричайте ме Сид. Не много. Нашият човек е много умен. Той променя методите си и единствено тук е дал воля на гнева си. Тук личи добре. Това е единственото престъпление, извършено от гняв, ако не броим тазсутрешното, но него засега ще го оставим настрани. Тук гневът изпъква на преден план. Първо осакатява жертвата, а след това я убива по един доста труден начин. Защо? — Фарбър направи пауза, за да пусне няколко замислени облачета дим. — Бил е ядосан, но защо? Явно това убийство не е влизало в плановете му. Той не е възнамерявал да се среща с госпожа Чарлз. По някаква причина се е наложило да извърши нещо, което не е възнамерявал да прави, и то го е разгневило. Освен това я е пуснал да си иде, при положение че е знаел, че го е видяла.

— Все още не сте ми казали защо?

— Той е ветеран от войната. При това в отлична форма. Следователно е по-млад от нас и чудесно подготвен. Рейнджър, Зелена барета, нещо такова.

— И защо го прави?

— Не знам. Ще се наложи да попитате него. Но със сигурност сте изправени срещу пресметлив човек. Той наблюдава жертвите си. Избира едно и също време от денонощието — когато са изморени, когато движението по улицата е съвсем слабо, за да намали вероятността да го забележат. Той не ги ограбва. Може и да взема парите им, но това не е едно и също. А сега ми разкажете за последното убийство — подкани го Фарбър меко, но с нетърпящ възражение тон.

— Вече сте видели снимките. В една чанта на втория етаж открихме сума пари. Все още не сме ги преброили, но не са по-малко от петдесет хиляди.

— Наркопари?

— Така мислим.

— В къщата е имало и други хора. Отвлякъл ли ги е?

— Смятаме, че е имало още двама. Със сигурност един мъж и вероятно жена.

Фарбър кимна и пуши мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Има две възможности. Или вече е хванал човека, когото преследва, или е направил поредната си крачка към нещо друго.

— Значи убитите пласьори са само за камуфлаж?

— Първите двама, които сте намерили вързани…

— Разпитвал ги е — направи гримаса Райън. — Трябваше и сами да се сетим. Те бяха единствените, което не намерихме убити направо на улицата. Направил го е, за да има повече време.

— Когато гледаш от разстояние, винаги е по-лесно — забеляза Фарбър. — Не се обвинявайте напразно. Първото убийство наистина ужасно прилича на грабеж, пък и тогава не сте имали на какво друго да се опрете. Когато дойдохте тук, вече разполагахте със значително повече информация. — Психиатърът се облегна и се усмихна на тавана. Обожаваше да си играе на детектив. — Но до този случай — потупа той снимките от последното убийство — все пак не сте имали достатъчно сведения. Именно той изяснява картината. Вашият човек е на ти с оръжието. Той разбира от тактика и е много търпелив. Дебне жертвите си като ловец — сърна. Постоянно сменя методите си, за да ви обърка, но днес е допуснал грешка. Тук отново е демонстрирал гнева си и е издал сръчността си при боравенето с нож, защото веднага го е избърсал.

— Но твърдите, че не е луд.

— Да. Съмнявам се, че от клинична гледна точка въобще има някакъв недостатък, но със сигурност е мотивиран. Хора като него са изключително дисциплинирани — също както сме били ние с вас преди години. Дисциплината показва как действа, но гневът му ще ни каже защо го прави. Нещо го е подтикнало към всичко това.

— „Госпожо“.

Фарбър се сепна.

— Точно така! Отлично. Защо не я е убил? Тя е единствената свидетелка, която ни е известна. Отнесъл се е учтиво към нея. Пуснал я е да си иде… интересно… но всъщност крайно недостатъчно.

— Можем със сигурност да твърдим само, че не убива за удоволствие.

— Правилно — кимна Фарбър. — Всичките му действия водят към определена цел. Той ще приложи познанията си, получени в специалната подготовка, за да завърши мисията си. Защото това е мисия. По улиците броди една наистина опасна котка.

