Том Кланси
Безпощадно (12)

10.
Патология

— Пистолетът ти е на задната седалка — каза сержант Дъглас. — Празен. Добре е отсега нататък да го носиш така.

— Нещо за Пам? — попита Кели от инвалидната количка.

— Разполагаме с няколко следи — отвърна Дъглас, без да се опитва да прикрие лъжата си.

„Ясно“ — помисли си Кели. Някой бе изтропал на журналистите, че Пам има арести за проституция. Новината веднага превърна случая от спешен в рутинен.

Сам лично докара скаута пред изхода на Волф стрийт. Следите от кръв бяха заличени, а стъклото на шофьора — подменено. Кели стана от инвалидната количка и хвърли продължителен поглед към колата си. Страничната колонка и рамката на вратата бяха спасили живота му, спирайки значително количество сачми. Стрелецът също бе подходил небрежно след внимателното и успешно промъкване. За последното бе помогнал и Кели, увлечен в разговор с Пам. Мислите галопираха зад каменното изражение. Как бе успял да забрави, че трябва да поглежда в огледалото? — питаше се за хиляден път той. Толкова просто нещо. Джон винаги го бе втълпявал на новобранците, пристигащи в частта му: винаги поглеждай назад, защото зад гърба ти може да има преследвачи. Лесно за запомняне, нали?

Но това бе вече минало, а то не може да се промени.

— На острова ли се връщаш, Джон? — попита Роузън.

— Да — кимна Кели. — Имам работа, за която трябва отново да се върна във форма.

— Искам да дойдеш тук за преглед след две седмици.

— Да, сър. Ще дойда — обеща Кели.

Той благодари на Санди О’Тул за грижите й и за награда получи усмивка. През изминалите осемнадесет дни тя почти му бе станала приятелка. Почти? Може би думата бе „напълно“, но сега Кели не искаше да мисли за това. Той седна зад волана и закопча предпазния колан. Не беше по сбогуванията, затова само им кимна и подкара надясно към Малбъри стрийт. За пръв път от постъпването си в болницата остана сам.

Най-после. На празната седалка до него, там, където за последен път бе видял Пам жива, лежеше голям плик. Върху него едрият почерк на Сам Роузън бе изписал: „Клинично състояние на пациента. Сметки“.

— Господи — въздъхна Кели и се насочи на запад. Сега просто гледаше колите около себе си. За Джон Кели градският пейзаж бе променен завинаги. Улиците представляваха странна плетеница от оживление и пустота. Погледът му бродеше наоколо по навик, който си бе позволил да забрави. Вниманието му привличаха хора, чието безделие изглеждаше просто поза. „Ще мине време, докато различа овчиците от овните“ — помисли си той. По улиците нямаше много коли, пък и хората надали обичаха да се мотаят без причина тук. Кели се огледа около себе си, за да се увери, че шофьорите са вперили поглед само напред, сякаш действителността около тях не съществува. До неотдавна Кели постъпваше по същия начин. Те неохотно спираха на червените светофари и здраво настъпваха газта, когато светне зелено. Явно се надяваха, че бързите им коли ще изоставят проблемите тук и неприятностите никога няма да пропълзят в кварталите на почтените хора. Картината страшно напомняше на Виетнам. Там опасностите се таяха в джунглата и хората всячески се стараеха да не ги допуснат навън. Кели разбра, че се е завърнал у дома, за да открие същата лудост и същото поражение, но в една съвсем различна обстановка. И неговата вина и глупост не бяха по-малки, отколкото на другите.

Скаутът зави наляво и се насочи на юг покрай една голяма бяла болница. Деловата част на града. Тук имаше банки, офиси, съдебни зали. Това бе почтената част на града, където почтените хора идваха спокойно през деня, а вечер бързаха да си отидат на големи групи, защото така се чувстваха по-сигурни. Полицаите в тази част съвестно вършеха работата си, защото без банкерите и другите почтени бизнесмени градът просто щеше да умре. Или нещо такова. Вероятно въпросът не бе чак на живот и смърт, а просто на бързина.

