Том Кланси
Безпощадно (33)

31.
Ловецът се завръща

Полетът далеч не бе така спокоен за останалите пътници. Гриър бе успял да изпрати две съобщения още преди излитането, но въпреки това той и Ритър бяха най-заети. Самолетът им, който военновъздушните сили бяха предоставили за нуждите на операцията, без да задават много въпроси, бе приспособен за пътници и принадлежеше на военновъздушната база „Андрюс“. Често го използваха и конгресмени, което, разбира се, означаваше богати запаси от алкохол. Докато Ритър и Гриър пиеха чисто кафе, то в чашата на руския им гост бе добавен коняк. В началото дозите бяха малки, но постепенно се увеличиха до такава степен, че кафето не се усещаше.

Разпита водеше Ритър. Първата му работа бе да обясни на Гришанов, че не възнамеряват да го убиват. Да, бяха от ЦРУ. Да, Ритър бе оперативен офицер — шпионин, ако предпочитате — с богат опит зад Желязната завеса — извинете ме, в миролюбивия източен социалистически блок, — но това му бе работата, също както и Коля — имате ли нещо против да ви наричам Коля? — вършеше своята. А сега, полковник, бихте ли ни продиктували имената на нашите хора? (Вече ги бяха прочели в изчерпателните записки на Гришанов.) Казвате, че са ви били приятели? Да, много сме благодарни за опитите ви да спасите живота им. Както знаете, всички те имат семейства като самия вас. Още кафе, полковник? Да, кафето е добро, нали? Разбира се, че ще се приберете у дома при семейството си. Да не мислите, че сме варвари? Гришанов бе достатъчно възпитан, за да не отговори на последния въпрос.

„По дяволите — помисли си Гриър, — Боб наистина си го бива за тази работа.“ Тук не ставаше въпрос за храброст или патриотизъм, а за човечност. Гришанов бе силен мъж и вероятно прекрасен пилот — колко жалко, че не можеха да поверят разпита на Максуел или особено на Подулски! — но бе добър по душа и сега това му качество работеше срещу него. Той не желаеше смъртта на американските военнопленници. Този факт плюс стреса от пленяването му, изненадата от сърдечното отношение към него и голямото количество коняк развърза езика на руския полковник. Обстоятелството, че Ритър не засягаше теми, свързани с националната сигурност на Съветския съюз, още повече улесняваше разпита. „По дяволите, полковник, знам, че няма да издадете никакви държавни тайни. Защо да ви питам?“

— Вашият човек уби майор Винх, нали? — попита руснакът в средата на Пасифика.

— Да, но това беше инцидент и…

Руснакът прекъсна Ритър с красноречив жест.

— Това е хубаво. Виетнамецът беше некультурний — малко фашистко копеле. Той искаше да убие пленниците, да ги пречука — добави Коля с помощта на шест коняка.

— Надяваме се, че ще успеем да предотвратим това, полковник.

 

 

— Неврохирургия — каза сестрата.

— Мога ли да говоря със Сандра О’Тул?

— Изчакайте момент, моля. Санди?

Сестрата на рецепцията подаде слушалката.

— О’Тул на телефона.

— Госпожице О’Тул, обажда се Барбара от кабинета на адмирал Гриър. Вече говорихме веднъж.

— Да!

— Адмирал Гриър ми каза да ви предам, че Джон е добре и пътува към дома.

Санди обърна глава, за да скрие от колежките си внезапно появилите се сълзи на облекчение.

— Можете ли да ми кажете кога?

— Утре, но не знам точния час.

— Благодаря ви.

— Няма защо — отвърна секретарката и връзката прекъсна.

„Е, това вече е нещо, вероятно много.“ Тя се зачуди какво ли ще стане след завръщането на Джон, но по-важното бе, че се прибира. Бе успял да направи повече от Тим.

 

 

Твърдото кацане в Хикам — пилотът бе изморен — събуди Кели. Един сержант го побутна приятелски, за да е сигурен, че „пътникът“ е буден, защото самолетът щеше да презарежда. Кели използва времето, за да излезе навън и да се поразходи. Климатът и тук бе топъл, но нямаше нищо общо с изтощителната жега във Виетнам. Намираха се на американска земя, където нещата бяха съвсем различни…

„Разбира се, че са по-различни.“

„Само веднъж, един-единствен път… — спомни си думите си Кели. — Да, ще измъкна онези момичета точно както измъкнах Дорис. Не може да е чак толкова трудно. После ще заловя Бърт и ще си поговорим. Дори може да пусна копелето да си иде, след като свършим. Не мога да спася целия свят, но… но, за бога, ще спася част от него.“

Джон намери един телефонен автомат на летището и се обади.