— Ясно е като бял ден, че целта му са хора, свързани с наркотиците — каза Райън. — Отвлякъл е един, а може би и двама…

— Ако едната е жена, тя ще оцелее. Мъжът обаче — не. От състоянието на тялото му ще сме в състояние да кажем дали той е бил целта.

— Омраза?

— Ще е очевидна. И още нещо — ако ще търсите този човек, запомнете, че той борави с оръжие почти перфектно. Ще изглежда безобиден. Ще избягва сблъсъците. Той не иска да убива невинни хора, иначе нямаше да пожали госпожа Чарлз.

— Но ако го хванем натясно…

— Не вярвам, че наистина го искате.

 

 

— Как сме? — попита Кели.

Камерата под налягане бе една от неколкостотинте произведени по флотска поръчка от „Леярна компания за производство на инструменти — Дикстра“, Хюстън, Тексас. Поне така твърдеше металната табелка върху нея. Бе произведена от висококачествена стомана и предназначена да възпроизвежда точно подводните условия при гмуркане на леководолази. От едната страна имаше тройно квадратно прозорче от плексиглас с дължина десет сантиметра. Виждаше се дори и малък отвор, през който можеха да се подават разни неща, като например вода и храна. В камерата бе монтирана и двадесетватова лампичка. Под самата камера се намираше въздушният компресор, работещ с газ. Той се контролираше от пулт, върху който имаше два манометъра. Единият показваше налягането в паунди върху квадратен инч и килограми на квадратен сантиметър, и „бари“, което е един килограм на квадратен сантиметър. Другият манометър показваше еквивалента на морската дълбочина във футове и метри. Всеки десет метра мнима дълбочина вдигаха атмосферното налягане с един килограм на квадратен сантиметър, или един бар.

— Виж, каквото и да искаш да знаеш, добре… — чу Кели по разговорката.

— Знаех си, че ще се разберем.

Джон дръпна въженцето на мотора и включи компресора. После се увери, че клапата до манометрите е здраво затворена. Кели отвори вентила към камерата и компресорът започна да вкарва въздух в нея. Стрелкичките трепнаха и започнаха бавно да се движат.

— Знаеш ли да плуваш? — попита Кели и погледна пленника си в очите.

Били потрепери от ужас.

— Какво… чакай малко, не ме дави, чуваш ли?

— Можеш да си сигурен, че няма да го направя. И така, можеш ли да плуваш?

— Да, разбира се.

— А гмуркал ли си се някога с леководолазна екипировка? — зададе следващия си въпрос Кели.

— Не, не, не съм — отвърна объркано търговецът на наркотици.

— Добре, сега ще разбереш какво усеща човек под водата. Хубаво е да се прозяваш, за да свикнеш с налягането — посъветва го Джон и погледна едната стрелка, която наближаваше десет метра.

— Виж, защо не зададеш скапаните си въпроси, а?

Кели изключи разговорката. В гласа на Били имаше твърде много страх. Джон въобще не обичаше да причинява толкова много болка и се опасяваше, че ще се смили над Били. Той изчака, докато стрелката достигна тридесет метра и затвори вентила, но без да спира мотора. Докато пленникът му свикваше с налягането, Кели намери един маркуч, който прикачи към ауспуха на мотора и го изкара извън бункера. Щеше да се наложи да почака и не искаше изгорелите газове да замърсяват въздуха в помещението. Джон вършеше всичко по спомени и това го притесняваше. От външната страна на камерата се виждаше полезна, но твърде повърхностна инструкция за експлоатация. Последният й ред съветваше потребителите да прочетат някакъв наръчник, с който Кели за съжаление не разполагаше. Напоследък се бе гмуркал доста рядко. Последната му сериозна работа бе взривяването на нефтената сонда. В продължение на около час Кели поразчисти бункера, като събираше спомени и омраза. После отново седна на стола зад командния пулт.

— Как се чувстваш?

— Виж какво, добре, давай, готово — отвърна му един нервен глас.

— Готов ли си да отговориш на няколко въпроса?

— На всичко! Само ме пусни оттук!

