Том Кланси
Безпощадно (3)

1.
Enfant perdu^[1]

 

Май

Така и не разбра защо спря. Кели отби скаута си на банкета, без да мисли. Тя не бе протегнала ръка за автостоп. Просто стоеше до пътя и гледаше препускащите край нея коли, които вдигаха облаци дим и прах. Единият й крак бе леко присвит в коляното — типична поза на стопаджия. Носеше стари дрехи, а през рамото й се виждаше преметнат сак. Светлокестенявата коса, дълга до раменете, се развяваше от профучаващите по магистралата коли. Лицето й не изразяваше нищо, но Кели го разбра едва когато кракът му бе натиснал спирачката, а скаутът вече спираше до банкета. Той се зачуди дали да не продължи пътя си, но си каза, че вече е взел решение, макар да не знаеше какво точно. Очите на момичето проследиха спиращата кола и когато Кели погледна в огледалото си, видя, че тя повдигна рамене и се приближи към скаута без особен ентусиазъм. Стъклото на предната седалка до шофьора вече бе свалено и след няколко секунди момичето погледна през него.

— Къде отиваш? — попита тя.

Кели се изненада. Мислеше си, че първият въпрос — „Да ви закарам ли донякъде?“ — трябва да бъде зададен от него. Той се поколеба секунда-две, докато я оглеждаше. Момичето вероятно бе на двадесет и една години, макар и да изглеждаше по-възрастно. Лицето й не бе мръсно, но не можеше да мине и за чисто. Причината сигурно бяха прахът и вятърът по магистралата. Носеше мъжка памучна риза, която спешно се нуждаеше от гладене, а косата й бе вързана. Но най-странни бяха очите. Красиви, сиво-зелени на цвят, те гледаха покрай него в… какво? Кели и преди бе виждал такова изражение, но само в очите на изморени мъже. Самият той до неотдавна гледаше по същия начин, без да знае какво вижда. Въобще не му хрумна, че и сега погледът му не изразява нещо по-различно.

— На яхтата си — отвърна най-накрая Кели, като не знаеше какво друго да каже.

Очите й веднага се промениха.

— Имаш яхта? — попита тя.

Очите й светнаха като детски и усмивката им озари и останалата част от лицето. Кели имаше чувството, че току-що е отговорил на важен въпрос. Между двата предни зъба на момичето имаше симпатична пролука.

— Петнадесетметрова. С дизелов двигател. — Той махна към багажника на скаута, който бе пълен с продукти. — Искаш ли да дойдеш? — попита, отново без да мисли, Кели.

— Разбира се!

Момичето без колебание отвори вратата и хвърли сака си на пода.

Връщането обратно на магистралата бе опасно. Скаутът НЕ беше мощна кола и определено не бе предназначен за магистрала, така че Кели се съсредоточи над управлението. Тъй като не можеше да кара бързо, той бе принуден да се движи в най-дясното платно и да внимава за идиотите, които постоянно изскачаха от страничните пътища, втурнали се към океана или към където и другаде да отиваха хората по време на уикенда си.

„Искаш ли да дойдеш?“ — бе попитал той и тя му бе отвърнала: „Разбира се“ — констатира разумът му. „Какво толкова, по дяволите?“ Кели се намръщи, защото не знаеше отговора на въпроса си, но през последните шест месеца толкова въпроси бяха останали без отговор, че просто нямаше значение. Той нареди на разума си да млъква и продължи да се занимава с движението по магистралата. Разумът на Кели обаче не се отказа да бръмчи в някакво отдалечено кътче на съзнанието му. В крайна сметка човешкият разум рядко се подчинява на собствените си заповеди.

„Денят на загиналите“^[2] — помисли си той. Колите около него бяха претъпкани с хора, бързащи от работа за дома или с други успели вече да вземат семействата си. Децата лепяха личицата си по задните стъкла. Едно-две дори махнаха на Кели, но той се направи, че не ги забелязва. Животът без душа е труден, особено пък ако човек още си спомня за нея.

