Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Without Remorse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2018)

Издание:

Атика, София, 1995

Печат: Образование и наука

Формат 32/84/108. 22 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Допълнителна корекция от Еми

35.
Церемония по приемане

Марк Шарън се намираше в трудно положение. Фактът, че беше корумпирано ченге, съвсем не го правеше глупаво ченге. В интерес на истината лейтенантът бе предпазлив човек и разполагаше с аналитичен ум. Макар и да правеше грешки, той съвсем не бе сляп за тях. Точно такъв бе случаят сега. След като затвори телефона, той легна в празното си легло. Първото нещо, с което трябваше да се съобрази, бе, че Хенри въобще нямаше да се зарадва на разкриването на лабораторията и загубата на трима от хората му. По-лошото бе, че в ръцете на полицията, изглежда, имаше огромно количество хероин, а дори и запасите на Хенри не бяха безкрайни. И най-лошото — човекът или хората, извършили това, бяха на свобода и се занимаваха неизвестно с какво.

Шарън знаеше кой е Кели. Той дори бе възстановил събитията и достигнал до поразяващо съвпадение. Кели бе прибрал Памела Маден от улицата в деня на убийството на Анджело Ворано. Следователно момичето трябва да е било на борда на яхтата му само на пет метра от катера на бреговата охрана след онази бурна и разкъсваща стомаха нощ. Сега Ем Райън и Том Дъглас толкова се интересуваха от Кели, че бяха предприели невероятната стъпка да помолят бреговата охрана за съдействие. Защо? Телефонът бе напълно достатъчен за един разговор със свидетел на престъпление, живеещ извън града. Ем и Том се занимаваха с убийството на Памела Маден и последвалата няколко седмици по-късно серия от убийства. „Богат нехранимайко“ — така Шарън бе описал Кели пред Хенри. Най-добрият следователски екип от отдел „Убийства“ обаче се интересуваше от този човек. Кели обаче бе директно замесен в един от провалите в организацията на Тъкър. Освен това притежаваше яхта и живееше недалеч от лабораторията, която Хенри все още имаше глупостта да използва. Това бе особено дълга и необичайна серия от съвпадения, която ставаше още по-обезпокоителна от осъзнаването, че Шарън вече не бе полицай, разследваш, престъпления. Той сам се бе превърнал в престъпник, част от разследвани престъпления.

Осъзнаването порази изненадващо силно лежащия в леглото си лейтенант. Той някак си не можеше да се възприеме по този начин. Шарън се виждаше издигнат над всичко това. Той само наблюдаваше и от време на време вземаше участие, но в никакъв случай не бе част от разиграващото се под него. В края на краищата той бе полицаят с най-много поредни успехи в отдел „Наркотици“. Последният, разбира се, бе елиминирането на Еди Морело — вероятно най-добре изпипаната акция в цялата му професионална кариера. Лейтенантът бе застрелял истински пласьор на наркотици — съвсем умишлено, — и то пред очите на шест полицаи. Шефовете му го оправдаха, дадоха му отпуска, а с Хенри се бе разплатил отделно. Всичко изглеждаше като интересна игра, която не бе толкова далеч от задълженията, които почтените граждани му плащаха да върши. Но хората не могат да се откъснат от илюзиите си и в това отношение Шарън не правеше изключение от правилото. Въпросът не бе толкова в това, че полицаят се мислеше за добродетелен, колкото че Хенри му даваше възможност да залавя истински наркотрафиканти и така разчистваше пътя си. Възможността да контролира работата на колегите си детективи му бе позволила да предостави целия местен пазар за наркотици на един-единствен човек, за когото нямаше открито досие в службата си. От своя страна този факт бе дал възможност на Хенри да разшири организацията си и да привлече вниманието на Тони Пиаджи с неговите връзки по източното крайбрежие. Шарън бе казал на Хенри, че скоро ще бъде принуден да позволи на хората си да се ровят в маловажните детайли на операцията му. Тъкър го бе разбрал, вероятно не без помощта на Пиаджи, който бе достатъчно умен, за да схване деликатните подробности на играта.

Но някой бе хвърлил запалена клечка кибрит в тази взривоопасна смес. Информацията, с която Шарън разполагаше, водеше само в една посока, но не стигаше достатъчно далеч. Значи трябваше да събере още, нали? Лейтенантът се замисли за момент и вдигна слушалката. Трябваха му три опита, за да попадне на нужния номер.

— Щатска полиция.

— Обажда се лейтенант Шарън от балтиморската полиция. Опитвам се да се свържа с капитан Джой.

— Имате късмет. Той току-що се върна. Изчакайте.

Следващият глас прозвуча уморено:

— Капитан Джой.

— Здравейте, обажда се лейтенант Марк Шарън от градската полиция. Работя в отдел „Наркотици“. Чух, че сте попаднали на нещо голямо.

— Може и така да се каже.

Шарън чу как човекът уморено и доволно се отпуска в стола си.

— Можете ли да ми опишете ситуацията с няколко думи? Вероятно ще успея да ви бъда полезен с нещо.

— Откъде знаете за случая?

— Обади ми се морякът от бреговата охрана, който ви е закарал дотам — Ореза. Работили сме заедно по два случая. Спомняте ли си за огромното количество марихуана, заловено в една ферма в областта Талбът?

— Вие ли сте го свършили? Мислех си, че е работа на бреговата охрана.

— Наложи се да постъпим така, за да осигуря безопасността на информатора си. Ако искате, можете да им се обадите и те ще потвърдят думите ми. Веднага ще ви дам телефонния им номер. Шеф на станцията е Пол Инглиш.

— Добре, Шарън, печелиш.

— През май прекарах едно денонощие с тях в търсене на човек, който ни се изплъзна. Така и не успяхме да го открием. Нито него, нито лодката му. Ореза твърди…

— Оглозганият от раците скелет — прошепна Джой. — Някой го е потопил на дъното. Изглежда, е постоял там известно време. Можете ли да ми кажете нещо за него?