— Добре. — Кели взе един бележник. — Арестували ли са те някога, Били?

— Не.

Джон долови горда нотка в отговора. Добре.

— Служил ли си?

— Не.

Какъв тъп въпрос.

— Значи никога не си бил в затвора, не са ти вземали отпечатъци, нищо подобно?

— Никога.

Главата в камерата се поклати.

— И как да разбера, че не ме лъжеш?

— Не те лъжа, човече! Не лъжа!

— Да, вероятно е така, но аз съм длъжен да проверя, нали?

Кели протегна лявата си ръка и отвори вентила. Въздухът излезе със свистене от камерата.

Били не знаеше какво да очаква и ефектът определено го изненада неприятно. Той бе прекарал изминалия час в четири пъти по-високо от нормалното атмосферно налягане и тялото му бе свикнало с него. Поетият чрез дробовете въздух под налягане бе проникнал в кръвоносната система и сега целият му организъм бе под натиск от четири килограма на квадратен сантиметър. Различни балончета от газ — предимно азот, — намиращи се в кръвоносната му система, започнаха да се разширяват, когато Кели смъкна налягането. Тъканите около балончетата не можеха добре да се съпротивляват на натиска и почти едновременно стените на клетките се опънаха, а някои от тях се разкъсаха. Болката се появи първо като тъпо, но разпростиращо се болезнено усещане, за да прерасне бързо в най-неприятното преживяване в живота на Били. Тя пулсираше из цялото му тяло, сляла се със забързания ритъм на сърцето. Когато налягането стана два килограма на квадратен сантиметър, Кели чу стенанието, преминаващо в писък. Той затвори вентила и отново започна да сгъстява въздуха в камерата. След минута налягането отново стана четири бара. Това почти премахна болката и остави Били с усещането за изтощение, сякаш бе вършил изморителна работа. Пленникът на Кели явно не бе свикнал с подобни преживявания и нямаше нужната подготовка за тях. Разширените му от ужас очи подсказаха на Джон, че Били е напълно размекнат. В тях нямаше нищо човешко и това бе добре.

Кели отново включи разговорката:

— Това е наказанието за лъжа. Просто исках да сме наясно. Сега, бил ли си някога арестуван, Били?

— Исусе, не, човече!

— Никога не си попадал в затвора и отпечатъците ти…

— Не, само са ме глобявали за пътни нарушения. Никога не са ме арестували.

— В армията?

— Не, и това ти казах!

— Добре, благодаря ти. — Кели отметна първата група въпроси. — Сега да поговорим за организацията на Хенри.

В момента се осъществяваше и друг процес, за който Били не подозираше. При налягане от три бара азотът, който е в основата на въздуха, има упойващ ефект, подобен на предизвиквания от алкохола и наркотиците. Макар и да бе изплашен до смърт, Били постепенно бе обзет от еуфория, която пречеше на преценките му. Това беше още един от плюсовете в техниката на разпит, която Кели бе избрал главно заради огромните й поражения върху човешкия организъм.

 

 

— Оставил парите, казваш? — попита Тъкър.

— Повече от петдесет хиляди. Когато тръгнах, все още ги брояха — отвърна Марк Шарън.

Бяха в киното и освен тях на балкона нямаше други посетители. Детективът забеляза, че този път Хенри не яде пуканки. Не му се случваше често да вижда Тъкър възбуден.

— Трябва да разбера какво става. Кажи ми всичко, което знаеш.

— През изминалата седмица или може би десетина дни бяха убити няколко пласьори…

— Джу-Джу, Бандана и двама, които не познавам. Това го знам. Мислиш ли, че има връзка?

— Това е всичко, с което разполагаме, Хенри. Били ли изчезна?

— Да. Рик е мъртъв. С нож ли?

— Някой му е срязал сърцето надве — преувеличи Шарън. — Било ли е там и едно от момичетата ти?

— Дорис — кимна Хенри. — Оставил парите… Защо?

— Възможно е да става въпрос за провален грабеж, макар да не виждам какво може да го е провалило. И Джу-Джу, и Бандана бяха ограбени… По дяволите, може пък въобще да няма връзка. Може би случилото се снощи е нещо друго.