Кели прокара ръка по небръснатата си брадичка. Дланта му беше мръсна. Нищо чудно, че в магазина го изгледаха толкова странно. „Занемаряваш се, Кели.“

„И на кого, по дяволите, му пука?“

Той се обърна да погледне спътницата си и се сети, че все още не знае името й. Забележително. Тя гледаше право напред, а лицето й не изразяваше нищо. В профил изглеждаше доста симпатична. Бе слаба — по-точно кльощава, — а цветът на косата й — нещо средно между русо и кестеняво. Носеше изтъркани джинси, скъсани на няколко места. Вероятно ги бе купила от магазин, в който слагаха надценка за това, че ти продават протъркани дрехи. Но Кели не го бе грижа. Просто още едно нещо, което не го интересуваше.

„Господи, как си успял да пропаднеш толкова?“ — попита разсъдъкът му. Той знаеше отговора, но дори и в него не можеше да се открие цялата истина. Различни части от организма, наречен Джон Терънс Кели, знаеха различни части от пълното обяснение, но те някак си все не можеха да се обединят в едно цяло. И така някога силният, умен, решителен мъж бе напълно объркан и… отчаян? Колко весело.

Кели си спомни какъв беше. Спомни си всичко онова, през което бе преминал, и се учуди как е могъл да го стори. Но най-ужасното бе, че не можеше да открие грешката си. Разбира се, знаеше какво се е случило, но то бе станало извън него и сега Кели стоеше жив, неразбиращ, объркан и без никаква цел пред себе си. Живееше на автопилот. Знаеше го, но не знаеше накъде го води съдбата.

Което и да бе момичето до него, то не се опитваше да завърже разговор и това напълно устройваше Кели. Въпреки това той усещаше, че има нещо, което трябва да знае. Осъзнаването го изненада. Подсказаха го инстинктите му, а той винаги им вярваше. Студените тръпки полазиха врата и ръцете му. Кели огледа движението около себе си, но не видя никаква друга опасност освен мощните коли с безмозъчни шофьори. Очите му внимателно прецениха всичко и не откриха нищо. Въпреки това усещането за опасност не си отиде и Кели се улови, че докато безпричинно често поглежда в огледалото, лявата му ръка опипва скрития под седалката автоматичен колт. Когато се усети, пръстите му вече галеха оръжието.

„И за какво, по дяволите, го правиш?“ Кели дръпна ръката си и недоволно поклати глава. Но все пак продължи да поглежда в огледалото, като се залъгваше, че следи движението.

Кеят гъмжеше от хора. Причина, разбира се бяха трите почивни дни. Колите се щураха напред-назад по-бързо от разумното за разбитата настилка на малкия паркинг. Всеки шофьор се стремеше да избегне петъчното задръстване, виновник за което бе и самият той. Тук обаче скаутът вече навлезе в свои води. Добрата видимост даваше на Кели предимство при маневрирането. Той спря до „Спрингър“ на същото място, от което бе потеглил преди шест часа. Когато вдигна прозорците на колата и я заключи, почувства облекчение. Приключенията му по магистралата бяха свършили и сигурността на водата, по която не оставаха следи, го зовеше.

„Спрингър“ беше петнадесетметрова дизелова моторна яхта, правена по поръчка, но доста близка по параметри до „Пийсмейкър кохо“. Не беше от най-красивите, но разполагаше с две прилично големи каюти, а салонът помежду им лесно можеше да се превърне в трета. Дизелите й бяха големи, но не твърде мощни, защото Кели предпочиташе голям и удобен мотор пред малък и претоварен. Яхтата разполагаше с първокласен морски радар, всякаква свързочна апаратура, разрешена за използване, и навигационни уреди, каквито обикновено притежаваха само големите кораби. Фибростъклото на корпуса блестеше от чистота, а по хромираните части нямаше и следа от ръжда, въпреки че Кели нарочно не ги лъскаше с пастата, използвана от болшинството яхтсмени. „Спрингър“ бе работна яхта или поне трябваше да бъде такава.

Кели и спътницата му слязоха от колата. Той отвори багажника и започна да пренася пакетите с продукти на борда. Младата дама имаше благоразумието да не му се пречка.

— Хей, Кели! — подвикна един глас от мостика.

— Да, Ед, какво има?

— Измервателният ти уред е зле. Четките на генератора бяха малко поизносени и ги смених. Но мисля, че е измервателният уред. Смених и него.

Ед Мърдок, главният механик на кея, заслиза надолу и тогава забеляза момичето. От изненада той се спъна в последното стъпало и едва не се просна по очи на кея. Погледът му пробягна преценяващо по жената и явно хареса гледката.

— Нещо друго? — попита многозначително Кели.

