Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Without Remorse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2018)

Издание:

Атика, София, 1995

Печат: Образование и наука

Формат 32/84/108. 22 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Допълнителна корекция от Еми

5.
Действия

Пакетът бе доставен в главната квартира на военноморското разузнаване в Сюитланд, Мериленд, от един много изморен капитан. Дежурните експерти от фотографската лаборатория бяха подпомогнати от специалисти на 1127 — ма оперативна военновъздушна група във Форт Белвоар. Целият процес отне двадесет часа. Снимките, направени от „Бъфало Хънтър“, се оказаха необичайно добри. Освен това американецът бе направил точно каквото трябва: да погледне към минаващия над главата му разузнавателен апарат.

— Горкият, платил е за любопитството си — забеляза един флотски старшина към колегата си от авиацията. Следващият кадър показваше войник от северновиетнамската армия с вдигнат над главата на американеца автомат. — Ще ми се да те срещна в някоя тъмна уличка, малък мръсник такъв.

— Какво мислиш?

Старшината от авиацията подаде една снимка.

— Готов съм да се обзаложа, че става въпрос за един и същ човек.

И двамата разузнавачи се учудиха от малкото предоставени им за сравнение досиета, но който и да бе им ги предоставил, явно знаеше какво търси. Бяха намерили човека. Нито един от двамата не знаеше, че боравят със снимки на мъртви хора.

 

 

Кели остави Пам да спи, доволен, че не трябва да я тъпче с химикали за това. Той се облече, излезе отвън и обиколи острова два пъти с бягане. Една обиколка беше около три четвърти миля, така че когато приключи, Кели бе леко изпотен. Сам и Сара, които също бяха ранобудни, го намериха да почива на дока.

— Промяната в теб е забележителна — каза Сара. После замълча за секунда и попита: — Как беше Пам миналата нощ?

Въпросът за момент стъписа Кели и единственото, което излезе от устата му след това, бе:

— Какво?

— О, по дяволите, Сара… — възкликна Сам и извърна глава, като едвам сдържаше смеха си.

Жена му почервеня като зората.

— Снощи не искаше да й давам лекарства — обясни Сара. — Стори ми се малко нервна, но искаше да опита и аз се оставих да ме убеди. Това имах предвид, Джон. Извинявай.

Как да обясни какво се бе случило през нощта? В началото се страхуваше да я докосне. Страхуваше се да притисне тялото си до нейното. Тя бе взела това за знак, че повече не я харесва, и после… всичко се бе оправило.

— Имаше някаква налудничава идея… Кели спря. Пам можеше и да говори със Сара за тези неща, по нима той трябваше да го прави? — Тя спа чудесно, Сара. Вчера наистина много се измори.

— Никога не съм имала толкова упорит пациент. Тя забоде пръст в гърдите на Кели. — Ти й помогна много, млади човече.

Кели извърна поглед, защото не знаеше какво трябва да каже. „Удоволствието бе изцяло мое“? Една част от него все още си мислеше, че се е възползвал от беззащитността й. Бе срещнал едно момиче, изпаднало в неприятности, и го бе… използвал? Не, не беше истина. Той я обичаше. Колкото и странно да звучеше. Животът му се променяше и ставаше нещо сравнително нормално — вероятно. Той й помагаше да се излекува, но обратното също бе вярно.

— Тя… тя се тревожи, че няма да… миналото й. Искам да кажа, че на мен въобще не ми пука за това. Ти си права. Тя наистина е много силно момиче. По дяволите, моето минало също не е кристалночисто. Аз не съм светец.

— Изслушай я — посъветва го Сам. — Тя има нужда от това. Преди да започнеш да разрешаваш проблемите, трябва да разбереш с какво си имаш работа.

— Сигурен ли си, че няма да промениш чувствата си? Може да чуеш доста неприятни неща — забеляза Сара, без да сваля поглед от очите му.

