Том Кланси
Безпощадно (24)

22.
Заглавия

Гришанов се намираше в посолството. Ханой бе странен град — смесица от френска архитектура, малки жълти хора и ровове от бомби. Пътуването из страна, която се намираше във война, също бе необичайно преживяване. Още повече, ако се извършваше с кола, боядисана в камуфлажни цветове. Всеки връщащ се от мисия американски бомбардировач с излишни бомби или пък някое внезапно появило се оръдие можеше да използва автомобила за учебна мишена, въпреки че никога не го правеха. Късметът се преобрази в намръщен облачен ден, който намаляваше до минимум въздушната опасност и позволи на Гришанов да се отпусне, но не и да се наслаждава на пътуването. Шосетата изобилстваха от дупки и навсякъде се виждаха разрушени мостове, така че пътуването отне два пъти повече време от нормалното. Руснакът знаеше, че с хеликоптер ще стигне много по-бързо, по летенето си бе чиста лудост. Американците, изглежда, живееха с илюзията, че и гражданите могат да притежават автомобили — и то в страна, където велосипедът бе национален символ! От друга страна, хеликоптерът със сигурност бе военно приспособление, което си струваше свалянето, дори в него да имаше само един човек. Пристигнал в Ханой, Гришанов се зарадва на възможността да се подслони в бетонна сграда, в която електричеството бе рядък гостенин — в момента отсъстваше, — а климатичната инсталация абсурдна фантазия. Отворените прозорци и лошо поставените мрежи позволяваха на насекомите да царуват в помещенията, препълнени с изпотени работещи хора. Въпреки това пътуването до посолството си струваше усилията. Тук Гришанов можеше да говори на родния си език и за няколко скъпоценни часа да престане да бъде полудипломат.

— Е? — попита генералът.

— Върви добре, но ми трябват още хора. Много е трудно за сам човек.

— Невъзможно.

Генералът наля на госта си чаша минерална вода, в чийто състав доминираше солта. Руснаците във Виетнам поглъщаха огромни количества от тази течност.

— Николай Евгениевич, онези отново се инатят.

— Другарю генерал, отлично знам, че съм пилот, а не политически теоретик. Знам, че нашите братски социалистически съюзници са на предната линия на конфликта между марксизма-ленинизма и реакционния капиталистически Запад. Знам също, че тази националноосвободителна война е жизненоважна част от борбата ни за освобождаване на света от потисничество…

— Да, Коля — усмихна се дяволито генералът и прекрати идеологическата тирада на госта си, който не бе политически теоретик. — Всички го знаем. Давай по същество, моля те. Предстои ми тежък ден.

Полковникът кимна разбиращо.

— Тези арогантни малки копеленца не искат да ни помагат. Използват ни. Използват мен и моите пленници, за да ни изнудват. Ако това е марксизъм-ленинизъм, то аз съм троцкист.

Шегата едва ли би се разминала на мнозина, но бащата на Гришанов бе член на Централния комитет с безупречно партийно минало.

— Какво научихте, другарю полковник? — попита генералът, за да върне разговора в нормалното му русло.

— Полковник Захариас напълно отговаря на данните, които имаме за него, но знае много повече. В момента планираме как да защитаваме родината от китайците. Той е ръководителят на отряда за бързо реагиране.

— Какво? — премигна генералът. — Обясни ми!

— Този човек е не само пилот на изтребител, но и експерт в областта на противовъздушната отбрана. Можете ли да си представите, той е управлявал самолети единствено по своя прищявка. Всъщност планира операции на американското стратегическо авиационно командване и е помагал в разработване на доктрината за преодоляване на противниковата противовъздушна отбрана. Сега върши същата услуга и на мен.

— Бележки?

Лицето на Гришанов потъмня.

— В лагера са. Нашите социалистически братя ги „изучават“. Другарю генерал, знаете ли колко важна е тази информация?

