Том Кланси
Безпощадно (6)

4.
Пръв проблясък

Кели спа почти осем часа и се събуди отново от крясъка, на чайките. Пам я нямаше. Той излезе навън и я намери загледана в морето. Пам все още изглеждаше изморена и неспособна да си почине пълноценно. Както обикновено водата в залива бе спокойна. Набраздяваха я само кръговете от рибата, подскачаща в търсене на храна. Нежният западен бриз подухваше в лицето, а тишината позволяваше на звука да се разнася на големи разстояния. В утрин като тази човек чуваше шума от моторите на катерите, без още да ги вижда. В утрин като тази човек можеше да остане сам е природата. Кели обаче усещаше, че Пам е самотна. Той тихо се приближи зад нея и сложи ръце на кръста й.

— Добро утро.

Тя дълго не отговори на поздрава му и Джон остана с ръце на талията й, като я докосваше само колкото да й напомни, че все още е тук. Пам бе облякла една от ризите му и Джон не искаше в докосването да има сексуален намек. Страхуваше се да притисне към себе си жена, изтърпяла толкова насилие, че вече не бе сигурна къде е границата.

— Сега вече знаеш — каза едва чуто тя, колкото да надвие тишината, неспособна да го погледне.

— Да — отвърна също толкова тихо Кели.

— Какво мислиш? — Гласът й дойде като болезнен шепот.

— Не знам какво имаш предвид, Пам.

Кели усети треперенето, но устоя на желанието да я притисне към себе си.

— За мен.

— За теб? — Джон се приближи съвсем леко и внимателно премести ръцете си, докато ги обви около кръста й в лека прегръдка. — Мисля, че си красива. Радвам се, че се срещнахме.

— Аз съм наркоманка.

— Лекарите твърдят, че се опитваш да се откажеш. Това ми стига.

— Има и нещо по-лошо. Правила съм неща…

Кели я прекъсна.

— Не ми пука, Пам. Аз също съм правил разни неща. Онова, което направи за мен обаче, бе много хубаво. Ти ми даде цел, смисъл, който си мислех, че никога няма да намеря. — Кели я притисна по-плътно. — Няма значение какво си правила, преди да се срещнем. Ти не си сама, Пам. Аз съм готов да ти помогна, ако искаш, разбира се.

— Когато разбереш… — предупреди го тя.

— И друг път съм рискувал, но мисля, че вече знам най-важното. Обичам те, Пам.

Кели се изненада от думите си. Той се страхуваше дори да допусне мисълта в главата си. Струваше му се абсурдно, но чувствата отново бяха победили разума и той за пръв път одобряваше поражението си.

— Как можа да го кажеш? — попита Пам.

Кели нежно я обърна към себе си и се усмихна.

— Проклет да съм, ако знам! Може би причината е в къдравата ти коса или в чипото носле. — Той докосна гърдите й през ризата. — Не, мисля, че е сърцето. Не ме интересува миналото ти. Сърцето е прекрасно.

— Наистина ли мислиш всичко това? — попита Пам, без да вдига поглед от гърдите си.

Последва един дълъг миг и тя вдигна усмихнатите си очи към него. Усмивката й приличаше на зората. Оранжевите лъчи на изгряващото слънце огряха лицето й и хвърлиха отблясъците си в гъстата й коса.

 

 

— Бая време бачкахме — забеляза Тони и отпи от картонената си чашка с кафе.

— Къде е моето? — попита раздразнен от недоспиването Еди.

— Нали ми каза да изкарам джезвето отвън. Свари си сам.

— Да не си мислиш, че много ми се иска да дишам тези боклуци? Скапаният окис може направо да убие човек — забеляза равно Еди Морело.

Тони също бе уморен. Твърде уморен, за да спори с този мърморко.

— Добре, човече, кафеварката е отвън. Там има и чаши.