— По-ужасни от войната? — Кели поклати недоверчиво глава и реши да промени темата. — А как ще се развие… лечението?

Въпросът му бе посрещнат с облекчение и Сара отново се захвана за работа:

— Тя вече премина критичната фаза. Ако имаше противопоказни ефекти, те вече щяха да са настъпили. Все пак могат да се появят периоди на възбуда, предизвикани, да речем, от външни фактори като стрес. Тогава имаш на разположение фенобарба, за който вече съм ти написала инструкции. Но Пам се справя чудесно. Личността й е много по-силна, отколкото изглежда. Ти си достатъчно интелигентен, за да разбереш, че преживява тежък период. Ако е така, накарай я — накарай я — да вземе една таблетка.

Идеята да упражнява някакво насилие над Пам накара Кели да настръхне.

— Виж, док, не мога…

— Млъкни, Джон. Не съм ти казала да й ги натикваш в устата. Ако й кажеш, че наистина са й нужни, ще те послуша.

— И колко време трябва да ги взема?

— Седмица, най-много десет дни — отвърна Сара, след като се замисли за момент.

— И после?

— Можеш да помислиш за бъдещето ви — отвърна тя.

Сам се почувства неудобно, че Сара говори на толкова лични теми.

— Искам да й направя основен преглед, Кели. Кога ще идваш към Балтимор?

— След две седмици, но може и по-рано. Защо?

Сара отново взе думата.

— Аз не успях да я прегледам много добре. Пам не е ходила при лекар от доста дълго време и ще съм по-спокойна, ако я прегледа специалист. Имаш ли някого предвид, Сам?

— Познаваш ли Мадж Норт?

— Тя ще се справи — произнесе се Сара. — Знаеш ли, Кели, един преглед не би навредил и на теб.

— Болен ли ви изглеждам?

Кели разпери ръце и им позволи да се насладят на великолепното му тяло.

— Въобще не се опитвай да ми пробутваш такива номера — сопна се Сара. — Когато дойде тя, идваш с нея. Искам да съм сигурна, че и двамата сте напълно здрави, и точка. Ясно ли е?

— Да, госпожо.

— Сега ще ти кажа още нещо и искам да ме чуеш добре. — Сара продължи: — Пам трябва да се прегледа при психиатър.

— Защо?

— Джон, животът не е филм. В действителността хората никога не захвърлят проблемите зад гърба си, за да се отправят към залеза. Върху нея е упражнявано сексуално насилие. Вземала е наркотици. Самочувствието й не е от най-високите. Хора като нея обикновено се самообвиняват за това, че са били жертви. Един правилен метод на лечение ще й помогне да преодолее всичко това. Ти си й много полезен, но тя има нужда от професионален съвет. Разбираш ли ме?

Кели кимна.

— Ясно.

— Добре — заключи Сара и го погледна. — Харесваш ми. Умееш да слушаш.

— Имам ли избор, госпожо? — запита Кели с крива усмивка.

— Всъщност не — разсмя се тя.

— Винаги е такава заядлива — каза Сам. — Трябвало е да стане медицинска сестра. Лекарите по принцип са по-възпитани. Сестрите постоянно командват.

Сара сръга палаво мъжа си.

— В такъв случай по-добре да не се изправям на пътя на медицинска сестра — каза Кели и ги поведе обратно към бункера.

 

 

Пам спа цели десет часа без помощта на успокоителни. Когато се събуди обаче, главата й се пръскаше от болка. Кели й даде аспирин.

— По-добре е да взема тиленол — каза му Сара. — Стомахът й ще го приеме по-лесно.

Докато Сам опаковаше багажа, фармаколожката отново прегледа Пам и, общо взето, видяното й хареса.

— Когато те видя другия път, искам да си сложила три килограма отгоре.

— Но…

— Джон ще те доведе след около две седмици, за да се видим и за да те прегледаме основно.

— Да, госпожо — кимна отново смирено Кели.