— Името му вероятно е Анджело Ворано. Живееше в града. Беше дребен пласьор, който се опитваше да се намърда при едрите риби.

Шарън го описа.

— Височината е същата, но ще трябва да проверим зъбите, за да сме сигурни. Добре, помощта си я бива, лейтенант. С какво мога да ви бъда полезен?

— Какво можете да ми кажете? — В продължение на няколко минути Шарън не преставаше да си записва. — А какво ще правите с Ксанта?

— Засега я държим като свидетел с одобрението на адвоката й, разбира се. Ще се погрижим за нея. Изглежда, че си имаме работа с доста жестоки хора.

— Сигурно е така — отвърна Шарън. — Добре, ще видя какво още мога да науча.

— Благодаря за помощта.

— Божичко — възкликна Шарън, след като остави слушалката.

„Бяло момче… голяма бяла яхта.“ Бърт и двамата новаци, явно изпратени от Тони — застреляни в тила. Убийствата в стил „Екзекуция“ все още не бяха излезли на мода в бизнеса с наркотици. Самото хладнокръвие на деянието накара Шарън да настръхне. Но в крайна сметка тук ставаше въпрос не толкова за хладнокръвие, колкото за ефикасност. Също както и пласьорите. Също както и случая, разследван от Том и Ем, за който те искаха да говорят с Кели. Кели бе бял, имаше голяма бяла яхта и не живееше далеч от лабораторията. Твърде много, за да е просто съвпадение.

Единствената добра новина бе, че можеше спокойно да се обади на Хенри. Лейтенантът знаеше всички телефонни постове, подслушвани във връзка с наркотрафик, но телефонът на Тъкър не бе между тях.

— Да?

— Бърт и приятелите му са мъртви — съобщи Шарън.

— Какво е пък това? — попита вече разбуденият глас.

— Чу ме добре. Щатската полиция в Съмърсет ги е открила. Останките на Анджело също са при тях. Лабораторията вече я няма, Хенри. Наркотиците — също. Ксанта е арестувана.

Шарън изпитваше и някакво неясно удоволствие от думите си. Полицаят в него все още бе достатъчно жив, за да не скърби от провала на една незаконна операция.

— Какво, на майната си, става? — извика гласът отсреща.

— Мисля, че имам отговор на въпроса ти. Трябва да се видим.

 

 

Преди да се върне в апартамента си, Кели още веднъж мина покрай избраното за позиция място. Хубавата вечеря му бе подействала добре, но все пак се чувстваше изморен. Следобедният сън все още му даваше сили да продължи дългия си ден, но Джон караше фолксвагена главно за да уталожи гнева си. В това отношение шофирането често му помагаше. Вече бе видял човека. Онзи, който бе довършил Пам с връзка за обувки. Мястото тук бе удобно, за да се погрижи за него. Кели никога не бе убивал човек с голи ръце, но сега знаеше, че може да го направи. В продължение на доста време различни специалисти в Коронадо, Калифорния, го бяха учили на това изкуство. Сега само с един поглед в съзнанието на Кели се появяваше нещо като схема — това място за този ход, онова — за другия. Джон вече знаеше, че си струва. Струваше си опасността и последствията… Но това не означаваше, че трябва да ги пренебрегва. Също както и рискуването на живота не значеше пълно отказване от него. Медалът имаше и друга страна.

Но краят вече се виждаше и Джон имаше нужда от план за онова, което лежеше отвъд него. Трябваше да стане още по-предпазлив. Така, значи ченгетата знаеха кой е, но положително нямаха никакви доказателства. Дори и онова момиче Ксанта някой ден да отидеше в полицията, не можеше да го опише. Камуфлажната боя по лицето му се бе погрижила да предотврати това. Единствената потенциална опасност бе, че момичето видя регистрационния номер на яхтата му, когато се отдалечаваше от дока, но и тя не бе толкова голяма. Без веществено доказателство в ръцете си полицаите не можеха да докажат нищо в съда. Знаеха, че мрази определени хора — чудесно. Кели играеше по определени правила. Те следваха други. Общият баланс бе в негова полза.

Джон погледна през прозореца на колата. Той прецени ъгъла и разстоянието и изработи няколко варианта на плана си. Бяха избрали място с доста свободно пространство и малък полицейски трафик. Никой не можеше да ги доближи, без да го видят навреме… Вероятно искаха да са в състояние да унищожат всичко, ако се наложи. Не можеше да се отрече, че подхождаха логично към тактическия си проблем, но имаше и още нещо. Враговете му не бяха се съобразили с друга тактическа обстановка.

„Това не е мой проблем“ — помисли си Кели и подкара към апартамента.

 

 

— Всемогъщи Боже…

Роджър Макензи пребледня и внезапно му прилоша. Стояха на верандата на къщата му в Северозападен Вашингтон. Жена му и дъщеря му бяха отишли да си избират есенни дрехи в Ню Йорк. Ритър бе пристигнал в шест и петнадесет, без да го предупреди. Изглеждаше мрачен, напълно в разрез с прохладния приятен утринен ветрец.

— С баща му се познаваме от тридесет години.

Ритър отпи от портокаловия си сок, въпреки че стомахът му протестираше срещу киселината. Бяха изправени пред най-ужасния вид измяна. Хикс бе извършил делото си с пълното съзнание, че ще нарани свои сънародници, на един от които дори знаеше името. Ритър вече бе решил какво да прави, но трябваше да даде време на Роджър да се справи с шока.

— Учихме заедно в Рандолф, а после служихме в една и съща част — продължи да си припомня Макензи и Боб реши да го изчака, въпреки че губеха време. — После заедно сключвахме сделки — завърши Роджър и погледна недокоснатата си закуска.