„Само два километра — каза си Кели. — Толкова малко?“ Той погледна картата. Разстоянието между хората и страховете им съвсем не бе голямо. Кели спря на един светофар. Улиците бяха прави и по тях се виждаше надалеч. Зеленото светна и той продължи.

Двадесет минути по-късно Джон завари „Спрингър“ на обичайното й място. Той събра нещата си и се качи на борда. След десет минути дизелите и климатичната инсталация работеха и Кели отново се намираше в малката си цивилизация, готов за отплаване. Въпреки че лечението бе свършило и той можеше да си позволи бира — символично количество, разбира се, колкото отново да се почувства нормално — Джон не посегна към алкохола. Чувстваше лявото си рамо неестествено стегнато, макар и през последната седмица да го бе раздвижвал. Той се поразтъпка из каюткомпанията, като правеше широки кръгове с двете ръце и стискаше зъби от болката в лявата. След упражнението Кели отново се качи на палубата, за да отвърже яхтата от кея. Мърдок излезе, облегна се на вратата на канцеларията си и се загледа към „Спрингър“, но не каза нищо. Случката с Кели бе стигнала до вестниците, макар и журналистите да бяха пропуснали да го свържат с Пам. В резервоарите на яхтата имаше достатъчно гориво и всичко работеше нормално, но никъде не се виждаше сметка за извършените от пристанищните работници услуги.

Погледнат отстрани, Кели боравеше с въжетата доста странно, тъй като лявата му ръка отказваше да се подчинява своевременно на командите на мозъка. Най-накрая всичко бе готово и „Спрингър“ потегли. Джон излезе от пристана на яхтите и се премести в рулевата рубка, откъдето можеше да управлява в прохладата на климатичната инсталация и сигурността на затвореното пространство. Едва след час, когато излезе от главния плавателен канал, Кели откъсна поглед от водата. Той изпи два тиленола — единственото лекарство, което си позволяваше да взема през последните два дни. Джон се отпусна в капитанския стол, включи автопилота и отвори плика, оставен от Сам на седалката.

Липсваха само снимките. Той бе виждал една от тях и нямаше желание да гледа останалите. Една малка ръкописна бележка — другите листи в плика бяха фотокопия — съобщаваше, че професорът по патология е взел листите от свой приятел (щатски медицински експерт) и молеше Сам да внимава какво прави с тях. Подписът не се четеше.

На първия лист срещу думите „убийство“ и „насилствена смърт“ се виждаше по едно кръстче. Според доклада смъртта бе настъпила от удушване — видно и от дълбоките белези по врата на жертвата. Именно тези белези предполагаха, че поради липса на кислород мозъкът е спрял да функционира, преди счупеният ларинкс да спре достъпа на въздух към белите дробове. Набраздяването на кожата по врата навеждаше на мисълта, че инструментът за душенето е бил връзка от обувка. Ожулванията по врата, причинени от кокалчетата на човек с големи ръце, сочеха, че убиецът се е намирал зад жертвата си. Следващите пет страници от доклада се занимаваха с насилието, на което е била подложена жертвата преди умъртвяването. Всичко бе описано подробно със суха медицинска реч. На отделен лист се отбелязваше, че е била изнасилена и че вагиналната област показвала ясни следи от нараняване. При аутопсията на трупа във вагината било открито необичайно голямо количество семенна течност, показващо недвусмислено, че убиецът не е бил сам в изнасилването на жертвата („Кръвни групи 0+, 0- и AB-, според приложения серологичен доклад“). Многобройните рани и ожулвания по ръцете и предмишниците бяха окачествени като „класически индикатор на самозащита“. Пам се бе борила за живота си. Челюстта й бе счупена. Фрактури имаше и на още три кости — една от които лакътната. Кели отпусна листите и погледът му заблужда по хоризонта преди отново да продължи четенето. Ръцете му не трепереха и от устата му не се отрони никакъв звук, но Джон просто имаше нужда да откъсне за малко очи от студената медицинска терминология.