— Ало? — чу той един изтощен глас, идващ от осем хиляди километра.

— Здравей, Санди. Джон е! — каза с усмивка Кели.

Макар че онези пилоти нямаше да се върнат у дома, той се връщаше и бе радостен от факта.

— Джон! Къде си?

— Ще повярваш ли, че се обаждам от Хаваите?

— Добре ли си?

— Чувствам се малко изморен, но иначе съм добре. По тялото ми няма дупки или нещо подобно — отвърна отново с усмивка Кели.

Само гласът на Санди бе направил деня по-слънчев. Но не за дълго.

— Джон, има проблем.

Сержантът на рецепцията видя, че лицето на говорещия по телефона мъж потъмнява. Той обаче се обърна с гръб към него и веднага му стана безинтересен.

— Добре, сигурно е Дорис — каза Кели. — Имам предвид, че само ти и семейство Роузън знаете за мен и…

— Не сме ние… — увери го Санди.

— Добре. Моля те, обади се на Дорис и… внимавай, но…

— Искаш да я предупредя ли?

— Можеш ли да го направиш?

— Да!

Кели се опита да се отпусне и почти успя.

— Ще се върна след около… девет-десет часа. На работа ли ще бъдеш?

— Не, имам почивен ден.

— Добре, Санди, до скоро. Чао.

— Джон! — каза настоятелно тя.

— Какво?

— Искам… Ами… — Санди млъкна.

Кели отново се усмихна.

— Ще поговорим за това, когато се прибера, скъпа.

Може би не се прибираше просто у дома. Може би там го очакваше нещо. Кели набързо прехвърли в ума си всичко, сторено досега. Пистолетът и другото оръжие все още бяха на яхтата му, но бе изхвърлил всичко носено: обувки, чорапи, панталони, дори бельото. Не се сещаше да е оставял никакво веществено доказателство. Полицаите може би искаха да разговарят с него, чудесно. Той не бе длъжен да говори с тях. „Това е едно от най-хубавите неща на конституцията“ — мислеше си Кели, докато се изкачваше обратно по стълбичката към самолета.

Първият екипаж отиде да почива, а вторият запали двигателите на самолета. Кели седна при служителите от ЦРУ Руснакът хъркаше шумно и блажено.

Ритър цъкна с език.

— Когато се събуди, ще има дяволски махмурлук.

— С какво го напихте?

— Започнахме с хубав коняк и свършихме с калифорнийско вино. Лично на мен конякът ми действа отвратително на другата сутрин — призна уморено Ритър. Сега, след като пленникът му не можеше да отговаря на въпроси, той си бе позволил чаша мартини. КС-135 започна да набира скорост по пистата.

— И какво разбрахте? — попита Кели.

Ритър му разказа какво е научил. Лагерът наистина бил създаден като разменна монета за руснаците, но, изглежда, виетнамците бяха използвали монетата твърде неефективно, защото сега планираха да унищожат лагера заедно с пленниците в него.

— Искате да кажете заради нашата операция? — „О, Боже!“

— Точно така. Успокойте се, господин Кларк. Руснакът, който пътува с нас, също е разменна монета. Между другото — усмихна се Ритър — трябва да ви кажа, че стилът ви ми допада.

— Какво имате предвид?

— С пленяването на руснака проявихте чудесна инициатива. От друга страна, отменянето на операцията бе много добро решение.

— Вижте, не съм… искам да кажа, не можех…

— Не сте виновен за нищо, макар че някой друг сигурно е. Показахте чудесна преценка и взехте правилно решение. Как ви се струва перспективата да продължите да служите на страната си? — попита Ритър с развеселена от алкохола усмивка.

 

 

Санди се събуди в шест и половина, което за нея бе късно. Тя взе сутрешния вестник, зареди кафеварката и реши да закусва с препечени филийки. После погледна стенния часовник и се зачуди кога ще е удобно да се обади в Питсбърг.

На първа страница имаше статия за убийството на пласьора на наркотици. Някакъв офицер от полицията го бе застрелял. „Е, това е добре“ — помисли си Санди. Статията твърдеше, че са заловени шест килограма чист хероин. Тя се зачуди дали става въпрос за същата организация, която… Не, Дорис бе казала, че шефът им е цветнокож. Както и да е, от лицето на земята бе изчезнал още един наркотрафикант. Санди отново погледна часовника. Все още не бе прилично да се обажда. Тя отиде в хола и пусна телевизора. Денят щеше да бъде горещ и мързелив. Предната вечер бе стояла до късно, защото не можеше да заспи след обаждането на Джон. Опита се да гледа „Днешното шоу“ и без да се усети, клепачите й натежаха…

