Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Without Remorse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2018)

Издание:

Атика, София, 1995

Печат: Образование и наука

Формат 32/84/108. 22 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Допълнителна корекция от Еми

2.
Срещи

Кели се събуди по навик половин час преди изгрев. Писъците на чайките огласяха въздуха, а на изток се виждаха първите зари на утрото. Нежната ръка върху гърдите му отначало го изненада, но после спомените и чувствата обясниха всичко. Той се отлепи от Пам и я покри с одеялото, за да я предпази от сутрешния хлад. Беше време за работа по яхтата.

Кели пусна кафемашината, обу банските си и се качи на палубата. За радост не бе забравил да включи нощните сигнални светлини. След бурята небето бе чисто, а въздухът свеж. Кели отиде на носа и установи, че една от котвите се е преместила. Той мислено се укори, макар че случилото се не бе чак толкова опасно. Морето бе спокойно, водата — гладка като огледало, а вятърът нежно подухваше. Първите оранжеви слънчеви лъчи вече осветяваха гористия източен бряг. С две думи, Кели отдавна не помнеше да е виждал толкова красиво утро. И тогава си каза, че промяната няма нищо общо с времето.

— По дяволите — прошепна той към все още неразпукалата се зора. Кели се чувстваше леко схванат и направи няколко упражнения, за да се разкърши. Едва тогава разбра колко добре се чувства без обичайната умора. И откога не се бе чувствал така? „Нима съм спал девет часа?“ — учуди се той. Толкова много? Нищо чудно, че му бе така добре. Следващата му сутрешна работа бе да измете локвите от бурята по палубата.

Ниският, приглушен тътен на дизеловите двигатели го накара да извърне глава. Кели погледна на запад, но леката мъгла, носена от утринния бриз, не му позволи да различи нищо. Той отиде до руля, взе морския си бинокъл 7×50 и погледна точно навреме, за да види светлините. Те го заслепиха и изгаснаха почти толкова бързо, колкото бяха включени. Над водата се разнесе режещият звук на високоговорителя:

— Извинявай, Кели. Не знаехме, че си ти.

Две минути по-късно добре познатият силует на петнадесетметровия патрулен катер на бреговата охрана спря до „Спрингър“. Кели спусна подвижния трап между тях.

— Да не би да се опитвате да ме очистите? — попита приятелски той.

— Съжалявам.

Старшина Мануел Ореза-Португалеца чевръсто се прехвърли на борда на яхтата.

— Ще се обиждаме ли? — махна той към трапа.

— Освен това показвате и лоши моряшки обноски — продължи Кели, докато се приближаваше към госта си.

— Вече говорих с младока — увери го Ореза и протегна ръка. — Добро утро, Кели.

В дланта на старшината имаше пластмасова чашка с кафе. Кели я пое със смях.

— Извинението ви е прието, сър.

Ореза се славеше с хубавото си кафе.

— Нощта беше дълга и всички сме изморени, а екипажът все още е млад — обясни Ореза. Със своите двадесет и осем години старшината бе най-възрастният на целия катер.

— Неприятности ли? — попита Кели.

Старшината кимна и погледна към водата.

— Нещо подобно. Един глупак се качил на лодка и изчезнал по време на малката буря снощи. Преобърнахме залива да го търсим.

— Вятърът беше четиридесет възела и подухваше доста здраво. Португалецо — забеляза Кели. — Освен това дойде почти изневиделица.

— Да, всъщност вече спасихме шест лодки. Остана само тази. Да си попадал на нещо необичайно?

— Не. Излязох от Балтимор към… ааа, шестнадесет нула нула. Пътят дотук ми отне два часа и половина. Пуснах котвите веднага щом излезе вятърът. Видимостта бе доста лоша и не забелязах нищо особено, преди да слезем долу.

— „Ние“ — отбеляза множественото число Ореза и се протегна.

Той пристъпи към руля, вдигна прогизналата фланелка и я подхвърли на Кели. Лицето му остана безизразно, но в очите на старшината проблеснаха любопитни пламъчета. Надяваше се, че приятелят му си е намерил някоя. Животът не бе постъпил много честно с него.

Кели му върна кафеената чашка със същото безизразно лице.

— Зад нас се движеше някакъв контейнеровоз — продължи той. — Италиански флаг и вероятно наполовина празен трюм. Караше с около петнадесет възела. Излизал ли е някой друг от пристанището?

— Точно това ме безпокои — кимна с професионално раздразнение Ореза. — Скапаните търговски кораби се движат с пълна пара и не гледат пред себе си.

— Пази се от пътя ми, защото може да се понамокриш, нали? Пък и загубеното време току-виж ядосало профсъюзите. Нищо чудно твоят човек да е бил прегазен — кимна мрачно Кели.

Нямаше да е първият случай дори и в такива спокойни води като залива Чесапийк.