Еди изръмжа нещо и излезе. Третият мъж, Хенри, опаковаше стоката и не се намеси в спора. Всичко беше минало по-добре от очакванията му. Другите двама повярваха на историята за Анджело и му помогнаха да се избави от един съучастник и потенциален проблем. Вече разполагаха с готов наркотик поне за триста хиляди долара, който теглеха и опаковаха в найлонови пликчета, които щяха да дадат на пласьорите. Въпреки това нещата се бяха развили малко по-различно от първоначалния план. Предварително предвидените „няколко часа“ работа се превърнаха в маратон, продължил цяла нощ, и тримата разбраха, че не всичко е толкова просто, колкото изглеждаше отстрани. Не им помогнаха й трите бутилки бърбън, купени предварително. В крайна сметка обаче триста хиляди долара за шестнадесет часа работа не бяха лошо възнаграждение. И това бе само началото. Тъкър просто им даваше да помиришат големите пари.

Еди все още се тревожеше за последиците от убийството на Анджело. Но вече нямаше връщане назад и трябваше да играе по свирката на Тъкър. Той направи гримаса и погледна през илюминатора на потопения кораб към един остров на север от тях. Слънцето блестеше в прозорците на бившия кръстосвач. Колко хубаво щеше да е, ако си имаше собствен кораб. Еди Морело обичаше риболова. Понякога можеше да води и децата със себе си. Щеше да е чудесно прикритие.

„Или пък ще ходя за раци“ — помисли си той. Вече знаеше какво ядат раците. Еди се изсмя, но внезапно потръпна. Можеше ли да бъде сигурен с тези хора? Те — той — бяха убили Анджело Ворано само преди двадесет и четири часа. Но Анджело не беше член на екипа, за разлика от Тони Пиаджи. Той ги свързваше с уличните пласьори и, така да се каже, ги представяше пред обществото. Това го пазеше. Все пак Еди трябваше да мисли и да внимава.

— Какво ли е имало тук? — обърна се Тъкър към Пиаджи просто за да подхване разговор.

— Не те разбирам.

— Имам предвид, когато корабът е плавал. Прилича на каюта или нещо такова — каза той, като запечата последното пликче и го остави в хладилния сандък за бирата. — Никога не съм се замислял. — И това беше самата истина.

— Може да е била капитанската каюта, а? — предположи Тони. Разговорът отвличаше вниманието му, а той вече бе изморен до смърт от нощната работа.

— Възможно е. Намира се доста близо до мостика.

Хенри стана, протегна се и се зачуди защо точно той трябва да върши най-трудното. Отговорът бе прост. Тони бе човек на „фамилията“. Еди се натискаше да стане такъв. „Никога няма да успее. Също както и Анджело“ — помисли си доволно Хенри Тъкър. Той никога не бе имал доверие на Анджело и най-после успя да реши проблема. Единственото сигурно нещо в тези хора бе думата им. Те щяха да държат на нея, докато Хенри ги свързваше със суровия материал — нито минутка повече. Тъкър въобще не си правеше илюзии. Анджело си бе свършил работата — да го запознае с Тони и Еди. Смъртта му им правеше точно толкова впечатление, колкото щеше да им направи и неговата собствена — никакво. „Всеки може да бъде полезен с нещо“ — каза си Тъкър, докато затваряше бирения сандък. В крайна сметка раците също трябваше да ядат.

С малко повечко късмет за известно време нямаше да има други убийства. Тъкър не страдаше от излишни скрупули, но мразеше усложненията, а те често вървяха заедно с убийствата. Добрият бизнес трябваше да тече гладко, без много шум, да прави достатъчно пари за всички, така че дори и купувачите в края на веригата да са доволни. Азиатският хероин бе хубав, приготвен правилно и добре размесен с безобидни съставки, гарантиращи на купувачите спокойно бягство от действителността, която се опитваха да забравят. Усещането щеше да ги накара да потърсят отново същите пласьори, които можеха да вдигнат цената заради качеството на стоката. Вече бяха измислили и търговската марка: „Азиатска сладост“.