„Както виждаш от снимките, Сам — гласеше ръкописният текст на гърба на страницата, — това е работа на някакви извратени хора. Била е измъчвана съвсем преднамерено. Сигурно им е отнело часове. Докладът обаче пропуска нещо. Виж снимка №6. Косата й е била сресана, и то почти сигурно след настъпването на смъртта. Фактът някак си е убягнал от вниманието на патолога. Той е новак. (Когато са я докарали, Алън не е бил в града, иначе със сигурност лично щеше да се заеме със задачата.) Наистина изглежда малко странно, но снимката не лъже. Интересно как пропускаме очевидни неща. Вероятно това е бил първият му значителен случай и заради това е съсредоточил вниманието си върху описанието на големите контузии. Не се е занимавал с дребни детайли. Дочух, че познаваш момичето. Съжалявам, приятелю. Брент.“ Посланието бе подписано доста по-четливо от бележката в началото. Кели пъхна листите обратно в плика.

Той отвори едно чекмедже и извади кутия с патрони. След като зареди два пълнителя на пистолета си, отново ги прибра. На света имаше много малко по-непотребни неща от празен пистолет. После Кели отиде в камбуза и избра най-голямата консерва, с която се върна в рубката. Той отново седна на стола и продължи онова, с което се бе занимавал през по-голямата част от изминалата седмица. Използвайки консервата вместо дъмбел, Кели систематично натоварваше лявата си ръка и спокойно приемаше болката. Очите му обхождаха водната повърхност.

— Никога повече, момчето ми — каза гласно Джон. — Няма да правим нови грешки. Никога.

 

 

След осем хиляди мили полет С-141 кацна рано следобед във военновъздушната база „Поуп“ до Форт Браг. Четиримоторният транспортен самолет се приземи доста непохватно. Въпреки почивките по пътя екипажът бе изморен, пък и пътниците на борда не се нуждаеха от специални грижи. С тези полети рядко пътуваше жив товар. Завръщащите се от театъра на бойните действия войници се транспортираха с „Полет на свободата“. Задачата изпълняваха самолети на гражданската авиация, чиито стюардеси не скъпяха усмивките и безплатното пиене по време на продължителния полет към нормалната действителност. Самолетите, кацащи в „Поуп“ обаче, не изискваха подобно внимание. Екипажите им обядваха от стандартната столова храна на военновъздушните сили и вършеха работата си без обичайното младежко оживление.

Самолетът достигна края на пистата, а членовете на екипажа се протегнаха в седалките си. Пилотът, капитан от ВВС, знаеше процедурата наизуст, но въпреки това в края на пистата го очакваше боядисан в ярки цветове джип, в случай че забрави нещо. Той го последва към приемащия център. Както пилотът, така и хората му отдавна не разговаряха по задачата, която изпълняваха. „Работа като всяка друга, при това необходима“ — мислеха си те, докато напускаха самолета и се отправяха към почивката. Очакваха ги кратък инструктаж и рапорт за състоянието на самолета през последните тридесет часа, по едно питие в офицерския клуб, душ и сън. Никой не обърна глава назад към С-141. Щяха съвсем скоро да го видят отново.

Естеството на мисията само по себе си бе едно противоречие. В повечето от предишните войни падналите в боя американци бяха погребвани близо до лобните им места. Това добре личи от военните гробища във Франция и в други страни. Случаят с Виетнам бе по-различен. Хората сякаш разбираха, че никой американец не иска да остане там, без значение жив или мъртъв. Всички открити тела се обработваха близо до Сайгон и след пренасянето им в Америка претърпяваха нова процедура тук. После ги отправяха към съответния град, изпратил предимно младите мъже на смърт в далечна страна. Семействата имаха време да решат къде ще бъде погребението и съответните инструкции за всяко от идентифицираните тела очакваха току-що пристигналия самолет.