— Нищо чудно — съгласи се Ореза, докато оглеждаше хоризонта.

Той се намръщи, защото не вярваше на предположението и бе твърде уморен, за да го скрие.

— Както и да е, ако видиш някой левак с лодка и оранжева спасителна жилетка, можеш да ми се обадиш.

— Дадено.

Ореза отново погледна напред и се обърна.

— Пуснал си две котви заради снощния ветрец? Пък и не си ги разположил достатъчно далеч. Мислех те за по-опитен.

— Бивш боцман — напомни му Кели. — Откога книжните червеи се заяждат с истинските моряци? — пошегува се той.

Кели знаеше, че Португалеца се справя по-добре от него с малките съдове. Макар че разликата в нивото не бе чак толкова голяма.

Ореза се усмихна и тръгна към катера си. Когато скочи обратно на борда, той се обърна и посочи тениската в ръката на Кели.

— И да не забравиш да си облечеш блузката, моряче. Ще ти стои чудесно.

Старшината изчезна със смях в кабината си, преди Кели да успее да му отвърне. Вътре явно имаше и някакъв цивилен, което бе доста странно. След миг двигателите на катера заработиха и той продължи на северозапад.

— Добро утро — обади се Пам. — Какво беше това?

Кели се обърна. Тя носеше малко повече дрехи, отколкото когато я бе загърнал с одеялото. Джон обаче реши, че Пам вече може да го изненада само ако постъпи предсказуемо. Косата й представляваше безразборна стърчаща плетеница, а отнесеният й поглед можеше да принадлежи само на човек, будувал цяла нощ.

— Бреговата охрана. Търсят някаква изчезнала лодка. Как спа?

— Прекрасно.

Тя се приближи. Очите й имаха замечтано изражение, което бе определено странно толкова рано сутринта, но не можеше да бъде по-привлекателно за един напълно разбуден моряк.

— Добро утро.

Целувка. Прегръдка. Пам протегна ръце нагоре и изпълни нещо като пирует. Кели хвана тънкото й кръстче и я вдигна.

— Какво искаш за закуска? — попита той.

— Не закусвам — отвърна Пам и протегна ръце към него.

— О? — усмихна се Кели. — Добре.

Само след половин час Пам вече бе на друго мнение. Кели изпържи яйца с бекон, които тя погълна с такъв вълчи апетит, че той започна да пържи други въпреки протестите й. Джон я огледа по-добре и забеляза, че Пам не е просто слаба, а направо недохранена — ребрата й се четяха. Това му даде основание за нов въпрос, който не зададе. Но каквато и да бе причината, той лесно можеше да оправи последствията. След като Пам погълна четири яйца, осем парчета бекон и пет препечени филийки — двойната дажба на Кели, — денят можеше да започне нормално. Той й показа как да се оправя с уредите в камбуза и отиде да изтегли котвите.

Подновиха пътешествието си малко преди осем часа. Съботата обещаваше да е топла и слънчева. Кели сложи тъмни очила, отпусна се в стола и само от време на време отпиваше от чашата си, за да не се разсейва. Той се придържаше към края на плавателния канал, за да избегне стотиците лодки, които сигурно щяха да излязат на риболов.

— Какви са тези неща? — попита Пам и посочи малките поплавъци, осеяли водата в залива.

— Плувки на мрежите за раци. Всъщност самите мрежи приличат повече на клетки. Раците влизат вътре и не могат се измъкнат. Рибарите оставят плувките над водата, за да не забравят къде са заложили мрежите.

Кели й подаде бинокъла и посочи към една гемия на три мили източно от тях.

— Значи така хващат клетите създания?

Кели се разсмя.

— Пам, нали не мислиш, че прасето, дало бекона за закуската ти, се е самоубило?

Тя се усмихна дяволито.

— Не, разбира се.

— Не се вживявай толкова. Ракът е просто голям морски паяк, макар че месото му наистина е хубаво.

Кели зави наляво, за да избегне една червена шамандура.

— И все пак ми се струва жестоко.

— Животът често е такъв — отвърна Кели и веднага съжали за думите си.

Отговорът на Пам също дойде спонтанно:

— Да, знам.

Джон нарочно не се обърна да я погледне. Подтекстът на думите й му напомни, че и тя сигурно продължава да се бори с призраци. Но този миг на взаимно сконфузване бързо премина. Пам се отпусна в обятията му и нещата отново изглеждаха наред. Инстинктите на Джон за последен път го предупредиха, че все пак има нещо странно. В крайна сметка обаче тук нямаше призраци, нали?

— По-добре слез долу.

— Защо?

— Слънцето ще бъде силно. В аптечката на носа има плажно масло.

— Нос?

— В банята!

— Защо на корабите всичко е различно?

Кели се засмя.

— За да могат моряците да са господари на положението. Слушай сега! Вземи маслото и се намажи обилно, защото иначе още преди обяд ще заприличаш на препечена филийка.