Името, разбира се, криеше риск. То даваше на полицията нишка, която да проследи. Можеше да ориентира въпросите им, но бизнесът с добра стока винаги носеше рискове. Именно заради това Хенри се бе подсигурил с опитни, влиятелни и надеждни партньори. „Лабораторията“ му също бе добре избрана с оглед на сигурността. Нищо не можеше да остане скрито на по-малко от пет мили, а бързата моторница улесняваше бягството. Разбира се, имаше риск, но целият живот бе безкраен риск, а който не рискува, не печели. Надницата на Хенри Тъкър за един работен ден възлизаше на сто хиляди необлагаеми долара и той бе готов да поеме доста рискове за тях. Щеше да даде доста повече, за да задържи връзките на Пиаджи, особено пък сега, когато бе заинтересувал италианците. Скоро амбицията му щеше да запали и тях.

 

 

Катерът с новите винтове от Соломонс пристигна с няколко минути по-рано от уреченото. Лекарите не бяха казали на Кели, че Пам трябва постоянно да е заета, но той и сам можеше да се досети за това лечение. Джон отново докара малкия компресор на дока и й обясни как да регулира прихода на кислород, като внимава за движението на стрелката на манометъра. После извади необходимите му инструменти и ги сложи настрана.

— Щом вдигна един пръст, ми подаваш това. Два пръста са онова, а три — най-крайното.

— Добре — отвърна впечатлена Пам. Джон малко преиграваше, но това нямаше значение.

Кели слезе по стълбичката във водата и първата му работа бе да провери валовете, и двата изглеждаха в добро състояние. Той вдигна един пръст над водата и получи необходимия ключ, с който разви остатъците от винтовете. Кели ги подаде един по един. Цялата операция му отне само петнадесет минути, след което новите блестящи винтове бяха прикрепени към местата им заедно с предпазните аноди. Той внимателно огледа руля и реши, че спокойно ще изкара до края на годината, макар че Сам трябваше да го наглежда. Когато се показа над водата, Кели отново изпита обичайното облекчение да диша въздух без гумен вкус.

— Колко ти дължа? — попита Роузън.

— За какво?

Кели остави екипировката си и изключи компресора.

— Винаги плащам на хората за труда им — отвърна малко самодоволно хирургът.

Джон се засмя.

— Виж какво, ако някога имам нужда от операция, можеш да ми я направиш гратис. Така ли се изразявате помежду си?

— По-скоро го наричаме професионална взаимопомощ, но ти не си лекар — възрази Роузън.

— Ти пък не си водолаз. Дори не си и моряк, но смятам, че днес можем да се справим с това. Сам.

— Завърших пръв в групата си за яхтсмени! — избумтя Роузън.

— Док, когато при нас идваха момчета, току-що излезли от училище, им казвахме: „Чудесно си се справил, синко, но сега трябва да научиш нещо за флота.“ Ей сега ще прибера компресора и ще ми покажеш как водиш яхтата си.

— Обзалагам се, че съм по-добър рибар от теб — обяви Роузън.

— Следващия бас ще е кой може да плюе по-далеч — забеляза язвително Сара към Пам.

— Ив това съм по-добър — изсмя се Кели с гръб към тях.

След десет минути вече бе готов, облечен с тениска и рязани джинси.

Той отиде на мостика и започна да наблюдава как хирургът подготвя яхтата си за отплаване. Кели остана доста впечатлен от уменията на Роузън и особено от боравенето му с въжетата.

— Следващия път остави смукачите да поработят малко повече — каза Кели, след като Сам включи двигателите.

— Но това е дизел.

— Първо яхтата не е „това“, а „тя“, нали? Второ, добре е да придобиеш този навик. Следващата ти яхта може да е с газова уредба. Сигурността преди всичко, док. Не ти ли се е случвало някога да си наемеш яхта?

— Е, случвало се е.

— Когато оперираш някого, сигурно спазваш всички правила, нали? — попита Кели. — Без значение дали са необходими в случая.

Роузън кимна замислено.

— Разбирам.