В приемащия център погребалните агенти вече посрещаха клиентите си. Армията нямаше обичай да подготвя такива специалисти в разнородните си учебни подразделения. В центъра присъстваше униформен офицер, който да потвърди самоличността и да се увери, че тялото ще отпътува към верния адрес, защото това бе задължение на армията. Присъствието му бе необходимо, макар в повечето случаи ковчезите да тръгваха запечатани. Раните, получени в боя, и пораженията от късното откриване на телата и тропическия климат, не бяха гледка за очите на семействата. В резултат точното идентифициране често бе затруднено и затова армията се отнасяше към него с цялата си сериозност.

Приемащият център представляваше огромна зала, в която можеха да се обработват едновременно много тела. Сега обаче в нея не се забелязваше такова оживление, както в миналото. Хората, работещи тук, не се свеняха от черния хумор. Някои от тях дори следяха метеорологичната прогноза за Виетнам и гадаеха в какво състояние ще пристигне товарът следващата седмица. Само миризмата бе достатъчна, за да държи любопитните настрана, затова в залата рядко се мяркаха висши офицери. Да не говорим за представители на Министерството на отбраната, които сигурно нямаше да понесат гледката. Но човек свиква с всичко и погребалните агенти определено предпочитаха тази миризма пред другите „аромати“ на смъртта. Едно от телата, принадлежащо на сержант Дуейн Кендъл, бе изпъстрено с рани. „Сигурно е стигнал само до полевата болница“ — помисли си погребалният агент. Някои от белезите ясно показваха отчаяната намеса на полевия хирург. Прорезите, които в обикновена болница щяха да предизвикат гнева на главния лекар, бяха безобидни в сравнение с пораженията, причинени от мината. „Хирургът сигурно се е опитвал да го спаси около двадесет минути“ — каза си погребалният агент и се зачуди защо не бе успял. Размерът и местоположението на прорезите подсказваха, че вероятната причина е черният дроб. Независимо от майсторството на лекаря човек не можеше да живее без него. Но по-интересен за агента се оказа белият етикет, висящ между дясната ръка и гърдите на трупа. Той съвпадаше с небрежно надрасканото име върху сандъка, в който бе пристигнал сержантът.

— Самоличността е установена — обърна се погребалният агент към капитана и сержанта, които обикаляха залата с бележници в ръце. Офицерът свери нужните му сведения с информацията в бележника, кимна и остави агента да върши работата си.

При обработването на телата се спазваше определена процедура и погребалният агент пристъпи към нея, без да бърза, но и без да се бави излишно. След минута той вдигна глава, за да се увери, че капитанът е в другия край на помещението. После дръпна конеца на шева, направен от колегата му в другия край на канала. Шевът веднага се разтвори и разкри гръдната кухина на трупа, където лежаха четири прозрачни найлонови пликчета, пълни с бял прах. Погребалният агент бързо ги прехвърли в чантата си и затвори дупката в тялото на Дуейн Кендъл. Това беше третата и последна пратка за деня. След още половин час работа над друго тяло погребалният агент приключи работния си ден. Той се качи в колата си „Меркюри кугар“ и потегли. Спря в един супермаркет за франзела и на излизане пусна няколко монети в уличен телефон.

— Да? — вдигна телефона Хенри Тъкър още на първото иззвъняване.

— Осем.

Линията прекъсна.

— Добре — каза на себе си Тъкър и остави слушалката.

Осем килограма от този. Другият му бе доставил седем, а никой от двамата не подозираше за съществуването на колегата си. Хенри организираше доставките в различни дни от седмицата. Сега, след като бе решил проблема със стоката, нещата можеха да потръгнат по-бързо.