— Но…

— Пам, двамата се бяха наговорили срещу мен. Аз също ще трябва да се преглеждам — съобщи Кели с удивително хрисим тон.

— Наистина ли трябва да си тръгнете толкова скоро?

Сара кимна.

— Всъщност трябваше да заминем още снощи, но какво толкова. — Тя погледна Кели. — Ако не дойдеш, както се уговорихме, ще ти се обадя по телефона и ще се разкрещя.

— Сара. За бога, ти си невъзможна.

— По този въпрос питай Сам.

Кели я изпрати до дока, където яхтата на Сам вече бе готова за тръгване. Двете с Пам се прегърнаха. Кели се опита да се измъкне с ръкостискане, но трябваше да понесе целувка. Сам също скочи на дока, за да се здрависат.

— Нови карти! — каза Кели на хирурга.

— Тъй вярно, капитане.

— Ще ти подам въжетата.

Роузън гореше от нетърпение да покаже какво е научил. Той изтегли яхтата назад и я обърна по дължината й. Явно не забравяше уроците си. След момент Сам увеличи оборотите на двигателите и се насочи право към дълбоките води. Пам остана така, хванала ръката на Кели, докато яхтата се превърна в бяло петънце на хоризонта.

— Забравих да й благодаря — обади се най-накрая тя.

— Не, не си. Просто не го каза. Как си днес?

— Главата вече не ме боли. — Тя го погледна. Косата й имаше нужда от баня, но очите й блестяха, а походката бе бодра. Кели почувства нужда да я целуне и не се забави да го направи.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да поговорим — каза тихо Пам. — Време е.

— Чакай малко.

Кели влезе в работилницата си и се върна с два сгъваеми шезлонга. Той ги разпъна и посочи единия на Пам.

— Сега ми разкажи колко си лоша.

След три седмици Памела Стар Маден щеше да навърши двадесет и една години. Кели най-после научи възрастта, както и фамилното й име. Тя бе родена в работническо семейство в района Панхандъл в Северен Тексас. Израснала предимно под грижите на баща си, чиято строгост можела да събуди завист дори и у баптистки свещеник. Доналд Маден разбираше показността на религията, но не и същността й. Той бе строг, защото не знаеше как да обича, и пиеше от омраза към живота — този му навик също го ядосваше — и все не можеше да се нагоди към него. Когато децата му не слушаха, той ги налагаше с колана или пък с пръчка, докато съвестта му не го загризе. Но тя рядко се обаждаше, преди да го заболи ръката. За Пам, която не помнеше да е била щастливо дете, капката, преляла чашата, бе дошла в деня след шестнадесетия й рожден ден. Тогава тя до късно бе стояла на литургия в църквата, след което излязла с приятели на нещо, което почти приличало на среща. Мислела си, че най-после има правото да го направи. В края на вечерта момчето, чиито родители били почти толкова строги, колкото нейните, дори не я целунало. Но Доналд Маден не се интересувал от това. Когато пристигнала у дома си в десет и двадесет, лампите в къщата гневно светели. Чакали я един вбесен баща и една ужасена майка.

— Тогава наговори такива неща… Докато говореше, Пам не вдигаше поглед от тревата. — Не бях направила нищо такова. Дори не съм си и помисляла да го правя. А Албърт бе толкова невинен… Но по това време и аз бях същата.

Кели стисна ръката й.

— Не си длъжна да ми разказваш нищо, Пам.

Но тя се чувстваше задължена и Кели го знаеше, така че продължи да слуша.