— Сега я изкарай оттук — махна с ръка Джон. Хирургът изпълни нареждането доста добре. Поне така си мислеше. Кели обаче бе на друго мнение. — Дай повечко газ и не върти руля толкова. Вятърът няма винаги да ти помага. Перките изблъскват водата, а рулят само лекичко я побутва. Винаги можеш да разчиташ на машините си. Особено пък при малка скорост.

— Слушам, капитане — изръмжа Роузън. Все едно че отново бе лекар стажант, а Сам знаеше, че те трябва да се подчиняват на лекарите. „На четиридесет и осем ми е малко късничко да бъда ученик“ — помисли си той.

— Капитанът си ти. Аз съм просто лоцман. Тези води са мои Сам. — Кели се обърна към палубата. — Не се смейте, дами сега ще дойде и вашият ред! Внимавайте! — После додаде тихо: — Добре се справяш, Сам.

Петнадесет минути по-късно яхтата мързеливо дрейфуваше, а от бордовете й се виждаха въдичарски корди, опънати под топлото слънце. Кели не бе запален риболовец и предпочете да остане на мостика, докато Сам учеше Пам как да слага стръвта. Ентусиазмът на момичето изненада всички. Сара се успокои едва след като се убеди, че бледата кожа на Пам е обилно намазана с крем против изгаряне, а Кели се зачуди дали слънчевият загар ще подчертае още повече белезите й.

Сам с мислите си на мостика, Джон се питаше що за човек трябва да си, за да изнасилиш жена. Той се взираше с присвити очи в хоризонта, изпъстрен с лодки. Колко ли такива хора имаше в тях? Защо не се различаваха по нищо от другите?

 

 

Натовариха лодката лесно. В лабораторията останаха още доста химикали, но трябваше периодично да попълват запасите си. Еди и Тони познаваха нужния човек, който от време на време работеше с фамилията им.

— Искам да го видя с очите си — заяви Тони, след като потеглиха.

Малката им лодка доста трудно се бореше с приливните вълни, но Еди все още помнеше мястото, а и водата бе бистра.

— Божичко! — възкликна Тони.

— Раците няма да останат гладни — забеляза Еди, доволен, че е успял да шокира Пиаджи. „Така му се пада“ — помисли си той, макар че гледката не бе много приятна дори и на самия него. По трупа вече имаше поне двадесет килограма раци. Лицето и едната ръка бяха напълно покрити от тях. Раците не преставаха да прииждат, привлечени от миризмата на мърша, разнасяща се под водата — природата рекламираше стоката си. Ако го бяха изхвърлили на сушата, мястото на раците щеше да бъде заето от мишелови и врани.

— Какво си мислиш? Две, най-много три седмици, и край с Анджело.

— Ами ако някой…

— Рискът е съвсем малък — намеси се Тъкър, без да си прави труд да се обръща. — Тук е твърде плитко за яхта, а моторниците не се заглеждат много-много по дъното. На около миля оттук има едно място, където, разправят, риболовът бил добър. Сигурно и ловците на раци не обичат много да идват тук.

Пиаджи не можеше да откъсне очи от гледката, макар че стомахът му вече се обръщаше. Щипките на сините раци от залива Чесапийк вече обработваха трупа, размекнат от топлата вода и бактериите. Те откъсваха късче след късче и го тикаха в странно големите си уста. Пиаджи се зачуди дали там долу все още има очи, които да гледат към напуснатия свят. Раците обаче покриваха лицето, а освен това бе логично очите да са изядени първи. Най-ужасното, разбира се, бе, че щом един човек можеше да умре по този начин, нямаше пречка това да се случи и с друг. Пиаджи бе сигурен, че подобна участ е нещо повече от обикновена смърт. При други обстоятелства Тони може би щеше да съжалява Анджело, но тук ставаше въпрос за бизнес… А и Анджело си го заслужаваше. Жалко наистина, че съдбата му щеше да остане тайна, но и това влизаше в правилата на играта. Само така можеха да попречат на ченгетата да го намерят. Доказването на убийство без труп бе доста трудно. Още повече че начинът, по който се бяха отървали от тялото, им позволяваше да прикрият и някои други убийства. Единственият проблем бе докарването на телата тук. Трябваше да внимават другите да не разберат за метода им, защото хората обичат да говорят. „Също като Анджело“ — каза си Тони Пиаджи. Добре, че Хенри бе разбрал навреме.