Аритметиката бе проста. Всеки килограм имаше хиляда грама. Всеки килограм щеше да бъде размесен с безвредни съставки като например мляко на прах, което приятелите му вземаха от склад за търговия на едро. След прилежно смесване другите щяха да разпределят наркотика на по-малки дози, така че да е готов за продажба. Качеството и стремително нарастващата репутация на стоката щяха да осигурят малко по-висока цена от тази, която очакваше да получи от белите си приятели. Скоро щеше да се появи проблемът с количеството всеки предпазлив човек Тъкър бе започнал с малко апетитът идваше с яденето. А „яденето“ продължаваше да се увеличава. Пристигащите пратки с чист рафиниран хероин бяха доста по-големи, отколкото предполагаха приятелите му. На тях засега им стигаше високото качество на стоката, но постепенно щяха да научат и за количеството. Тъкър обаче въобще не възнамеряваше дори да им намеква за начина на транспортиране. Елегантността му учудваше и мия него и той често сам се поздравяваше за това. Оценките на правителството — Тъкър се интересуваше от тях — за внос на хероин от Европа (те все не можеха да решат дали връзката е „френска“ или „сицилианска“) — възлизаха грубо на един тон чист наркотик годишно. Тъкър смяташе, че това ще промени, тъй като наркотиците бяха новата вълна в американския порок. Ако той можеше да внася по двадесет килограма седмично — а неговите възможности бяха далеч по-големи, — значи сам щеше да достигне квотата от един тон, да се опасява от данъчните инспектори. Тъкър бе изградил организацията си с оглед на най-строга секретност. Първо никой от значимите хора в екипа му не се докосваше до наркотиците. Противното означаваше смърт — факт, който Хенри бе изяснил още в началото по най-простия и нагледен начин. Далечният край на веригата изискваше само шест души. Двама от тях осигуряваха наркотика от местни източници, чиято довереност бе гарантирана по обичайния начин — много пари, плащани на нужните хора. Четиримата погребални агенти във Виетнам също получаваха добри пари и бяха подбрани заради бизнесменските си качества. Най-опасният и рискован етап — транспортирането — бе поверен американската авиация. Двамата агенти в приемащия център също се отличаваха с предпазливост. Те на няколко пъти му съобщаваха, че се е наложило да оставят хероина в труповете. Това, разбира се, бе неприятно, но добрият бизнесмен е внимателен, пък и продажбите бързо компенсираха загубите. Освен това и двамата погребални агенти отлично знаеха какво ще се случи, ако опитат да продадат няколко килограма за своя сметка.

От приемащия център стоката просто трябваше да бъде пренесена до удобно място. Задачата изпълняваше доверен и добре платен човек, който нито веднъж не бе превишил ограниченията на скоростта. „Най-добре изпипана обаче — мислеше си Тъкър, докато гледаше бейзболен мач и отпиваше от бирата си — е работата в залива.“ Освен предимството на местоположението той бе успял да убеди партньорите си, че наркотикът се доставя от кораби, преминаващи през залива Чесапийк на път за балтиморското пристанище. Те смятаха хода му за изключително оригинален. Всъщност Тъкър сам докарваше стоката в залива след прибирането й от съответното място. Анджело Ворано също се бе хванал на номера и след като купи платноходката на Хенри, му предложи той лично да прибира стоката от корабите.

С малко повече късмет Тъкър можеше да сложи ръка на търговията с хероин по цялото източно крайбрежие, стига, разбира се, американците да продължават да умират във Виетнам. Трябваше обаче да се подготви и за мира, който със сигурност щеше да настъпи някой ден. Междувременно нямаше да е зле, ако помисли как да разшири мрежата си за доставка. Това, с което разполагаше в момента, наистина действаше добре и му служеше като визитна картичка пред партньорите, но остаряваше бързо. Сегашната мрежа бе твърде малка за амбициите му и скоро трябваше да бъде променена. Но не биваше да се бърза.

 

 

— Е, вече е официално — хвърли една папка на бюрото Дъглас и погледна шефа си.

— Какво имаш предвид? — попита лейтенант Райън.

— Първо, никой не е видял нищо. Второ, никой си няма и хабер за кой сводник е работила. Баща й направо ме разби, като каза, че от четири години не е говорил с дъщеря си. Приятелят й пък сякаш е ослепял за времето преди и след изстрела.

Сержантът седна.

— А кметът изгуби интерес — завърши обобщението на случая Райън.