— Не мога да те виня, че си го пуснал в кабинета си, Роджър, но той е шпионирал за чужда държава.

— Какво искаш да правиш?

— Извършил е престъпление, Роджър — забеляза Ритър.

— Скоро ще напускам. Искат да се включа в предизборния екип, който ще работи в цяла Североизточна Америка.

— Толкова рано?

— Джеф Хикс ще ръководи кампанията в Масачузетс, Боб. Трябва да работим рамо до рамо. — Макензи погледна госта си. Говореше доста несвързано. — Боб, едно разследване по обвинение в шпионаж в нашата служба може да провали всичко. Ако това, което направихме… Ако операцията ви се разчуе… Искам да кажа, ако всички разберат за случилото се и за провала…

— Съжалявам, Роджър, но малкото копеленце е предало страната си.

— Мога да спра достъпа му до поверителна информация, да го изритам…

— Няма да е достатъчно — каза студено Ритър. — Заради него могат да умрат хора. Няма да се измъкне сух от водата.

— Можем да ти заповядаме…

— Да престъпя законите ли? — попита Ритър. — Защото сме изправени точно пред това. Пред умишлено престъпление.

— Записът ти също е незаконен.

— Това е разследване, свързано с националната сигурност. Забрави ли, че сме във война? Правилата сега са малко по-различни. Освен това съм сигурен, че само да му пусна записа, и той сам ще си изпее всичко — добави уверено Боб.

— И ще рискуваш да поставиш президента в неловко положение? Точно сега? Мислиш ли, че това ще помогне на страната? Ами отношенията ни с руснаците? Моментът е критичен, Боб.

„Нима някога е бил по-различен?“ — въздържа се да попита Ритър.

— Затова съм дошъл да се посъветвам с теб — каза оперативният офицер от ЦРУ.

Той наистина получи нужния му съвет макар и в доста завоалирана форма:

— Не можем да си позволим разследване, което ще доведе до публичен процес. Това е политически неприемливо.

Макензи се надяваше, че е казал достатъчно.

Ритър кимна и се изправи. Пътуването обратно към кабинета му в Ленгли не бе особено приятно. Макар и доволен, че е с развързани ръце, Боб бе изправен пред перспектива, която, макар и желана, не трябваше да се превръща в навик. Първата му работа бе да нареди демонтирането на подслушвателното устройство. Светкавично.

 

 

След всичко случило се вестниците първи разпространиха новината. Четвъртата колона на първа страница оповестяваше тройно убийство, свързано с наркотици в заспалата област Съмърсет. Райън направо погълна статията и така и не стигна до спортната страница, която обикновено отнемаше петнадесет минути от времето му.

„Няма начин да не е той — помисли си лейтенантът. — Кой друг би оставил «огромно количество» наркотици и три трупа?“ Тази сутрин за изненада на жена си Райън излезе от къщи четиридесет минути по-рано.

 

 

— Госпожа О’Тул?

Санди тъкмо бе приключила сутрешната си обиколка и попълваше някакви формуляри на бюрото си, когато телефонът иззвъня.

— Да?

— Обажда се Джеймс Гриър. Мисля, че вече сте говорили със секретарката ми — Барбара.

— Да, така е. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Неприятно ми е да ви безпокоя, но се опитваме да издирим Джон. Не можем да го намерим у дома.

— Да, мисля, че е в града, но не знам точно къде.

— Ще му предадете ли да ми се обади, ако го чуете? Той знае номера ми. Още веднъж се извинявам за безпокойството — каза любезно мъжът от другата страна на линията.

— С удоволствие ще изпълня молбата ви.

„Какво е пък това?“ — зачуди се Санди.

Ставаше все по-объркано. Полицията издирваше Джон и макар че му бе казала, той явно не се притесняваше от това. Сега започваха да го търсят и други хора. Защо? Погледът на Санди падна върху сутрешния вестник. Братът на един неин пациент стоеше в чакалнята и четеше нещо. Едно от заглавията на първа страница гласеше: УБИЙСТВО НА НАРКОМАНИ В СЪМЪРСЕТ.

 

 

— Всички се интересуват от този човек — забеляза Франк Алън.

— Какво искаш да кажеш?

Шарън бе дошъл в Западния участък под претекст, че се интересува как върви административното производство, свързано с убийството на Морело. Бе успял да убеди Алън да му предостави показанията на останалите полицаи и на трима случайни свидетели. Тъй като Шарън снизходително се бе отказал от правото си да обжалва, пък и цялата история изглеждаше наред, Алън не виждаше нищо нередно в това да предостави исканите материали. Още повече че Шарън щеше да ги разглежда пред очите му.

— Ами веднага след убийството на онова момиче Дорис Браун в Питсбърг Райън се обади тук, за да ме пита за него. Сега и ти. Какво ви става?

— Името му изплува отнякъде. Не сме сигурни защо и просто искаме да направим бърза проверка. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Хей, Марк, нали не си забравил, че си в отпуск? — попита Алън.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че скоро няма да се върна на работа? Нали не съм длъжен да изключвам мозъка си извън службата? Не вярвам във вестника да са пуснали статия, че престъпниците също излизат в отпуск.

Алън се опита да се изясни:

— След всичкото внимание, което обръщате на този човек, започвам да си мисля, че е сгазил лука. Май че имам някаква информация за него… Да, точно така, щях да забравя. Чакай малко. — Алън влезе в стаята с досиетата и Шарън се престори, че чете показанията на полицаите. След няколко минути Франк се върна и хвърли една тънка папка в скута му. — Ето.

Папката съдържаше сведения за част от служебните ангажименти на Кели. Шарън видя фотокопие от свидетелството му за завършени водолазни курсове, разрешително за работа като инструктор, снимка и разни други брадясали сведения.

— Пише, че живее на остров. И аз така чух.