— Що не вземем да хапнем малко щипки от раци, когато се приберем? — попита през смях Еди Морело, за да види дали може да накара Тони да повърне.

— Хайде да се вдигаме оттук — отвърна тихо Пиаджи и седна обратно на мястото си.

Тъкър запали мотора и измъкна лодката от плитчината обратно към залива.

На Пиаджи му трябваха минута-две, за да изтрие картината от съзнанието си. Надяваше се да забрави ужасяващите подробности и да запомни само ефикасността на метода им. В края на краищата можеха отново да прибегнат към него. „След няколко часа сигурно ще гледам на нещата откъм смешната им страна“ — каза си Тони, забил поглед в сандъка с бира. Под петнадесетината кутии с „Нашънъл бохемиан“ имаше слой лед, под който пък лежаха двадесет пликчета с хероин. Ако по някаква случайност ги спряха, то щеше да бъде истинско чудо да надзърнат какво се крие под бирата — истинското гориво на лодкарите от залива. Тъкър подкара лодката на север, а спътниците му разпънаха въдиците си. Изглеждаха досущ като рибари, търсещи удобно място за кукичките си.

— Хвани си въдицата както трябва — каза Морело след момент и се разсмя толкова гръмогласно, че зарази и Пиаджи.

— Хвърли една бира! — нареди Тони между два пристъпа на смях. В крайна сметка той бе „човек на фамилията“ и заслужаваше уважение.

 

 

— Идиоти — промълви на себе си Кели. Шестметровата лодка се движеше твърде бързо и прекалено близко до другите рибарски съдове. Така можеше да закачи някоя корда и със сигурност щеше да направи вълни и да смути риболова на останалите. Лодката демонстрираше лошо морско възпитание — нещо, на което Кели особено държеше. Беше толкова просто… по дяволите, дори не бе достатъчно трудно, за да е „просто“. Човек трябваше само да си купи лодка и автоматически добива правото да плава напред-назад с нея. Няма изпити, няма нищо. Кели намери бинокъла 7×50 на Роузън и го насочи към приближаващата се лодка. На борда й се виждаха трима тъпаци, единият от които бе вдигнал бирата си в подигравателен поздрав към тях.

— Разкарай се, леке такова — прошепна Кели. Кретените в лодката се наливаха с бира и вероятно вече бяха полупияни, макар да нямаше единадесет часа сутринта. Джон ги огледа добре и мислено благодари, че не се приближиха на повече от петдесет метра. Надписът на борда гласеше: „Осмицата на Хенри“. Кели се постара да запомни името, за да не се навърта край нея при повторна среща.

— Улових една! — извика Сара.

— Внимавайте! Откъм десния борд идва голяма вълна!

Само след момент голямата яхта се наклони с двадесет градуса вляво, а след това вдясно.

— Ето това — обърна се Кели към другите — имам предвид под „лоши морски обноски“!

— Тъй вярно! — отвърна Сам.

— Все още не съм я изпуснала — обади се Сара. Кели забеляза, че тя доста добре се справя с въдицата. — Голяма е!

Сам взе кепчето и се наведе над борда. След секунда се изправи. В мрежичката се мяташе шест-седем килограмова риба. Той я пусна в една предварително напълнена с вода тенекия, където рибата можеше да изчака смъртта си. На Кели това му се струваше жестоко, но ставаше въпрос само за една риба, а той бе виждал къде-къде по-ужасни неща.

