Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Without Remorse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2018)

Издание:

Атика, София, 1995

Печат: Образование и наука

Формат 32/84/108. 22 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Допълнителна корекция от Еми

37.
Процес с ордалии[1]

 

— Изглеждате доста по-добре от предишния път, полковник — каза Ритър приятелски.

Пазачът излезе и остави двамата мъже насаме. Ритър носеше малко куфарче, което сложи на масата пред себе си.

— Добре ли ви хранят?

— Нямам оплаквания — отвърна предпазливо Гришанов. — Кога ще мога да си ида у дома?

— Може би още тази вечер. Чакаме нещо.

Ритър отвори куфарчето си. Коля се почувства неудобно, но не го показа. В куфарчето може би имаше пистолет. Въпреки удобствата и приятните разговори с домакините на тази къща Гришанов бе на вражеска територия и под контрола на врагове. Мисълта го накара да си спомни за друг човек в едно далечно място и при съвсем други обстоятелства. Разликата караше съвестта да го гризе и да се срамува от страха си.

— Какво е то?

— Потвърждение, че нашите хора са в затвора „Хоа Ло“.

Руснакът наведе глава и промърмори нещо, което Ритър не разбра, но после отново го погледна.

— Радвам се да го чуя.

— Знаете ли, че ви вярвам? Вашите писма до и от Рокосовски ясно го показват.

Ритър си наля чай от чайника на масата и напълни и чашата на Коля.

— Вие се отнесохте много коректно с мен.

Гришанов не знаеше какво друго да каже, а тишината му тежеше.

— Имаме богат опит с посрещането на руски гости — увери го Ритър. — Вие съвсем не сте първият, който отсяда тук. Яздите ли?

— Не, никога не съм се качвал на кон.

— Хм.

Коля успя да забележи, че куфарчето на масата е препълнено с документи. Ритър извади две големи парчета картон и кутийка с мастилен тампон.

— Ще ми подадете ли ръцете си, моля?

— Не ви разбирам.

— Няма от какво да се притеснявате.

Ритър пое лявата ръка на Гришанов, натопи пръстите в мастиления тампон и един по един взе отпечатъците им върху първото парче картон. Процедурата се повтори и с дясната ръка.

— Готово. Не ви заболя, нали? Можете да си измиете ръцете и по-добре побързайте, докато мастилото не е засъхнало.

Ритър сложи едното парче картон в досието, като преди това извади от него същото. Другият лист с отпечатъци на Гришанов също влезе в куфарчето. Оперативният офицер стана, отиде до камината и запали стария картон със запалката си. Тя изгоря бързо и пепелта й се смеси с другата от огъня, който всяка вечер гореше в камината. Гришанов се върна в стаята с чисти ръце.

— Все още не разбирам нищо.

— Това наистина не ви засяга. Просто току-що ми помогнахте за нещо. Какво ще кажете да обядваме заедно? После можем да се срещнем с един ваш сънародник. Моля ви, отпуснете се, другарю полковник — каза Ритър възможно най-окуражително. — Ако страната ви спази уговорката, след около осем часа вече ще пътувате за дома…

 

 

На Марк Шарън въобще не му се искаше да идва тук, колкото и безопасно да изглеждаше мястото в началото на експлоатацията му. Е, нямаше да се бави много. Той спря личния си форд пред сградата, слезе от него и отиде до предната врата. Тя бе заключена и трябваше да почука. Тони Пиаджи я отвори внезапно, стиснал пистолет в ръката си.

— Какво става? — попита разтревожено Шарън.

 

 

— Какво става? — запита се тихо Кели.

Той не бе очаквал колата да дойде чак до сградата и тъкмо зареждаше, когато фордът спря и човекът излезе от него. Пушката все още бе нова и частите й се движеха бавно. Докато Кели се подготви за изстрел, човекът вече се движеше прекалено бързо. По дяволите. Разбира се, Джон не знаеше кой е той. Кели вдигна пушката и огледа колата през оптическия мерник. Евтина… с допълнителна антена… полицейска? Слънцето блестеше и не му позволяваше да я разгледа отвътре. По дяволите. Беше допуснал малка грешка. Мислеше, че след убийството на двамата на покрива ще има малка почивка. „Никога не трябва да си толкова сигурен, глупако!“ Грешката предизвика гримасата му.

 

 

— Какво, по дяволите, става? — повтори гневно Шарън.

После видя тялото на земята и малката дупка близо до все още отвореното дясно око.

— Той е! Някъде навън! — отвърна Тъкър.

— Кой?

— Онзи, който е очистил Били, Рик и Бърт…

— Кели! — възкликна Шарън и се обърна, за да се увери, че вратата зад гърба му е добре затворена.

— Знаеш как се казва? — попита Тъкър.

— Райън и Дъглас го гонят. Търсят го за серия убийства.

Пиаджи изръмжа.

— Към серията се прибавиха още двама. Този тук е Боби, а Фред е горе на покрива.

Тони отново се приближи към прозореца. „Трябва да е някъде наоколо…“

Макар и без видима причина Шарън вече бе извадил пистолета си. Торбичките с хероин ужасно му натежаха и той остави оръжието, за да ги извади от дрехите си. Лейтенантът ги положи на масата до останалите принадлежности и това усилие сякаш изчерпа силите му. Сега можеше само да стои и да гледа другите двама. Точно тогава телефонът иззвъня. Тъкър грабна слушалката.

— Забавляваш ли се, копелдак такъв?

— А ти забавлява ли се с Пам? — попита студено Кели. — Е — продължи той по-любезно, — кое е новото ви приятелче? Ченгето, на което плащате ли?

— Мислиш си, че знаеш всичко, а?

— Не, не всичко. Не знам например защо човек може да избива комплексите си, като убива момичета, Хенри. Ще ми кажеш ли? — попита Кели.

— Да ти го начукам, кретен такъв!

— Искаш ли да дойдеш да опиташ? И по мъже ли си падаш, сладурче?

Кели се надяваше Тъкър да не е счупил телефона, защото трясъкът бе оглушителен. Противникът му просто не разбираше правилата на играта и това бе добре. Ако човек не знае как да играе, той просто не може да се отбранява ефикасно. В гласа на Хенри се прокрадваше изтощение, а и Тони звучеше по същия начин. Кели вдигна пушката и разгледа тялото на покрива през оптическия мерник. Ризата бе разкопчана и измачкана. Панталоните бяха набръчкани от вътрешната страна на височината на коленете, сякаш човекът цяла нощ бе седял на стол. Дали по природа си бе мърляв? Не, обувките, оставени на покрива, бяха твърде лъскави, за да е така. „Вероятно е будувал цяла нощ — прецени Кели след няколко секунди. — Те са изморени, изплашени и не знаят правилата на играта. Чудесно.“ Джон разполагаше с вода, храна и цял ден.

