Том Кланси
Безпощадно (23)

21.
Възможности

Кели бе малко смутен от здравия си и спокоен сън. Не бе много нормално да спи непробудно цели десет часа след онова, което бе сторил с Били. „Съвестта ми избира странно време да ме тревожи“ — помисли си Кели, докато се бръснеше. Ако някой се захване с малтретиране на жени и пласиране на наркотици, трябва да се примири с възможните последствия. Джон избърса лицето си. Бе сигурен, че не изпитва никакво удоволствие от болката, която бе причинил. В случая ставаше въпрос само за събиране на необходима информация в съчетание с раздаване на нужното правосъдие. Фактът, че класифицираше действията си с познати термини, му помагаше да успокои съвестта си.

Сега бе време за път. Кели се облече, взе едно голямо парче мушама и застла задната част на палубата. Багажът му вече бе готов и Джон го качи на борда.

Няколкочасовото пътуване обещаваше да бъде изморително. Половината от времето щеше да пътува в тъмнина. „Спрингър“ се насочи на юг към Пойнт Локаут. Кели оглеждаше множеството изоставени кейове край остров Блъдсуърт. Строени през Първата световна война, те представляваха доста пъстра колекция. Някои бяха дървени, други — бетонни, но всички бяха преживели първата организирана битка на подводници в световен мащаб. Те обаче бяха изгубили значението си още през двадесетте години на века, а сега влекачите, порещи водите на залива, ги правеха напълно неизползваеми. Кели включи автопилота и излезе на мостика, за да огледа кейовете по-внимателно с бинокъла си. Един от тях вероятно щеше да го заинтересува. Не видя никакво движение. Нямаше и плавателни съдове. „Е, това можеше да се очаква“ — помисли си Джон. Надали някой се интересуваше от кейовете, въпреки че те определено представляваха удобно скривалище за бизнеса, в който Били доскоро бе участвал. Джон промени курса си на западен. Работата трябваше да почака. Кели съвсем съзнателно положи усилие да промени начина си на мислене. Скоро отново щеше да се присъедини към екип, съставен от хора като него. „Промяната е добре дошла — помисли си той. — Ще имам време да обмисля следващия етап на операцията си.“

 

 

Полицаите знаеха съвсем повърхностно какво точно се е случило с госпожа Чарлз. Предпазливостта им бе продиктувана от начина, по който нападателят й бе намерил края си. Това бе достатъчно, за да направи допълнителните предупреждения излишни. Задачата обикновено се изпълняваше от патрулни коли с двама полицаи. Срещаха се обаче и опитни — или прекалено самонадеяни — единаци, които направо си просеха гнева на Дъглас и Райън. Тактиката на двойките бе проста — единият полицай се приближаваше към обекта, а другият стоеше встрани с ръка на пистолета си. По-старшият претърсваше бездомника за оръжие и често намираше ножове, но не и пистолети. Пистолетите струваха пари, с които можеше да се купи алкохол, а понякога и наркотици. Все пак през първата нощ бяха открити единадесет скитници с огнестрелно оръжие, двама от които арестувани за „некоректно държание“. Въпреки това до края на смяната все още нямаше никаква полезна информация.

 

 

— Разбрах нещо — каза Шарън.

Колата му стоеше до един кадилак на паркинга пред супермаркет.

— Какво?

— Търсят човек, преоблечен като скитник.

— Будалкаш ли се? — попита раздразнено Тъкър.

— Така разправят, Хенри — увери го детективът. — Заповядано им е да подхождат внимателно.

— По дяволите — изсумтя наркотрафикантът.

— Бял, не много висок, около четиридесетгодишен. Доста силен и когато се наложи — повратлив. Не бързат с изводите, но по същото време, когато е очистил онзи хулиган, са били убити и двама пласьори. Обзалагам се, че това е човекът, който избива твоите хора.

Тъкър поклати глава.

— И Рик, и Били ли? Не се връзва.

— Хенри, не знам какво се връзва и какво не, но засега така се говори. Съветвам те да подходиш към нещата сериозно. Който и да е този човек, той е професионалист. Разбра ли? Професионалист.

— Тони и Еди — каза тихо Тъкър.

— И аз се сещам за тях, Хенри, но това е само предположение — каза Шарън и потегли.