По професия генералът бе танкист, а не авиатор, но освен това бе една от изгряващите звезди на съветската армия. Задачата му във Виетнам бе да изучава всички ходове и похвати на американците. Сегашният му пост определено се считаше за привилегия в съветските военни среди.

— Сигурен съм, че е ценна.

Коля се наведе напред.

— След около два месеца, може би дори шест седмици, ще съм в състояние да разгадая плановете на стратегическото военно командване. Ще разбера начина им на мислене. Не само ще знам непосредствените им намерения, но ще съм способен да предвиждам бъдещите им ходове. Извинете ме, не се опитвам да си придам важност — каза искрено той. — Този американец ще ми даде висше образование по американската военна доктрина и философия. Виждал съм разузнавателните доклади на КГБ и ГРУ Поне в половината от тях се правят погрешни изводи. И това са сведения само от един човек. Друг пък ми разказва за самолетоносачите им, трети — за военните планове на НАТО. Машината се завъртя, другарю генерал.

— Как постигате всичко това, Николай Евгениевич?

Генералът бе нов на поста си и срещаше Гришанов едва за втори път, макар че знаеше за безупречната му професионална репутация.

Коля се отпусна в стола си.

— Със съчувствие и симпатия.

— Към враговете ни? — попита остро генералът.

— Нима задачата ни е да причиняваме болка на тези хора? — Гришанов махна към прозореца. — С това се занимават те. И какво получават в замяна? Добре премерени лъжи. Отделът ми в Москва отхвърли почти всичко, изпратено от тези маймуни. Наредиха ми да дойда тук и да събера информация. Това и правя. Ще изтърпя всякакви критики, за да получа сведения като тези.

Генералът кимна.

— И защо сте тук?

— Трябват ми още хора! Работата не е по силите на сам човек. Ами ако ме убият? Ами ако хвана малария или се натровя с храна? Кой ще върши работата ми? И без това не мога сам да разпитвам всички пленници. Особено пък сега, когато започнаха да говорят. Отделям все повече и повече време на всеки от тях и оставам без сили. В денонощието просто няма достатъчно време.

Генералът въздъхна.

— Опитах. Предлагат ти най-добрите си…

Гришанов едва сдържа избухването си.

— Най-добрите си какво? Варвари ли? Те ще опропастят усилията ми. Трябват ми руснаци. Хора, културни хора! Авиатори, опитни мъже. Американците знаят много, защото са интелигентни и точно по тази причина не се поддават на грубости и мъчения. Знаете ли от какво имам най-голяма нужда? От един добър психиатър. И още нещо — добави Гришанов, разтреперан от дързостта си.

— Психиатър? Но това е несериозно. Освен това силно се съмнявам, че ще успеем да вкараме други хора в лагера. Москва бави доставките на противовъздушни ракети по „технически съображения“. Както вече отбелязах, местните ни съюзници отново стават несговорчиви и тенденцията се засилва. — Генералът се облегна на стола и избърса потното си чело. — Какво е другото нещо?

— Надежда, другарю генерал. Трябва ми надежда.

Полковник Николай Евгениевич Гришанов се стегна.

— Не ви разбирам.

— Някои от пленниците ми осъзнават положението, в което се намират. Вероятно всички подозират какво ги очаква. Те са инструктирани какво се случва с пленниците във Виетнам и знаят, че не ги третираме по обичайния начин. Другарю генерал, познанията на тези хора са енциклопедични. Те с години са трупали полезна информация.

— Какво по-точно намеквате?

— Не можем да ги оставим да умрат — каза Гришанов и веднага се опита да омекоти удара. — Не всички. Някои наистина са ни необходими. Някои ще се съгласят да ни сътрудничат, но трябва да им предложа нещо в замяна.

— Искаш да ги върнем обратно?

— След ада, който са преживели тук…

— Те са врагове, полковник! Всички са обучавани да ни убиват! Спестете съчувствието за сънародниците си! — избумтя човекът, който се бе сражавал в снежните преспи пред Москва.

Гришанов се зае да отбранява позицията си не по-малко храбро от генерала навремето.