— Щом си знаел името на копелето, защо тогава… По дяволите! — изруга Тъкър. — Каза ми, че е просто богат безделник. Помниш ли, че исках да го пречукам още в болницата, но не!… Ти каза: „Остави копелето на мира!“

— Успокой се, Хенри — намеси се Пиаджи с възможно най-равен глас.

„Имаме си работа с много опитен човек. Уби шестима от хората ми. Шестима! Исусе. Не трябва да се паникьосваме.“

— Трябва добре да обмислим всичко. — Тони разтърка наболата си брада, стегна се и започна да обмисля обстановката. — Има пушка и се намира в голямата бяла сграда отсреща.

— Да не би да искаш да отидем там и да го хванем, Тони? — попита Тъкър и посочи главата на Боби. — Виж какво направи!

— Чувал ли си някога, че след деня следва нощ, Хенри? Над вратата има крушка. — Пиаджи се приближи към таблото и разви бушоните. — Така, сега вече крушката няма да свети. Можем да изчакаме нощта и тогава да действаме. Не може да убие всички ни. Ако се движим достатъчно бързо, може би няма да убие никого.

— А стоката?

— Един от нас може да остане тук да я пази. Останалите ще докарат хора, ще пречукаме копелето и ще довършим работата.

„Плана си го бива“ — помисли си Пиаджи. Противникът им не държеше всички козове. Не можеше например да стреля през стени. Разполагаха с вода и кафе, а времето работеше за тях.

 

 

Трите истории бяха толкова близки, че думите им почти се повтаряха. При тези обстоятелства не можеше да се желае нищо повече. Веднага щом излязоха от опиянението си, момичетата бяха разпитани поотделно и възбудата им само улесни нещата. Имена, мястото, където се бе случило всичко, как онзи Тъкър изнасяше хероина извън града и някакви думи на Били, че торбичките миришели — факт, потвърден и от разкритата лаборатория. Вече разполагаха със серийния номер на шофьорската книжка на Тъкър и вероятния му адрес. Адресът можеше и да е фалшив — както често се случваше, — но полицаите вече знаеха марката и номера на колата му. Райън разполагаше с всичко или поне с достатъчно, за да гледа на разследването си като на крайна величина. Сега беше време леко да се отдръпне и да остави нещата да текат сами. На всички следващи инструктажи патрулиращите полицаи, които бяха истинските очи и уши на полицията, щяха постоянно да чуват името Хенри Тъкър и регистрационния номер на колата му. Щастието можеше доста бързо да се усмихне на Райън. Щеше да го доведе тук, да го обвини, да го привлече под съдебна отговорност и да го изправи пред съд. Хенри Тъкър бе обречен да изгние в затвора, ако върховният съд имаше неблагоразумието да откаже края, който животът му напълно заслужаваше. Райън щеше да накаже това безчовечно копеле.

И все пак.

И все пак Райън знаеше, че някой върви с една крачка пред него. Невидимия вече използваше 45-калибров пистолет без заглушител. Беше променил тактиката и вместо тишината предпочиташе бързите и сигурни убийства… Освен това беше говорил с жертвите си, преди да ги прати на оня свят, и вероятно знаеше повече от него. Опасната котка, която доктор Фарбър бе описал, вече се намираше на улицата и сигурно ловуваше и през деня, но Райън не знаеше къде точно.

Джон Т. Кели, боцман от тюлените на американския военноморски флот. „Къде, по дяволите, се намираш? Ако бях на твое място… къде щях да бъда? Къде щях да отида?“

 

 

— Още ли сте там? — попита Кели, щом Пиаджи вдигна слушалката.

— Да, приятелче, тъкмо обядваме. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Онази вечер в ресторанта ти ядох калмари. Не бяха лоши. Майка ти ли ги е готвила? — попита меко Кели, като се чудеше какъв ще е отговорът.

— Точно така — отвърна любезно Тони. — Приготвя ги по стара семейна рецепта. Прабаба ми я е донесла от старата ми родина.

— Знаеш ли, че ме изненадваш?

— С какво, господин Кели? — попита все така любезно Пиаджи. Гласът му звучеше по-спокойно. Тони се чудеше какъв ефект ще предизвикат думите му от другата страна на телефонната линия.

— Очаквах да се опитате да преговаряте с мен. Хората ти се опитаха, но аз не бях навит — каза Кели, като позволи раздразнението да се промъкне в гласа му.

— Вече те поканих да дойдеш на обяд и да поговорим.

Връзката прекъсна.

„Чудесно.“

 

 

— Ето така. Сега копелето ще има върху какво да мисли — каза Пиаджи и си наля нова чаша кафе.

Напитката бе стара и горчеше, но в нея имаше толкова много кофеин, че Тони с мъка удържаше ръцете си да не треперят. За сметка на това обаче бе напълно концентриран. Той погледна двамата си партньори с усмивка и кимна уверено.

— Жалко за Каз — обърна се директорът към приятеля си.

Максуел кимна.

— Какво да ти кажа, Уил? Той не бе идеалният кандидат за пенсия, нали? От семейството бе останала само жена му. Службата бе животът му и той по един или друг начин отиваше към края си.

И двамата не искаха да обсъждат стореното от съпругата на Каз. Може би след година щяха да забележат поетичната симетрия в едновременната загуба на двама приятели, но не и сега.

— Чух, че и ти си подал молба за пенсиониране, Дъч.

Директорът на военноморската академия на Съединените щати не можеше да си обясни постъпката му. Навсякъде се носеха упорити слухове, че през пролетта Дъч със сигурност ще стане адмирал на флота. Преди няколко дни обаче слуховете бяха престанали и директорът не знаеше защо.

— Точно така. — Максуел не можеше да му обясни причините. Заповедта — замаскирана като „предложение“ — бе дошла от Белия дом чрез командващия морските операции. — Доста време послужих, Уил. Време е да дойдат нови момчета. Ние сме останки от Втората световна война и няма да бъдем вечни.

— Как е синчето?