— Да, говорил съм с него за това. Странна история. Както и да е, защо се интересуваш?

— Просто името му изплува отнякъде. Сигурно не е нищо важно, но ми се щеше да проверя. Продължавам да чувам слухове за някаква банда, която работела в залива.

— Трябва да изпратя тази папка на Том и Ем. Съвсем бях забравил за нея.

„Още по-добре.“

— Аз тъкмо отивам натам. Искаш ли да им я занеса?

— Ще ми направиш ли тази услуга?

— Разбира се.

Шарън я взе под мишница и излезе. Първата му спирка бе библиотеката „Прат“, където преснима документите от папката за десет цента на страница. После отиде в едно фотостудио, където полицейската значка помогна да му извадят пет увеличени копия от снимката на Кели за по-малко от десет минути. Шарън остави новите си придобивки в колата и слезе до участъка колкото да даде папката на дежурния. Можеше да запази информацията само за себе си, но си помисли, че е по-добре да прилича на нормално ченге, вършещо рутинна работа.

 

 

— Какво стана? — попита Гриър зад надеждно затворената врата на кабинета си.

— Роджър твърди, че евентуално разследване ще има неблагоприятни политически последици — отвърна Ритър.

— Е, това не е чак толкова лошо.

— После каза да се оправяме сами — прибави Ритър. „Не точно с тези думи, но смисълът бе такъв.“ Нямаше смисъл допълнително да усложнява нещата.

— Какво означава това?

— Ти как мислиш, Джеймс?

 

 

— Откъде дойде това? — попита Райън, когато му донесоха папката.

— Даде ми го един детектив — отвърна младият полицай. — Не го познавам, но каза, че било за вас.

— Добре.

Райън го отпрати и отвори папката. За пръв път виждаше снимката на Джон Терънс Кели. Беше постъпил във флота две седмици след осемнадесетия си рожден ден и останал там… шест години. Уволнил се като боцман. Лейтенантът веднага забеляза, че досието е сериозно цензурирано. Това можеше да се очаква, тъй като полицията се интересуваше главно от водолазните способности на Кели. В папката бе приложено свидетелството му от училището за водолази и инструкторското му удостоверение. В свидетелството нямаше по-ниска оценка от 4,00 — най-високата във флота, — а молбата за постъпване на работа бе придружена с изключително благоприятната препоръка на някакъв адмирал. За да впечатли балтиморската полиция, адмиралът бе приложил и списък с наградите на Кели: флотски кръст, сребърна звезда, бронзова звезда. Виолетово сърце и…

„За бога, този човек е точно такъв, какъвто си го представях.“

Райън остави папката на бюрото си и видя, че тя е част от документите по случая „Гудинг“. Значи отново Франк Алън. Той му се обади.

— Благодаря за информацията за Кели. Откъде се сети за нея?

— Марк Шарън беше при мен — отвърна Алън. — Аз се занимавам със служебното разследване на стрелбата му и той спомена името на Кели. Каза, че се появило в един от случаите му. Съжалявам, приятелю, съвсем бях забравил за тази папка. Той я взе и каза, че ще ти я остави. Кели не е човек, който ще се занимава с наркотици, но…

Думите му преминаха покрай ушите на Райън, който мислеше за нещо друго.

„Сега вече всичко се движи твърде бързо, направо светкавично.“

„Шарън. Той постоянно изниква отнякъде.“

— Франк, имам един труден въпрос. Споменавал ли си на някой друг за обаждането на онзи сержант Майър от Питсбърг?

— Какво искаш да кажеш, Ем? — попита Алън, раздразнен от намека.

— Не твърдя, че ти си се обадил на пресата, Франк.

— Това бе денят, когато Шарън застреля пласьора, нали? — Алън се замисли. — Може и да съм му казал нещо… Той е единственият човек освен сержанта, с когото се сещам да съм говорил през онзи ден.

— Добре, Франк, благодаря.

Райън затвори и набра номера на полицейския участък в Съмърсет.

— Капитан Джой — чу той един много изморен глас.

Капитанът умираше за сън и би се съгласил да легне дори и на затворническо легло. И тъй като по традиция полицейският участък в Съмърсет изпълняваше ролята и на затвор, Джой бе прекарал четири и половина часа от нощта точно в такова легло. Вече му се искаше животът да продължи постарому, въпреки че този случай можеше да му донесе майорски чин.

— Обажда се лейтенант Райън от градската полиция, отдел „Убийства“.

— Я, градските големци внезапно се заинтересуваха от нас — изкоментира сухо Джой. — Какво искате да знаете?

— Какво намеквате?

— Намеквам, че снощи един от хората ви едва не ме вдигна от леглото с обаждането си. Някакъв си лейтенант Шеър или нещо подобно. Не му записах името. Каза, че можел да идентифицира един от труповете… това го записах някъде. Съжалявам, вече се превръщам в зомби.

— Можете ли да ми разкажете? Ще се задоволя и с кратката версия.

Оказа се, че кратката версия всъщност е доста пространна.

— Значи жената е задържана?

— Да, при нас е.

— Капитане, задръжте я, докато не ви наредя нещо друго. Извинете, моля ви, задръжте я при вас. Тя може да се окаже свидетелка по серия убийства.

— Да, вече го знам — напомни му капитанът.

— Имам предвид две тежки убийства при нас, сър. Вече девет месеца работя по тях.

— Няма да мърда никъде — обеща Джой. — Ние също трябва доста да си поговорим с нея, а адвокатът й се оказа сговорчив.

— Нищо повече ли не се знае за стрелеца?

— Само това, което вече ви казах: мъж, бял, около метър и осемдесет. Момичето твърди, че лицето му е било боядисано в зелено.

Джой не бе включил тази подробност в предварителния си доклад.

— Какво?