След момент Пам също изпищя, защото кордата й се бе опънала. Сара остави въдицата си и започна да я наставлява. Кели гледаше. Приятелството между момичето и жената бе толкова забележително, колкото това между него и Пам. Може би Сара заемаше мястото на една недостатъчно грижовна майка или каквато и да е била майката на Пам. Забравила всичко друго на света, Пам следваше съветите на новата си приятелка. Кели наблюдаваше сцената с усмивка, която Сам видя и върна. Пам бе все още неумела и доста си поигра с рибата. Сам отново извърши ритуала с кепчето и на палубата се появи четирикилограмов лефер.

— Хвърли я обратно — обади се Кели. — Въобще не става за ядене.

Сара вдигна глава.

— Да хвърли обратно първата си риба? Ти да не си нацист? Имаш ли лимон на острова, Джон?

— Да, защо?

— За да ти покажа какво ще стане с лефера.

Тя прошепна нещо на Пам и момичето се разсмя. Леферът отиде да прави компания на другата риба и Кели се зачуди как ли ще се спогодят двете.

 

 

„Денят на загиналите“ — помисли си Дъч Максуел на слизане от колата си при националното гробище „Арлингтън“. Мнозина свързваха този ден само с петстотинте мили на Индианаполис или с традиционното начало на сезона по плажовете. За други пък това бе почивен ден, което се потвърждаваше и от спокойното движение по улиците на Вашингтон. Но не и за Максуел и хората като него. Това беше техният ден. На него си спомняха за падналите другари, докато другите се занимаваха с повече или по-малко лични дела. Адмирал Подулски слезе заедно с него и двамата тръгнаха бавно, без да вървят в крак — както подобава на адмирали. Синът на Казимир, младши лейтенант Станислас Подулски, не лежеше в това гробище и сигурно никога нямаше да бъде тук. Изтребителят му А-4 бе свален от ракета земя-въздух. Докладите твърдяха, че попадението е било почти директно. Младият пилот е бил твърде зает с управлението и е забелязал опасността в последния момент. Тогава по „секретната“ честота гласът му е изрекъл последния яден епитет. Вероятно една от бомбите в самолета му се бе взривила едновременно с ракетата. Във всеки случай малкият изтребител бомбардировач се бе превърнал в плътен черно-жълт облак. От него не бе останало почти нищо. Пък и врагът не бе особено внимателен към останките от свалените самолети. И така синът на един храбър човек сега не лежеше на полагащото му се почетно място заедно с другарите си. Каз не говореше за това. Пазеше го само за себе си.

Контраадмирал Джеймс Гриър бе на същото място, на което седеше и предните две години. На около петдесет метра от пътечката той полагаше цветя на гроба на сина си.

— Джеймс? — повика го Максуел.

По-младият мъж се обърна и отдаде чест. Опита се да се усмихне в знак на благодарност към съчувствието им в този ден, но не успя. И тримата носеха сините си моряшки униформи, защото в тях имаше някаква тържественост. Слънцето блестеше в позлатените им маншети. Без да кажат дума, тримата мъже застанаха с лице към гроба на Робърт Уайт Гриър, лейтенант от морската пехота на Съединените щати. И тримата отдадоха чест и си спомниха за младия мъж, когото бяха държали на коленете си и когото помнеха да кара колело във военноморската база „Норфолк“ и военновъздушната „Джаксънвил“ заедно със синовете на Каз и Дъч. Той бе израсъл по пристанищата в очакване на бащиния си кораб и не бе говорил за нищо друго, освен че ще последва примера на баща си. Но за жалост късметът му бе изневерил на около петдесет мили югозападно от Дананг. И тримата мъже знаеха, че това е проклятието на професията им. Професия, която бяха поели и синовете им, привлечени както от примера на бащите си, така и от предаваната от поколение на поколение любов към родината. Но най-вече от любовта към хората. Както и тримата адмирали, така и Боби Гриър и Стас Подулски знаеха за рисковете. Просто късметът се бе усмихнал само на един от тримата синове. В този момент Гриър и Подулски си казваха, че цената на свободата имаше значение. Че хората, които я бяха платили, не са загинали напразно. Че в противен случай нямаше да има знаме, конституция и празник, който хората могат да не уважават. Но и за двамата тези неизречени думи звучаха празно. Разводът на Гриър бе предизвикан в голяма степен от смъртта на Боби. Жената на Подулски никога нямаше да бъде същата. Въпреки че и двамата имаха други деца, загубата на едно от тях приличаше на пропаст, над която никога няма да бъде прехвърлен мост. И колкото и да си повтаряха, че смъртта на синовете им не е била напразна, никой, способен да оправдае загубата на детето си, не можеше да се нарече мъж. Истинските им чувства бяха подсилени от онази човечност, привлякла ги към живота, изпълнен със саможертва. Всичко това се подсилваше и от отношението им към войната — по-учтивите го наричаха „съмнения“, — която помежду си те наричаха по съвсем друг начин.