— Вече съм дядо.

— Браво!

Адмирал Гриър се зарадва, че с влизането си чува добра новина. Бе облечен в старата си морска униформа.

— Джеймс!

— Хубаво кабинетче си имате — забеляза Гриър. — Здрасти, Дъч.

— На какво дължа това високопоставено внимание?

— Уил, готвим се да откраднем една от яхтите ти. Имаш ли нещо хубаво и удобно, което може да приюти двама адмирали?

— Изборът е богат. Искаш ли една деветметрова?

— Точно това ми трябва.

— Тогава ще се обадя където трябва и ще наредя да я подготвят.

„Молбата звучи смислено“ — помисли си директорът. И двамата адмирали бяха приятели на Каз, а моряците трябва да се сбогуват в морето. Той се обади по телефона и гостите му си тръгнаха.

 

 

— Изчерпа ли се вече? — попита Пиаджи.

Гласът на Тони вече звучеше самоуверено. „Козовете вече са от другата страна на улицата“ — помисли си той. Защо да не подсилят тенденцията?

— Не виждам и вие да имате някакви идеи. Боите се от слънцето ли, копелета такива? Сега ще ви стане по-светло — извика Кели. — Гледай.

Той остави слушалката, вдигна пушката си и се прицели в прозореца.

„Трак.“

„Прас.“

— Тъп кретен! — извика на свой ред Тони в слушалката, макар да знаеше, че не го чуват. — Видяхте ли? Знае, че не може да ни пипне. Знае, че времето работи за нас.

Две от стъклата бяха счупени и стрелбата спря. Телефонът отново иззвъня. Тони почака малко, преди да го вдигне.

— Пропусна, левак такъв!

— Няма къде да ходите, умнико! — извика Кели толкова силно, че дори и Тъкър и Шарън, които бяха на три метра от телефона, го чуха.

— Време е да тръгваш, господин Кели. Кой знае, може и да не успеем да те хванем. Ченгетата обаче сигурно няма да те изпуснат. Чувам, че и с тях имаш проблеми.

— Не забравяй, че все още сте в капана.

— Ти го казваш, приятел.

Пиаджи затвори телефона, за да покаже кой контролира положението.

 

 

— Как се чувствате, полковник? — попита Волошин.

— Пътуването бе интересно.

Ритър и Гришанов седяха на стъпалата на мемориала Линкълн досущ като двама туристи, уморени от жегата. Към тях се бе присъединил приятел, чиято охрана не го изпускаше от поглед.

— А виетнамският ви приятел?

— Какво? — попита изненадано Коля. — Какъв приятел?

Ритър се усмихна.

— Позволих си една малка волност. Трябваше да открием информатора ви.

— Помислих си, че може да е ваше дело — забеляза кисело генералът от КГБ.

Капанът бе повече от очевиден и все пак той бе паднал в него. Почти. Съдбата му се бе усмихнала, но Ритър сигурно не знаеше за това.

— Играта продължава, Сергей. Да не би да искаш да ми кажеш, че ще проливаш сълзи за един предател?

— За предател не, но за миролюбец — да. Умен си, Боб. Добре се справи.

„Всъщност не чак толкова добре — добави мислено Волошин. — Аз не съм паднал чак толкова дълбоко в капана, който бе приготвил, млади американски приятелю. Ти избърза. Успя да убиеш онзи Хикс, но не и Касий. Доста прибързано, млади ми приятелю. Сбърка, а дори не го знаеш.“

„Време е за работа.“

— Какво стана с хората ни?

— Преместени са при другите точно карето се договорихме. Рокосовски го потвърди. Приемате ли думата ми, господин Ритър?

— Да, ще я приема. Много добре. Довечера в осем и петнадесет „ПанАм“ има полет от „Дълес“ за Париж. Ще го докарам на летището и ако искате, можете да го видите там. Посрещнете го на „Орли“.

— Разбрано — отвърна Волошин и се отдалечи.

— Защо ме остави? — попита Гришанов, повече изненадан, отколкото разтревожен.

— Защото ми вярва, полковник. Точно както и аз на него. — Ритър се изправи. — Трябва да убием няколко часа.

— Да убием?

— Извинете, това е идиом. Разполагаме с няколко часа свободно време. Искате ли да се поразходим из Вашингтон? В „Смитсониън“ има един метеорит, който хората имат навика да докосват. И аз не знам защо.

 

 

Пет и половина. Слънцето вече блестеше в очите му и Кели често трябваше да бърше потта си. През счупения прозорец не се виждаше нищо освен сенки, и то само от време на време. Кели се зачуди дали не си почиват. Не трябваше да допуска това. Той вдигна телефона. Отново го накараха да чака.

— Кой се обажда? — попита Тони.

„Той е най-опасният — помисли си Джон. — Почти толкова, колкото си мислех.“

— Ресторантът ти разнася ли храна по домовете?

— Май огладняваме, а? — Пауза. — Може би искаш да сключим сделка?

— Излезте отвън и ще поговорим — отвърна Кели. Отсреща затвориха телефона.

„Време е“ — помисли си Кели и продължи да наблюдава сенките през прозореца. Той изпи останалата в манерката вода и изяде последния сникърс, без да престава да се оглежда наоколо. Отдавна бе решил какво да прави. В известен смисъл те бяха взели решението вместо него. Часовникът отново започна да тиктака и макар и достатъчно, времето му бе ограничено. В крайна сметка, ако го принудеха, можеше и да си отиде, но… Не, не можеше. Кели погледна часовника си. Щеше да бъде опасно и напредването на времето нямаше да промени нищо повече. Противниците му не бяха спали от двадесет и четири часа, а може би дори и повече. Джон ги бе изплашил и им бе дал време да свикнат със страха си. Сега си мислеха, че държат добри козове, точно както Кели се надяваше да стане.

Джон се отдръпна назад, без да прибира нещата си. Каквото и да се случеше, те вече нямаше да му трябват. Той се изправи, изтупа дрехите си и провери колта. Имаше един куршум в дулото и седем в пълнителя. Кели се протегна и разбра, че не може да се бави повече. Той слезе по стъпалата, отключи фолксвагена и седна вътре. Колата запали веднага въпреки внезапния му страх, че може да откаже. Джон остави двигателя да загрее и се загледа в движението по улицата пред себе си. Когато колата бе готова, той се вмъкна в натоварения трафик въпреки ругатните на някакъв шофьор.