— И те са хора като нас, другарю генерал. Притежават ценни за нас сведения и трябва само да приложим малко повече разум, за да ги извлечем. Просто е. Нима е много да се отнасяме към тях цивилизовано и да им дадем нещо в замяна на знанията, позволяващи ни да предпазим страната си от унищожение? Разбира се, че можем да ги измъчваме, както правят нашите „братски социалистически съюзници“, и да не получим нищо! Нима това ще е от полза за родината?

Всичко се свеждаше до това и генералът го знаеше отлично. Той погледна полковника от ПВО и каза най-логичното в такива случаи:

— Искаш да рискувам кариерата си заедно с твоята? Моят баща обаче не е в Централния комитет. — „Този човек е изключително ценен“ — добави мислено той.

— Баща ви е бил войник — забеляза Гришанов. — И то добър — също като вас.

Ходът бе майсторски и двамата го знаеха. Въпросът обаче бе в разума и значението на предлаганото от Гришанов. В крайна сметка това си бе чист преврат в разузнаването, от който шпионите на КГБ и ГРУ щяха да онемеят. Всеки истински войник щеше да реагира по един-единствен начин.

Генерал-лейтенант Юрий Константинович Рокосовски извади бутилка водка от бюрото си. Беше „Старка“ — тъмна, мътна течност, смятана за най-хубавата. Той наля две малки чашки.

— Не мога да ти дам повече хора. Не мога да ти намеря и психиатър, пък бил той и униформен, Коля. Но със сигурност ще се опитам да ти осигуря надежда.

 

 

Третият пристъп от пристигането й в къщата на Санди бе слаб, но все пак обезпокоителен. Сара я бе укротила с възможно най-малката доза успокоителни, която се осмеляваше да й даде. Кръвните проби вече бяха готови и показваха, че Дорис е същинска плетеница от проблеми. Две венерически болести, симптоми на инфекция и голяма вероятност от диабет. Сара вече се опитваше да лекува първите три със силни антибиотици. Захарната болест трябваше да бъде атакувана с диета и нови изследвания. За Сара белезите от физическо насилие приличаха на кошмари, дошли от друг свят и друго поколение. Най-страшни, разбира се, бяха психичните последици, проявяващи се дори когато Дорис Браун затваряше очи и се унасяше в сън.

— Докторе, аз…

— Санди, моля те, наричай ме Сара. Нали не си забравила, че сме в твоята къща?

Сестра О’Тул се усмихна смутено.

— Добре, Сара. Исках да кажа, че съм разтревожена.

— Аз също. Тревожат ме психичното й, физическото й състояние, „приятелите“ й…

— Безпокоя се за Джон — каза смутено Санди.

За Дорис се полагаха професионални грижи и сестра О’Тул го виждаше. Сара Роузън бе талантлив лекар, който се тревожеше за пациентите си, както впрочем всички добри доктори.

Сара излезе от стаята. На долния етаж имаше кафе. Ароматът му се разнасяше из къщата и неудържимо я привличаше. Санди слезе с нея.

— Да, и аз изпитвам известни опасения. Той е много странен и интересен мъж.

— Аз нямам навика да изхвърлям вестниците си. Всяка седмица по едно и също време ги събирам на вързопи и ги давам на вторични суровини. Така че преглеждам последните страници.

Сара наля две чаши. Изящните й движения направиха впечатление на Санди.

— Кажи какво си мислиш, защото аз знам собственото си мнение — каза д-р Роузън.

— Мисля си, че убива хора.

Думите й причиниха физическа болка.

— Аз пък смятам, че си права — отвърна Сара Роузън и разтърка очи. — Ти никога не си виждала Пам. Тя бе по-хубава от Дорис, много слаба, вероятно от нередовно хранене. Пам се отказа от наркотиците много по-лесно. Не бе толкова зле във физическо състояние, но психичните й травми бяха същите. Ние така и не научихме цялата й история, но Сам твърди, че Джон я знае. Това обаче не е толкова важно. — Сара вдигна поглед и видя болката по лицето на сестра О’Тул. — Ние я бяхме спасили, Санди. После нещо се случи и Джон… Джон се промени.