— Виж, Ем, нямам нищо против тайните разследвания, но закъсваме с процента на разкриваемост. Ами ако при следващите повишения ме забравят?

— Шегаджия си ти, Том.

Дъглас поклати глава и погледна през прозореца.

— По дяволите, може пък наистина да е работа на Темпераментното дуо — каза раздразнено сержантът.

Миналата нощ двойката въоръжени обирджии отново бе убила. Този път жертвата бе някакъв адвокат от Есекс. Един свидетел, скрит в колата си на около петдесет метра от местопроизшествието, потвърди, че нападателите са били двама. Почти всички полицаи смятаха, че за убийство на адвокат не трябва да се носи наказателна отговорност, но този път никой не се пошегува.

— Обади ми се, когато започнеш да си вярваш — обади се тихо Райън.

И двамата мъже добре знаеха, че техният случай не е дело на Темпераментното дуо. Онези бяха просто крадци. Имаха в досиетата си по няколко убийства и на няколко пъти бяха поразходили колите на жертвите си. Но тогава ставаше въпрос за спортни коли и престъпниците вероятно бяха решили просто да се поразтикат с хубаво возило. Полицията разполагаше с беглото им описание. Но в края на краищата Дуото се занимаваше с „бизнес“, а убиецът на Памела Маден явно имаше лични сметки за разчистване. Или пък на хоризонта бе изникнал нов извратен психопат, което допълнително усложняваше и без това обърканата им работа.

— Бяхме близко, нали? — попита Дъглас. — Момичето е знаело адреси, познавало е хора и със собствените си очи е виждало какво става.

— Но не знаехме за съществуването й, докато онзи глупак не ни лиши от услугите й — каза Райън.

— Е, той вече се е запилял някъде на майната си, а ние пак сме на изходна позиция.

Дъглас взе папката и се върна на бюрото си.

 

 

Кели завърза „Спрингър“ след залез-слънце. Над главата му избръмча хеликоптер, който вероятно бе излетял по задачи от съседната военноморска база. Във всеки случай той нито закръжи, нито увисна над острова. Соленият въздух тежеше от влага. В бункера положението бе още по-зле и на климатика му трябваше цял час, за да го промени. За втори път тази година „къщата“ изглеждаше по-празна отпреди. Стаите сякаш от само себе си се разшириха без втори човек, който да ги запълва. Кели се помота петнадесетина минути. Той се въртеше съвсем безцелно, докато не се улови, че гледа втренчено дрехите на Пам. Мозъкът му прещрака и каза, че няма да намери онова, което търси. Той сгъна дрехите и внимателно ги подреди в бившия гардероб на Тиш, който можеше да принадлежи и на Пам. Най-тъжното бе, че от нея нямаше много следи. Отрязаните до коленете джинси, фланелката, няколко интимни неща, жилетка, която тя обличаше вечер, и износените обувки. Толкова малко неща, които да му напомнят за нея.

Кели седна на ръба на леглото си и се загледа в тях. Колко бе продължило всичко? Три седмици? Само толкова? Но времето не се измерваше с броя на дните. Времето просто запълваше празнините в живота, а трите седмици, прекарани с Пам, бяха много по-дълги и съдържателни от всичкото време след смъртта на Тиш. Но това бе толкова отдавна. Престоят му в болницата изглеждаше като миг, но този миг издигаше непристъпна стена между най-прекрасния период в живота му и настоящето. Кели можеше да се приближи до стената и да надникне зад нея, но не и да докосне отвъдното. Понякога животът се превръщаше в жестока игра, а спомените — в терзание, тягостно натякваме за едно бленувано бъдеще, което глупостта бе провалила. И най-лошото от всичко — огромната стена между мечтите и настоящето бе дело на собствените му ръце. Той я бе построил точно както преди малко подреди ненужните вече дрехи на Пам в гардероба. Когато затвореше очи, образът й се появяваше. Чуваше гласа й в тишината, но уханието на тялото и докосването й вече ги нямаше.