Когато се пробуди, вече бе минало десет. Санди ядно поклати глава и се върна в кухнята. Листчето с телефонния номер на Дорис висеше на стената. Тя се обади и чу сигнала „свободно“… четири, шест, десет пъти, без никой да й отговори. По дяволите. Дали бе излязла да пазарува? Или пък бе отишла при д-р Брайънт? Санди реши да опита отново след час. Дотогава щеше да реши какво точно да каже. Дали не вършеше престъпление? Дали не заблуждаваше правосъдието? Колко дълбоко бе хлътнала в тази история? Мисълта я изненада неприятно. Но Санди наистина се бе замесила, нали? Бе помогнала за спасението на момичето от опасен живот и сега не можеше да спре. Щеше да каже на Дорис да не вреди на хората, които са й помогнали, и да я помоли да бъде много, много внимателна.

 

 

Преподобният Майър закъсня. Бе го задържало някакво телефонно позвъняване, а призванието му не позволяваше да казва на никого, че бърза за среща. Докато паркираше, забеляза, че един цветарски камион се изкачва по хълма. Той зави надясно и изчезна от погледа му, а пасторът зае неговото място на няколко метра от къщата на Браун. Майър бе леко разтревожен. Трябваше да убеди Дорис да говори със сина му. Питър го бе уверил, че ще бъдат изключително внимателни. „Да, татко, можем да я защитим.“ Работата на пастора бе да предаде това съобщение на едно изплашено момиче и на баща й, чиято любов бе издържала най-жестокия изпит. „Справял съм се и с по-тежки проблеми“ — каза си свещеникът. Като например предотвратяването на няколко развода. Едва ли международните преговори можеха да бъдат по-деликатни от спасяването на един брак.

Въпреки това обаче стълбите към входната врата му се сториха невероятно стръмни. С помощта на парапета Майър изкачи старите бетонни стъпала. До вратата се виждаха няколко кутии с боя. Може би Реймънд бе решил да пребоядиса къщата си, след като отново себе сдобил със семейство. „Добър знак“ — помисли си пастор Майър и натисна звънеца. Отвътре долетя звъненето. Белият форд на Реймънд бе паркиран на улицата. Свещеникът знаеше, че семейство Браун е у дома… но никой не му отваряше. Е, може би някой се преобличаше или пък бе в банята, както често се случваше. Той изчака около минута и намръщено натисна звънеца отново. Пасторът със закъснение забеляза, че вратата е леко открехната. „Ти си свещеник — каза си той, — а не крадец.“ Леко притеснен, пасторът бутна вратата и провря глава вътре.

— Реймънд?… Дорис? — извика пасторът достатъчно силно, за да бъде чут във всяко ъгълче на къщата. Телевизорът бе включен и по него вървеше някаква безсмислена телевизионна игра. — Хееей!

Странно. Още по-смутен, Майър влезе в къщата, като недоумяваше какво става. В пепелника се виждаше цигара, изгоряла почти до филтъра. Тънката струйка дим ясно показваше, че нещо липсва. В подобна ситуация всеки обикновен гражданин щеше да усети нещо нередно и да си тръгне, но преподобният Майър не бе обикновен. На пода лежеше картонена кутия, пълна с рози. Розите не се купуваха, за да лежат на пода. Точно тогава Майър си спомни за годините, прекарани като военен свещеник. Службата бе неприятна, но и вдъхновяваща, защото тогава пасторът се грижеше за душите на хора, гледащи всеки ден смъртта в лицето. Той се зачуди защо мисълта му е хрумнала точно сега и отговорът на въпроса накара сърцето му да забие учестено. Майър тихо прекоси хола и се ослуша. Кухнята също бе празна. Един чайник с вода вече завираше на печката, а на масата се виждаха празните чаши и пакетчетата чай. Вратата към мазето бе отворена и лампата долу светеше. Вече не можеше да спре. Той отвори широко вратата и заслиза надолу. Бе на половината път, когато видя краката им.

Баща и дъщеря лежаха по лице на голия циментов под, а кръвта от простреляните им глави се бе събрала в обща локва! Ужасът обзе пастора незабавно и без остатък. Долната му устна увисна. Той не можеше да откъсне очи от двата трупа, на чието погребение щеше да чете молитви. Бащата и дъщерята се държаха за ръце. Бяха умрели заедно, но успокоението, че това семейство с трагична съдба най-сетне се бе сляло с Бог, не можа да спре гневния вик срещу хората, напуснали този дом само преди десет минути. След няколко секунди Майър преодоля шока и слезе долу. Той коленичи, докосна сплетените ръце и помоли Бог да се смили над душите им. Пасторът бе сигурен, че ще е така. „Може да е изгубила тялото, но не и душата си — щеше да каже Майър над гробовете — и баща й я прие с цялата любов, на която бе способен.“ Преподобният си обеща да каже на паството, че и двамата са намерили спасение. А сега трябваше да се обади на сина си.