„Но нима има някакъв смисъл“ — запита се Тъкър и подкара по авеню „Едмъндсън“. Защо щяха да се опитват Тони и Еди да направят… какво? Какво, по дяволите, ставаше? Те не знаеха почти нищо за операцията му, освен че съществува и че иска да го оставят на мира в района му. Освен това Тъкър бе главният им доставчик. Не беше логично да се опитват да подчинят бизнеса му, без преди това да са открили как внася стоката. Да подчинят… думата бе неправилна… но…

Подчинен. Ами ако Били все още бе жив? Ами ако Били бе сключил някаква сделка, с която Рик не се е съгласил? В края на краищата Рик бе по-слаб, но по-надежден от Били.

„Били убива Рик, взема Дорис и я изхвърля някъде. Той знае как да го направи, нали? И защо? Влязъл е във връзка… с кого? Този амбициозен копелдак Били — каза си Тъкър. — Не е чак толкова умен, но е амбициозен и знае кога да покаже силата си.“

„Възможности. Били влиза във връзка с някого. С кого? Какво знае Били? Знае къде се обработва стоката, но не и откъде идва. Може би миризмата… миризмата на формалдехид от найлоновите пликчета.“ Преди Хенри бе действал внимателно. Когато Тони и Еди бяха дошли да му помагат, той си бе направил труда да преопакова цялата стока просто за да не поема излишни рискове. Но не и последните два пъти… по дяволите. Това беше грешка. Били знаеше долу-горе къде се намира „лабораторията“, но дали можеше да я намери сам? Според Тъкър — не. Били не разбираше много от лодки и яхти и дори не ги обичаше, а навигацията е трудно изкуство.

„Еди и Тони разбират от лодки, идиот такъв“ — напомни си Хенри.

Но защо щяха да се изпречват на пътя му точно когато бизнесът процъфтяваше?

Кого другиго бе засегнал? Можеха да бъдат например нюйоркските пласьори, макар че Тъкър никога не бе имал контакти с тях. И все пак бе нахлул на пазара им, възползвайки се от недостига на стока. Дали ги бе раздразнил достатъчно?

А хората от Филаделфия? Те се бяха превърнали в посредник между него и Ню Йорк и сигурно не им липсваше апетит. Вероятно бяха разбрали за Били.

Вероятно Еди въртеше своя игра и забиваше нож в гърба както на Хенри, така и на Тони.

Вероятностите бяха многобройни. Каквото и да ставаше, Тъкър все още контролираше вноса на стоката. Нещо повече, сега бе времето да се изправи и да защитава постигнатото, периметъра и връзките си. Бизнесът тъкмо бе започнал да му се отплаща добре. „За да стигна дотук, ми трябваха години“ — помисли си Хенри и се насочи към дома си. Едно ново начало означаваше повтаряне на рискове, което, веднъж поети, не се преодоляваха лесно. Нов град, нова мрежа… Освен това положението във Виетнам скоро щеше да се укроти. Труповете, на които толкова разчиташе, вече намаляваха. Един проблем сега, и всичко можеше да отиде по дяволите. А ако успееше да продължи операцията си, в най-лошия случай щеше да приключи с над десет милиона в банката. Трябваше само да изиграе картите си правилно и парите щяха да се удвоят, а той — да се оттегли. Съвсем не звучеше зле. Имаше нужда само от още две години. А ако сега всичко се провалеше, можеше и да не успее да започне от нищо. Трябваше да се бори.

„Трябва да се бориш, моето момче.“ В главата на Тъкър започна да се оформя план. Щеше да разпространи слуха, че иска Били, и то жив. Трябваше да говори с Тони и да го убеди, че Еди върти някакви игрички и се е свързал с конкуренцията на север. По този начин щеше да събере информация и да започне да мисли как да я използва.

 

 

„Онова местенце е хубаво“ — помисли си Кели. „Спрингър“ едва-едва пълзеше край брега. Трябваше да намери някое кътче, което не е безлюдно, но не е и прекалено оживено. Мисията му не бе чак толкова трудна. След един завой на реката Джон откри онова, което му трябваше. Той огледа внимателно брега. Сградата приличаше на училище — вероятно пансион — и прозорците й не светеха. Зад училището се гушеше някакво малко заспало градче. В него блещукаха само няколко светлинки. През две-три минути минаваха коли, но те вървяха по главния път и със сигурност не можеха да го забележат. Кели остави яхтата си да премине целия завой и видя още по-хубаво място. Ферма — вероятно тютюнева — с малка къща — на около шестстотин метра от брега. Собствениците бяха вътре, оставили се на грижите на климатичната инсталация. През светещите прозорци се виждаха отблясъците на телевизора, който със сигурност им пречеше да виждат в тъмнината отвън. Джон реши да рискува тук.