Кели се протегна и докосна жилетката. Ликът на някогашната й притежателка изплува пред очите му. Той си спомни как големите му непохватни ръце разкопчаваха копчетата в търсене на любовта. Сега жилетката бе просто прежда, изпълнена с прекалено много празнота. Тогава Кели се разрида за пръв път, откакто научи за смъртта на Пам, и действителността разтресе тялото му. Сам, затворен между бетонните стени, той извика името й с напразната надежда, че тя може отнякъде да го чуе и да му прости за глупостта, която я бе убила. Може би най-сетне бе намерила покой. Кели се помоли Бог да е разбрал, че Пам никога не бе имала шанс да докаже себе си; да е видял добротата й и да я съди милостиво. Но дали молбите му щяха да бъдат чути? Погледът му се блъскаше в бетонните стени и отново се връщаше върху сгънатите дрехи.

Копелетата дори не бяха съхранили достойнството на тялото й, като го предпазят от опипващите мъжки погледи. Не, те искаха всички да разберат как са я наказали. Как са се наслаждавали на тялото й и са го захвърлили като леш на птиците. Пам Маден не означаваше нищо за тях. Бяха използвали живота й за собствено удоволствие, а смъртта й, — за да демонстрират арогантната си сила. Колкото важна бе Пам за него, за толкова безполезна я бяха смятали те. В съзнанието му изникна сцената със семейството на виетнамския старейшина. Нагледен урок: само посмей да ни предизвикаш, и ще си изпатиш. Другите също трябваше да разберат за мерзостта им. Те се гордееха с нея.

Кели се отпусна на леглото, изморен от принудителната почивка в болницата и напрегнатия ден. Той впери поглед в светещата лампа с надеждата да заспи и да сънува Пам, но последната му мисъл не бе за нея.

Ако неговата гордост можеше да убива, защо да не може и тяхната?!

 

 

Дъч Максуел влезе в кабинета си както обикновено в шест и четвърт. Въпреки че като помощник-главнокомандващ морските операции (Въздух) той не принадлежеше към йерархията на оперативното командване, Максуел си оставаше вицеадмирал и сегашната му служба изискваше да мисли за всеки самолет от американския флот като за собствен. На върха на купчината документи за днес лежеше сводката за въздушните операции над Виетнам през изминалия ден. „Вчера“ на практика означаваше „днес“ заради чудатостите на линията на смяна на датата. Този факт не преставаше да удивлява адмирала, въпреки че той лично бе воювал върху невидимата линия, прекосяваща Тихия океан.

Все още си спомняше добре: преди по-малко от тридесет години, наперен млад мичман с много коса по главата (макар и ниско подстригана), той бе на борда на бомбардировача F4F-4 „Уайлдкат“, излетял от самолетоносача „Ентърпрайз“. Беше се оженил съвсем наскоро. В ранното утро на четвърти юни 1942^[1] Максуел бе забелязал четири японски бомбардировача „Вал“. Те принадлежаха към крилото за въздушно нападение „Хируи“, отправило се да атакува „Йорктаун“, но се бяха изгубили. Грешният курс ги водеше към неговия самолетоносач. Още с изненадващото си изскачане иззад облаците Максуел успя да свали двата. Третият му отне повече време, но вицеадмиралът и досега помнеше отблясъците от крилата му и напразните усилия на другия пилот да го избегне. Когато след четиридесет минути кацна на самолетоносача, Максуел докладва пред невярващия поглед на ескадрилния командир за три свалени вражески самолета. По-късно оптическите мерници потвърдиха думите му. Вечерта надписът върху „официалната“ му чаша за кафе се промени от „Мечо“(прякор, който мразеше) на Дъч (Холандеца). Прозвището бе гравирано с кървавочервени букви върху порцелана и Максуел гордо го носеше и досега.