— Помниш ли, когато навремето Боби се хвърли в басейна, за да извади малката дъщеричка на Майк Гудуин? Тогава й спаси живота — каза Подулски. — Майк скоро ми се обади. Миналата седмица Еми е родила близначки. Омъжила се е за някакъв инженер от Хюстън, който работи за НАСА.

— Въобще не знаех, че е омъжена. На колко години е тя? — попита Джеймс.

— О, сигурно има двадесет… може би двадесет и пет? Спомняш ли си луничавото й лице? Слънцето в Джаксънвил й действаше доста зле.

— Малката Еми — каза тихо Гриър. — Как пораснаха!

Може би през онзи топъл юнски ден момичето щеше да се удави. Още един спомен от сина му. „Един спасен живот, а може би дори три? Това е нещо, нали?“ — запита се Гриър.

Тримата мъже се обърнаха и се отдалечиха бавно от гроба, без да кажат дума. Когато стигнаха до пътечката, спряха. Насреща им идваше траурна процесия, в която участваха войници от Трети пехотен полк. „Старата стража“ пак вършеше тежкото си задължение да положи поредния човек в земята. Адмиралите отново отдадоха чест на знамето, с което бе покрит ковчегът, и на войника в него. Младият лейтенант, ръководещ церемонията, им отвърна. Той забеляза, че единият от адмиралите носи светлосинята лента, обозначаваща медал за храброст, и поздравът изрази цялото му уважение.

— Още един си заминава — каза тихо Гриър с горчив глас, след като процесията ги отмина. — Милостини Боже, защо заравяме тези деца?

— „Платете всякаква цена, понесете всяко бреме, посрещнете всички изпитания, подкрепете приятелите и се изправете срещу враговете…“ — цитира Каз. — Не беше толкова отдавна, нали? Но когато дойде време за залозите, копелетата се изпокриха.

— Ние сме залозите, Каз — обади се Дъч Максуел. — Масата за залагане е тук.

Обикновените хора сигурно щяха да се разплачат, но те не бяха обикновени. Тримата огледаха земята наоколо, осеяна с бели камъни. Навремето тази ливада бе принадлежала на Робърт Е. Лий^[1] — къщата все още стоеше на върха на хълма — изборът на място за гробище бе жесток жест от страна на едно правителство, почувствало се измамено от офицера си. В крайна сметка обаче Лий бе оставил фамилната си къща на хората, които бе обичал най-много. „Това е най-меката ирония за днес“ — забеляза мислено Максуел.

— Как вървят нещата при теб, Джеймс?

— Може да бъде и по-добре, Дъч. Имам заповед да почистя къщата. Ще ми трябва доста голяма метла.

— Знаеш ли за ЗЕЛЕН ЧИМШИР?

— Не — обърна се Гриър и се усмихна за пръв път през този ден. Усмивката не беше от най-блестящите, но бе по-добра от нищо. — А ще ми се иска ли да знам?

— Сигурно ще имаме нужда от помощта ти.

— Под масата ли?

— Знаеш какво стана с ЖАЛОН — забеляза Казимир Подулски.