— Напълних резервоара. Машината е топла — отвърна Мърдок и отново се обърна към клиента си: — Всичко е вписано в сметката ти.

— Добре, Ед, благодаря.

— Чип ми каза да ти предам, че още някой се заинтересувал от яхтата. В случай че решиш да я продадеш…

— Няма да стане, Ед — отряза го Кели.

— Прекрасна е — каза Мърдок, вдигна инструментите си и тръгна, доволен, че с един куршум е успял да улучи два заека.

Кели схвана думите му едва след няколко секунди. Той изръмжа леко учудено и остави последните пакети с покупки в салона.

— Аз какво да правя? — обади се момичето.

Тя просто стоеше на едно място и на Кели му се стори, че леко потръпва, но се стреми да не й личи.

— Седни ей там — отвърна той. — След няколко минути съм готов.

— Добре.

Момичето се усмихна ослепително, сякаш знаеше какво е едно от нещата, липсващи на Кели.

Той се запъти към каютата си на кърмата. Добре, че поне поддържаше яхтата чиста. Предната каюта също бе подредена и след миг Кели се гледаше в огледалото и питаше:

— Така, а сега какво, на майната си, ще правиш?

Отговор в момента нямаше, но здравият разум подсказваше да изкара яхтата си от пристана. Две минути по-късно Кели влезе в салона. След като се убеди, че пакетите с храна са стабилно закрепени, той се качи на палубата.

— Аз, ъъъ, забравих да те питам нещо… — започна Кели.

— Пам — отвърна тя и протегна ръка. — А ти?

— Кели — каза Джон, обзет още веднъж от онова безтегловно състояние.

— Къде отиваме, господин Кели?

— Само Кели — поправи я той, като се стремеше да не звучи фамилиарно.

Пам кимна и отново се усмихна.

— Накъде, Кели?

— Имам един малък остров на около тридесет…

— Имаш остров? — попита тя с разширени от учудване очи.

— Точно така.

Всъщност Кели го държеше само под наем, но вече така бе свикнал с мисълта, че тя не му правеше впечатление.

— Да вървим! — заяви ентусиазирано Пам и хвърли поглед към брега.

Кели шумно се разсмя.

— Добре, да тръгваме!

Той натисна бутона и запали първо двигателя на десния, а след това и на левия борд. И двете големи детройтски дизелови машини веднага заработиха. Кели провери уредите. Всичко изглеждаше в ред.

Той намали дроселите, за да изкара яхтата от кея, и провери вятъра и прилива. Засега и двете бяха в незначително количество. Кели отвори дросела на десния борд съвсем малко и завъртя руля, за да осигури на „Спрингър“ по-голяма маневреност в тесния канал. После се насочи право напред. Следващата му работа бе леко да увеличи и левия дросел. Сега яхтата се движеше със скорост пет възела. Покрай нея се изреждаха както моторни, така и ветроходни съдове. Пам гледаше яхтите, обърната с гръб по посока на движението. В продължение на две дълги секунди очите й не се отделиха от паркинга на кея. После извърна глава и тялото й се отпусна.

— Разбираш ли нещо от яхти? — попита я Кели.

— Почти нищо — отвърна тя и акцентът й за пръв път пролича.

— Откъде си?

— От Тексас. А ти?

— От Индианаполис, но доста отдавна не съм бил там.

— Какво е това? — попита Пам и посегна към татуировката.

— Спомен от едно от местата, където съм ходил — отвърна Кели. — Там не беше много хубаво.

— А, там ли? — Тя разбра.

— Точно там — кимна Кели.

Вече бяха излезли от пристана за яхти и той отново увеличи дроселите.

— И какво си правил там?

— Нищо, за което мога да говоря пред дами — отвърна Кели и се огледа наоколо.

— И какво те кара да мислиш, че съм дама?

Думите й го свариха неподготвен, но той като че ли започна да свиква с това. Пък и усещаше, че има нужда да разговаря с жена, независимо от темата на разговора. Джон за пръв път отвърна на усмивката й с усмивка.

— Няма да е много хубаво от моя страна, ако предположа, че не си.

— Чудех се кога ли ще се усмихнеш. — „Имаш хубава усмивка“ — казваше интонацията й.

„Как ти звучи половин година без усмивка?“ — едва не се изтърва Кели. Вместо това обаче той се засмя, главно на себе си. Това бе още едно от нещата, от които имаше нужда.