Пам направи гримаса.

— Искам да си взема един душ. Става ли?

— Чудесно — отвърна Кели, без да я поглежда. — Няма смисъл да плашим рибата.

— Ах ти! — стисна ръката му Пам и слезе долу.

 

 

— Изчезна. Просто изчезна — изръмжа Ореза, който стоеше приведен над картата в станцията на бреговата охрана Томас пойнт.

— Трябва да се подсигурим и от въздуха. Добре е да повикаме хеликоптер или нещо подобно — забеляза цивилният.

— Снощи нямаше да ни помогне.

— Но къде може да е отишъл?

— Проклет да съм, ако знам. Може би бурята все пак го е накиснала — отвърна Ореза, без да вдига поглед от картата.

— Казваш, че е тръгнал в северна посока. Обиколихме всички тези пристанища, а Макс се зае със западния бряг. Сигурен ли си, че описанието на лодката е точно?

— Дали съм сигурен? По дяволите, само дето не съм я купил тази лодка!

Двадесет и осемте часа кофеиново безсъние бяха направили цивилния раздразнителен. За това, разбира се, допринесе и морската болест, която доста учуди моряците от бреговата охрана.

— Може би наистина е потънал — завърши мрачно той, без да си вярва.

— Това решава ли проблема ти?

Шеговитите думи на старшина Ореза му спечелиха само предупредителен поглед от командира на станцията Пол Инглиш.

— Ако ме питаш, според мен нищо не може да разреши проблема, но работата ми е да опитам.

— Сър, нощта беше тежка за всички ни. Екипажът ми е изцеден и ако нямате наистина основателна причина да стоите буден, ви предлагам да дремнете малко.

Цивилният се усмихна леко, за да притъпи ефекта на предишните си думи.

— Старшина Ореза, с вашия ум заслужавате да бъдете офицер.

— Явно умът ми не е чак толкова блестящ, щом като изпуснахме нашия приятел снощи.

— А онзи, когото видяхме?

— Кели? Той е бивш старшина от флота. Стабилен мъж.

— Струва ми се млад за старшина — обади се Инглиш и погледна размазаната снимка пред себе си. Той бе отскоро в станцията.

— Званието му е присвоено заедно с флотски кръст — обясни Ореза.

Цивилният вдигна поглед.

— Значи според теб…

— Няма никакъв шанс да го е скрил.

Цивилният поклати глава. После се поколеба за миг и се отправи към спалното помещение. Преди изгрев щяха отново да тръгнат и имаше нужда от сън.

— Как беше? — попита Инглиш след излизането му от стаята.

— Човекът работи здраво, капитане. — Като командир на станцията това звание се полагаше на Инглиш. Още повече че офицерът не се месеше в работата на Ореза. — И със сигурност не е от сънливите.

— Ще бъде при нас още известно време и искам от теб да го поемеш.

Ореза почука по картата с молива си.

— Продължавам да твърдя, че най-доброто място за наблюдение е тук. Още повече че можем да се доверим на човека.

— Но цивилният казва „не“.

— Цивилният не е моряк, господин Инглиш. Нямам нищо против да ми заповядват какво да правя, но не и как да го правя.

Ореза огради мястото на картата.

 

 

— Това не ми харесва.

— И няма нужда — отвърна по-високият.

Той разгъна джобния си нож и разряза картона, под който се показа найлонов плик с бял прах.

— Само няколко часа работа, и изкарваме триста хиляди. Да не би да ви звучи зле? Или пък аз не мога да схвана нещо както трябва?

— И това е само началото — допълни третият.

— Какво ще правим с лодката? — попита човекът със скрупулите.

Високият вдигна поглед от заниманието си.

— Избавихте ли се от платното?

— Да.

— Ами тогава можем да си я вземем… но ще е по-разумно да я потопим. Да, точно така ще направим.

— А Анджело?

И тримата погледнаха към тялото. Човекът все още бе в несвяст и кръвта му изтичаше.

— Предполагам, че ще трябва да потопим и него — каза безстрастно високият. — Мястото е добро.

— След две седмици от него няма да е останало нищо. Наоколо има доста гадини — махна към мокрия от прилива пясък третият.

— Виждаш ли колко е лесно? Няма лодка, няма Анджело, няма риск — има само триста хиляди долапчета. Какво повече искаш. Еди?

— И все пак приятелите му въобще няма да се зарадват.

Отговорът прозвуча повече като аргумент в спор, отколкото като морални скрупули.

— Какви приятели? — попита Тони, без да вдига глава. — Той се издъни, нали? Колко приятели имат издънките?