Той изгаси двигателите и отиде на носа, за да хвърли малката си котва. После спусна надуваемата си лодка във водата. Кели лесно прехвърли Били през перилата, но не успя да го сложи в лодката. Той се върна в склада и облече Били със спасителна жилетка, преди да го хвърли във водата. Така беше по-лесно. После завърза спасителната жилетка за лодката и скочи в нея. Пътят до тинестия бряг му отне три-четири минути. Сградата наистина бе училище. Вероятно в нея имаше някакъв летен курс и обслужващият персонал със сигурност щеше да се появи на сутринта. Кели слезе от лодката, измъкна Били от водата и свали предпазната му жилетка.

— Оставаш тук.

— … оставаш…

— Точно така.

Кели блъсна лодката си обратно в реката. Докато се отдалечаваше към брега, той хвърли поглед към Били. Беше го оставил гол, без никакви документи. По тялото му нямаше никакви отличителни белези освен направените от Кели. Ако думите му, че никога не са му вземали отпечатъци, се окажеха верни, то полицията щеше да го идентифицира адски трудно, ако въобще успееше да го стори. Освен това при сегашното си състояние Били нямаше да живее още дълго. Мозъчните му поражения бяха доста по-сериозни, отколкото Джон възнамеряваше да бъдат. Положението с вътрешните органи сигурно не бе по-различно. Но в крайна сметка Джон бе показал известна милост. Били нямаше да бъде надупчен от клюновете на враните. Щяха да го човъркат само лекари. Не след дълго „Спрингър“ продължи пътя си нагоре по Потомак.

Два часа по-късно Кели видя пристана на военноморската база „Куантико“. Той бе изморен и внимателно заманеврира към едно свободно място на кея за гости.

— Кой е там? — разнесе се глас от тъмнината.

— Името ми е Кларк — отвърна Кели. — Би трябвало да ме очаквате.

— А, да. Хубава яхта — каза човекът и се запъти към малката постройка на дока.

След няколко минути откъм офицерските помещения пристигна кола.

— Подранили сте — посрещна го Марти Йънг.

— Мога да започна веднага, сър. Ще се качите ли?

— Благодаря, господин Кларк. — Той огледа каюткомпанията. — Откъде сте намерили тази красавица? Аз се измъчвам с една черупка.

— Не знам дали е редно да го казвам, сър — отвърна Кели, — но съжалявам.

Генерал Йънг добродушно прие шегата.

— Дъч твърди, че ще участвате в операцията.

— Да, сър.

— Сигурен ли сте, че ще се справите?

Йънг забеляза татуировката върху предмишницата на Кели и се зачуди какво ли означава.

— Работих във Феникс повече от година, сър. Какви хора сте подбрали?

— Всичките са морски пехотинци от разузнаването. Тренират доста здраво.

— В пет и половина ли ги вдигате? — попита Кели.

— Точно така. Ще изпратя някой да ви събуди — усмихна се Йънг. — И вас трябва да вкараме във форма.

— Става, генерале — отвърна също с усмивка Джон.

 

 

— Какво толкова важно се е случило? — попита Пиаджи раздразнен, че го безпокоят вечер, и то през уикенда.

— Мисля, че някой се опитва да ми направи мръсно. Искам да знам кой.

— О? — Макар и в неподходящо време срещата веднага стана важна. — Казвай какво се е случило.

— Някой убива пласьори в западната част.

— Знам, чета вестници — увери го Тони.

Той напълни чашата на госта си с вино. В такива моменти бе важно обстановката да изглежда нормална. Тъкър никога нямаше да стане член на фамилията, към която принадлежеше Тони, но въпреки това си оставаше ценен съдружник.

— И защо според теб това е толкова важно, Хенри?

— Същият човек е убил и двама от хората ми — Рик и Били.

— Същият, който…

— Точно така. Изчезнало е и едно от момичетата ми.

Тъкър вдигна чашата си и отпи, без да сваля поглед от очите на Пиаджи.

— Грабеж?

— Били имаше седемдесет хиляди в брой. Ченгетата ги намерили непокътнати. — Хенри разказа и останалите подробности. — Полицаите твърдят, че е работа на професионалист.

— Имаш ли други врагове на улицата? — поинтересува се Тони.