— Съжалявам. Сигурно не съм бил много приятна компания.

Кели отново я погледна и намери в очите й разбиране. Беше просто един спокоен поглед, много човечен и женски, който го разтърси. Той почти усети онази тръпка и не обърна внимание на кътчето от съзнанието си, което казваше, че вече месеци наред има нужда от това. Кели не искаше да чува подобни думи. Особено пък от себе си. Самотата бе достатъчно тежка и без постоянно да си напомня за нея. Ръката на Пам отново се протегна уж да докосне татуировката, но жестът й имаше друго значение. Допирът й бе удивително топъл дори и под лъчите на горещото следобедно слънце. Особено ярко изпъкваше пък на фона на парчето лед, в което се бе превърнал животът му.

Но Кели все пак трябваше да управлява яхтата. На около километър пред тях се виждаше един контейнеровоз. „Спрингър“ вече се движеше с максимална скорост от осемнадесет възела. Досега пътуването бе гладко, но в един момент яхтата попадна в дирята на търговския кораб. „Спрингър“ започна да се люлее, като се надигаше и спускаше с около метър. Кели зави наляво, за да избегне вълнението. Контейнеровозът пред тях нарастваше като скала на хоризонта.

— Къде мога да се преоблека?

— Каютата ми е отзад, така че ако искаш, можеш да се нанесеш в предната.

— Сериозно? — изсмя се тя. — И защо да го правя?

— Ами… — Отново го бе сварила неподготвен.

Пам нарами сака си и слезе надолу, като внимателно се държеше за перилата. Нямаше много дрехи по себе си. Когато след няколко минути се появи отново, носеше още по-малко. Бе обула къси шорти и навлякла тениска. Босите й крака шляпаха по палубата и явно се чувстваше по-добре. Кели забеляза, че момичето има крака на танцьорка — слаби и много женствени. Тениската очевидно й бе голяма. Може би скоро бе отслабнала или пък нарочно си бе купила по-голям номер. Но каквато и да бе причината, дълбокото деколте щедро показваше гърдите й. Кели се улови, че се заглежда към тях, и мислено се смъмри, задето притеснява момичето. Но видът на Пам просто предизвикваше погледа му. Тя се хвана за рамото на Кели и седна срещу него. Сега вече тениската не бе преграда за очите на Джон.

— Харесват ли ти? — попита тя.

Кели напълно блокира. От устата му излязоха няколко нечленоразделни звука и преди да реши какво да отговори, Пам вече се смееше. Но не му се присмиваше. Тя махна към екипажа на контейнеровоза и моряците й отговориха. Корабът бе италиански и половин дузина надвесили се над перилата мъже заизпращаха въздушни целувки към Пам. Тя им отвърна със същото.

Кели усети, че ревнува.

Той зави надясно, като пресече пътя на търговския кораб и наду свирката си. Постъпваше точно по правилата, макар че малките съдове рядко ги спазваха. В това време дежурният офицер вече бе насочил бинокъла си към Кели — всъщност към Пам. Той се обърна и каза нещо. След секунда огромната „свирка“ на контейнеровоза нададе басов рев, от който Пам почти подскочи.

Кели се разсмя и момичето последва примера му. После ръцете й обгърнаха бицепса на Джон. Пръстите на Пам заопипваха татуировката му.

— Не прилича на…

Кели кимна.

— Знам. Повечето хора очакват да прилича на боядисана или нещо подобно.

— Защо…

— … си я направих ли? Всички в частта ми се татуираха. Дори и офицерите. Просто всички го правеха. Доста тъпо, нали?

— Според мен е много симпатична.

— А според мен ти си симпатична.

— Говориш хубави неща.

Пам леко се премести и потърка гърди в ръката му.

„Спрингър“ вече се движеше с постоянна скорост от осемнадесет възела, а Кели направляваше яхтата към изхода на балтиморското пристанище. Италианският контейнеровоз бе единственият търговски кораб наоколо, а морето бе спокойно, с около тридесетсантиметрови вълни. По целия път към залива Чесапийк Джон се придържаше към главния плавателен канал.

— Жаден ли си? — попита тя, когато яхтата зави на юг.

— Да. В кухничката има хладилник. Тя е…

— Видях я. Какво искаш?

— Донеси по една чаша от каквото и да е.

— Добре — отвърна весело Пам.

Докато тя се изправяше, топлината се разля по цялото тяло на Кели и го напусна при рамото.