Последвалите четири бойни полета донесоха още дванадесет жертви. Така Дъч Максуел тръгна нагоре по стълбицата на кариерата. Командир на ято, на въздушно крило, на самолетоносач, на бойна група, командващ военновъздушните сили на американския тихоокеански флот и най-сетне сегашната му служба. С малко повече късмет на хоризонта щеше да изплава званието „адмирал на флота“, което надминаваше и най-смелите му мечти. Кабинетът на Максуел бе обзаведен в съответствие с поста и заслугите му. На стената, вляво от масивното махагоново бюро, висеше плакат на F6F „Хелкат“, които Максуел бе направлявал над Филипинско море и японското крайбрежие. На синия фон се виждаха изрисувани петнадесет японски знаменца, напомнящи, че вицеадмиралът също знае как се кара изтребител, и то по-добре от мнозина други. Върху бюрото си почиваше старата му чаша от „Ентърпрайз“, която вече не служеше за такива прозаични цели като пиене на кафе, а още по-малко пък като моливник.

Приближаващата кулминация в кариерата на Максуел би трябвало да заема основна част от времето му, но вместо това той спря поглед върху доклада за ежедневните загуби, изпратен от станция „Янки“. Бяха изгубени два леки бомбардировача A7-A „Корсар“. Докладът съобщаваше, че и двата самолета са от един и същ кораб и ескадрила.

— Какво е станало тук? — обърна се Максуел към контраадмирал Подулски.

— Проверих вече — отвърна Казимир. — Вероятно сблъсък във въздуха. Андерс, водачът, е бил опитен, но Робъртсън е новобранец. Явно е станало нещо, но никой не знае какво. Не са се обаждали за ракети, а са летели твърде високо за зенитна артилерия.

— Парашути?

— Не — поклати глава Подулски. — Дивизионният командир е видял огненото кълбо. Не е останало нищо.

— Каква е била целта им?

Отговорът бе изписан върху лицето на Каз.

— Вероятно местонахождение на автопарк. Останалите от групата са достигнали мястото и са го бомбардирали. Целта обаче не е открита.

— Значи всичко е било просто загуба на време.

Максуел затвори очи и се запита какво се е случило с двата самолета. Какво бе сгрешил човекът, определил целта? Какво въобще ставаше с флота, с кариерата му, с цялата страна?

— Не е така, Дъч. Някой е сметнал целта за важна.

— Каз, още е твърде рано за такива спорове.

— Да, сър. Командирът на авиогрупата разследва инцидента и вероятно ще вземе конкретни мерки. Ако искаш конкретно обяснение, то може би се крие в младостта на Робъртсън. Това е била втората му бойна мисия. Сигурно е бил нервен, сторило му се е, че вижда нещо, увеличил е скоростта и… По дяволите, Дъч, нима се случва за пръв път?

Максуел кимна.

— Какво друго?

— Един A-6 е свален от ракета земя-въздух северно от Хайфон. Пилотът и бордовият механик са успели да катапултират и са спасени. Ще ги наградим — докладва Подулски. — Иначе в Южнокитайско море явно е отминал един спокоен ден. В Атлантика също няма нищо интересно. В Източното Средиземноморие се забелязват признаци на оживление. Сирийците си играят с новите си МиГ-ове, но това все още не е наш проблем. Утре имаме среща с Гримън, който след това отива на Хълма, за да говори с многоуважаемите обществени слуги за програмата на F-14.

— Харесват ли ти характеристиките на новия изтребител?

— Иска ми се да сме по-млади, за да можем напълно да го оценим, Дъч — опита усмивка Каз. — Но, за бога, навремето за същите пари строяхме цели самолетоносачи.

— Прогресът не спира, Каз.

— Да, не можеш да се разминеш от прогрес — изръмжа Подулски. — Още нещо. Обадиха се от Пакс Ривър. Приятелят ти може би се е прибрал у дома. Във всеки случай яхтата му е на дока.

— И защо ми го казваш чак сега?

— Няма смисъл да насилваме нещата. Той е цивилен, нали? Сигурно спи до девет-десет часа.

— Това трябва да е приятно — усмихна се Максуел. — Някой ден и аз ще опитам.