Еди отстъпи пред логиката на положението и се приближи към безжизненото тяло на Анджело. От многобройните рани все още течеше кръв, а гърдите бавно се надигаха, докато дробовете се опитваха да поемат въздух. Време беше да се сложи край на това. Еди знаеше, че само се опитва да спре неизбежното. Той измъкна от джоба си малък автоматичен пистолет калибър .22[1], доближи се до тила на Анджело и натисна спусъка. Тялото потръпна конвулсивно и се отпусна. Еди остави пистолета и извлече трупа отвън, като остави Хенри и Тони да довършат важната работа. Бяха взели със себе си парче рибарска мрежа. Еди уви трупа в него и го потопи във водата зад малката им моторница. Като всеки предпазлив човек той се огледа наоколо, но тук нямаше голяма опасност от натрапници. Еди подкара моторницата и на неколкостотин метра по-далеч намери подходящо място. Той спря и завърза шест бетонни павета за мрежата. Бяха достатъчни, за да потопят Анджело на три метра под водата. Тя изглеждаше доста бистра и Еди се разтревожи, но пълчищата от раци по дъното бързо разсеяха опасенията му. Анджело щеше да изчезне за по-малко от две седмици. Начинът, по който се отърваха от трупа, си беше чиста революция в бизнеса. Трябваше да го запомни. Виж, платноходката щеше да им създаде повече грижи. За нея бе нужно по-дълбоко място, но Еди разполагаше с цял ден, за да го открие.

 

 

Кели промени курса надясно, за да избегне спортните моторници. Островът вече се виждаше на пет мили пред тях. Всъщност нямаше чак какво толкова да му се гледа. Той представляваше само малка издатина на хоризонта. На него нямаше дори дървета, но Кели си го обичаше, защото бе негов и там никой не можеше да го безпокои. Може би единственият недостатък се криеше в лошия телевизионен сигнал.

Остров Батарея има дълга и неясна история. Сегашното си име — по-скоро иронично, отколкото подходящо — островът получава в началото на XIX век. По това време на някакъв инициативен офицер му хрумва идеята да разположи на острова малка артилерийска батарея, която да отбранява тесния канал на залива Чесапийк от британците. Както е добре известно, тогава англичаните напредват към Вашингтон, за да накажат новата нация, имала безумието да предизвика най-силния флот в света. Един британски ескадрен командир забелязва няколко безобидни облачета дим над острова, любопитството му надделява и той дава няколко залпа с оръдията на долната си палуба. Доброволците, обслужващи батареята на острова, нямат нужда от повторна покана. Те скачат в лодките си и се втурват към сушата. Малко след това моряците от кралския флот акостират на острова и обезвреждат оръдията. След тази кратка диверсия те продължават мързеливото си пътуване нагоре по река Патаксънт. Оттам английската армия напредва към Вашингтон и принуждава Доли Медисън[2] да се изнесе от Белия дом. След пътешествието до Вашингтон англичаните се насочват към Балтимор, където обаче събитията вземат малко по-друг обрат.

Когато федералното правителство установява властта си над остров Батарея, той вече представлява просто смущаващо свидетелство за една напълно безсмислена война.

Изоставен на произвола на съдбата, островът буренясва и остава така почти сто години.

1917 година носи първата истинска война извън границите на Америка и флотът се изправя пред необходимостта да се справи с подводните лодки. Нужен е полигон и остров Батарея изглежда идеалното място за целта. Той се намира само на няколко часа път от Норфолк и през есента на 1917 година там забумтяват дванадесет и четиринадесетинчовите оръдия. Те успяват да потопят почти една трета от острова под водата и да разгневят мигриращите птици, за които мястото е чудесно убежище от ловците. Единственото ново нещо са стотината търговски кораба от Първата световна война, които са потопени южно от острова. Те скоро обрастват с водорасли и заприличват на островчета.

Новата война и новото оръжие връщат заспалото късче земя към живота. Близката военновъздушна база има нужда от полигон, на който пилотите да изпробват оръжието си. Близостта на Батарея на потопените през Първата световна война кораби е щастливо съвпадение и бомбардировките не закъсняват. За целта са построени три масивни бетонни бункера, от които офицерите да могат да наблюдават действията на бомбардировачите TBF и SB2C. Тази идилия обаче не продължава дълго, защото заблудена бомба разрушава един от бункерите. За щастие няма човешки жертви. В името на реда останките от бункера са разчистени и островът е превърнат в спасителна база. Зачислен му е катер, който да спасява жертвите на евентуална въздушна катастрофа. За целта е направен кей, построена е магазия, а двата бункера са преоборудвани. В крайна сметка островът подпомага местната икономика, докато изобретяването на хеликоптера прави катера излишен. И така Батарея отново губи значението си. Той влиза в списъка на нежеланата от никого федерална собственост, докато Кели не бе успял да го наеме.

Пам се излегна на хавлията и продължи да се припича, покрита с дебел слой плажно масло. Тя нямаше бански и носеше само сутиена и бикините си. Гледката отвличаше вниманието на Кели, макар че тази му реакция не се поддаваше на никакво логично обяснение. Във всеки случай работата му в момента бе да управлява яхтата. „Гледката може да почака“ — казваше си той през минута, защото погледът му постоянно бягаше към Пам, сякаш за да се увери, че тя е все още там.