 

 

Откраднатият цветарски камион бе изоставен на паркинга пред един супермаркет. От него излязоха двама мъже, преминаха през магазина и напуснаха през задния ход, където ги чакаше колата им. Те подкараха на юг по „Пенсилвания турнпайк“ и се насочиха обратно към Филаделфия. Пътят щеше да им отнеме три часа, а може би и повече. Шофьорът не мислеше да нарушава ограниченията на скоростта, защото нямаше желание да бъде спиран от ченгета. И двамата мъже в колата бяха по-богати с десет хиляди долара. Не знаеха защо са убили, а и не искаха да научат.

 

 

— Ало?

— Господин Браун?

— Кой се обажда?

— Санди. Там ли е господин Браун?

— Откъде познавате семейство Браун?

— С кого говоря? — попита Санди и погледна разтревожено през кухненския си прозорец.

— Със сержант Питър Майър от питсбъргската полиция. А сега ми кажете коя сте вие.

— Аз докарах Дорис обратно. Какво се е случило?

— Името ви, моля?

— Наред ли е всичко?

— Били са убити — отвърна Майър със студен и спокоен глас. — А сега ми кажете името си и…

Санди прекъсна връзката, преди да е успяла да чуе нещо повече. Допълнителната информация можеше да я накара да отговаря на въпроси. Краката й трепереха и тя седна на близкия стол. Санди гледаше с широко разтворени очи. „Не е възможно“ — каза си тя. Как бяха успели да разберат къде се намира? Тя със сигурност не се бе обаждала на хората, които… „Не, невъзможно“ — помисли си сестрата.

— Защо? — прошепна въпроса си на глас Санди. — Защо, защо, защо?

„Тя не можеше да причини никому зло. Всъщност можеше… но как са разбрали?“

„Имат информатор в полицията“ — спомни си тя думите на Джон. Значи е бил прав?

Но това бе друг въпрос.

— По дяволите, бяхме я спасили! — извика тя на кухненските стени.

Санди помнеше всяка минута от тази първа почти безсънна седмица. После бе дошло подобрението, а с него и радостта — най-голямото професионално удоволствие — от погледа в очите на баща й. И сега всичко това го нямаше. Пълна загуба на време.

Не.

Не беше загуба на време. Това беше целта на живота й — да лекува хора. Санди бе изпълнила задачата си и се гордееше с това. Не бе пропиляла времето си. Някой обаче й го бе откраднал. Бе откраднал времето й заедно с два човешки живота. Тя се разплака и слезе в банята на долния етаж за хартиена кърпичка. Там погледна в огледалото, за да съзре очи, които виждаше за пръв път в живота си. Едва сега Сандра О’Тул разбра всичко.

Болестта бе дракон, срещу когото тя се бореше четиридесет или повече часа на седмица. Отлична медицинска сестра, която се бе сработила с хирурзите в отделението, Санди се бореше с драконите смело, професионално, интелигентно и печелеше повечето битки. От година на година нещата вървяха все по-добре. Прогресът никога не идваше бързо, но поне бе осезаем и Санди се надяваше да живее достатъчно дълго, за да види и последния дракон в отделението си мъртъв.

Но драконите не бяха само от един вид, нали? Някои не можеха да бъдат убити с добра дума, лекарства и опитни грижи. Санди бе победила един, но друг бе отнел живота на Дорис. За този дракон трябваше меч, въртян от воин. Мечът бе инструмент. В този случай абсолютно необходим инструмент. Санди вероятно никога нямаше да се научи да го използва, но това не го правеше по-маловажен. Някой трябваше да хване меча. Джон не бе лош човек, а просто реалист.

Тя се бореше със своите дракони, а той — с неговите. Борбата им бе една и съща. Санди нямаше право да го съди и бе сгрешила, че го направи. Сега очите й видяха същата картина, каквато и неговите, месеци по-рано. Гневът й започна да отминава и на негово място се настани решимостта.

 

 

— Е, всички извадиха късмет — каза Хикс и подаде бутилка бира.

— Как така, Уоли? — попита Питър Хендерсън.

— Операцията не се е състояла. Отменили са я точно навреме. Слава богу, няма дори и ранени. Сега всички летят обратно към дома.

— Това е чудесно, Уоли — каза искрено Хендерсън. Той не желаеше ничия смърт. Искаше просто, както и Уоли, тази проклета война да свърши. Жалко наистина за хората в лагера, но някои неща просто не можеха да бъдат променени. — Какво точно се е случило?