Въпросът му не бе много умен, защото всеки в бизнеса си имаше врагове, но трябваше да го зададе.

— Погрижил съм се ченгетата да знаят кои са по-важните ми конкуренти.

Пиаджи кимна. Това влизаше в правилата на играта, макар и да бе малко рисковано. Тони обаче пропъди мисълта от главата си. Вярно, че Хенри можеше да се държи като каубой и да навлече истински неприятности на него и фамилията му. От друга страна обаче, Тъкър знаеше кога да внимава и умееше да съчетава двете си качества.

— Да не би някой да иска да си върне за нещо?

— Не, нямаше да оставят парите.

— Вярно — съгласи се Пиаджи. — Самият аз не бих зарязал такава пачка.

„Така ли?“ — каза си Хенри, без да променя изражението на лицето си.

— Тони, или човекът нещо е сгафил, или пък се опитва да ми изпрати послание. Той е убил седем-осем души, при това доста майсторски. Рик е получил нож между ребрата. Това ме навежда на мисълта, че не може да е грешка, схващаш ли?

Странното бе, че и двамата събеседници мислеха ножа за оръжие на другия. Хенри бе с впечатлението, че италианците обожават ножове. Пиаджи пък смяташе хладното оръжие за запазена марка на черните.

— Аз пък чух, че пласьорите са избити с малокалибрен пистолет.

— Единият е очистен с пушка. Стреляли са в корема му. Ченгетата претърсват всички скитници, но го правят много внимателно.

— Не знаех — призна Пиаджи.

Този човек имаше страхотни източници на информация. От друга страна обаче, живееше близо до онези квартали и бе нормално разузнавателната му мрежа да работи по-бързо от тази на Пиаджи.

— Изглежда ми като работа на професионалист заключи Тъкър. — Някой наистина добър, разбираш ли?

Пиаджи кимна утвърдително, макар и да бе доста объркан. Съществуването на опитни и отлично подготвени убийци на мафията бе до голяма степен измислица на писателите и сценаристите. Болшинството от убийствата, дело на организираната престъпност, бяха извършвани от хора, занимаващи се с друга дейност, предимно събиране на пари. Класата на убийците, които чакат да им се обадят, правят удара си и се връщат в скъпите си апартаменти в очакване на ново позвъняване, бе просто илюзия. Наистина имаше членове на фамилии доста обиграни в убиването на хора, но това бе съвсем друго нещо. На човек просто му излизаше име, че е добър убиец, и в повечето случаи това означаваше, че ще свърши работата си без много шум, а не непременно майсторски. Истинските социопати бяха рядкост дори в мафията, а нескопосаните убийства бяха повече правило, отколкото изключение. Така че „работа на професионалист“, за която споменаваше Тъкър, бе просто фикция — телевизионен образ на костюмирания мафиот. Но как, по дяволите, можеше Тони да обясни подобно нещо?

— Не е от моите хора, Хенри — каза той след няколко секунди размисъл.

„А фактът, че въобще нямам такива хора, е съвсем друг въпрос“ — каза си Пиаджи, докато наблюдаваше въздействието на думите си. Хенри винаги бе смятал, че Тони е сведущ по въпросите на убийството. Пиаджи пък знаеше, че Тъкър има по-голям опит с тази част на бизнеса, която и бездруго не искаше да опознава. Това обаче отново изискваше обяснения, а моментът за тях бе неподходящ. Засега Тони се задоволи просто да наблюдава лицето на събеседника си и да отпива от чашата си с кианти^[1].

„Как мога да съм сигурен, че казва истината?“ Мисълта сякаш бе изписана на челото му.

— Трябва ли ти помощ, Хенри? — попита Пиаджи, за да наруши неловкото мълчание.

— Не съм си мислел, че е твоя работа. Ти си твърде умен — отвърна Тъкър и пресуши чашата си.

— Радвам се да го чуя — увери го Пиаджи и отново наля вино.

— Ами Еди?

— Какво Еди?

— Ще го приемат ли някога във фамилията?

Тъкър разклащаше виното в чашата си и гледаше кръговете. Хубавото на Тони бе, че той винаги създаваше приятна атмосфера за разговор. Това бе и едно от нещата, които поддържаха връзката им. Пиаджи бе мълчалив, замислен, винаги любезен дори и когато му зададяха деликатен въпрос.