След като изтърпяла най-жестокия побой за всичките шестнадесет години, Памела Маден се измъкнала през прозореца от спалнята си на първия етаж и извървяла четирите мили до центъра на малкия прашен град. Преди зазоряване хванала автобус на „Грейхаунд“ за Хюстън, защото бил първият пристигнал. Не слязла преди последната спирка просто защото не й хрумнало да го направи. Доколкото успяла да установи по-късно, родителите й не съобщили никъде, че е изчезнала. Последвал период на тежка, зле платена работа и мизерни квартири, който само влошил положението й и я накарал да се махне от Хюстън. С малкото спестени пари хванала друг автобус — този път на „Континентал Трейлуейс“ — и пристигнала в Ню Орлиънс. Уплашена, слаба и все още малка, Пам така и не успяла да научи, че някои хора се занимават с това, да дебнат деца, избягали от дома си. За нея почти веднага се лепнал двадесет и пет годишният Пиер Ламарк, който се отличавал с хубави дрехи и добри обноски. Примамена от неговото съчувствие и вечерята, Пам приела предложението му за подслон и помощ. След три дни Ламарк станал първият й любовник. След още седмица здравият шамар през лицето убедил шестнадесетгодишното момиче да предприеме второто си сексуално приключение. Този път партньорът бил някакъв търговски пътник от Спрингфийлд, Илинойс, на когото Пам толкова напомнела за дъщеря му, че той я наел за цяла нощ и платил двеста и петдесет долара на Ламарк за преживяването. На следващия ден Пам изпразнила една от тубичките с хапчета на сводника в гърлото си, но успяла само да повърне и да си спечели жесток побой за непослушанието.

Кели слушаше разказа с нечовешко спокойствие. Той гледаше втренчено в една точка и дишаше равномерно. Вътре в него обаче положението бе съвсем различно. Той си спомни за момичетата, с които бе спал във Виетнам — те приличаха повече на деца, — и за няколкото след смъртта на Тиш. Никога не му бе хрумвало, че тези млади жени може би не харесват живота и работата си. Той дори не се бе замислял за това, приемайки симулираните им реакции за искрени човешки чувства — та нима Кели не бе честен и почтен човек? Но той бе плащал за услугите на млади жени, чиито истории вероятно не бяха много по-различни от тази на Пам, и сега срамът гореше гърдите му като факла.

На деветнадесет години Пам вече била избягала от Ламарк и още трима сводници, като винаги попадала в ръцете на нов. Някакъв в Атланта обичал да бие момичетата си с тънка жица пред очите на шефовете. Друг пък в Чикаго започнал да тъпче Пам с хероин, за да контролира по-добре момичето, което му изглеждало малко непокорно. Пам избягала още на другия ден, за да му докаже колко прав е бил. Тя била виждала едно момиче да умира пред очите й от свръхдоза необработен наркотик и това я плашело повече от побоищата. Не можела да се върне у дома — опитала веднъж да се обади, но майка й затръшнала слушалката, преди дъщерята да успее да помоли за помощ. Не вярвала на социалните служби — при други обстоятелства те вероятно биха могли да й помогнат. Така Пам се озовала във Вашингтон. Била вече опитна проститутка и вземала наркотици, които й помагали да се крие от мислите за себе си. Но не напълно. „И това сигурно я е спасило“ — помисли си Кели. През цялото това време Пам направила два аборта, три пъти се разболявала от венерически болести и натрупала четири ареста, без нито веднъж да стигне до съд. Пам вече плачеше и Кели се премести да седне до нея.

— Виждаш ли каква съм всъщност?

— Да, Пам. Виждам една храбра жена. — Той я притегли към себе си и я прегърна. — Всичко е наред, скъпа. Всеки може да се оплете. За излизането от кашата обаче се иска смелост, а за да говориш за нея, трябва кураж.