— Все още никой не знае. Искаш ли да разбера?

Питър кимна.

— Внимателно. Комисията по разузнаването трябва да е информирана за провалите на управлението. Аз мога да й осигуря тази информация, но трябва да внимаваш.

— Няма страшно, вече се уча да се справям с Роджър.

Хикс запали първата си цигара с марихуана за вечерта и ядоса госта си.

— Знаеш ли, че така можеш да загубиш работата си?

— В такъв случай ще отида при татко да направя няколко милиона на Улицата^[1].

— Уоли, искаш ли да промениш системата, или предпочиташ другите да я запазят същата?

Хикс кимна.

— Предполагам, че искам.

 

 

Попътните ветрове позволиха на КС-135 да направи прехода от Хаваи без спиране за ново презареждане. Кацането бе меко. Режимът на Кели бе почти нормализиран. Бе пет следобед и след шест-седем часа отново щеше да му се приспи.

— Мога ли да си взема един-два дни почивка?

— Ще ни трябваш в Куантико за подробен разбор — отвърна Ритър, който бе схванат и кисел от дългия полет.

— Прекрасно. Просто исках да знам, че не съм под стража или нещо подобно. Няма да се разсърдя, ако някой ме закара в Балтимор.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Ритър точно когато самолетът спираше.

Двама офицери от ЦРУ изтичаха нагоре по подвижната стълбичка още преди вратата на самолета да се е отворила. Ритър събуди руснака.

— Добре дошли във Вашингтон.

— В посолството ли ще ме отведете? — попита с надежда той.

Ритър едва не се изсмя.

— Все още не. Въпреки това ще ви настаним удобно.

Гришанов бе гроги и не можеше да спори. Той разтърка пръскащата се от болка глава. Офицерите от ЦРУ го придружиха надолу по стълбичката към чакащата кола. Тя веднага потегли към една къща близо до Уинчестър, Вирджиния.

— Благодаря за усилията, Джон — каза адмирал Максуел и пое ръката на младия човек.

— Съжалявам за думите си — присъедини се към него Каз и също стисна ръката на Кели. — Беше прав.

Двамата адмирали се качиха в очакващата ги кола и също потеглиха пред погледа на Кели.

— Какво ще стане с тях? — обърна се той към Гриър.

Джеймс повдигна рамене и поведе Джон надолу по стълбичката. Шумът от другите самолети приглушаваше думите му:

— Дъч бе набелязан за адмирал на флота. Сега вероятно ще се размине с този пост. Операцията бе… негова рожба, която обаче се роди мъртва. Това ще го довърши.

— Не е честно — каза високо Кели и Гриър се обърна.

— Не, не е, но какво да се прави? — Гриър качи Кели в колата си, откара го до административната сграда и уреди да го закарат в Балтимор. — Почини си и ми се обади, щом си готов. Предложението на Боб бе напълно сериозно. Помисли си.

— Да, сър — отвърна Кели и се насочи към чакащата го кола.

„Животът е удивително нещо“ — помисли си Джон. След пет минути сержантът, който караше, излезе на междущатската магистрала. Само преди двадесет и четири часа Кели се намираше на борда на кораб, плаващ към Субик Бей. Преди още тридесет и шест часа пък бе на територията на вражеска страна, а сега вече се возеше в държавен шевролет, заплашван единствено от другите шофьори по магистралата. Поне за известно време. Наоколо се виждаха обичайните неща като например приятните за окото зелени пътни знаци за изход от магистралата. Колата се промъкваше през последните напъни на вечерното задръстване. Обстановката около Кели бе олицетворение на нормалния живот. А само преди три дни всичко около него бе чуждо и враждебно. И най-учудващото бе, че Джон вече бе успял да се приспособи към спокойствието на Америка.

Като оставим настрана факта, че на няколко пъти попита за посоката, шофьорът не каза и думичка. Той сигурно се чудеше кой е човекът на задната седалка, пристигнал със специален полет, но не попита нищо. „Вероятно често вози подобни хора“ — реши Кели. Колата зави по булевард „Лок Рейвън“ и той спря да си задава въпроси.

— Благодаря, че ме докарахте.

— Няма нищо, господине.

Колата потегли и Кели се качи в апартамента си изумен, че е носил ключовете със себе си чак до Виетнам и обратно. Дали имаха представа колко много са пътували? След пет минути Джон вече бе под душа и водата отмиваше от тялото му една действителност, за да го пренесе в друга. След нови пет минути той вече бе облечен в панталони и риза с къс ръкав и вървеше към скаута си, паркиран на една пресечка. Не след дълго Джон спря колата си пред къщата на Санди. Разстоянието от скаута до вратата сякаш промени още нещо. Кели се бе завърнал у дома при някого. За пръв път.