— Какво например?

— Например директен удар срещу организацията ти, Хенри — отвърна търпеливо Шарън. — Познаваш ли хора, които биха искали да извършат подобно нещо? Няма нужда да си ченге, за да разбираш от мотиви. — Част от полицая, една голяма част, се радваше, че е сложила ръка на Хенри, макар и за малко. — Какво знае Били?

— Много… Мамка му, току-що бях започнал да го водя… — Хенри спря.

— Всичко е наред. Не искам, пък и не ми трябва да зная. Някой друг обаче иска и най-добре е да помислиш за него.

Малко късничко Марк Шарън започна да осъзнава колко тясно е свързано бъдещето му с това на Хенри Тъкър.

— Защо поне не са се опитали да го представят като грабеж — попита Тъкър, вперил невиждащ поглед в екрана.

— Някой ти праща послание, Хенри. Оставянето на парите е в знак на презрение. На кого от хората, които познаваш, не му трябват пари?

 

 

Писъците се усилваха. Били току-що бе предприел нов излет до двадесет метра дълбочина и бе останал там две минути. Кели наблюдаваше лицето на пленника си и черпеше полезна информация от него. Той видя, че Били се хваща за ушите, защото и двете мембрани на тъпанчетата му се разкъсаха за по-малко от секунда. Следващите жертви бяха очите и синусите му. После щеше да дойде ред на зъбите. Болката щеше да проникне през дупките по тях, но Кели не искаше да го тормози толкова много. Все още.

— Били — каза той, след като възстанови налягането и прогони по-голямата част от болката. — Не съм сигурен, че ти вярвам.

— Копеле такова! — изкрещя по микрофона човекът в камерата. — Аз я удуших. Гледах как кукличката ти умира, докато Хенри я чукаше, а после те видях да ревеш като смахнато недоносче за това, задник мръсен.

Кели долепи лице до плексигласа и ръката му върна Били обратно на тридесет метра дълбочина, просто за да оправи вкуса в устата му. Сега ставите щяха да започнат да кървят, защото по една или друга причина балончетата азот се събират именно там. Инстинктивната реакция на човек, изпитал действието на прогресивно намаляващото налягане, е да се свие на кълбо, откъдето идва и наименованието на болестта — „завиване“. Но колкото и да се опитваше, Били просто не можеше да се свие в камерата. Централната нервна система също бе засегната и фините влакънца започнаха да се разтягат. Били изпитваше ужасни болки в ставите и конвулсии по цялото тяло. Нервните влакънца реагираха срещу разтягането и тялото на жертвата бе разтърсено от спазми, сякаш ударено с електрически ток. Засягането на нервната система в толкова ранен етап на разпита леко разтревожи Кели. Засега бе достатъчно. Той възстанови налягането и спазмите полека престанаха.

— Сега разбра ли какво е изпитвала Пам, Били? — попита Кели просто за да си напомни.

— Болка.

Пленникът му вече плачеше. Той бе закрил лицето си с ръце, но не можеше да скрие агонията.

— Били — започна търпеливо Джон, — нали разбра как ще работим? Ако си помисля, че ме лъжеш, следва болка. Ако отговорите ти не ми харесват — отново болка. Искаш ли да те заболи отново?

— Исусе, не, моля те!

Били свали ръце и Кели видя, че очите му са на километри едно от друго.

— Тогава да се опитаме да бъдем по-любезни.

— … съжалявам…

— Аз също, Били, но трябва да ме слушаш, нали?

Джон получи кимване на въпроса си и посегна към една чаша вода. Той провери херметизацията, отвори малкото прозорче и постави чашата вътре.

— Така, ако отвориш прозорчето до главата си, можеш да пийнеш нещо.

Били послуша съвета му и засмука водата през една сламка.

— А сега да се хващаме на работа. Кажи ми нещо повече за Хенри. Къде живее?

— Не знам — изпъшка Били.

— Грешен отговор! — извика Кели.