Санди се обърна към прозореца. Навън хората излизаха от къщите си по пижами и халати, за да приберат сутрешния вестник и бутилките с мляко. Първата тълпа вече се отправяше към колите си. В квартала й това оживление продължаваше докъм осем и половина. Тя отново погледна Сара.

— Не, нищо не се е променило. То винаги си е било в него. Просто се е освободило или е излязло навън, не знам. Все едно да отвориш клетка. Какъв човек! Една част от него ми напомня Тим, но другата просто не мога да я разбера.

— А семейството му?

— Няма семейство. Баща му и майка му са починали. Бил е женен…

— Да, знам за това. И после идва Пам. — Сара поклати глава. — Какъв самотен човек.

— Нещо в мен ми казва, че е добър, но, от друга страна… — гласът на Санди потрепери и секна.

— Моминското ми име е Рабиновиц — каза Сара и отпи от кафето си. — Семейството ми е дошло от Полша. Баща ми ни е напуснал, когато съм била твърде малка, за да го помня, а мама почина от перитонит. Тогава бях деветгодишна. Войната започна, когато бях на осемнадесет — продължи тя. За нейното поколение „войната“ означаваше едно-единствено нещо. — В Полша имахме много роднини. Спомням си, че им пишех писма. После изведнъж всички изчезнаха. Просто ги нямаше… Дори и сега ми е трудно да го повярвам.

— Съжалявам, Сара, не знаех.

— Човек не обича да говори за такива неща — повдигна рамене д-р Роузън. — Тогава имах усещането, че хората са ми отнели нещо и аз съм напълно безпомощна да си го върна. Много обичах да си пиша с братовчедката си Рева. Предполагам, че са я убили, въпреки че не успях да разбера кой и къде. Тогава бях твърде млада, за да го разбера. По-късно се разгневих, но нямах накъде да насоча гнева си. Не направих нищо. Просто не можех. Празнотата, оставена от Рева в душата ми, обаче все още стои. Все още пазя черно-бялата й снимка: дванадесетгодишно момиченце с плитки. Искаше да стане балерина. — Сара вдигна поглед. — Кели също чувства празнота в гърдите си.

— Но отмъщението…

— Да, отмъщението — продължи Сара с мрачно изражение. — Знам. Би трябвало да го мислим за лош човек, нали? Би трябвало дори да се обадим в полицията и да го предадем.

— Не мога… Искам да кажа да, но просто…

— Аз също няма да го сторя, Санди. Ако Джон бе лош човек, тогава защо е докарал Дорис тук? Той рискува живота си по два начина.

— Но в него има нещо много страшно.

— Можел е просто да я подмине — продължи Сара, без да чува думите на Санди. — Може би е от онези хора, които смятат, че сами трябва да се грижат за всичко. Но сега трябва да му помогнем.

Това откъсна Санди от мислите й.

— Какво ще правим с нея?

— Ще я излекуваме колкото можем по-бързо и ще я оставим да реши сама. Какво друго ни остава? — попита Сара.

Лицето на Санди отново се промени и медицинската сестра се замисли за собствената си дилема.

— Ами Джон?

Сара я погледна.

— Аз никога не съм го виждала да прави нещо незаконно. А ти?

 

 

Денят бе предназначен за стрелкови учения. Гъстите облаци по небето означаваха, че никакъв спътник — бил той американски или съветски — не можеше да види какво става на земята. Мукавените мишени бяха наредени около постройката и манекените по люлките и в пясъчника следяха с безжизнени очи как морските пехотинци изскачат от гората, преодоляват мнимата ограда и стрелят в целта. Мишените бяха разкъсани за секунди. Две картечници М-60 изсипваха огъня си през отворената врата на „войнишките помещения“, които вече трябваше да бъдат полуразрушени от минометите. Останалата част от отряда се втурна към „затвора“. Там в отделни стаи бяха разпределени двадесет и пет манекена. Всеки от тях тежеше около седемдесет и пет килограма, макар че американците в ЗЕЛЕН ЧИМШИР сигурно нямаше да бъдат толкова тежки. Манекените бяха измъкнати от сградата под прикриващия огън на картечниците.