— Твърди, че лицето и ръцете му били боядисани със зелена боя, предполагам, че е нещо като камуфлаж. Има и още нещо — прибави Джой. — Той явно е отличен стрелец. И тримата са убити с по един куршум в тила, попаднал на едно и също място. Почти перфектно.

Райън отново отвори папката пред себе си. В списъка от награди на Кели фигурираше и такава за отлична стрелба — както с пушка, така и с пистолет.

— Ще ви се обадя пак, капитане. Изглежда, сте се справили отлично за човек, който не се занимава често с убийства.

— Надявам се скоро отново да се заема с нарушителите по пътищата — отвърна Джой и затвори телефона.

— Подранил си — забеляза Дъглас, който бе закъснял. — Чете ли вестника?

— Приятелят ни се е завърнал и отново се е хванал на работа — каза Райън и му подаде снимката.

— Тук е доста млад — забеляза сержантът.

— Три „Виолетови сърца“ могат доста да състарят човек. — Райън разказа на Дъглас какво е научил. — Искаш ли да отидеш до Съмърсет и да разпиташ момичето?

— Мислиш, че…

— Да, мисля, че най-сетне имаме свидетел. Освен това си имаме и информатор.

Лейтенантът му обясни подробностите шепнешком.

 

 

Беше се обадил само за да чуе гласа й. Намираше се толкова близо до целта си, че си позволяваше да гледа и зад нея. Това не бе много професионално, но въпреки целия си професионализъм Кели си оставаше човек.

— Къде си, Джон?

Тонът й бе дори по-настойчив от предния ден.

— Имам една квартира — позволи си да каже Кели.

— Получих съобщение за теб. Обади се Джеймс Гриър и каза, че трябва да му звъннеш.

— Добре.

Кели направи гримаса. Трябваше да свърши тази работа още вчера.

— За теб ли пишат вестниците?

— Какво искаш да кажеш?

— Тримата убити на източния бряг — прошепна Санди.

— Ще ти се обадя пак — каза Кели веднага щом почувства ледените тръпки. По понятни причини Джон предпочиташе да не му носят вестници, но сега трябваше да намери отнякъде. Спомни си, че на ъгъла има павилионче. Един поглед му бе достатъчен.

„Какво знае тя за мен?“

Беше твърде късно за самообвинения. Със същия проблем се бе сблъскал и при Дорис. Докато Кели вършеше работата си, момичето спеше. Изстрелите я бяха събудили. Той я бе завел със завързани очи до брега, бе й обяснил, че Бърт е възнамерявал да я убие, и й бе дал достатъчно пари, за да хване отнякъде автобус. Въпреки наркотиците момичето бе шокирано и изплашено. Но ченгетата вече я бяха хванали. „Как, по дяволите, е станало това?“

„Няма значение, синко, важното е, че е при тях.“

В един момент светът около Кели се промени.

„Добре, какво ще правиш сега?“ Той се върна в апартамента си, но мисълта не излизаше от главата му.

За начало трябваше да се избави от 45-милиметровия пистолет. Това вече бе решено. Дори и да не бе оставил никакви следи, пистолетът бе някаква връзка. Само да успее да изпълни и тази задача, и всичко щеше да свърши. Но сега имаше нужда от помощ. Откъде можеше да я получи, ако не от хората, за които бе убивал?

— Адмирал Гриър, моля. Обажда се господин Кларк.

— Изчакайте момент.

— Забрави ли, че трябваше да се обадиш още вчера? — попита друг глас.

— Мога да бъда при вас след два часа.

— Ще те чакам.

 

 

— Къде е Каз? — попита Максуел.

Беше достатъчно ядосан, за да използва умалителното име на приятеля си. Старшината, който се грижеше за кабинета му, го разбра.

— Вече се обаждах у тях, сър. Никой не отговаря.

— Странно.

— Искате ли да пратя някого в Болинг да провери, сър?

— Добра идея — кимна Максуел и се върна в кабинета си.

След десет минути един сержант от военна полиция се отправи към няколкото къщи, обитавани от висши офицери, служещи в Пентагона. На табелата пред къщата пишеше, че в нея живее контраадмирал К. П. Подулски, а под името имаше нарисувани авиаторски криле. Сержантът бе само двадесет и три годишен и рядко контактуваше с адмирали, но сега имаше заповед да провери дали не се е случило нещо нередно. Сутрешният вестник лежеше на стълбите. В гаража имаше две коли, а на предното стъкло на едната — пропуск за Пентагона. Сержантът знаеше, че адмиралът и съпругата му живеят сами. Той събра кураж и почука твърдо, но тихо по вратата. Нищо. Сержантът опита със звънеца. Отново нямаше отговор. „А сега какво?“ — зачуди се младежът. Цялата база бе държавна собственост и той имаше право при определени обстоятелства да влиза във всяка къща. Освен това изпълняваше заповед и лейтенантът му сигурно щеше да се застъпи за него. Сержантът отвори вратата. Вътре бе тихо. Той огледа първия етаж, но не намери нищо необичайно. Младежът извика няколко пъти и след като не получи отговор, реши да се качи горе. Сержантът сложи ръка на кобура си и се заизкачва по стълбите…

Адмирал Максуел пристигна след двадесет минути.

— Сърдечен удар — обясни военният лекар. — Вероятно го е получил, докато е спял.

Това обаче не се отнасяше за съпругата на Подулски, която лежеше до него. „Тя бе толкова хубава — помисли си Дъч Максуел — и толкова смазана от скръб по загиналия си син.“ Наполовина пълната с вода чаша бе сложена върху носна кърпичка, сякаш за да не повреди дървената нощна масичка. Дори отново бе затворила металната тубичка с хапчета, преди да легне до съпруга си. Дъч погледна към дървения гардероб. Бялата риза на Каз висеше там, готова за поредния ден в служба на втората му родина. Виждаха се и златните криле, както и няколкото почетни ленти. Най-горната бе светлосиня с пет бели звезди. Днес двамата трябваше да се срещнат и да говорят за пенсионирането. Можеше и да прозвучи странно, но Дъч не бе изненадан от смъртта на приятеля си.