Последното действие започнало във Вашингтон с някой си Роско Флеминг. По това време Пам сериозно се била пристрастила към наркотиците, но лицето й псе още изглеждало свежо и хубаво, разбира се, ако някой се занимавал с него. Тя продължавала да се котира добре сред любителите на млади момичета. На един такъв „любител“ му хрумнала идея. Този човек, на име Хенри, искал да разшири бизнеса си с наркотици. Той действал внимателно и обичал другите да вадят кестените от огъня, затова си създал едни приют за момичета, които пренасяли наркотика до пласьорите. Момичетата купувал от известни сводници в други градове. Винаги плащал веднага и в брой — нещо, което всички жени намирали за ужасно. Този път Пам се опитала да избяга веднага, но я хванали. Последвал жесток побой, в който й строшили три ребра. Едва по-късно разбрала, че е извадила късмет, задето урокът не е продължил. Хенри не пропуснал възможността да я натъпче с наркотици, които увеличавали зависимостта, но облекчавали и болката й. Той разширил терапията, като я направил достъпна за всеки от приятелите си, който я пожелае. Така постигнал онова, в което всички други се препъвали — прекършил духа й.

За период от пет месеца комбинацията от побоища, сексуално насилие и наркотици я депресирала до състояние на забрава, от което излязла само преди четири седмици. Тогава на вратата се спънала в трупа на дванадесетгодишно момче, от чиято ръка все още стърчала иглата. Като се стремяла външно да не показва нищо, Пам се опитала да намали дозите си. Приятелите на Хенри не се оплаквали. В това състояние Пам била по-добра в леглото и мъжкото им его го отдавало на тяхната потентност, а не на нейното пробуждане. Тя чакала шанса си. Чакала Хенри да замине нанякъде, защото тогава другите се отпускали. Само пет дни преди да срещне Джон, тя събрала нещата си и изчезнала. Без стотинка в джоба — Хенри никога не им давал пари — Пам се измъкнала от града на стоп.

— Разкажи ми за Хенри — каза меко Кели, когато момичето свърши.

— Тридесетгодишен, черен, висок колкото теб.

— А успяха ли да се измъкнат и други момичета?

Гласът на Пам стана леден:

— Знам само една, която опита. Беше някъде през ноември. Той… я уби. Мислеше си, че е тръгнала при ченгетата, и… — Пам извърна глава. — Накара всички ни да гледаме. Беше ужасно.

— А ти защо опита, Пам? — попита тихо Кели.

— По-скоро бих умряла, отколкото да живея отново така — прошепна тя и най-сетне думите излязоха от устата й. — Исках да умра. Онова момче. Знаеш ли какво става? Просто спираш. Всичко спира. И аз помагах. Помагах да го убият.

— Как се измъкна?

— Предната нощ… аз… чуках се с всичките… за да ме харесат и да ме пуснат… да не ме наглеждат. Разбираш ли?

— Направила си всичко необходимо, за да избягаш — отвърна Кели. Той се напрегна целият, за да държи гласа си равен. — Слава богу.

— Няма да ти се сърдя, ако ме оставиш отново на пътя. Може би татко е бил прав за мен.

— Пам, спомняш ли си времето, когато си ходила на църква?

— Да.

— Спомняш ли си как завършваше онова: „Иди и не прегрешавай повече“? Да не мислиш, че аз съм вършил само добри дела? И никога не съм се срамувал? Не съм бил уплашен? Ти не си сама, Пам. Имаш ли представа каква смелост се изисква, за да разкажеш всичко това?

Гласът й вече бе механичен:

— Ти имаш право да знаеш.

— Сега вече знам и това не променя нищо. — Той спря за секунда. — Всъщност променя. Ти си дори по-смела, отколкото си мислех, скъпа.

— Сигурен ли си? Ами после?

— Единственото „после“, което ме тревожи, са онези хора, от които си избягала — каза Кели.

— Ако някога ме открият… — Чувството в гласа й се върна. То беше страх. — Всеки път, когато се връщаме в града, могат да ни видят.

— Ще внимаваме — каза Кели.

— Никога няма да бъда в безопасност. Никога.

— Виж, има два начина да се справим с това. Единият е постоянно да бягаш и да се криеш. Другият е да помогнеш за наказването им.

Тя поклати многозначително глава.