— Джон!

Прегръдката дойде малко неочаквано. Сълзите в очите на Санди — също.

— Няма нищо, Санди. Добре съм. Нямам дупки, драскотини, нищо. — В началото Джон не усети отчаянието в прегръдката й, защото му бе приятно. Но Санди се разрида и Кели разбра, че посрещането не е в негова чест. — Какво е станало?

— Убиха Дорис.

Времето отново спря и сякаш се разтроши на милиони парченца. Кели затвори очи от болка и мигом се пренесе на върха на хълма. Отново наблюдаваше лагера и слизащите от камионите виетнамски войници; видя се легнал в болничното легло да разглежда снимката на Пам; чу детските писъци, носещи се от някакво безименно виетнамско селце. Бе се върнал у дома, за да намери същата действителност, от която идваше. Изведнъж Кели реши, че всъщност никога не бе напускал тази действителност. Тя го бе следвала където и да отиде. Нямаше да успее да избяга от нея, защото нито веднъж не бе довършвал делото си докрай. Дори един-единствен път.

И въпреки това в обстановката имаше нещо ново. Жената в прегръдките му изпитваше същата пареща болка като него.

— Какво се случи, Санди?

— Излекувахме я, Джон. Заведохме я у дома и днес позвъних, както ми каза, но отсреща вдигна някакъв полицай. И Дорис, и баща й са убити.

— Добре.

Той се премести на дивана. Искаше му се да я успокои, да не я държи толкова близо до себе си, но не успя. Санди се притискаше към него и изливаше чувствата, които бе таила в себе си заедно с тревогата за него. Двамата останаха прегърнати в продължение на няколко минути.

— А Сам и Сара?

— Още не съм им казала. — Тя вдигна глава и огледа стаята с все още неясен поглед. Медицинската сестра в нея отново проговори. — А ти как си?

— Малко замаян от пътуването — отвърна Джон, колкото да каже нещо. Истината обаче сама излезе от устата му: — Провалихме се. Операцията не успя. Все още са там.

— Не разбирам.

— Опитахме се да измъкнем няколко човека от Северен Виетнам, пленници, но нещо се обърка. Отново провал — прибави тихо той.

— Опасно ли беше?

Кели изръмжа.

— Да, Санди, може да се каже и така, но успях да се измъкна невредим.

Санди отново промени темата:

— Дорис каза, че там имало и други момичета и те все още ги държали.

— Да, Били твърдеше същото. Ще се опитам да ги измъкна.

Кели забеляза, че Санди не реагира при споменаването на името на Били.

— Дори и да успееш да ги измъкнеш, усилията ти ще останат безполезни, ако…

— Знам.

„Онова, което винаги ме следва“ — помисли си Джон. Имаше само един начин да го прогони. Бягството нямаше да го спаси. Трябваше да се бори.

 

 

— Хенри, онази дребна работа вече е свършена — каза му Пиаджи. — Тази сутрин. Чисто и прегледно.

— Нали не са оставили…

— Хенри, и двамата са професионалисти. Свършили са работата си и отново са у дома, на около триста километра оттук. След тях не е останало нищо освен два трупа.

Съобщението, дошло по телефона, бе кратко и ясно. Работата се оказала лесна, тъй като и двете жертви не подозирали нищо.

— Значи няма за какво да се безпокоя — установи доволно Тъкър.

Той бръкна в джоба си и измъкна дебел плик, който подаде на Пиаджи. Като добър съдружник Тони бе платил предварително вместо него.

— Сега вече Еди го няма, тази дупка е запушена и нещата трябва да тръгнат постарому. — „Най-полезно изразходваните двадесет бона“ — помисли си Хенри.

— А другите момичета? — попита Пиаджи. — Сега вече имаш истински бизнес. Хора като тях, които знаят много, са опасни. Погрижи се за това.

Тони прибра плика в джоба си и стана от масата.

 

 

— И двамата са застреляни в тила с куршуми калибър .22 — съобщи по телефона детективът от Питсбърг. — Претърсихме цялата къща — нищо. Същото е и с кутията с цветя и камиона. Той е бил откраднат по някое време миналата нощ или пък тази сутрин, но това няма значение. Цветарският магазин разполага с осем такива. По дяволите, открихме го още преди да го обявим за издирване. Момчетата си ги е бивало. Престъплението е твърде майсторско и твърде чисто, за да е дело на местни хора. По улиците не се говори нищо. Вероятно вече са извън града. Двама души са видели камиона. Една жена е забелязала двама мъже да се приближават към вратата на Браун, но си помислила, че са от цветарския магазин. Освен това е била от другата страна на улицата и на половин пресечка от къщата. Нямаме никакво описание. Дори не си спомня цвета на кожата им.