— Темата е малко неподходяща за разговор, Хенри, и не би трябвало да я обсъждам с теб. Самият ти никога няма да бъдеш приет във фамилията и го знаеш.

— Да, при вас хората нямат равни възможности, нали? Това няма значение. Сигурно не бих паснал в екипа. Стига ми, че двамата можем да работим заедно, Антъни.

Тъкър се усмихна, за да разсее напрежението и за да се опита да направи отговора на въпроса си по-лесен за Тони. Щастието му се усмихна.

— Не — каза Пиаджи след кратък размисъл, — никой не смята, че Еди разполага с нужните качества.

— Може би той търси начин да докаже, че е обратното.

Пиаджи поклати глава.

— Не мисля. Еди ще направи добри пари от нашето предприятие и той го знае.

— Тогава кой? — попита Тъкър. — Кой друг знае достатъчно? Кой друг ще направи серия убийства, за да замаскира такъв ход? Кой друг ще успее да представи работата за дело на професионалист?

„Еди не е достатъчно умен“ — помисли си Пиаджи. Той го знаеше или поне смяташе, че го знае.

— Хенри, отстраняването на Еди ще предизвика големи проблеми. — Тони замълча. — Но все пак ще поразпитам.

— Благодаря — отвърна Тъкър. Той стана и остави Пиаджи насаме с виното му.

Пиаджи остана на масата. Защо нещата трябваше да бъдат толкова объркани? Дали Хенри казваше истината? „Вероятно“ — реши Тони. Той бе единствената връзка на Тъкър с фамилията и прекъсването й щеше да донесе проблеми на всички. Партньорът му можеше да стане много значим, но никога част от организацията. От друга страна, бе умен и намираше начин да доставя стока. Фамилията разполагаше с доста такива хора, вътрешно-външни, асоциирани членове или както там се наричаха, чието положение се определяше от полезността им. Много от тях имаха дори повече власт от истинските членове на фамилията, но разлика винаги съществуваше. Когато въпросът станеше сериозен, предимството да си член на фамилията тежеше много и често решаваше всичко.

Това можеше да обясни нещата. Дали Еди не ревнуваше Хенри заради положението му? Дали не копнееше да бъде приет във фамилията толкова много, че пренебрегваше изгодите на сегашния си бизнес? „Звучи глупаво“ — каза си Пиаджи. Но кое звучеше разумно?

 

 

— Хей там, на „Спрингър“! — извика някакъв глас.

Ефрейторът от морската пехота бе изненадан, че вратата на каютата се отвори веднага. Той очакваше, че ще се наложи да изрита този… цивилен… от пухените завивки. Вместо цивилния обаче от каютата се появи мъж с камуфлажно облекло и ботуши. Е, не носеше униформа на морски пехотинец, но облеклото му показваше, че е сериозен. По-тъмните петна на камуфлажното облекло показваха къде са стояли отличителните знаци и това придаде на господин Кларк още по-сериозен вид.

— Оттук, сър — посочи ефрейторът.

Кели го последва, без да каже дума. Той знаеше, че „сър“ не означава нищо. Ако един морски пехотинец се съмнява, той ще нарече и светофара „сър“. Джон последва младежа до колата и потеглиха. Първо прекосиха някакви релси, а после се насочиха нагоре по хълма. През цялото време Кели си мечтаеше за още няколко часа сън.

— Шофьор на генерала ли си?

— Да, сър. — С това разговорът им приключи.

Бяха около двадесет и пет души. Стояха в сутрешната мъгла, протягаха се и бъбреха, докато сержантите оглеждаха дали има замъглени погледи и уморени лица. Когато колата на генерала спря и от нея излезе някакъв човек, всички обърнаха глави към него. Той носеше униформа, различна от тяхната, и по нея не се виждаха отличителни знаци. Всички се зачудиха какъв ли, по дяволите, е този човек. Новият се насочи към най-старшия сержант.

— Вие ли сте сержант Ървин? — попита Кели.

Старши сержант Пол Ървин любезно кимна и премери посетителя с поглед.

— Да, сър. А вие господин Кларк ли сте?

Кели кимна.

— Поне се опитвам да бъда толкова рано сутринта.

Двамата мъже размениха погледи. Пол Ървин бе мургав, със сериозно изражение. Фигурата му не излъчваше заплашителността, която Джон бе очаквал, но очите му гледаха внимателно и замислено, точно както можеше да се предполага за мъж с неговата възраст и опит.

— В каква форма сте? — попита Ървин.