— Нека Бог се смили над душата му — каза адмирал Максуел пред единствената жертва на операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР.

 

 

„Какво да кажа?“ — чудеше се Кели, докато влизаше през портала. Въпреки пропуска пазачът го изгледа доста продължително. Вероятно се питаше толкова ли зле плаща управлението на оперативните си служители, че им се налага да карат таратайки. Кели спря фолксвагена в паркинга за гости, защото мястото там му изглеждаше по-добро, отколкото в служебния. Още във фоайето го посрещна един служител от охраната, който го поведе нагоре. Сега всичко наоколо изглеждаше по-заплашително. По коридорите постоянно вървяха анонимни хора, които не си продумваха. Не след дълго стените на сградата щяха да станат мълчаливи изповедници на душа, която все още не бе решила дали е грешна или не. Кели за пръв път влизаше в кабинета на Ритър. Той се намираше на четвъртия етаж и бе удивително малък. Джон мислеше Боб за важен човек и той действително бе такъв въпреки непретенциозния си кабинет.

— Здравей, Джон.

Адмирал Гриър все още не можеше да се оправи от новината, съобщена му преди половин час от Дъч Максуел. Гриър му посочи един стол. За неудоволствие на Кели Ритър пушеше.

— Радвате ли се, че сте отново у дома, господин Кларк? — попита оперативният офицер. На бюрото му се виждаше брой на „Вашингтон Пост“ и Кели с изненада установи, че и тук тройното убийство в Съмърсет бе на първа страница.

— Да, може и така да се каже. — Домакините уловиха колебанието в гласа на госта си. — Защо ме извикахте?

— Казах ти го още на самолета. Може да се окаже, че пленяването на руския офицер все пак е в състояние да спаси хората ни. Нужни са ни хора, които умеят да мислят и да действат едновременно. Ти си такъв човек. Предлагам ти работа в моя отдел.

— И какво ще правя?

— Каквото ти наредим — отвърна Ритър. Той вече имаше нещо наум.

— Но аз дори не съм завършил колеж.

Ритър измъкна една дебела папка от бюрото си.

— Изпратиха ми го от Сейнт Луис. — Кели разпозна бланките. Бе пълното му лично досие от флота. — Трябвало е да приемеш колежанската стипендия. Резултатите ти от тестовете за интелигентност са по-високи, отколкото предполагах. Излиза, че имаш по-голяма дарба за изучаване на езици от мен. Двамата с Джеймс няма да настояваме на изискванията за образование.

— Флотският кръст е доста голямо постижение, Джон — обясни Гриър. — Ти показа отлични резултати както в планирането, така и в изпълнението на операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР.

Инстинктите и разумът на Кели се вкопчиха един в друг. Проблемът бе, че не знаеше кой за какво се бори. После реши, че все на някого трябва да каже истината.

— Има един проблем, господа.

— Какъв? — попита Ритър.

Кели се пресегна и посочи статията във вестника.

— Може би няма да е зле да прочетете това.

— Вече го направих. И? Някой е сторил услуга на света — забеляза спокойно оперативният офицер. После обаче улови погледа на Джон и гласът му внезапно стана предпазлив: — Продължавай, Кларк.

— Това съм аз, сър.

— Какво искаш да кажеш, Джон? — попита Гриър.

 

 

— Досието го няма, господине — каза по телефона чиновникът от архива.

— Какво означава това? — възрази Райън. — Та аз имам копия на някои части от него.

— Можете ли да изчакате за момент? Ще ви свържа с шефа си.

Детективът мразеше паузите в телефонните разговори. Той направи гримаса и погледна през прозореца. Беше позвънил в централния военен архив в Сейнт Луис. Всеки лист хартия, свързан с който и да е мъж или жена, служили в армията, се съхраняваше в надежден и добре охраняван комплекс. Създаването на подобен архив бе странна, но полезна приумица и Райън неведнъж се бе възползвал от нея.

— Ало, казвам се Ирма Рорербах — каза някакъв глас след кратко изщракване.

Детективът веднага си представи пълна бяла жена, седнала зад претрупано с документи бюро.

— Аз съм лейтенант Емет Райън от градската полиция в Балтимор. Трябва ми информация от едно досие, с което разполагате…

— Не е при нас. Служителят току-що ми показа бележката.

— Какво означава това? Знам добре, че нямате право да раздавате досиетата.

— Не е вярно, господине. Има особени случаи и този е един от тях. Досието бе взето и ще бъде върнато, но не знам кога.

— И кой го е взел?

— Не мога да ви кажа.

Тонът на бюрократката издаваше интереса й. Досието бе излязло от архива и що се отнасяше до нея, докато не се върнеше обратно, то просто не бе част от познатата й вселена.

— Знаете, че мога да получа съдебна заповед.

Този ход обикновено стряскаше хората, които не обичаха да са обект на съдийско внимание.

— Разбира се, господине. Мога ли да ви помогна с нещо друго? — Чиновничката бе свикнала с подобно държание. В крайна сметка обаждането от Балтимор и писмото на някакъв съдия, отдалечен на хиляда километра, изглеждаха незначителни проблеми. — Разполагате ли с адреса ни за кореспонденция?

Всъщност Райън не можеше да получи съдебна заповед. Все още не разполагаше с достатъчно материал. Подобни неща по-скоро се уреждаха с разбирателство, отколкото със заповеди.

— Благодаря ви. Ще се обадя пак.

— Приятен ден.

Благопожеланието имаше за цел да изпрати поредната нежелана намеса в работата на чиновничката по дяволите.