— Какво е това? — попита тя, щом се върна.

Кели се обърна и трепна. Притиснатото до ръката му момиче толкова го бе успокоило, че бе забравил за времето. „Това“ беше приближаваща се буря. Големите кълбовидни облаци закриваха небето на около десетина мили по хоризонта.

— Май ще се поизмокрим малко — отвърна Кели и пое едната бира.

— Когато бях малка, тези облаци носеха торнадо.

— Но не и тук — отвърна Джон и огледа яхтата, за да се увери, че по палубата няма нищо незастопорено. Долу също всичко бе на мястото си както винаги. Джон включи флотския си приемник. Веднага хвана метеорологичната прогноза, която завърши с обичайното предупреждение.

— Яхтата ти малък съд ли е? — попита Пам.

— Технически погледнато — да, но няма защо да се безпокоиш. Аз си знам работата. Едно време бях главен боцман.

— Какво е това?

— Моряк. Искам да кажа, във флота. Освен това яхтата е сравнително голяма. Просто малко ще се поразлюлеем. Нищо повече. Ако те е страх, можеш да си сложиш спасителна жилетка. Тя е точно под седалката.

— Ти страхуваш ли се? — попита Пам.

Кели се усмихна и поклати глава.

— Добре тогава.

Тя зае предишното си положение. Гърдите й отново се опряха на ръката му, а главата й се отпусна върху рамото на Кели. В очите на Пам се появи замечтано изражение. Тя сякаш просто очакваше какво ще се случи по-нататък.

Кели не се притесняваше — във всеки случай не и от бурята, — но не беше и нехаен. Когато подминаха Бодкин пойнт, той насочи яхтата на изток през плавателния канал. Не се обърна на юг, докато не бе убеден, че се намира в твърде плитки води, за да бъде блъснат от нещо голямо. На всеки няколко минути Джон се извръщаше, за да види какво става с бурята, която вече напредваше към тях с около двадесет възела. Слънцето се бе скрило зад облаците. Бързото движение на бурята означаваше, че ще е силна и „Спрингър“ вече не може да избяга. Кели допи бирата си и реши да не си взема втора. Видимостта щеше бързо да намалее. Той извади една карта в найлоново облекло и я сложи вдясно до таблото с уреди. После отбеляза върху нея положението на яхтата и се увери, че курсът й няма да я изведе в плитчините. „Спрингър“ газеше метър и половина във водата и за Кели всяка дълбочина, по-малка от три метра, бе „плитчина“. Доволен от видяното, той остави компаса и отново се отпусна. Опитът му го предпазваше както от опасностите, така и от усложненията.

— Май ни настига — забеляза Пам с тон, в който се промъкваха нотки на безпокойство.

— Ако искаш, можеш да слезеш долу — каза Кели. — Скоро ще завали и ще задуха. Пък и ще излезе вълнение.

— Но няма да стане опасно, нали?

— Не, освен ако не направя нещо наистина тъпо. Ще се постарая да не го правя — обеща той.

— Мога ли да остана тук и да видя какво представлява бурята? — попита Пам, която явно не искаше да пуска ръката му, макар Кели да не разбираше защо.

— Ще бъде доста мокро — предупреди я той.

— Няма значение — усмихна се Пам и още по-плътно се притисна до ръката му.

Кели намали скоростта. Нямаше смисъл да бърза. С по-малката скорост вече можеше да държи руля и с една ръка. Кели прегърна момичето и главата й отново легна на рамото му. Въпреки приближаващата буря изведнъж всичко си дойде на мястото. Или поне така казваха чувствата му. Разумът обаче твърдеше друго и двете гледни точки определено не съвпадаха. Разумът му напомняше, че Джон не знае абсолютно нищо за момичето до себе си. Чувствата контрираха, че въобще не трябва да му пука. Той имаше нужда от нея. Но Кели обикновено не се поддаваше на чувствата си и противоречието го накара да се загледа към хоризонта.

— Нещо не е в ред ли? — попита Пам.

Кели понечи да отговори, но си спомни, че е сам на яхтата си, а до него седи хубаво момиче. Затова позволи на чувствата си да надделеят. Просто за разнообразие.

— Малко съм объркан, но мисля, че всичко е наред.

— Виж, мога да ти кажа…

Кели поклати глава.

— Не, недей. Каквото и да имаш да казваш, то със сигурност може да почака. Просто се наслаждавай на пътуването.