 

 

— Виждаш ли нещо?

Шарън бе предположил, че ъглите пречат на Кели да вижда цялата сграда, в която се намираха. В крайна сметка той можеше да се опита да дойде, но двама от тях бяха достатъчни, за да наблюдават и двете страни на бялата сграда. Знаеха, че още е там. Току-що бяха говорили с него. Тони обяви, че Кели не е измислил операцията си достатъчно добре. Той наистина бил умен, но не чак толкова. Когато паднела нощта и се появели сенките, те щели да направят своя ход. Щели да успеят. Някакъв си мизерен куршум от 22-калиброва пушка не можел да пробие ламарината на кола. А ако успеели да го изненадат, може ли…

— От другата страна се виждат само движещи се коли.

— Не се приближавай толкова близо до прозореца.

— По дяволите — каза Хенри. — А какво ще стане с доставката?

— В нашето семейство има една поговорка: По-добре късно, отколкото никога. Схващаш ли?

Шарън бе най-нервен от тримата. Вероятно се дължеше на близостта на наркотиците. Противен прах. „Малко е късничко да мислиш за това.“ Имаше ли изход от тази каша?

Парите, които му дължаха, бяха на масата. Имаше и пистолет.

Да умре като престъпник? Той изгледа другите двама, застанали от двете страни на прозореца. Те бяха престъпниците. Той не бе сторил нищо лошо на този Кели. Е, поне не се сещаше за нищо такова. Хенри бе убил момичето, а Тони бе организирал убийството на другото. Шарън бе просто корумпирано ченге. Кели си отмъщаваше на лична основа. Това можеше да разбере. Бруталното убийство на Пам бе пълна глупост и той го бе казал на Хенри. В крайна сметка Шарън можеше да излезе от ситуацията като герой, нали? „Един информатор ме предупреди и отидох направо там. Последва луда стрелба.“ Можеше дори да помогне на Кели. И после никога нямаше да се забърква в такива каши. Щеше да сложи парите в банка, да приеме повишението и да поеме организацията на Хенри от това, което знаеше. След такава акция никога нямаше да посмеят да го арестуват. Трябваше само да вдигне телефона и да се разбере с Кели. Но имаше една малка подробност.

 

 

Кели зави наляво, продължи да кара една пресечка в западна посока, после отново наляво и на юг към улица „О’Донъл“. Ръцете му се потяха. Бяха трима и трябваше да е много, много бърз и точен. Но той бе такъв и искаше да довърши тази работа дори и тя също да го довърши. Той спря на една пресечка разстояние, излезе от колата, заключи я и измина останалата част от пътя до сградата пеша. Бизнесмените наоколо бяха приключили работния си ден. Кели бе забелязал три отворени магазина, които дори не бяха заподозрели какво става само на една пресечка от тях.

„Планът ти бе чудесен, нали?“

„Да, Джони, но сега предстои трудната му част.“

„Благодаря.“ Той се спря до ъгъла на сградата и се огледа във всички посоки. По-добре от другата страна… Кели отиде до ъгъла с телефонните и електрическите жици и отново използва перваза на зазидания прозорец. После се хвана за тухления парапет на покрива, като внимаваше да не закачи електрическите жици.

„Добре, сега просто трябва да прекосиш покрива, без да вдигаш никакъв шум.“

„По смолата и чакъла?“

Имаше една възможност, която Кели не бе взел предвид. Джон застана на тухления парапет. „Широк е поне четиридесет сантиметра“ — каза си той. Освен това така нямаше да вдигне никакъв шум. Кели се отправи към вратата на покрива, като се чудеше дали тримата му противници не се опитват да се обадят по телефона.

 

 

Шарън трябваше да направи хода си скоро. Той стоеше и гледаше другите двама. Преди да тръгне към тях, лейтенантът се протегна доста театрално. Бе свалил сакото си, вратовръзката му бе разхлабена, а колтът висеше на дясното му бедро. Просто трябваше да застреля копелетата и да поговори с този Кели по телефона. Защо не? Те бяха престъпници, нали? Защо трябваше да умира заради техните грешки?

— Какво правиш, Марк? — попита Хенри, който бе твърде съсредоточен върху гледката през прозореца, за да забележи опасността.

„Добре.“

— Уморих се да стоя на едно и също място.

Шарън извади кърпичката от десния си джоб и избърса потта от лицето си, докато преценяваше ъгъла и разстоянието. После отново погледна към телефона, в който бе единственото му спасение. Беше сигурен в това. Нямаше друг шанс да се измъкне от кашата.

Погледът му обаче не се хареса на Пиаджи.

— Защо отново не седнеш спокойно? Скоро ще имаме работа.

„Защо гледа телефона? Защо ни гледа нас?“

— Гледай си работата, Тони — отвърна предизвикателно Шарън и посегна към джоба, за да прибере кърпичката си.

Лейтенантът не знаеше, че очите му са го издали. Той едва бе докоснал пистолета си, когато Тони вдигна своя и стреля в гърдите му.

— Мислиш се за голям умник, а? — каза той на умиращия мъж.

После забеляза, че в квадратното слънчево петно от капандурата на покрива има сянка. Пиаджи все още я гледаше, когато тя изчезна и се смени от нещо голямо, което периферното му зрение едва улови. Хенри гледаше трупа на Шарън.

 

 

Изстрелът го обърка. Първата му мисъл бе, че е насочен срещу него, но Кели вече се бе решил и скочи в квадратната дупка. Приличаше на парашутен скок — „дръж краката си един до друг, свий коленете, изправи гърба и се претърколи, когато паднеш“.

Ударът бе доста здрав. Бетонният под бе покрит с теракотови плочки, но краката на Кели понесоха основната част от болката. Той веднага се претърколи и изпъна ръка. Най-близко бе Пиаджи. Кели вдигна пистолета си, прицели се в гърдите му и стреля два пъти. После отново се прицели и улучи Тони под брадичката.

„Смени мишените.“

Кели отново се претърколи, както бе виждал, че правят някои виетнамски войници. Ето го. В този момент времето спря. Хенри бе извадил пистолета си и се бе прицелил, когато очите им се срещнаха за цяла вечност. Двамата просто се гледаха — ловец и ловец, ловец и плячка. Кели се опомни пръв. Пръстът му натисна спусъка и куршумът се заби в гърдите на Тъкър. Колтът подскочи в ръката му. Мозъкът на Джон препускаше така трескаво, че успя да проследи как рамата на пистолета се дръпна назад, гилзата изскочи, после отново напред и следващият патрон вече бе в цевта. Кели натисна спусъка за втори път и куршумът отново се заби в гърдите на противника му. Тъкър се олюля. Или се бе подхлъзнал на пода, или двата куршума бяха нарушили равновесието му, но каквато и да бе причината, той падна на пода.