— Има само един начин да разберем — отвърна „Кларк“.

Сержантът се усмихна широко.

— Добре, в такъв случай ще ви оставя да водите, сър. Нашият капитан отсъства.

„По дяволите.“

— Време е да се поразкършим.

Ървин се върна обратно при подразделението и го строи. Кели зае място от дясната страна до втория по ранг.

— Добро утро, морски пехотинци!

— Разузнавачи! — изгърмяха в отговор те.

Комплексът от дузина упражнения не бе най-подходящият начин за започване на деня, но Кели не го показа. Джон не изпускаше от поглед Ървин, който от минута на минута ставаше все по-сериозен и изпълняваше упражненията си като робот. След половин час всички се почувстваха наистина разкършени и Ървин ги строи за сутрешния крос.

— Господа, искам да ви представя новия член на екипа ни. Това е господин Кларк. Днес ще водим кроса заедно с него.

Кели зае мястото си и прошепна:

— Не знам къде, по дяволите, отиваме.

Ървин се усмихна злорадо:

— Няма проблем, сър. Щом се изморите, можете да тичате след нас.

— Хайде тръгвай, умнико — засегна се на професионална гордост Кели.

Четиридесет минути по-късно Джон все още бе в челото на колоната. Това му позволяваше да определя ритъма, което изглеждаше единственото предимство на положението. Другата му грижа бе да не се препъва, тъй като, когато тялото се измори, първо се нарушава балансът на движенията.

— Наляво — посочи Ървин.

Кели не можеше да знае, че в продължение на десет секунди сержантът бе събирал въздух, за да изрече думата. Освен всичко друго Ървин трябваше и да отмерва на глас ритъма. Новата занемарена пътека ги отведе в борова гора.

„Сгради. О, Господи, дано там да спрем.“ Дори мислите на Джон бяха задъхани. Пътечката леко изви и се видяха коли и… какво? Кели почти спря от изненада и извика:

— Ходом! — за да намали темпото.

„Манекени?“

— Подразделение — обади се Ървин, — стой! Свободно — добави той.

Кели се закашля и леко се приведе. Мислено благославяше кросовете из парка и на острова, които му бяха позволили да преживее тази сутрин.

— Бавно — беше единственият коментар на сержанта.

— Добро утро, господин Кларк.

Оказа се, че една от колите е истинска. Джеймс Гриър и Марти Йънг се приближиха към него.

— Добро утро. Надявам се, че сте спали добре — каза Кели.

— Сам ли поиска да водиш, Джон? — попита Гриър.

— Тази сутрин закъсняха с четири минути — забеляза Йънг. — Все пак не е лошо постижение за един шпионин.

Кели се обърна и се огледа презрително. Трябваше му около минута, за да разбере къде е попаднал.

— Проклет да съм!

— Ето го твоя хълм — посочи Йънг.

— Тук дърветата са по-високи — забеляза Кели, като преценяваше разстоянието.

— Хълмът също. Всичко е готово.

— Тази вечер ли? — попита Кели. Не беше трудно да се схване подтекстът в думите на генерала.

— Мислиш ли, че си готов?

— Предполагам, че трябва да разберем. Кога започва мисията?

— Все още не е нужно да знаеш — намеси се Гриър.

— С колко време ще разполагам, за да се настроя?

Адмиралът от ЦРУ се замисли, преди да отговори:

— Три дни преди тръгването. След няколко часа ще обсъдим подробностите на мисията. Засега наблюдавай приготовленията на тези момчета.

Гриър и Йънг се запътиха към колата си.

— Слушам — отвърна Кели на гърбовете им.

Морските пехотинци получаваха сутрешното си кафе. Джон също взе една чаша и започна да опознава екипа.

— Не беше зле — каза Ървин.

— Благодаря. Винаги съм си мислел, че това е едно от най-важните неща, които трябва да научиш в професията.

— И кое е то? — попита сержантът.

— Как да избягаш възможно най-бързо и най-далеч.