— Моля те, недей! Не знам! Срещаме се на едно място до магистрала 40. Не ни казва къде…

— Ще трябва да се справиш по-добре, иначе асансьорът се връща на втория етаж. Готов ли си?

— Неееееее! — Викът бе толкова силен, че проникна през дебелата стомана. — Моля те, недей! Не знам, наистина не знам!

— Били, нямам много основания да бъда милостив към теб — напомни му Кели. — Нали не си забравил, че си убил Пам? Измъчвал си я до смърт. Избивал си комплексите си с чифт клещи. Колко часа, Били, колко време я изтезавахте ти и гноите приятели? Десет? Дванадесет? Та ние с теб си говорим само от седем часа. Твърдиш, че работиш за този човек вече две години, а дори не знаеш къде живее. Трудно ми е да ти повярвам, Били. Изкачваме се — съобщи Кели с механичен глас и се пресегна към вентила. Трябваше само да го развие. Свистенето на въздуха така ужаси пленника му, че той се разкрещя още преди да е почувствал някаква болка:

— НЕ ЗНАМ, ПО ДЯВОЛИТЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

„Мамка му! Ами ако наистина не знае?“

„Е — каза си Кели, — няма да ни навреди, ако сме сигурни.“ Той го вдигна съвсем малко. Само на двадесет и седем метра. Това бе достатъчно, за да поднови старите болки, без да предизвиква нови. „Сега страхът е почти толкова болезнен, колкото и самата болка“ — помисли си Кели. Ако отидеше твърде далеч обаче, самото мъчение можеше да се превърне в наркотик. Не, този човек бе страхливец, причинявал достатъчно много страх и болка у другите. Ако Били откриеше, че е способен да надживее болката, можеше да почерпи сили от това. Кели не искаше да поема подобен риск, колкото и малка да бе вероятността от него. Той затвори вентила и отново вдигна налягането. Този път „спусна“ Били на тридесет и пет метра, за да намали болката и да увеличи замайването.

 

 

— За бога — промълви Сара.

Тя не бе виждала снимките от трупа на Пам. Единственият й опит в тази насока бе пресечен още в зародиш от Сам.

Дорис бе гола и смущаващо апатична. Най-голямото й постижение засега бе, че успя да се изкъпе с помощта на Санди. Сам вече бе отворил чантата си и я преслушваше. Сърцето й биеше с деветдесет удара в минута — сравнително равномерно, но прекалено бързо за момиче на нейната възраст. Кръвното й налягане също бе високо. Температурата й — нормална. Санди влезе в стаята с четири шишенца кръв, която щеше да бъде изследвана в болничната лаборатория.

— Кой върши такива неща — прошепна на себе си Сара.

По гърдите на момичето имаше безброй белези, на дясната й буза личеше избеляваща резка, а по корема и краката се виждаха други — по-скорошни. Сам провери дали зениците реагират на светлина. Опитът го задоволи, като не се смяташе тоталната апатия на Дорис.

— Същите хора, които убиха Пам — отвърна тихо хирургът.

— Пам? — попита Дорис. — Познавахте ли я? Откъде?

— Човекът, който те докара тук — отвърна Санди. — Той е…

— Онзи, когото Били уби?

— Да — отвърна Сам и после осъзна колко глупаво би прозвучал отговорът му на някой страничен човек.

 

 

— Знам само телефонния номер — отвърна замаяно Били.

Азотът и облекчаването на болката си казваха думата.

— Дай ми го — нареди Кели.

Пленникът му се подчини и Джон го записа. Вече разполагаше с две страници бележки: имена, адреси и няколко телефонни номера. Информацията наистина изглеждаше оскъдна, но бе несравнимо повече от сведенията му допреди двадесет и четири часа.

— Как вкарвате наркотиците в страната?

Били извърна глава от плексигласа.

— Не знам…

— Ще трябва да се постараеш повечко.