Райън и Дъглас чуваха думите едновременно и се споглеждаха през няколко секунди. Тонът на човека отсреща им казваше всичко. Това бе един от случаите, които полицаите ненавиждаха и от които се страхуваха. Без очевиден мотив, без свидетели, без вършещо работа доказателство. Нямаше нито откъде да започнеш, нито пък къде да отидеш. Процедурата бе колкото обичайна, толкова и безсмислена. Полицаите щяха да разпитат съседите, но кварталът бе работнически и в този час малцина от тях са си били у дома. Освен това хората забелязваха главно необичайните неща, а цветарският камион бе достатъчно обикновен, за да не предизвика повторен поглед. Извършването на идеалното престъпление не бе чак толкова трудно — тайна, добре известна сред детективите. Напразно писателите ги превръщаха в супермени, за каквито те никога не се представяха, дори и на чашка в бара. Някой ден може би случаят щеше да бъде разкрит. Ако хванеха единия от убийците, той вероятно щеше да се опита да се пазари и да разкаже и за този случай. По-малко вероятно бе някой да се раздрънка пред полицейски информатор, но и в двата случая това щеше да отнеме време, а следата, която и сега бе студена, щеше съвсем да изстине. Това бе най-неприятната и объркваща част от полицейската работа. Бяха загинали напълно невинни хора, но никой нямаше да се изправи в тяхна защита, нито пък да отмъсти за смъртта им. Затрупаните от нови престъпления полицаи скоро щяха да забравят случая и да го приберат в шкафа с надпис „Неразрешени“. От време на време някой щеше да вади папката, да я преглежда и да я прибира отново, а тя щеше да става все по-дебела от бележките, че по случая все още няма нищо ново.

За Райън и Дъглас нещата изглеждаха още по-зле. Те отново бяха открили връзка, която можеше да отвори две от техните „неразрешени папки“. Всички щяха да скърбят за Реймънд и Дорис Браун. Те имаха съседи, приятели и явно — добър свещеник. Хората щяха да си спомнят за тях и да си казват „колко жалко“… Но папките в бюрото на Райън бяха за хора, чиито единствени оплаквачки бяха полицаите. Това още повече влошаваше нещата, защото за едно човешко същество не трябваше да си спомнят само полицаи, изкарващи прехраната си с това. И най-лошото от всичко бе, че отново се появяваше оръжие на престъплението, свързано с други убийства, но във връзката нямаше никакъв смисъл. Това не бе техният Невидим. Да, оръжието наистина бе двадесет и две калибров пистолет, но той на два пъти бе имал възможност да убие невинни хора, без да се възползва от нея. Той бе пощадил Вирджиния Чарлз и опасно се бе отклонил от пътя си, за да спаси Дорис Браун. Бе я измъкнал от ръцете на Фармър и Грейсън и вероятно от нечии други…

— Колега — обади се Райън, — в какво състояние бе тялото на Дорис?

— Какво имате предвид?

Въпросът звучеше абсурдно дори и в съзнанието на Райън, но той се надяваше, че другият детектив ще го разбере:

— Имам предвид физическото й състояние.

— Аутопсията е назначена за утре, лейтенант. Беше облечена прилично, чиста, косата й бе сресана, въобще изглеждаше добре. — „Като не броим двете дупки на тила“ — не добави детективът от Питсбърг.

Дъглас прочете мислите на лейтенанта си и кимна. „Някой се е погрижил да я върне във форма.“ Това все пак бе някаква отправна точка.

— Ще ви бъда признателен, ако ми изпратите всичко, което би могло да ви се стори полезно. Аз ще направя същото — увери го Райън.

— Някой е дошъл нарочно, за да ги убие. При нас няма много подобни случаи и този въобще не ни харесва — прибави детективът.

Заключението прозвуча доста детински, но Райън го разбра. Как иначе можеше да го каже човек?

 

 

Къщата наистина бе сигурна. Намираше се сред сто акра от хълмистия пейзаж на Вирджиния и освен нея в имението имаше голяма конюшня. На къщата бе изписано име, но собственикът й я даваше под наем на Централното разузнавателно управление, а самият той живееше в близост до имението. Всъщност официалният наемател бе някаква корпорация, която съществуваше само на хартия и чрез пощенска кутия, но въпреки това плащаше добри пари. Отвън къщата изглеждаше съвсем обикновено, но един по-внимателен поглед показваше стоманени рамки на прозорците и каси на вратите и необичайно здрави и дебели стъкла. С една дума, къщата бе подсигурена както откъм външно нападение, така и срещу опити за бягство не по-зле от затвор, макар че изглеждаше доста по-добре от него.