— Момичето, което убиха. Те знаеха. Знаеха, че отива при ченгетата. Ето затова не мога да вярвам на полицията. Освен това не знаеш колко ужасни са тези хора.

Кели разбра, че Сара е била права и за нещо друго. Пам носеше потника си и той видя, че белезите по гърба й не са почернели. Слънцето просто не ги бе хванало. Те стояха като кървави спомени от нечие удоволствие. Всичко бе започнало с Пиер Ламарк или още по-рано — с Доналд Маден. Дребни, страхливи хора, които общуваха с жените посредством сила.

„Мъже?“ — запита се Кели.

Не.

Кели й каза да го изчака за момент и се запъти към работилницата. Върна се с осем празни кутии от бира и сода, които остави на земята на около десетина метра от столовете им.

— Запуши си ушите — каза й Кели.

— Защо?

— Моля те — отвърна той.

Когато Пам го стори ръката на Джон светкавично извади един колт .45 изпод ризата си. Той го хвана с две ръце и започна от ляво на дясно. Една по една с половин секунда пауза кутиите паднаха или се разлетяха из въздуха под командата на пистолета. Преди последната да падне на земята, Кели бе извадил празния пълнител и зареждаше отново. Седем от кутиите подскочиха отново. Кели провери оръжието, спусна предпазителя и го сложи на колана си, преди пак да седне до нея.

— Не е нужно голямо умение, за да уплашиш младо момиче без приятели. За мен обаче трябва малко повече. Пам, ако някой някога само си помисли да ти причини болка, първо ще трябва да разговаря с мен.

Тя погледна кутиите, после Кели, който очевидно бе доволен от себе си и мерника си. Демонстрацията му послужи като отдушник и въпреки малкото време той бе успял да прикачи име на всяка от кутиите. Но Пам явно не бе убедена. Трябваше й време.

— Както и да е — седна отново до нея той. — Добре, ти ми разказа историята си, нали?

— Да.

— Все още ли си мислиш, че тя може да промени чувствата ми?

— Не. Ти казваш, че не е така, и аз ти вярвам.

— Пам, не всички мъже на света са такива. Всъщност те дори не са много. Просто си нямала късмет. На теб ти няма нищо. Случва се някой да пострада при нещастен случай или пък да се разболее. Във Виетнам съм виждал как загиват хора просто от липса на късмет. Дори и с мен щеше да се случи същото. Те нямаха вина. Просто лош късмет. Не се намирали където трябва или пък се обърнали наляво вместо вдясно, или погледнали в погрешната посока. Сара иска да се срещнеш с лекари и да говориш с тях. Мисля, че е права. Ще те оправим.

— И после? — попита Пам Маден.

Кели си пое дълбоко въздух, но вече бе твърде късно да спре.

— Ще… останеш ли с мен, Пам?

Тя погледна така, сякаш току-що я бяха зашлевили. Кели остана поразен от реакцията й.

— Не можеш, правиш го само защото…

Кели стана, хвана я за ръцете и я изправи.

— Изслушай ме. Била си болна. Вече се оправяш. Понесла си всичко, което този скапан свят може да хвърли насреща ти, и не си се отказала. Вярвам в теб! Трябва ни време. За всичко трябва време. Но в края на краищата от теб ще излезе един прекрасен човек.

Той я пусна обратно на шезлонга и отстъпи. Целият се тресеше от гняв не само заради всичко, което се бе случило с Пам, но и заради това, че си позволяваше да й налага волята си.

— Съжалявам. Не трябваше да го правя. Моля те, Пам… просто повярвай мъничко в себе си.

— Трудно е. Вършила съм ужасни неща.

Сара бе права. Пам имаше нужда от професионална помощ. Кели се ядоса, че не знае какво точно трябва да каже.