„Край на операцията“ — каза си Кели. След всички неуспехи през това черно лято той най-сетне бе довел нещо докрай. Джон се изправи, приближи се към Хенри Тъкър и изрита пистолета от ръката му. Искаше му се да каже нещо на все още живото лице, но не можа да намери думи. Може би сега Пам щеше да почива по-спокойно, но може би — не. Светът просто не бе такъв. Мъртвите си отиваха завинаги, без да се интересуват какво остава след тях. Вероятно. Кели не знаеше какво точно става след смъртта, макар че много пъти се бе питал. Ако мъртвите продължаваха да живеят на земята, то бе в съзнанието на хората, които ги помнят. Именно заради тази памет Кели бе убил Хенри Тъкър и останалите. Сигурно на Пам нямаше да й стане по-леко от това, но на него — със сигурност. Джон забеляза, че докато се е ровил в спомените и съвестта си, Тъкър бе напуснал този свят. Не можеше да изпитва угризения за смъртта на този човек, нито пък за смъртта на останалите. Кели спусна предпазителя на пистолета си и огледа стаята. На пода имаше трима мъртъвци и най-доброто, което можеше да се каже, бе, че той не е един от тях. Джон излезе и се запъти към колата си. Предстояха му една среща и отнемането на още един живот.

„Край на операцията.“

 

 

Яхтата си стоеше, където я бе оставил. Кели паркира колата и извади куфара си от нея. Той заключи фолксвагена и остави ключовете вътре, защото и от него вече нямаше да има нужда. За щастие по време на пътуването през града главата му бе абсолютно празна. Действаше като робот — маневрираше, спираше на червено, минаваше на зелено и пътуваше към морето или залива, или към някое от местата, където се чувстваше добре. Джон се приближи към „Спрингър“, сложи куфара си и се прехвърли на борда. Всичко изглеждаше наред. След десет минути щеше да бъде далеч от този град и всичко, свързано с него. Кели отвори вратата към каюткомпанията и замръзна. Първо обонянието му долови миризмата на тютюнев дим, а после слухът му чу гласа:

— Джон Кели, ако не се лъжа. Аз съм Емет Райън. Срещали сте се с колегата ми — Том Дъглас.

— Какво мога да направя за вас?

Кели остави куфара на палубата и се сети за колта на гърба си.

— Можете да ми кажете защо убихте толкова много хора — предложи Райън.

— Ако мислите, че съм го направил аз, значи знаете причината.

— Вярно. В момента издирвам Хенри Тъкър.

— Тук го няма, нали?

— В такъв случай може би вие ще ми помогнете?

— Не е зле да потърсите на пресечката на „О’Донъл“ и „Мърмен“. Той няма да избяга — каза Кели на детектива.

— Какво трябва да правя с вас?

— Трите момичета, които пристигнаха тази сутрин. В безо…

— В безопасност са. Ще се погрижим за тях. Вие и приятелите ви свършихте добра работа с Пам Маден и Дорис Браун. Не сте виновни за смъртта им. Е, може би малко. — Офицерът замълча. — Знаете, че трябва да ви арестувам, нали?

— За какво?

— За убийство, господин Кели.

— Не — поклати глава Джон. — Убийство е, когато умират невинни хора.

Райън присви очи. Виждаше само силуета на човека срещу себе си, защото слънцето зад гърба му му пречеше. Но лейтенантът добре чу думите му и една част от него искаше да се съгласи с тях.

— Законът твърди друго.

— Не съм ви молил да ми прощавате. Повече няма да ви безпокоя, освен това не възнамерявам да лежа в затвора.

— Не мога да ви пусна да си идете.

Кели видя, че Райън е извадил пистолета си. Какво ли означаваше това?

— Върнах ви полицай Монро здрав и читав, нали?

— За което ви благодаря — каза Райън.

— Аз не убивам хора просто така. Учили са ме да го правя, но само когато има причина. Аз имам достатъчно добра причина.

— Може би. И какво си мислихте, че постигнахте? — попита Райън. — Проблемът с наркотиците няма да изчезне ей така.

— Хенри Тъкър вече няма да убива момичета. Това е постижение, нали? Не съм очаквал, че ще направя нещо повече, но все пак успях да разруша тази мрежа за наркотици. — Кели замълча. Трябваше да каже още нещо на този човек. — В онази сграда има и едно ченге. Мисля, че е корумпирано. Тъкър и Пиаджи го застреляха. Може би цялата тази история ще го направи герой. Освен това има доста хероин. Това сигурно ще издигне отдела ви в очите на шефовете. — „Слава богу, че не се наложи да убивам ченге, пък било то и корумпирано.“ — Ще ви кажа и още нещо. Знам как Тъкър е вкарвал стоката си в страната.

Кели му разказа накратко.

— Не мога да ви пусна да си идете — повтори отново детективът, макар че част от него протестираше. Но Райън не можеше да го допусне, защото животът му се подчиняваше на определени принципи.

— Тогава ми дайте един час. Знам, че ще ме следите. Само час. Така ще е добре за всички.

Молбата изненада Райън. Тя противоречеше на всичко, за което се бореше, но нима чудовищата, убити от този човек, не противоречаха? „Дължим му нещо… Щях ли да разкрия тези случаи без негова помощ? Кой щеше да говори от името на мъртвите? И освен това какво може да направи той? Къде може да отиде?… Сигурно си полудял, Райън!“ Да, може би бе така…

— Имате един час. После ще ви препоръчам на добър адвокат. Кой знае, един добър адвокат може и да ви измъкне.

Райън се изправи и се насочи към другата врата, без да се обръща. Когато стигна до нея, спря само за секунда.

— Давам ви този час само защото сте се смилили, когато е можело да убиете, господин Кели. Той започва да тече сега.