„Изнесено. Защо? От кого? Какво, по дяволите, беше толкова различно в този случай?“ Райън обаче добре знаеше, че има доста разлики, и се чудеше дали някога ще успее да научи всичките.

 

 

— Ето това сториха с нея — каза им Кели. За пръв път го изричаше гласно и докато изброяваше подробностите от доклада на патолога, му се струваше, че не говори със собствения си глас. — Заради миналото й ченгетата не направиха нищо особено по случая. Успях да измъкна още две момичета. Едното го убиха, а другото… — Той кимна към вестника.

— И защо я пусна?

— Нима трябваше да я убия, господин Ритър? Така щяха да постъпят те — каза Кели, без да вдига очи. — Когато я пуснах да си ходи, се беше пооправила. Нямах време да направя нищо друго и явно преценката ми е била грешна.

— Колко са?

— Дванадесет — отвърна Кели, досещайки се, че Ритър иска да знае точния брой на жертвите.

— Милостиви Боже — забеляза Боб.

Прииска му се да се усмихне. Напоследък се обсъждаше възможността ЦРУ да се включи в операции против разпространението на наркотиците. Ритър бе против. Работата бе достатъчно важна, за да отклони вниманието на хората, длъжни да бдят над националната сигурност на страната, от задачите им. Но не можеше да се усмихне. Положението бе твърде сериозно за усмивки.

— В статията пише, че е имало и двадесет килограма хероин. Вярно ли е?

— Сигурно — повдигна рамене Кели. — Не съм го теглил. Има и още нещо. Струва ми се, че знам как наркотиците влизат в страната. Найлоновите пликчета миришат на течността за балсамиране. Хероинът е азиатски.

— Да? — подкани го Ритър.

— Не разбирате ли? Азиатски хероин. Балсамираща течност. Идва от източното крайбрежие. Нима не е очевидно? Използват телата на загиналите ни войници, за да вкарват проклетата отрова.

„Това момче умее да мисли аналитично.“

Телефонът на Ритър иззвъня. Беше вътрешна линия.

— Казах да не ме безпокоят — изръмжа оперативният офицер.

— Обажда се „Бил“, сър. Твърди, че е важно.

 

 

„Времето не може да бъде по-подходящо“ — помисли си капитанът. Пленниците бяха изведени навън в тъмнината. Все още нямаше електричество и единственото осветление идваше от фенерчетата и няколкото завързани една за друга факли. Краката на пленниците бяха оковани във вериги, а ръцете им — вързани зад гърба. Всички ходеха леко приведени напред. Така можеха да ги контролират по-лесно. Унижението бе важна част от церемонията и до всеки затворник вървеше войник, който често го сръгваше. „Хората ми заслужават това удоволствие“ — помисли си капитанът. Те се бяха подготвяли усърдно и не след дълго щяха да поемат на юг, за да довършат освобождението и обединението на страната си. Американците изглеждаха объркани и очевидно изплашени от тази внезапна промяна в режима им. През последната седмица животът им изглеждаше спокоен. „Може би предното събиране на групата бе грешка?“ — запита се капитанът. Вероятно срещата бе събудила някаква солидарност у американците, но урокът, получен от момчетата му, си струваше. Капитанът бе сигурен, че скоро те щяха да убиват много по-големи групи американци от тази, и се налагаше да започнат отнякъде. Той изкрещя някаква заповед.

Двадесетте войници като един вдигнаха оръжието си и повалиха хората пред себе си на земята. След първия удар само един американец остана прав, но вторият сломи съпротивата му.

Захариас бе изненадан. За пръв път от заминаването на Коля преди месец го удряха. Прикладът на автомата му изкара въздуха. Гърбът вече го болеше от неотминалата контузия при катапултирането и мъчителния начин, по който ги бяха накарали да вървят. Стоманеният приклад на АК-47 мигновено бе изкарал от равновесие слабото му и наранено тяло. Захариас падна на една страна и се опита да сгъне краката си, за да се предпази. Усети, че до него лежи друг пленник. Ритниците започнаха почти веднага. Робин не можеше дори да покрие лицето си с ръце, защото те бяха болезнено извити зад гърба му. Това му позволи да види очите на врага. Бе не повече от седемнадесетгодишно момче с почти момичешка външност. Лицето му имаше абсолютно кукленско изражение — същите празни очи, същите замръзнали черти. Виетнамецът не показваше никаква ярост, дори не скърцаше със зъби, а просто го риташе, както би ритал футболна топка. Захариас не можеше да мрази момчето, но можеше да презира жестокостта му. Въпреки че първият ритник счупи носа на американския полковник, той продължи да гледа. Робин Захариас бе видял бездните на отчаянието, бе осъзнал факта, че се е пречупил и е издал информацията, която знае, но освен това бе имал време да го разбере. „Ти не си по-голям страхливец, отколкото герой — каза си Робин. — Ти си просто човек.“ Щеше да понесе болката като физическо наказание за грешката си и щеше да продължи да моли Бог за сили. Полковник Захариас не сваляше замъглените си от болка очи от лицето на измъчващото го дете. „Ще оцелея. Преживявал съм и по-страшни неща, но дори и да умра, пак си оставам по-добър човек, отколкото ти някога ще успееш да станеш — казваше лицето му. — Преживял съм самотата, а тя е по-страшна от това, хлапако.“ Робин вече не се молеше за избавление. То бе дошло отвътре и сега Захариас можеше да посрещне смъртта, както бе посрещнал слабостта и неуспеха си.

Офицерът им отново изкрещя някаква заповед и войниците се отдръпнаха. Робин получи един последен ритник. Беше разкървавен, не можеше да отвори едното си око, а болката и кашлицата раздираха гърдите му, но все още дишаше. Все още бе американец, преживял поредното изпитание. Той погледна капитана, командващ войниците. За разлика от мъчителя на Робин по лицето на офицера бе изписан гняв. Захариас се зачуди защо.