Първият порив на вятъра дойде само миг по-късно и отклони яхтата с няколко градуса вдясно. Кели изправи курса. Малките игриви вълнички скоро се превърнаха в големи водни хълмове, които препускаха по залива Чесапийк. След минута видимостта бе ограничена до неколкостотин метра, и небето притъмня, сякаш слънцето залязваше. Кели провери още веднъж дали светлините му са включени. Вълните заблъскаха яхтата, гонени от вятъра, движещ се с около тридесет възела. Носът на „Спрингър“ бе обърнат точно срещу тях. Кели можеше да продължи напред, но такова удобно място за пускане на котва като сегашното щеше да се появи една след около пет часа. Той провери отново картата и включи радара, за да потвърди положението си. Под кила на „Спрингър“ имаше четири метра вода, пясъчно дъно и условията за закотвяне бяха просто идеални. Кели обърна яхтата срещу вятъра и намали мощността на дизелите дотолкова, че да устоява на поривите.

— Дръж руля — каза той на Пам.

— Но аз не знам какво да нравя с него!

— Няма значение. Просто го дръж здраво и върти в посоката, в която ти кажа. Трябва да отида отпред и да пусна котвите. Става ли?

— Внимавай! — надвика Пам шума на бурята.

Вълните вече бяха високи около метър и половина, а носът на яхтата подскачаше нагоре-надолу. Кели стисна окуражително рамото на момичето и тръгна напред.

Трябваше да внимава, разбира се, но обувките му бяха без ток, пък и Кели си знаеше работата. Той се хвана за перилата, заобиколи надстройката и след минута вече бе в предната част на яхтата. И двете котви CQR и „Данфорт“ бяха много по-тежки от нормалното. Кели хвърли първо данфорта и направи знак на Пам да завърти руля вдясно. Когато яхтата измина петдесетина метра в южна посока, тон хвърли и втората котва. И двете въжета бяха скъсени на нужната дължина. Кели се увери, че всичко е наред, и се върна при руля.

Пам изглеждаше малко нервна, но щом Джон седна отново на пейката до нея, се успокои. Вече всичко около тях бе мокро, а дрехите им — прогизнали от вода. Кели съвсем намали двигателите и позволи на вятъра да върне „Спрингър“ със стотина метра назад. Двете котви вече се бяха вкопчили в дъното. Кели се намръщи. Трябваше да ги раздалечи още повече. Всъщност едната котва бе напълно достатъчна. Другата бе просто за застраховка. Доволен от себе си, Джон спря машините.

— Можехме да се борим с бурята докрай, но предпочитам да не го правим — обясни той.

— Значи ще лагеруваме тук?

— Точно така. Можеш да слезеш в каютата си и…

— Искаш да ме изгониш ли?

— Не… просто ако тук не ти харесва…

Ръката й докосна лицето му и Кели едва долови думите през бученето на вятъра и дъжда.

— Тук ми е добре.

Отговорът й въобще не прозвуча като опит за заяждане.

Само след миг Кели се запита защо се е бавил толкова. Всички симптоми бяха налице. Последва нов бърз спор между разум и чувства, който разумът отново загуби. Нямаше от какво да се бои. Пред него стоеше още едно самотно същество. Забравата идва толкова бързо. Самотата не казва какво си изгубил, а само напомня, че нещо от теб липсва. За да очертае тази празнота, на Кели му трябваше нещо такова. Кожата й бе мека, мокра от дъжда, но топла. Усещането толкова се различаваше от платената любов, която на два пъти през последния месец го бе отвратила от самия него.

Разумът за последен път извика, че не е така, че Кели я е взел на автостоп и я познава само от часове. Сякаш усетила спора, Пам съблече тениската си и чувствата надделяха.

— Изглеждат чудесно — каза Кели.

Ръката му се приближи към тях и нежно ги докосна. Допирът също бе чудесен. Пам окачи тениската на руля и притисна лице към неговото. Вече ръководеше нещата с цялата нежност, на която бе способна. Страстта й не изглеждаше животинска. Нещо я правеше по-различна. Кели не знаеше какво точно, но сега не му се мислеше.