Кели завъртя руля надясно, за да премине на безопасно разстояние от една рибарска яхта. После отново погледна Пам. Тя бе смъкнала презрамките на сутиена си, за да не остават бели ивици. Кели одобри решението й.

Сирената на рибарската яхта стресна и двамата. Кели завъртя глава и се огледа наоколо, а после погледът му спря на яхтата, намираща се на около двеста метра вляво от неговата. Засега трябваше да се съобразява само с нея, пък и шумът нямаше откъде другаде да дойде. На мостика се виждаше мъж, който им махаше. Кели зави наляво и се приближи. Маневрираше внимателно. Който и да бе човекът от другата яхта, той определено бе лош моряк и когато Джон спря, ръката му остана на дроселите.

— Какво има? — попита по мегафона той.

— Изгубихме винта! — извика в отговор мургавият мъж. — Какво да правим?

„Гребете“ — едва не се изтърва Кели, но това щеше да прозвучи грубо. Той приближи яхтата си още по-близо, за да огледа положението. Другата яхта бе със средна големина, предназначена за риболов и явно все още нова. Човекът на мостика бе висок към метър и седемдесет, петдесетинагодишен и гол до кръста, ако не се брояха черните косми по гърдите му. Виждаше се и някаква жена, която също не изглеждаше весела.

— Никакви перки ли нямате? — попита Кели, когато се приближи още по-близо.

— Мисля, че се ударихме в някакъв пясъчен нанос — обясни мъжът. — Намира се на около половин миля в онази посока посочи мъжът към място, което Кели внимателно избягваше.

— Да, там наистина има плитчина. Мога да ви взема на буксир. Имате ли здраво въже?

— Разбира се — отвърна веднага другият и се запъти към носа на яхтата си. Жената продължаваше да изглежда доста притеснена.

Кели за момент отдалечи яхтата си, без да изпуска от поглед другия „капитан“. Разбира се, според Джон такъв човек не можеше да се нарече „капитан“. Той не се ориентираше по карта, не знаеше как да привлече вниманието на другите съдове, не умееше дори да повика бреговата охрана. Всичко, което бе успял да стори, беше да си купи яхта клас „Хатерас“. Но макар и добър, изборът вероятно бе натрапен от някой ловък търговец. Кели обаче остана изненадан. Човекът ловко му подаде въжето и махна към „Спрингър“ да се приближи.

Кели доближи кърмата си и отиде да поеме въжето, което завърза за големия кнехт на щрунца. Пам се бе изправила и гледаше. Джон се върна на мостика и отпусна леко дросела.

— Включи радиото си — каза той на собственика на хатераса. — Остави руля си в средно положение, докато не ти кажа да го въртиш. Разбра ли?

— Ясно.

— Да се надяваме, че е така — прошепна Кели и заотпуска дроселите, докато въжето не се опъна.

— Какво е станало? — попита Пам.

— Понякога хората забравят, че под водата има дъно. Ако го удариш, могат да се случат какви ли не работи. — Той замълча. — Не искаш ли да облечеш нещо?

Пам се изкикоти и слезе долу. Преди да завие на юг, Кели внимателно увеличи скоростта на около пет възела. Не му се случваше да тегли на буксир за пръв път и измърмори, че вече ще започне да събира такса.

Кели бавно приближи „Спрингър“ до кея, като внимаваше за яхтата след него. Той слезе от мостика, пусна подвижния трап и скочи на брега, за да завърже въжетата. После се отправи към хатераса. Собственикът му вече бе готов и хвърли въжетата на Кели, докато спускаше своя трап. Джон издърпа яхтата на метър-два, което бе чудесен шанс да демонстрира мускулите си пред Пам. Операцията му отне само пет минути. После стори същото и със „Спрингър“.

— Това ваше ли е?

— Да — отвърна Кели. — Добре дошли на моята плитчина.

— Сам Роузън — представи се мъжът и протегна ръка.

Той вече бе облякъл ризата си. Макар и да имаше здраво ръкостискане, пръстите му бяха нежни и меки.

— Джон Кели.

— Това е жена ми Сара.

Кели се засмя.

— Вие сигурно сте навигаторът.

Сара бе ниска пълна жена, чиито кафяви очи се колебаеха между учудване и раздразнение.

— Трябва да ви благодарим за помощта — забеляза тя с нюйоркски акцент.

— Просто следвах законите на морето, госпожо. Какво се случи?

— Картата показва, че на мястото, където се ударихме, дълбочината е метър и осемдесет, а ние газим само метър и двадесет. Освен това отливът премина преди пет часа! — тросна се жената.

Сара не се ядосваше на Кели, но съпругът й вече бе чул какво мисли по въпроса, а по-близък обект от Джон просто нямаше.