— Изправете ги! — изкрещя капитанът.

Оказа се, че двама от американците са изгубили съзнание, и се наложи да ги вдигнат по двама от войниците му. Това беше най-доброто, което виетнамският офицер можеше да направи за момчетата си. Заслужаваха да ги убият, но заповедта в джоба му го забраняваше, а неизпълнението на заповеди във виетнамската армия се наказваше строго.

Робин вече гледаше право в очите на момчето, което го бе ритало. Лицата им бяха само на една педя разстояние. В очите на виетнамеца нямаше никакви чувства, но Захариас също го гледаше с празен поглед. Чувстваше, че участва в един миниатюрен личен дуел на воли. Въпреки че не си размениха и дума, двамата дишаха тежко — единият от болка, а другият от напрежение.

„Искаш ли отново да опиташ някой ден? Да застанем един срещу друг като мъже. Мислиш ли, че ще се справиш, синко? Срам ли те е от стореното? Струваше ли си да го правиш? Чувстваш ли се по-мъжествен, хлапако? Аз лично не мисля така. Може и да го прикриваш, но и двамата знаем кой спечели този рунд, нали?“ Войникът застана от едната страна на Захариас. Очите му бяха все ТАКА безмълвни, но пръстите му се вкопчиха в ръката на пленника. Робин прие това като лична победа. Въпреки всичко хлапето все ОЩЕ се страхуваше от него. Именно самолетът на Захариас раздираше небесата над Виетнам. Сигурно го мразеха, но се страхуваха от него. В крайна сметка насилието бе оръжие на тълпата и онези, които си служеха с него, го знаеха не по-зле от тези, които го изпитваха на гърба си.

Захариас се спъна и едва се задържа прав. Стойката не му позволяваше да вдигне глава и той не видя камиона, докато не се приближиха съвсем близо до него. Той беше стара руска машина, на чиято каросерия вместо платнище имаше ограда от бодлива тел. Така пленниците не можеха да избягат, а и всички ги виждаха. Щяха да ги водят някъде. Робин нямаше ни най-малка представа къде се намира и не можеше да предполага къде ще го водят. „Не може да е по-зле от това място и въпреки всичко оцелях“ — помисли си Захариас, когато камионът под него се разтресе. Лагерът изчезна в тъмнината, а с него и най-ужасната част от живота му. Полковникът наведе глава и прошепна благодарствена молитва. После, за пръв път от месеци насам, се помоли за избавление, каквото и да означаваше това.

 

 

— Заслугата е изцяло твоя, господин Кларк — каза Ритър след дълъг и многозначителен поглед към току-що поставената на вилката слушалка.

— Не мислех, че ще стане точно по този начин, сър.

— Вярно е, но вместо да убиеш онзи руснак, ти си го взел със себе си. — Ритър погледна адмирал Гриър, но Кели не видя кимването, което щеше да промени живота му.

— Иска ми се Каз да бе научил.

 

 

— Какво знаят?

— Държат Ксанта в полицейското управление на Съмърсет. Какво може да им каже тя? — попита Шарън.

На срещата присъстваше и Тони Пиаджи. Двамата се срещаха за пръв път. Бяха се събрали във вече готовата за работа лаборатория в Източен Балтимор. „Няма да е зле, ако не идвам повече тук“ — помисли си Шарън.

— Това е лошо — забеляза Пиаджи и другите двама се раздразниха от лекомислието му, докато не продължи: — Все пак мисля, че ще се справим. Първата ни работа ще е да се справим с доставката за моите приятели.

— Изгубихме двадесет кила, човече — забеляза мрачно Тъкър.

Той вече знаеше какво е страх. Явно по улиците на Балтимор имаше нещо, от което човек си заслужаваше да се страхува.

— Имаш ли още?

— Да, при мен има още десет.

— У дома ли ги държиш? — попита удивено Пиаджи. — За бога, Хенри!

— Кучката не знае къде живея.

— Но знае името ти, Хенри. Полицията може да направи много с едно име — забеляза Шарън. — Защо, по дяволите, си мислиш, че държа хората си настрана от твоите?

— Трябва да преустроим цялата организация — продължи спокойно Пиаджи. — Можем да го направим. Трябва да се преместим, но това е лесната част от работата. Хенри, стоката ти пристига от друго място, нали? Ти ще се преместиш там, а ние ще се изнесем оттук. Така, значи преместването на операцията не е проблем.

— Така губя местните…

— Зарежи местните, Хенри! Ще поема доставките за цялото източно крайбрежие: Помисли разумно, за бога! Ще изгубиш около двадесет и пет процента от планираната си печалба — можем да го наваксаме за две седмици. Престани да разсъждаваш като еднодневка.

— Освен това ще трябва да се погрижим за прикриването на следите — намеси се Шарън, заинтересуван от вижданията на Пиаджи за бъдещето. — Ксанта е само някаква наркоманка. Когато са я заловили, е била надрусана. Ако не разполагат с нищо друго, тя няма да им свърши никаква работа. Преместването би трябвало да уреди нещата.

— Другите трябва да изчезнат. Бързо — настоя Пиаджи.

— Без Бърт съм с вързани ръце. Мога да се обадя на едни познати…

— В никакъв случай, Хенри! Искаш нови хора, така ли? Тогава ще се обадя във Филаделфия. Там имаме двама в запас, помниш ли? — Пиаджи видя утвърдителното кимване на Хенри и продължи: — Освен това не бива да дразним приятелите ми. Трябват ни двадесет килограма готова стока, и то бързо.

— Имам само десет — забеляза Хенри.

— Аз знам къде има още. Ти също. Нали така, лейтенант Шарън?

Въпросът така стресна полицая, че той забрави да им каже нещо, което засягаше лично него.