Кели не изгледа заминаването му. Той включи дизелите. Един час трябваше да му стигне. Джон се втурна на палубата и изхвърли въжетата, без да ги откача от кнехтовете на кея. Когато се върна в каюткомпанията, видя, че дизелите са загрели. Кели завъртя яхтата и се насочи към изхода на пристанището. Когато излезе от пристана на яхтите, той увеличи скоростта до максимума за „Спрингър“ — двадесет и два възела. Джон видя, че каналът е свободен, включи автопилота и се спусна да довърши приготовленията. При Бодкин пойнт зави. Налагаше се, защото знаеше кого са пратили след него.

 

 

— Брегова охрана, Томас пойнт.

— Тук е градската полиция на Балтимор.

Телефонът бе вдигнал мичман втори ранг Томлисън. Той бе в последния курс на академията на бреговата охрана в Ню Лондон и бе дошъл тук за лятната практика. Чинът на Томлисън бе същият като на началника на станцията, но и двамата добре знаеха какво им е разрешено и какво — не. Той бе само двадесет и две годишен — толкова млад, че златистите му офицерски пагони още блестяха, — но вече бе време да се заеме с първата си сериозна задача. Пол Инглиш се бе осмелил да му я повери само защото с него щеше да бъде и Португалеца. Вторият по големина патрулен катер на станцията — „41Б“ — вече бе готов за отплаване. Младият мичман втори ранг спринтира навън, сякаш си мислеше, че могат да тръгнат без него, и развесели Инглиш. Пет секунди след като младежът бе навлякъл спасителната си жилетка, „41Б“ се отлепи от пристана и се насочи на север покрай фара на Томас пойнт.

 

 

„Не ми дава никакъв шанс“ — помисли си Кели, като видя приближаващия се отдясно катер. Е, той бе поискал един час и го бе получил. Кели посегна да включи радиото за един прощален разговор, но това нямаше да е по правилата. Жалко. Един от дизелите загряваше и това също бе жалко, но агонията му нямаше да продължи дълго.

Приличаше на състезание, усложнено от един френски контейнеровоз, идващ откъм открито море точно през мястото, откъдето Кели искаше да мине. Скоро „Спрингър“ щеше да бъде приклещена между кораба и катера.

 

 

— Ето че пристигнахме — каза Ритър и освободи бодигарда, който ги бе следвал като сянка цял следобед. Той бръкна в джоба си и извади един билет. — Първа класа. Пиенето е безплатно, полковник. — Едно предварително телефонно обаждане им бе помогнало да избягнат паспортната проверка.

— Благодаря за гостоприемството.

Ритър се усмихна.

— Да, американското правителство ви разходи около три четвърти от земното кълбо. Предполагам, че „Аерофлот“ ще се справи с останалата част. — Ритър замълча за момент и продължи със спокоен глас: — Държанието ви към нашите пленници е било толкова коректно, колкото са позволявали обстоятелствата. Благодаря ви.

— Искрено им пожелавам да се приберат у дома живи и здрави. Те не са лоши хора.

— Нито пък вие. — Ритър го заведе до изхода, където един автобус очакваше пътниците на новичък „Боинг-747“. — Елате отново на гости някой път. Ще ви покажа още от забележителностите на Вашингтон.

Ритър изгледа отдалечаващия се мъж и се обърна към Волошин:

— Той е добър човек, Сергей. Дали този инцидент ще навреди на кариерата му?

— С това, което носи в главата си, ли? Не мисля.

— Прекрасно — отвърна Ритър и се отдалечи.

 

 

Вече бяха съвсем близо. Яхтата имаше малко преимущество, тъй като избираше курса, докато катерът трябваше да се осланя на половината възел по-висока скорост и скъсяваше разстоянието болезнено бавно. В крайна сметка всичко щеше да се реши от майсторството на двамата капитани, а разликата в него също бе много малка. Ореза изгледа как яхтата подобно на сърф се плъзга край килватера[2] на контейнеровоза и използва образуваната от него вълна, за да спечели около половин възел по-голяма скорост. Португалеца не можеше да не се възхити на умението. Кели като на шега управляваше яхтата си против законите на вълните и вятъра. Но в ситуацията нямаше нищо забавно. Не и с екипажа му, който беше въоръжен. Не и с това, което трябваше да стори на един приятел.

— За бога — изръмжа Ореза и завъртя руля леко вляво. — Внимавайте с това проклето оръжие!

Момчетата му смъкнаха капаците на кобурите си и пуснаха пистолетите.

— Той е опасен — обади се един от хората зад Ореза.

— Не, не е. Не и за нас.

— Ами хората, които е…

— Може би са си го търсили!

Още малко газ, и Ореза отново зави наляво. Очите му опипваха повърхността на морето за проход между вълните. Патрулният катер извиваше ту вляво, ту вдясно, за да се възползва възможно най-добре от вълнението и да спечели няколко ценни метра в преследването си — също както правеше и яхтата. Надали някоя регата можеше да бъде толкова увлекателна и Ореза вътрешно се гневеше на Кели, че целта на състезанието е толкова неприятна.

— Може би трябва да…

— Господин Томлисън, мислите ли, че някой може да управлява катера по-добре от мен — отвърна Португалеца, без да обръща глава.

— Не, старшина Ореза — отвърна мичманът и Ореза изсумтя. — Може би няма да е зле да поискаме един флотски хеликоптер — предложи смирено Томлисън.

— За какво ни е, сър? Къде мислите, че може да отиде? В Куба ли? Имаме два пъти повече гориво от него, развиваме с половин възел по-голяма скорост, а той е само на триста метра пред нас. Помислете добре, сър. Така или иначе след двадесет минути сме при него, колкото и добър да е той. — „Уважавайте противника си“ — допълни тонът на Ореза.

— Но той е опасен — повтори мичман Томлисън.

— Аз отговарям за това. Ето…

Ореза зави наляво и премина през килватера на контейнеровоза, като използваше енергията на вълните. „Интересно… Делфините плуват по същия начин… Спечелих цял възел, а освен това корпусът ми е по-добър от неговия…“ В противоречие с всичко, което трябваше да изпитва, Мануел Ореза се усмихна. Току-що бе научил нещо ново за управлението на катера си, и то благодарение на приятел, когото се опитваше да арестува за убийство. „За няколко убийства на хора, които са си го заслужавали“ — напомни си той и се зачуди дали адвокатите ще успеят да измислят нещо.

Не, трябваше да се отнесе към него с уважение. Трябваше да му даде възможност да проведе регатата си и да протегне ръка към свободата, колкото и обречен да бе този опит. Ако не го стори, щеше да унижи човека и себе си. Дори и след като всичко друго умре, честта продължава да живее. Това бе последният закон на морето, а Ореза, както и приятелят му бяха моряци.