Ървин се засмя. Предстоеше първата задача за деня, която даваше възможност на хората да починат и сами да се посмеят. Те започнаха да разместват манекените. Това се бе превърнало в нещо като ритуал и всички знаеха кое дете с коя жена върви. Морските пехотинци бяха открили, че манекените могат да заемат различни пози и това ужасно ги забавляваше. Двама войници бяха донесли новите костюми и в момента обуваха твърде ефирни бикини на дамските манекени. Кели с безгранично учудване забеляза, че в интерес на обективността моделите, облечени с бански костюми, бяха боядисани в по-тъмни цветове. „Исусе — помисли си той, — а после разправят, че моряците били ненормални!“

 

 

„Огдън“ бе сравнително нов кораб в американския флот, напуснал нюйоркската военноморска корабостроителница през 1964 година. Той бе с дължина сто и осемдесет метра и имаше странна форма. На носа всичко изглеждаше нормално с обичайната надстройка и осем оръдия, които да стряскат приближаващите самолети. Необичайното бе в задната част на палубата му, която беше идеално равна. Под нея имаше кухо пространство. Тази част на палубата бе идеална за кацане на хеликоптери, а пространството под нея бе проектирано така, че да може да се пълни с вода и да улеснява слизането на брега с лодки. Задачата на подобни кораби — общо дванадесет — бе да подпомагат дебаркирането на морски пехотинци на брега. Тези мисии бяха въведени през 1920 и усъвършенствани през 1940 година. В момента обаче амфибиите бяха без работа, тъй като морските пехотинци се намираха на брега. Дотам достигаха предимно чрез самолети. И така „Огдън“ и побратимите му изпълняваха други задачи.

Крановете вдигаха няколко фургона на борда. Когато бяха надеждно закрепени на палубата, от тях се издигнаха различни антени. Други подобни съоръжения пък накацаха по надстройката. Цялата операция ставаше на открито — един 17 000-тонен кораб трудно може да бъде скрит — и „Огдън“ заедно с още две амфибии очевидно се превръщаше в платформа за събиране на електронна разузнавателна информация. Към залез-слънце корабът отплава от военноморската база „Сан Диего“ без ескорт и без батальона морски пехотинци, които бе предназначен да превозва. Екипажът от тридесет офицери и четиристотин и деветдесет моряци се зае с обичайните си задължения и тренировки. Всички вършеха онова, за което бяха избрали именно морето пред опасностите на джунглата. Когато падна нощта, „Огдън“ вече се бе изгубил от хоризонта и съобщаваше мисията си на заинтересуваните екипажи, далеч не всички приятелски. Множеството фургони на борда и стърчащите на всички страни антени, подобни на изгорели дървета, ясно показваха, че корабът не възнамерява да атакува никого. Това бе повече от очевидно за всички, които виждаха „Огдън“.

Дванадесет часа и двеста мили по-късно боцманите събраха обърканите си подчинени на палубата и им наредиха да освободят от подпорите всички фургони — които бяха празни — освен един. Трябваше да свалят и антените върху тях. Щяха да останат само онези, монтирани на надстройката. Антените първи влязоха в огромния трюм. Последваха ги фургоните и не след дълго на палубата вече нямаше нищо.

 

 

Във военноморската база Субик Бей капитанът, помощник-капитанът и артилеристът на „Нюпорт нюз“ преглеждаха оперативните планове за следващия месец. Корабът бе един от последните истински кръстосвачи в света, екипиран с 203-милиметрови оръдия. Те бяха полуавтоматични и се зареждаха със снаряди, които се различаваха от обикновените куршуми за лов на елени само по големина. „Нюпорт нюз“ можеше да сее огън в радиус от четиридесет километра, както само преди две седмици за свое нещастие бе открил един батальон от северновиетнамци. Всяко оръдие бе в състояние да изстрелва по четиридесет снаряда в минута. Главното оръдие на втора кула бе извън строя и кръстосвачът можеше да изстрелва само четиристотин снаряда в минута към целта. Това се равняваше на една петдесеттонна бомба. Капитанът научи, че следващата задача на кораба му е да атакува точно определена зенитна батарея на виетнамския бряг. Това напълно го устройваше, въпреки че съкровената му мечта бе някоя нощ да влезе в пристанището на Хайфон.

 

 

— Вашето момче май си разбира от работата. Поне засега — допълни генерал Йънг в около един и четиридесет и пет след полунощ.

— Не ти ли се струва, че е прекалено да го караш да прави подобно нещо още първата нощ, Марти? — осмели се да попита Дъч Максуел.

— По дяволите, Дъч, ако иска да работи с моите морски пехотинци…

Такъв си беше Йънг. Всички морски пехотинци бяха „негови“. Той бе летял с Фос над Гуадалканал^[2], бе прикривал полка на Чести Пулър над Корея и бе един от хората, шлифовали въздушното прикритие до изкуството, което представляваше сега.