„Ххссссссссс…“

Били отново изкрещя, но този път Кели го остави да изтърпи всичко. Стрелката се спря едва на двадесет и пет метра. Пленникът му започна да се задушава. Налягането засягаше работата на белите дробове и раздиращата кашлица само увеличаваше болката. Тя вече изпълваше всеки кубически сантиметър от тялото на Били. Той се чувстваше като балон. По-точно усещаше, че тялото му е пълно с опитващи се да експлодират големи и малки балони. Те се натискаха един друг и Били чувстваше, че някои са по-силни от другите. Лошото бе там, че по-слабите се намираха в най-важните органи на тялото му. Очите го боляха и се напъваха да изскочат от местата си. Синусите се разширяваха и още повече влошаваха нещата. Лицето му сякаш искаше да се отлепи от черепа. Ръцете му пък плуваха около него въпреки отчаяните му усилия да ги държи на едно място. Болката надминаваше всичко, изпитано и причинено от него досега. Краката му бяха сгънати, доколкото им позволяваше камерата, и капачките на коленете толкова силно притискаха стоманата, че щяха да я пробият. Можеше да движи единствено ръцете си, които се въртяха около гърдите му в търсене на облекчение. Те се опитваха да задържат очите в очните кухини, но само усилваха болката. Били вече не можеше дори да вика. Времето спря и настъпи вечността. Нямаше нито светлина, нито мрак, нито звуци, нито тишина. Всичко бе болка.

— … моля те… моля те — разнесе се шепотът му от високоговорителя до Кели.

Джон бавно възстанови налягането и спря на тридесет и пет метра.

Лицето на Били бе променено. Все едно че се бе изринал от някаква ужасна алергия. Някои от кръвоносните съдове точно под кожата се бяха спукали. „Бялото“ на лявото му око бе станало почти виолетово и това почти го оприличаваше на изплашено злобно животинче, каквото всъщност бе.

— Последният ми въпрос бе за начина, по който наркотиците влизат в страната.

— Не знам — изскимтя пленникът му.

Кели заговори бавно в микрофона:

— Били, трябва да разбереш едно нещо. Признавам, че всичко, което ти се случи дотук, бе доста болезнено, но аз все още не съм ти причинил истинска болка. Искам да кажа истинска.

Очите на Били се разшириха. Ако можеше да разсъждава трезво, той сигурно щеше да достигне до извода, че ужасът трябва да свършва някъде. И щеше едновременно да бъде прав и да греши.

— От всичко, случило ти се досега, можеш да се излекуваш. — Кели почти казваше истината. Следващото му твърдение обаче бе абсолютно вярно: — Когато следващия път изпусна въздуха, ще настъпят необратими промени. Кръвоносните съдове в очите ти ще се спукат и ще ослепееш. Те няма да са единствени. Ще поддадат и кръвоносните съдове в мозъка ти, които също не могат да бъдат възстановени. Ще се превърнеш в луд слепец. Но въпреки това болката няма да си отиде. Останалата част от живота ти ще бъде съчетание от лудост, слепота и болка. На колко си сега? На двадесет и пет? Още доста ще си поживееш. Да кажем, още четиридесет години — луд, сляп и осакатен. Искам просто да ти кажа, че идеята с лъжите не я бива. Сега, как влизат наркотиците в страната?