Гришанов откри дрехи в гардероба и принадлежности за бръснене, с които обаче не можеше да се нарани. Огледалото в банята бе стоманено, а чашата — картонена. Двойката, която стопанисваше къщата, говореше приемливо руски и се държеше изключително любезно. Те вече знаеха какъв точно е гостът им. Бяха свикнали повече с руснаци, служили на Америка в родината си и напуснали я поради разкриване. Всичките им посетители бяха пазени от четирима пазачи, които пристигаха, когато семейството имаше „компания“, и още двама, които през цялото време живееха в къщата на прислугата близо до конюшнята.

Подобно на повечето си предшественици гостът им все още не се бе оправил от часовата разлика и полета. Това го объркваше и го правеше разговорлив. Семейството бе изненадано от заповедта да ограничат разговорите си до минимум. Докато жената приготвяше закуска — най-добрия лек против умора от полет, — мъжът подхвана с руснака дискусия за Пушкин. Той със задоволство установи, че както и повечето руснаци Гришанов бе сериозен почитател на поезията. Пазачът се облегна на вратата просто за да е сигурен, че всичко е наред.

 

 

— Работите, които трябва да върша, Санди…

— Разбирам те, Джон — каза тихо тя. И двамата се изненадаха от решителността в гласа й. — Преди не можех, но сега те разбирам.

— Когато бях там — „нима бе само преди три дни?“ — си мислих за теб. Трябва да ти благодаря — каза Джон.

— За какво?

Кели сведе поглед към кухненската маса.

— Трудно е да се обясни. Нещата, които върша, са страшни, затова е добре, ако имаш някого, за когото да си мислиш. Извинявай… не исках… — Кели спря. Всъщност искаше да каже точно това. Когато е сам, разумът често се лута без посока и неговият също се бе лутал.

Санди взе ръката му и нежно се усмихна:

— По-рано се страхувах от теб.

— Защо? — попита искрено изненадан Кели.

— Заради нещата, които вършиш.

— Никога не бих ти причинил зло — каза той, без да вдига поглед. Мисълта, че Санди се е страхувала от него, го караше да се чувства още по-зле.

— Сега вече знам.

Въпреки думите й Кели изпитваше нужда да обясни всичко. Той искаше Санди да разбере и не осъзнаваше, че тя вече го бе сторила. Как да го направи? Да, наистина бе убивал хора, но заради точно определена причина. Как се бе превърнал в това, което е? Със сигурност заслуга имаха тренировките. Усилните месеци, прекарани в Коронадо, силите и времето, хвърлено, за да придобие автоматични реакции и нещо по-смъртоносно — да се научи на търпение. Заедно с това се бе появил и новият светоглед, който обясняваше необходимостта да се убиват определени хора. Причините доведоха със себе си и морален кодекс, който всъщност бе разновидност на наученото от баща му. Действията му трябваше да имат цел, обикновено посочвана от други, но мозъкът му бе достатъчно пъргав, за да взема собствени решения, да прилага кодекса си в различна обстановка. Да го прилага внимателно, но все пак да го прилага. Кели бе продукт на множество обстоятелства и влияния и понякога изненадваше и самия себе си. Някой трябваше да опита и често той бе най-подходящ за…

— Ти обичаш прекалено много, Джон — каза тя. — Приличаш на мен.

Думите го накараха да вдигне глава.

— В отделението всеки ден губим пациенти и аз мразя това. Мразя да съм там, където животът си отива. Мразя да гледам разплакани семейства и да знам, че не можем да спрем сълзите им. Правим всичко възможно. Професор Роузън е прекрасен хирург, но невинаги печелим, а аз мразя загубите. В случая с Дорис ние бяхме спечелили, Джон, но някой открадна победата ни. И този „някой“ не бе болест или автомобилна катастрофа. Той го направи нарочно. Тя беше една от моите пациенти, но някой уби нея и баща й. Така че наистина те разбирам. Честна дума.

„За бога, тя наистина разбира… дори по-добре от мен.“

— Всички, свързани с Пам и Дорис, всички вие сега сте в опасност.

Санди кимна.

— Сигурно си прав. Тя ни разказа за Хенри и знам що за човек е той. Ще ти кажа всичко, което чух.

— Наистина ли разбираш за какво ще използвам тази информация?

— Да, Джон, разбирам. Моля те, внимавай. — Тя замълча за миг и му каза защо. — Искам да се върнеш.