— Имаха дяволски късмет, че се измъкнаха — съгласи се Гриър. — Този път ще си държим езика зад зъбите, нали?

— Можеш да си сигурен.

— Казвайте какво ви е нужно. Ще направя всичко, което зависи от мен. Ти ли ще се занимаваш с „тройката“, Каз?

— Точно така.

Индексът „3“ в името на операцията означаваше, че тя се намира във фаза на планиране. Подулски имаше талант за това. Погледът му блестеше като позлатените криле върху куртката му.

— Добре — заключи Гриър. — Как я кара малкият холандец?

— Сега лети за „Делта“. В момента е втори пилот, но скоро ще стане капитан. А аз ще имам внуче след месец-два.

— Сериозно ли? Поздравления, приятелю.

— Не го упреквам, че се отказа. Аз също бях на път, но се простих с тази мисъл.

— Как се казваше онзи „тюлен“, който го измъкна?

— Кели. И той се отказа — добави Максуел.

— Тогава трябваше да му издействаш медал, Дъч — каза Подулски. — Четох докладите. Било е доста напечено.

— Направих го старшина. Не можех да му дам медал — поклати глава Максуел. — Не и за това, че е спасил сина ми, Каз. Знаеш как се постъпва в такъв случай.

— Да.

Подулски погледна нагоре към хълма. Погребалната процесия бе спряла и войниците смъкваха ковчега от военната катафалка. Една млада вдовица наблюдаваше последните минути на съпруга си на земята.

— Да, знам как се постъпва.

 

 

Тъкър спря лодката на пристана. Той изгаси двигателя и бързо завърза въжетата. Тони и Еди изнесоха сандъка с бирата, докато Хенри прибра всичко от лодката и хвърли един брезент отгоре й. После побърза да последва другите двама на паркинга.

— Е, това беше детска игра — забеляза Тони. Сандъкът вече стоеше в купето на фургона му.

— Кой ли е спечелил надбягването днес? — попита Еди. Бяха забравили да си вземат радио.

— Заложих на Фойт просто от любов към спорта.

— А защо не на Андрети? — попита Тъкър.

— Той е земляк, но няма късмет. Залагането е преди всичко бизнес — забеляза Пиаджи.

Анджело вече принадлежеше на миналото и в крайна сметка начинът, по който се отърваха от трупа, бе доста комичен. Въпреки че Тони не вярваше вече да яде раци.

— Е — каза Тъкър, — знаете къде да ме намерите.

— Ще си получиш парите — обади се ни в клин, ни в ръкав Еди. — В края на седмицата на обичайното място. — Той замълча за момент. — Ами ако търсенето скочи?

— Ще се справя — увери го Хенри. — Мога да ви доставя колкото поискате.

— Каква е тази твоя връзка, по дяволите? — попита Еди, като се надяваше да измъкне нещо.

— Анджело също искаше да знае. Нали си спомняш. Господа, ако ви кажа това, вие просто няма да имате нужда от мен.

Тони Пиаджи се усмихна.

— Не ни ли вярваш?

— Разбира се — отвърна на усмивката му Хенри. — Вярвам ви и ви позволявам да продавате стоката и да делите парите с мен.

Пиаджи кимна одобрително.

— Обичам умните партньори. Карай я все така. Намери ли банкер?

— Все още не. Не ми остава време — излъга Тъкър.

— Пораздвижи се, Хенри. Можем да ти помогнем да прехвърлиш парите в сигурна банка. Таен влог и всичко останало. Можеш да си намериш доверен човек и да го накараш да провери. Не забравяй, че могат да проследят парите, ако не внимаваш. Не се вживявай толкова. Загубили сме доста приятели точно по този начин.

— Аз не поемам излишни рискове, Тони.

Пиаджи кимна.

— Така и трябва да бъде. В този бизнес предпазливостта е задължителна. Ченгетата поумняват.

— Не чак толкова.

Партньорите му също не бяха от най-умните, но всяко нещо по реда си.