„Никаква милост“ — каза си Кели. Ако на мястото на този… предмет бе някое куче, котка или елен, то досега щеше да е умряло. Но Били не беше нито куче, нито котка, нито пък елен. Той бе човешко същество, макар и с известни уговорки. Човешко същество, което стоеше по-ниско от сводник, по-ниско от пласьор на наркотици. Ако не бе така, то Били нямаше да изпитва чувствата, които търпеше в момента. Той беше същество с прекалено ограничен светоглед. Живееше във вселена, населена от него и от различни предмети, които трябваше да му носят удоволствие или печалба. Били обичаше да причинява болка, обичаше да властва над предметите, без да се съобразява с чувствата им, дори те наистина да съществуваха. Той някак си бе пропуснал факта, че в тази вселена има и други хора със същото право на живот и щастие като него. Именно заради това бе поел риска да нарани друг човек, чието съществуване никога не бе признавал. Сега разбираше, че е сгрешил, но може би вече бе късно. Били научаваше, че действително е обречен да живее в самотна вселена, в която компания щяха да му правят не хората, а болката. Той бе достатъчно умен, за да прозре в бъдещето си, и това го пречупи. Поражението бе изписано на лицето му. Били заговори с изплашен, неравен глас, който най-сетне казваше истината. Кели реши, че пленникът му е закъснял с около десет години, и погледна към изпускащия вентил. В гласа на Били личеше съжаление към хората, споделили неговата необичайна вселена. „Вероятно и през ум не му е минавало — помисли си Кели, — че някой може да му стори същото, което той е вършил с по-слаби от него хора.“ Но това осъзнаване също идваше твърде късно. Твърде късно за Били, безвъзвратно късно за Пам и до известна степен късно за Кели. Светът бе пълен с несъвършенства и почти празен откъм справедливост. Беше просто като две и две четири, нали? Били не бе разбрал, че правосъдието го чака зад някой ъгъл, а и то не си бе направило труда да го предупреди. Той бе решил да рискува. И бе изгубил. Кели щеше да спести милостта си за други.

— Не знам… не…

— Предупредих те, нали?

Кели отвори вентила и го върна на петнадесет метра „дълбочина“. Очните кръвоносни съдове вероятно се бяха спукали, преди Джон да спре. Той си помисли, че вижда малко червено в зениците, които бяха ужасно разширени, докато собственикът им продължаваше да крещи, макар и без въздух в дробовете си. Коленете, раменете и лактите му барабаняха по стоманата. Кели изчака всичко това да се случи, преди отново да възстанови налягането.

— Кажи ми какво знаеш, Били, или ще стане още по-лошо. Побързай.

Пленникът му вече признаваше. Информацията звучеше малко странно, но бе вярна. Никой човек в подобно състояние не можеше да измисли такава история. Последният етап от разпита продължи три часа, през които само веднъж се чу „хссс“, и то за две-три секунди. Кели изчака малко и провери въпросите си, за да види дали информацията се променя. Били казваше истината и сега думите му носеха нови подробности, които помогнаха на Джон още повече да изясни картината. В полунощ той вече бе сигурен, че е изсмукал цялата полезна информация от мозъка на пленника си.

Когато остави молива, Кели почти бе обзет от хуманност. Ако Били бе проявил поне малко милост към Пам, Джон може би щеше да постъпи другояче. В края на краищата собствените му рани не бяха резултат на лични чувства. Той бе станал жертва на глупостта си и не можеше с чиста съвест да накаже човек за своите грешки. Но Били не се бе задоволил с него. Той бе изтезавал млада жена, която Кели обичаше, и заради това пленникът му не бе човек. Били не заслужаваше милост.

Но това вече нямаше значение. Пораженията не можеха да бъдат спрени. Налягането разкъсваше тъканите, които запушваха кръвоносните съдове един по един. Най-страшното, разбира се, се случи в мозъка на Били. Скоро невиждащите му очи разкриха лудостта, която се криеше зад тях. Въпреки че последното намаляване на налягането бе бавно и постепенно, това, което излезе от камерата, не бе човек. Но нима там бе влязъл човек?

Кели отви болтовете на капака. Отвътре се разнесе воня, която би трябвало да се очаква, но Джон не я бе предвидил. Повишаването и спадането на налягането в отделителната система на Били бе дало естествените си резултати. „После ще трябва да почистя“ — каза си Кели, докато измъкваше пленника си от камерата. Той пусна Били на бетонния под и се зачуди дали да не го върже. Но тялото в краката му вече бе съвсем безполезно за собственика си. Главните стави бяха почти разрушени, а нервната система можеше да предава само болка. Били обаче все още дишаше и това бе добре. Доволен от свършеното, Кели се запъти към леглото си. С малко повече късмет това бе последната му подобна процедура. Ако пък Били имаше късмет и попаднеше на добри лекари, щеше да живее още няколко седмици. Дали съществуването му можеше да се нарече живот? Труден въпрос.