 

 

Следващите няколко дни преминаха изненадващо бързо. Каквито и други качества да имаше, Пам бе ужасен готвач и неуспехите на два пъти я довеждаха до сълзи от разочарование. Кели обаче успяваше да преглътне всичките й гозби и да я похвали. Тя учеше бързо и до петък вече бе в състояние да направи от хамбургера нещо по-вкусно от парче въглен. През цялото време Кели не се отделяше от нея и я насърчаваше, като се стараеше да не налага волята си. В повечето случаи усилията му се увенчаваха с успех. Оръжията му бяха усмивката, тихата дума и нежното докосване. Пам скоро усвои навика му да става преди зазоряване. Джон започна да я занимава с упражнения. Това беше доста трудно. Въпреки че по принцип бе здрава, Пам от години не бе пробягвала повече от петдесетина метра. За начало Кели я накара да обикаля острова. Започнаха с две обиколки, за да достигнат до пет в края на седмицата. Следобедите си Пам прекарваше под слънцето, без да претрупва тялото си с дрехи. Обикновено се печеше по сутиен и бикини. Постепенно започна да хваща тен и като че ли нито веднъж не обърна внимание на белезите по гърба си, от които Кели настръхваше. Пам вече обръщаше по-голямо внимание на външния си вид. Къпеше се и миеше косата си поне веднъж дневно, след което я сресваше, докато придобие копринен блясък. Кели винаги бе наблизо, за да изрази възхищението си. От успокоителните, които Сара остави, не стана нужда. Може би веднъж-два пъти у нея се появяваше желание, но тя го прогонваше и с помощта на упражненията скоро започна да спи нормално. Усмивката започна по-често да навестява устните й и Джон два пъти я хвана да гледа в огледалото без болка в очите.

— Изглеждаш чудесно — каза той в събота вечерта след банята.

— Може би — позволи си Пам.

Кели взе гребена от мивката и започна да реши косата й.

— Слънцето я е изрусило.

— Отне ми доста време, докато махна всичката мръсотия от нея — отвърна Пам и се отпусна под докосването му.

Кели се запъна с едно възелче, като внимаваше да не дърпа много силно.

— Но все пак излезе, нали, Пам?

— Предполагам, че да — каза тя на лицето в огледалото.

— Трудно ли ти беше да кажеш това, скъпа?

— Доста.

Последва истинска усмивка, пълна с топлота и увереност.

Кели остави гребена и я целуна по врата, като й позволи да го гледа в огледалото. После продължи заниманието си. То му се струваше странно, но Джон обичаше да я сресва.

— Ето, готово. Вече няма възелчета.

— Трябва да си купиш сешоар.

— Никога не съм имал нужда от него — повдигна рамене Кели.

Пам се обърна към него и го хвана за ръце.

— Ще имаш, ако все още искаш.

Джон замълча за около десетина секунди и когато заговори, думите му не прозвучаха както искаше, защото сега бе негов ред да се страхува:

— Сигурна ли си?

— Все още ли…

— Да!

На Кели му бе трудно да я вдигне така — все още гола и мокра от банята, но в такива моменти един мъж трябва да прегръща жена си. Пам се променяше. Ребрата й вече не изпъкваха толкова силно. Редовното хранене бе прибавило няколко килограма към теглото й. Но най-голямата промяна бе в личността й. Кели се запита какво ли чудо е станало. Беше го страх да повярва, че и той има принос за него, макар да знаеше, че е така. Той я пусна на земята и се загледа в пламъчетата, искрящи от очите й, горд, че е допринесъл да са там.

— Аз също имам недостатъци — предупреди я той, без да знае как изглеждат неговите очи.

— Вече знам повечето — увери го тя.

Ръката й започна да милва загорелите му окосмени гърди, белязани от военни операции в далечна страна. Нейните белези бяха вътре, но той също имаше такива и двамата щяха взаимно да си помогнат в лечението. Пам вече бе сигурна в това. Тя бе започнала да гледа на бъдещето като на нещо повече от мрачно място, в което можеше да се крие и да търси забрава. Сега то бе пълно с надежда.