 

 

Беше дяволски близо. Португалеца бе адски добър моряк и по тази причина задачата му ставаше още по-трудна. Кели вече правеше всичко, на което бе способен. Преминаването през килватера на контейнеровоза бе най-майсторското изпълнение в цялата му кариера на моряк, но този проклет старшина бе повторил хода не по-зле от него. И двата му дизела вече работеха на пълни обороти и загряваха, а този скапан контейнеровоз се движеше по-бързо, отколкото трябва. „Защо Райън не изчака още десетина минути?“ — ядосваше се Кели. Бутонът, активиращ запалителната система, бе точно до него. Пет секунди след натискането му резервоарите щяха да се взривят, но това не вършеше работа, защото катерът на бреговата охрана бе само на някакви си двеста метра от него.

„А сега какво?“

 

 

— Спечелихме двадесет метра — установи Ореза със задоволство и тъга.

Старшината забеляза, че Кели дори не поглежда назад. Той знаеше. Трябваше да знае. „По дяволите, наистина си добър“ — опита се да му каже по телепатия старшина Ореза. Португалеца съжали за всички подигравки, които бе отправил към Кели, но приятелят му сигурно знаеше, че само се е шегувал. Освен това със състезанието си той оказваше чест на Ореза. Сигурно на яхтата си имаше оръжие и можеше да стреля по тях, но не го правеше и старшината знаеше защо. Това щеше да наруши правилата на подобно състезание. Кели даваше всичко от себе си и когато му дойдеше времето, достойно щеше да приеме загубата си. И двамата щяха да съжаляват, но нямаше да загубят уважението си един към друг.

— Скоро ще се стъмни — забеляза Томлисън.

Момчето просто не разбираше, но му бе простено, защото току-що постъпваше на служба. Може би някой ден щеше да се научи. Ореза силно се надяваше, че младият мичман щеше да се поучи от днешния урок.

— Няма да е толкова скоро, сър.

Ореза набързо огледа останалата част от хоризонта. Френският контейнеровоз закриваше може би една трета от гледката. Той имаше висока надстройка, а корпусът му блестеше от новата боя. Екипажът на кораба сигурно дори не подозираше какво става в морето до тях. Ореза забеляза, че контейнеровозът е нов. Носът му тип „булб“ правеше добри вълни, които яхтата пред него използваше, за да увеличи скоростта си.

Най-бързото и лесно решение бе да издърпа катера след себе си към десния борд на контейнеровоза, да пресече пътя му и тогава да взриви яхтата… но… имаше и друг, по-добър начин.

 

 

— Сега!

Ореза завъртя руля с около десет градуса вляво и само за миг спечели още петдесет метра. После върна руля в старото му положение, прескочи една двуметрова вълна и се приготви да повтори маневрата. Един от младите моряци толкова се възхити, че даде воля на емоциите си.

— Видяхте ли, господин Томлисън? Корпусът ни е по-добър от неговия за тези условия. В спокойни води може и да ни бис с няколко сантиметра, но тук — не. Тук господарите сме ние.

След две минути разстоянието между двата съда бе намалено наполовина.

— Сигурен ли сте, че искате това състезание да свърши, Ореза? — попита мичман Томлисън.

„Май съвсем не е глупав.“ Е, в крайна сметка младокът бе офицер, а те трябваше да са умни, нали?

— Всички състезания свършват, сър. Винаги има победител и победен — забеляза Ореза с надеждата, че приятелят му също ще го разбере.

Португалеца бръкна в джоба на ризата си и извади цигара, която запали с лявата си ръка. Пръстите на дясната му държаха руля и от време на време правеха леки корекции в курса. Мозъкът му реагираше на всяка гънка по повърхността на морето. Ореза бе казал на Томлисън, че ще настигнат яхтата след двадесет минути, но сега разбра, че е бил песимист. Щяха да свършат доста по-рано.

Португалеца отново огледа залива. Наоколо имаше доста яхти, но явно екипажът на никоя от тях не се досещаше за естеството на състезанието. Катерът не бе пуснал сирените и полицейските светлини. Ореза не обичаше да ги употребява, защото ги смяташе за професионална обида. Той мислеше, че когато един катер от бреговата охрана на Съединените щати спре до теб, не са нужни полицейски светлини. Освен това днешното състезание бе нещо лично, достояние само на професионалисти. Зрителите винаги опорочаваха нещата и отвличаха състезателите от целта им.

 

 

Кели вече се намираше между контейнеровоза и катера. Както и предполагаше, Португалеца бе налапал въдицата. Въпреки това Ореза си оставаше отличен моряк. Още само миля, и катерът щеше да се изравни с него и да сведе шансовете му до нула. Кели обаче вече имаше план. Изпъкналият нос на контейнеровоза леко се подаваше над водата. Един моряк го наблюдаваше от мостика и това припомни на Джон първия ден с Пам. Споменът накара стомаха му да се свие. Беше толкова отдавна. Дали бе постъпил правилно, или бе сгрешил? Кой можеше да прецени? Кели поклати глава. Щеше да остави преценката в Божиите ръце. Джон за пръв път обърна глава назад и прецени разстоянието, което бе ужасно малко.

 

 

Катерът на бреговата охрана бе вдигнал нос и продължаваше да пори вълните с около петнадесет градуса, наклонен назад. Той се клатушкаше вляво и вдясно, а големите му дизели скимтяха по привичния си котешки начин. Всичко това бе в ръцете на Ореза — машини и рул — и докато опитните му пръсти направляваха катера, очите му оглеждаха и преценяваха. Жертвата му правеше абсолютно същото, като изцеждаше и последните сили на дизелите си и използваше докрай умението и опита си. Но предимството бе на страната на Португалеца и нещата не можеха да се променят.

Тогава Ореза видя лицето на Кели, който се беше обърнал за пръв път.

„Време е, приятелю. Хайде, нека се разделим достойно. Кой знае, може да извадиш късмет и когато след време излезеш, отново ще бъдем приятели.“

— Хайде, намали скоростта и завий надясно — каза Ореза, без да съзнава, че говори на глас.

Всички момчета от екипажа му си мислеха същото и останаха доволни, че капитанът им вижда ситуацията като тях. Преследването бе продължило само половин час, но те щяха да го запомнят за цял живот.