Стояха на върха на хълма и оглеждаха издигнатото съвсем скоро от Йънг съоръжение. Петнадесет морски пехотинци се намираха по склоновете със задачата да открият и унищожат Кларк, който се катереше към тях. Йънг също смяташе, че подлага на твърде суров тест Кларк, и то още от първия ден, но Джим Гриър си го бе изпросил е натякванията си колко сръчен е човекът му. Шпионите трябваше да си знаят мястото. Дори Дъч Максуел мислеше така.

— Какъв отвратителен начин да изкарваш прехраната си — забеляза адмиралът с хиляда и седемстотин приземявания върху самолетоносач зад гърба си.

— Не е лесно — съгласи се Йънг. — За бога, всъщност въобще не очаквам да успее от първия път. Разполагаме с чудесни момчета, нали, Ървин?

— Да, сър — съгласи се незабавно старши сержантът.

— Какво мислиш за господин Кларк? — попита генералът.

— Изглежда, знае някои работи — позволи си да отбележи Ървин. — За един цивилен формата му е прилична. Харесвам очите му.

— Така ли?

— Забелязахте ли, сър? Той има студени очи. Знае как стоят нещата.

Говореха шепнешком. Кели трябваше да дойде при тях, но не искаха гласовете им да улеснят задачата му или пък да надвият шума на гората.

— Но не и тази вечер. Казах на хората си какво ще стане, ако този цивилен ги премине още първата вече.

— Нима морските пехотинци не играят по правилата? — усмихна се в мрака Максуел.

— „По правилата“ — отвърна Ървин — означава хората ми да се приберат у дома живи и здрави. Майната им на другите, с извинение, сър.

— Странно, сержант, но и моята дефиниция за игра по правилата е същата. — „От този човек ще излезе прекрасен офицер“ — помисли си Максуел.

— Следиш ли бейзболния шампионат, Марти?

Мъжете се отпуснаха. Кларк просто не можеше да успее.

— „Скорците“ се представят доста добре.

— Господа, мисля, че се разконцентрираме — обади се дипломатично Ървин.

— Точно така. Моля да ни извините — отвърна генерал Йънг.

Двамата висши военни замръзнаха по местата си и погледнаха светещите циферблати на часовниците си. Три часа бе крайният срок за изпълнение на задачата. През цялото време Ървин мълчеше. Не се чуваше дори дишането му. Това продължи около час. Генералът от морската пехота се чувстваше прекрасно, но адмиралът бе неспокоен заради всичките кръвосмучещи насекоми — може би имаше и змии — и други гадини, които не се срещаха в кабината на един самолет например. Тримата се вслушваха в шума на боровете, пърхането на прилепи, бухали и други нощни птици. Най-после часът стана два и петдесет и пет. Марти Йънг се изправи, протегна се и извади цигара от джоба си.

— Някой да има повече цигари? Аз свърших и не бих се разсърдил на една — измърмори някакъв глас.

— Заповядай, пехотинец — каза благородно генерал Йънг. Той подаде една цигара на сянката до себе си и щракна със зипото. Лицето на осветената от пламъка фигура го накара да отскочи назад. — Мамка му!

— Според мен, генерале, тази година Питсбърг изглеждат по-добре. „Скорците“ имат по-слаби питчъри.^[3]

Кели всмукна от цигарата, без да гълта дима, и я хвърли.

— Откога си тук? — попита Максуел.

— „Не е лесно, за бога“ — изимитира Кели. — „Убих“ ви около един и тридесет, сър.

— Мръсник такъв! — каза Ървин. — Убил си мен!

— Трябва да отбележа, че мълчахте много любезно, сержант.

Максуел включи фенерчето си. Господин Кларк — адмиралът реши да промени името на Кели дори и в съзнанието си — стоеше до тях с гумен нож в ръка и е нацапано в зелено и черно лице. За пръв път от битката за Мидуей^[4] Максуел потрепери от страх. Младото лице срещу него се усмихна и Кели прибра „ножа“ си.

— Как, по дяволите, успя да го направиш? — попита Дъч Максуел.

— Мисля, че се справих доста добре, адмирале — отвърна весело Кели и се пресегна за манерката на Марти Йънг. — Ако ви кажа, сър, тогава всички ще умеят да вършат работата ми, нали?

Ървин стана от мястото си и се приближи до цивилния.

— Господин Кларк, мисля, че ще успеете.