— Наносите на плитчината бяха натрупани от бурите миналата зима, но въпреки това моята карта показва по-малко от вашата. А и дъното там е меко.

Точно тогава се появи Пам, облечена в нещо почти прилично. При вида й Кели се сети, че не знае дори фамилията й.

— Здрасти, аз съм Пам.

— Искате ли малко да се поразходим? Имаме на разположение цял ден, за да се справим с проблема.

Всички одобриха предложението на Джон и той ги поведе към къщата си.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Сам Роузън.

„Това“ бе един от бункерите, построени през 1934 година. Той имаше площ от двеста квадратни метра, а покривът му бе дебел цял метър. Изградено изцяло от железобетон, цялото съоръжение бе точно толкова солидно, колкото изглеждаше. До първия бункер се виждаше още един, по-малък.

— Островът е бил военноморска база — обясни Кели, — но сега го държа под наем.

— Хубав кей са ви направили — забеляза Роузън.

— Не е лош — съгласи се Кели. — Мога ли да ви попитам с какво се занимавате?

— Хирург съм — отвърна Роузън.

— А, така ли? — Това обясняваше ръцете.

— Професор по хирургия — поправи го Сара. — Но не може да управлява и гребна лодка.

— Скапаната карта е била грешна — изръмжа професорът, докато влизаха вътре. — Не чу ли?

— Станалото — станало. Сега ще хапнем, ще пием по една бира и ще обмислим всичко на спокойствие.

Кели остана изненадан от собствените си думи. Точно тогава слухът му долови остро изщракване, което идваше някъде от юг. Странно колко далеч се разнасяше звукът над водата.

— Какво беше това? — попита Сам Роузън, който също имаше остър слух.

— Сигурно някое хлапе се упражнява с пистолета си върху водните плъхове — каза Кели. — Като не броим изстрелите, наоколо е доста тихо. Но през есента ловците на патици правят истинска канонада.

— Да, виждам прикритията. Вие ловувате ли?

— Вече не — отвърна Кели.

Роузън го погледна разбиращо и Джон още веднъж промени мнението си за него.

— Откога?

— Отдавна. Как познахте?

— Веднага щом напуснах болницата, отидох в Иво[3] и Окинава. Служих в корабен лазарет.

— Хмм, по времето на камикадзе.

Роузън кимна.

— Да, доста се позабавлявахме. А вие какво сте правили?

— Обикновено лежах по корем — усмихна се Кели.

— Сигурно сте участвали в подводен екип по подривна работа. Приличате ми на водолаз — каза Роузън. — Лекувах двама-трима такива.

— Да, горе-долу същото, но още по-тъпо.

Кели набра комбинацията на ключалката и отвори тежката стоманена врата.

Вътрешността на бункера изненада гостите му. При нанасянето си Кели бе заварил помещението разделено на три части с масивни бетонни стени. Сега обаче то приличаше на къща. По боядисаните стени се виждаха окачени пана. Подът също бе покрит. Мебелите и килимите издаваха вкуса на Патриша, но сегашното състояние на лек безпорядък показваше, че тук живее самотен мъж. Всъщност всичко бе подредено, но си личеше, че не е от женска ръка. Семейство Роузън не пропуснаха да забележат, че именно мъжът ги въведе в помещението и се отправи към старомодния хладилник, докато Пам просто се въртеше и оглеждаше обстановката с леко разширени очи.

— Много е хубаво — каза Сара. — Обзалагам се обаче, че през зимата е влажно.

— Не е чак толкова зле — посочи радиаторите по стените Кели. — Има парно. Бункерът е построен съгласно държавните изисквания. Всичко функционира, макар и да е доста скъпо.

— И как сте успели да се нанесете тук? — попита Сам.

— Един приятел ми помогна да го наема. Бункерът е просто ненужна държавна собственост.

— Сигурно ви е добър приятел — обади се Сара, докато одобрително оглеждаше вградения хладилник.

— Точно така.

 

 

Кабинетът на вицеадмирал Уинслоу Холанд Максуел се намираше в източното крило на Пентагона. Той бе във външната част и през прозореца се откриваше чудесна гледка към Вашингтон. „И към демонстрантите“ — помисли си ядно адмиралът. На един от плакатите пишеше: „Детеубийци!“ Виждаше се дори и северновиетнамското знаме. Тази съботна утрин скандиранията се приглушаваха от дебелите стъкла на прозорците. Адмиралът долавяше ритъма, но не и думите. Бившият пилот така и не успя да реши кое го вбесява повече.

— Това въобще не ти влияе добре. Холандец.

— На мен ли го казваш? — изръмжа Максуел.