Двамата се изправиха. Пам се подхлъзна, но Кели я улови коленичи пред нея, за да й помогне с шортите. Тя сложи ръката му на гърдите си и на свой ред започна да разкопчава ризата на Джон. Ризата обаче остана на раменете на Кели доста дълго, тъй като и двамата не искаха ръцете му да се местят от гърдите на Пам. После бавно я съблякоха и джинсите се свлякоха след нея. Най-накрая Кели изу обувките си. Двамата се изправиха за следващата прегръдка. Палубата се люлееше под краката им, а вятърът и дъждът ги блъскаха. Пам го хвана за ръка и го заведе по-далеч от руля. Накара го да легне по гръб на палубата и веднага се качи върху него. Кели се опита да се изправи, но тя не му позволи. Пам се наклони леко напред, а хълбоците й започнаха да се движат нежно и ритмично. За Кели този следобед всичко ставаше по-бързо от предвиденото. Викът му сякаш заглуши гръмотевиците. Когато отвори очи, видя лицето й на сантиметри от своето. Изражението на Пам напомняше усмивката, замръзнала по лицата на каменните ангели в църквата.

— Съжалявам, Пам, аз…

Тя спря извиненията му със смеха си.

— Винаги ли си толкова добър?

Ръцете на Кели обвиха крехкото й тяло и не го пуснаха още дълги минути. Останаха така, докато бурята утихна. Кели не искаше да я пусне от страх, че изживяното може да се окаже толкова нереално, колкото трябваше да бъде всъщност. Но вятърът захладня и двамата слязоха долу. Кели извади хавлиени кърпи и избърса себе си и нея. Опита се да се усмихне, но болката се бе върнала, усилена от изминалия прекрасен час. Сега пък Пам се изненада. Тя седна до него и притегли главата му към гърдите си. Кели се разрида и плака, докато отново я измокри. Пам се оказа достатъчно умна, за да не попита нищо. Тя просто го притисна още по-плътно към себе си и изчака, докато сълзите спрат и дишането му отново стане равномерно.

— Съжалявам — каза след известно време Джон. Той се опита да вдигне глава, но Пам не го пусна.

— Няма нужда да ми обясняваш, но искам да ти помогна — каза тя, макар да знаеше, че вече го е сторила.

Още от първия миг в колата Пам бе забелязала, че Кели е силен мъж, но дълбоко наранен. Бе толкова по-различен от другите мъже, които познаваше. Когато най-после Джон отново заговори, думите му сякаш докосваха гърдите й.

— Минаха почти седем месеца. Бях по работа долу към Мисисипи. Току-що бяхме научили, че е бременна. Тя отиде до магазина и… един камион, огромен камион. Спирачките му отказали.

Кели не успя да продължи, а нямаше и нужда.

— Как се казваше?

— Тиш… Патриша.

— От колко време бяхте…

— Година и половина. И след това просто… изчезна. Въобще не съм предполагал. Искам да кажа, че знам какво е опасност, минал съм през нея, но това вече свърши, пък и в опасност съм бил аз, а не тя. Не съм и помислял…

Гласът му отново секна. Пам го погледна. Въпреки слабата светлина в салона белезите му се виждаха. Тя не ги бе забелязала преди и се зачуди какво ли могат да й разкажат. Нямаше значение. Пам положи длан на главата му. „Сега вече е трябвало да бъде баща. И не само това.“

— Не си го казвал другиму, нали?

— Не.

— А защо ми го казваш сега?

— Не знам — прошепна Кели.

— Благодаря ти.

Джон изненадано вдигна глава.

— Това е най-хубавото нещо, което някой мъж е правил за мен.

— Не те разбирам.

— Разбираш ме — отвърна Пам. — Тиш също ме разбра. Ти ми позволи да заема мястото й. А може би го стори тя. Тя те е обичала, Джон. Сигурно те е обичала ужасно много. И все още те обича. Благодаря ти, че ми позволи да ти помогна.

Той отново се разплака. Пам притегли главата му към гърдите си и го залюля като малко дете. Това продължи десет минути, макар че и двамата нямаха часовник. Когато спря да плаче, той вдигна глава и я целуна в знак на благодарност, която веднага премина в страст. Пам легна и му позволи да поеме инициативата, защото той отново се бе превърнал в истински мъж. Наградата й се състоеше в това, което току-що бе направила за него, и този път нейните стонове заглушиха гръмотевиците. Когато Джон заспа до нея, тя целуна небръснатата му буза. Сега бе неин ред да плаче, удивена от чудото, с което бе завършил денят, и от ужаса, с който бе започнал.