Кели отново обърна глава. Ореза беше само на половин корабна дължина от него. Името, изписано на бака на яхтата, вече се виждаше ясно и нямаше смисъл да продължават да се напрягат до последния метър. Това щеше да развали удоволствието от състезанието. Щеше да покаже нездрав дух, който не бе присъщ на моряците. Подобна постъпка прилягаше на яхтсмени, а не на професионалисти.

Тогава Кели направи нещо неочаквано. Ореза го забеляза пръв и очите му прецениха разстоянието веднъж, два, три пъти, всеки път с незадоволителен отговор. Португалеца бързо посегна към радиото си.

— Не го прави! — извика старшината на „служебната“ честота.

— Какво? — попита бързо Томлисън.

„Не го прави!“ — изкрещя разсъдъкът на Португалеца, внезапно останал сам в един много малък свят. Той отгатна мислите на Кели и съзнанието му запротестира срещу тях. Нещата не трябваше да свършват така. Подобен край бе недостоен.

 

 

Кели обърна руля вдясно, за да улови вълната от носа на контейнеровоза. Когато моментът настъпи, той зави. Радиото избръмча. Кели чу гласа на Португалеца и се усмихна. Той бе добър човек. Без хора като него животът щеше да бъде самотен.

Внезапният остър завой наклони „Спрингър“ вдясно. За това помогна и малката вълна, образувана от носа на контейнеровоза. Кели продължи да държи руля с дясната му ръка, а ляната се пресегна за кислородната бутилка и закачените за нея тежести. „За бога — помисли си Джон, докато «Спрингър» се накланяше опасно към десния си борд. — Не проверих дълбочината. Ами ако не е достатъчно дълбоко… о, Боже… о, Пам…“

 

Яхтата рязко изви вдясно. Ореза наблюдаваше само от стотина метра, но бе толкова безпомощен, сякаш се намираше на хиляда километра. Съзнанието му изпревари действителността: силно наклонена надясно, яхтата се изкачи върху вълната, образувана от носа на кораба, пресече пътя му, преобърна се и белият й корпус изчезна под носа на големия търговски кораб…

Това не беше достойна смърт за един моряк.

„41Б“ изключи машините си и силно се заклати от вълните, образувани от близкия кораб. Контейнеровозът също веднага спря, но това му отне цели две минути. Ореза и хората му вече плаваха из останките на яхтата. Мощните фенери на катера светнаха, за да разпръснат падащия мрак.

— Брегова охрана четири-едно, брегова охрана четири-едно, говори една военноморска яхта. Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Няколко допълнителни чифта очи няма да ни навредят. Кой е на борда?

— Двама адмирали. Аз съм от военновъздушните сили, ако това може да ви помогне.

— Помощта ви е добре дошла, сър.

 

 

Все още бе жив. Фактът изненада Кели не по-малко, отколкото щеше да изненада Ореза. Водата бе достатъчно дълбока и Джон и кислородната бутилка достигнаха дъното след около двадесет и пет метра. Той се пребори с вълнението, предизвикано от големия кораб на повърхността, и сложи бутилката на гърба си. Кели заплува, за да избегне контейнеровоза и останките от онова, което само допреди секунди представляваше скъпа яхта. Трябваше да изминат още две-три минути, за да може Джон напълно да приеме факта, че е преживял този процес с ордалии. Той се чудеше колко ли луд трябва да е бил, за да рискува живота си по този начин, но за пръв път бе усетил нужда да го повери в ръцете на нещо по-силно от него. Джон се бе подготвил за всякакви последици, но тази сила го бе пожалила. На изток от него вече се виждаше корпусът на катера на бреговата охрана… на запад плаваше някаква яхта. Кели откачи четири от тежестите, вързани за бутилката, и заплува към нея по гръб.

Главата му се показа на повърхността точно зад яхтата и достатъчно близо, за да прочете името й. Кели отново се гмурна. След минута вече бе до западния борд на деветметровата яхта.

— Хей?

— Ти ли си, за бога? — попита Максуел.

— Така мисля. — „Е, не съвсем.“ Кели протегна ръка.

Доайенът на военноморската авиация изтегли ожуленото тяло при себе си и го вкара в каютата.

— Четири-едно, тук е военноморската яхта западно от вас… Положението съвсем не е розово, приятелю.

— Страхувам се, че имате право. Ако искате, можете да тръгвате. Ние ще поостанем — каза Ореза.

Много мило от тяхна страна, че бяха кръстосвали залива с него в продължение на три часа. И то двама адмирали. Дори умееха да карат яхтата си доста прилично. При други обстоятелства Португалеца сигурно би се пошегувал, но не и сега. Ореза и катерът му щяха да продължат търсенето цяла нощ, за да намерят само отломки.

 

 

Вестниците вдигнаха голям шум, но историите в тях бяха доста преиначени. Лейтенант Марк Шарън — в административен отпуск — в извънработно време се бе натъкнал на лаборатория за наркотици. В завързалата се престрелка убил двама големи наркотрафиканти и изгубил живота си. Случайното бягство на трите момичета бе помогнало за идентифицирането на един от наркотрафикантите като жесток и опасен убиец. Последното обясняваше героичния ореол на Шарън. С това приключила серия случаи — факт, от който полицията не можеше да бъде недоволна. На шеста страница бе публикуван невзрачен материал за някакъв морски инцидент.

Три дни по-късно един служител от централния военен архив в Сейнт Луис се обади на лейтенант Райън, за да му съобщи, че досието на Кели се е завърнало. Райън така и не разбра откъде, но въпреки това благодари за информацията. Той бе приключил случая заедно с всички останали и дори не си бе направил труда да изиска от ФБР отпечатъците на Кели. Така усилията на Боб Ритър да ги замени с отпечатъците на човек, който никога вече нямаше да посети Америка, се оказаха напразни.

Единственото, което силно безпокоеше Ритър, бе телефонното обаждане. Но дори и престъпниците имаха право на последно желание и Боб не искаше да се кара с Кларк за това. Пет месеца по-късно Сандра О’Тул напусна работата си в „Хопкинс“ и постъпи в една университетска болница във Вирджиния с помощта на блестящата препоръка на професор Самуел Роузън.

Бележки

[1] Ордалия — доказателствено средство в средновековния църковен съдебен процес, при което обвиняемият е подлаган на мъчителни изпитания с минимален шанс да оживее. — Б.пр

[2] Дирята, която плаващият кораб оставя след себе си. — Б.пр.