— Свободата на демонстрациите е едно от нещата, които защитаваме — забеляза контраадмирал Казимир Подулски, но не успя да придаде на думите си убедителността, която искаше. Просто му се бе насъбрало много. Синът му загина над Хайфон в изтребителя си А-4. Вестниците разгласиха случая главно заради бащата на загиналия пилот. През следващата седмица единадесет човека се бяха обадили на изтерзаната от скръб жена на адмирала. Някои от гласовете просто се смееха в слушалката, а други питаха дали ще бъдат поканени на погребението.

— Виж колко много хубави, миролюбиви младежи.

— Значи и ти си в чудесно настроение, Каз.

— Това е за сейфа ти. Холандец.

Подулски му подаде една дебела папка. Краищата й бяха обвити в бяло-червено райе, а на предната корица се четеше кодовият надпис ЗЕЛЕН ЧИМШИР.

— Значи ще ни позволят? — попита изненадано Максуел.

— Стоях до три и половина през нощта, но отговорът е положителен. Трябва обаче да бъдем само няколко. Имаме разрешение да започнем проучване относно възможността за изпълнение.

Адмирал Подулски потъна в мекото кожено кресло и запали цигара. След смъртта на сина си бе отслабнал, но погледът му пламтеше както винаги.

— Значи ще ни позволят да изготвим плановете?

Максуел и Подулски бяха работили месеци наред, без въобще да знаят дали ще им бъде разрешено да предприемат някакви стъпки.

— Нима някой ще заподозре, че ние стоим зад всичко това? — усмихна се иронично роденият в Полша адмирал. — Искат да държим всичко в пълна секретност.

— А Джим Гриър? — попита Холандеца.

— Той е най-добрият разузнавач, когото познавам. Освен ако не си скрил някого под масата, разбира се.

— Чух, че едва миналата седмица е започнал работа в ЦРУ — предупреди го Максуел.

— Добре. Трябва ни добър шпионин, а последния път, когато го видях, Гриър все още носеше синя униформа.

— Да знаеш, че ще си спечелим предостатъчно врагове.

Подулски посочи прозореца, от който идваше шумът. Той все пак не се бе променил много от 1944 и времето, когато служеше на американския кораб „Есекс“.

— Само на неколкостотин метра има толкова много врагове. Какво значение има, че ще станат с няколко повече?

 

 

— Откога имате яхтата? — попита Кели и отпи от втората бутилка.

Обядът не бе нищо особено — студено месо и хляб, полети с бира.

— Купихме я миналия октомври, но сме я карали само два месеца — призна лекарят. — Държа обаче да знаете, че изкарах курса за яхтсмени и бях най-добрият в групата си.

„Сигурно е от онзи тип хора, които финишират винаги първи, независимо къде стартират“ — помисли си Кели.

— Доста добре подавате въжетата — забеляза той, за да повдигне самочувствието на събеседника си.

— Хирурзите са сръчни и с възлите.

— И вие ли сте лекар, госпожо? — обърна се Кели към Сара.

— Фармаколог. Освен това преподавам в „Хопкинс“.

— Откога живеете тук със съпругата си? — попита Сам и в стаята се възцари неловко мълчание.

— Ами ние се срещнахме съвсем скоро — каза им направо Пам.

Кели се почувства доста объркано. Двамата лекари приеха новината като нещо естествено, но Джон се опасяваше да не го вземат за прелъстител на млади момичета. Той започна да размишлява как трябва да се държи, докато не забеляза, че на гостите му въобще не им пука за това.

— Хайде да разгледаме винта — изправи се Кели. — Елате.

Роузън го последва навън. Слънцето вече ставаше горещо и трябваше да свършат работата колкото се може по-бързо. Кели използваше по-малкия бункер за работилница. Той избра два гаечни ключа и изтика подвижния компресор навън.

След две минути вече бяха до яхтата на лекаря. Кели остави компресора и закопча един колан с тежести около кръста си.

— Аз мога ли да помогна с нещо? — попита Роузън.

Кели поклати глава и съблече ризата си.

— Няма нужда. Ако компресорът откаже, ще разбера почти веднага. Освен това ще се гмурна само на около метър и половина.

— Аз никога не съм правил подобно нещо.

Опитните очи на лекаря забелязаха трите белега по тялото на Кели, които един наистина добър хирург можеше и да не остави. Но, от друга страна полевите лекари невинаги имаха време за козметични операции.

— Аз пък съм. И тук и там — каза Кели, докато слизаше по стълбичката.

— Вярвам ти — продума на себе си Роузън.

След четири минути по часовника на Сам Кели отново се появи на стълбичката.

— Намерих повредата — каза той и пусна останките от двата винта на пясъка.

— За бога! В какво сме се ударили?

Кели седна на земята, за да свали тежестите от кръста си. Полагаше всички усилия да не се разсмее.

— Във водата, док. Просто във водата.

— Какво?

— Прегледахте ли яхтата, преди да я купите?

— Разбира се. От застрахователната компания ни задължиха да го направим. Намерих най-добрия техник и платих сто долара.

— Така ли? И каква повреда ти каза, че има? — изправи се Кели и изключи компресора.

— Ами всъщност никаква. Каза, че нещо не било наред с мивките. Повиках водопроводчик, но той не откри нищо. Предполагам, че техникът се е почувствал задължен да ми каже нещо за стоте долара, които взема, нали?

— Мивки?

— Така ми каза по телефона. Имам и писмен доклад някъде, но го чух достатъчно добре и по телефона.

— Цинк — засмя се Кели, — а не мивки[4].

— Какво? — попита раздразнено недоумяващият Роузън.

— Винтовете ти са повредени от електролиза. От галванична реакция. Тя е предизвикана от факта, че в солената вода има повече от един вид метал, и те са корозирали. Работата на плитчината е била само да изкриви размекнатия метал. Винтовете вече не са ставали за работа. Нима в курса за яхтсмени не ви го казаха?

— Ами казаха пи, но…

— Но току-що научихте нещо ново, доктор Роузън. — Кели вдигна останките от винта. Металът бе крехък като гипс. — Това някога е било бронз.

— По дяволите!

Хирургът пое парчето и отчупи един пласт, сякаш разлепваше вафла.

— Техникът е искал да каже, че цинковите аноди трябва да се подменят. Работата им е да поглъщат галваничната енергия. Сменят се на всеки две години и по този начин се предпазват перките и рулят. Не мога да ти обясня процеса научно, но със сигурност мога да ти опиша последиците. Рулят ти също има нужда от подмяна, но той може да почака. Това, което не може да чака, са двата винта.

Роузън погледна към водата и изруга:

— Идиот такъв!

Кели се засмя съчувствено.

— Док, ако това е най-голямата ти грешка тази година, значи си истински щастливец.

— И какво да правя сега?

— Ще се обадя и ще поръчам нови винтове. Познавам едно момче в Соломонс, което ще ги прати веднага, така че ще бъдат тук още утре. Няма страшно. Освен това искам да прегледам и картите ти.

Както можеше и да се очаква, картите не бяха актуализирани от цели пет години.

— Трябва да ги сменяш всяка година, док.

— По дяволите! — изруга отново Роузън.

— Искаш ли съвет? — усмихна се Кели. — Не се впрягай толкова. Това са най-добрите уроци. Вярно е, че малко боли, но нищо повече. Научаваш ги и не ги забравяш никога повече.

Лекарят най-после се отпусна и си позволи усмивка.

— Предполагам, че си прав, но Сара няма да спре да ми го натяква.

— Хвърли вината върху картите — предложи Кели.

— Ще ме подкрепиш ли?

— Мъжете трябва да си помагат в подобни моменти — ухили се Джон.

— Мисля, че ще ми допаднете, господин Кели.

 

 

— И къде, на майната си, е отишла? — попита Били.

— Откъде, по дяволите, да знам — отвърна не по-малко ядосано Рик. Освен гняв в него се надигаше и страх от Хенри, който със сигурност нямаше да е развеселен от новината.

И двамата се обърнаха към жената в стаята.

— Ти си й приятелка — каза Били.

Дорис вече цялата трепереше. Искаше й се да избяга от стаята, но това нямаше да помогне. Докато Били правеше трите стъпки към нея, ръцете й се тресяха. Тя потръпна, но не се опита да избегне шамара, който я повали на пода.

— Кучка! Веднага ми кажи какво знаеш.

— Не знам нищо — изкрещя Дорис и опипа сгорещената си буза, върху която бе попаднал ударът. Тя погледна Рик за някакво съчувствие, но лицето му бе каменно.

— Знаеш! И по-добре веднага ми кажи какво — извика Били и се пресегна да смъкне шортите й. — Докарай останалите тук — обърна се той към Рик и свали колана от кръста си.

Дорис се изправи, без да чака заповедта. Тя бе гола от кръста надолу и тихо плачеше. Тялото й се свиваше от стоновете в очакване на болката. Дорис стоеше неподвижна, защото знаеше, че няма къде да избяга. Нямаше къде да иде. Другите момичета влязоха бавно, без да я поглеждат. Тя знаеше, че Пам мисли да бяга, но нищо повече от това. Докато коланът свистеше във въздуха, единствената й утеха бе, че не може да издаде приятелката си. Пам беше избягала.

Бележки

[1] В САЩ калибърът на оръжията обикновено се дава в инчове, като нулата се изпуска, а вместо нея се поставя точка. .22 отговаря на 0,22 инча, което е равно на 5,5 мм. — Б.пр.

[2] Джеймс Медисън (1751–1836) — четвъртият президент на САЩ. — Б.пр.

[3] Иводжима — остров, където американците нанасят поражение на японците през Втората световна война. — Б.пр.

[4] На английски думите „мивка“ (sink) и цинк (zink) се различават само по една буква. — Б.пр.