Кели стоеше до капитан Пийт Олби, който в това учение бе „мъртъв“. Той бе единственият офицер в отряда — фриволност, компенсирана от присъствието на голям брой сержанти. Пред погледите на двамата манекените бяха пренесени до старите корпуси на спасителни хеликоптери, натоварени върху ремаркета. Когато и последният човек се качи на борда, Кели спря хронометъра си.

— Пет секунди по-бързо, капитане — показа му часовника си Джон. — Момчетата наистина си ги бива.

— Да не забравяме, че там ще действат през нощта, господин Кларк, нали? — Олби също бе посветен в естеството на операцията. Морските пехотинци все още не знаеха в какво точно се състои задачата им — поне не официално, — въпреки че доста от тях се догаждаха. Капитанът се обърна и се усмихна. — Добре, това е само третото учение.

Двамата мъже влязоха при декорите. От мишените се виждаха само парчета, а броят им бе два пъти по-голям от най-лошите очаквания за охраната в ЗЕЛЕН ЧИМШИР. Те отново мислено разиграха нападението. Разположението на лагера си имаше както предимства, така и недостатъци. Точното следване на параметрите в някакъв неизвестен справочник от източния блок не гарантираше най-добрата прилика на местността в Куантико. Тук за голямо удобство на всички най-хубавият и безопасен маршрут за проникване съвпадаше с главния портал. Това, разбира се, позволяваше почти сигурно да се предотврати бягството на затворниците, но, от друга страна, увеличаваше шансовете за успех на нападение отвън. Но те не очакваха такова нападение, нали?

Кели отново разигра плана в главата си. Морските пехотинци щяха да бъдат свалени на съседния хълм до ЗЕЛЕН ЧИМШИР Пътят до лагера щеше да им отнеме тридесет минути. За атака на кулите бяха предвидени гранатомети М-79. Двете оръдия на хеликоптерите — спечелили прозвището „змии“ заради елегантната си смъртоносност — щяха да обстрелват помещенията на охраната и да осигурят чудесно огнево прикритие. Кели обаче бе сигурен, че пехотинците, въоръжени с гранатомети, можеха да се справят с кулите за пет секунди и да насочат огъня си към помещенията на охраната. Врагът нямаше да успее да реагира толкова бързо, така че щеше да изгори жив и без помощта на хеликоптерите. Колкото и малка да изглеждаше операцията, важността на обекта и качествата на нападателите изискваха допълнителна подсигуровка. За Кели мисията си беше чисто клане — термин, който не се отнасяше само до ядреното оръжие. Сигурността в бойните операции се подсигуряваше от възможността да не дадеш на другата страна никакъв шанс. Да си готов да го убиеш два, три, десет пъти за възможно най-кратко време. Бойните операции нямаха нищо общо с честността и правилата. Засега според Кели нещата вървяха идеално.

— Ами ако имат мини? — попита разтревожено Олби.

— На собствената им територия? — учуди се Кели. — На снимките не се вижда никакъв признак за това. Земята е непокътната. Освен това никъде няма предупредителни знаци за техните хора.

— Но местните жители сигурно знаят, нали?

— На една от снимките точно до оградата се разхождаше някакъв козел.

Олби кимна леко смутен.

— Да, прав си. Ще го запомня.

— Нека не си създаваме сами усложнения — каза му Кели.

Той замълча за момент и си припомни, че всъщност е прост старшина, който говори като равен — по-точно като висшестоящ — с капитан от морската пехота. Дали това бе неправилно? Но в такъв случай защо се справяше толкова добре и защо капитанът приемаше думите му? Защо бе „господин Кларк“ в очите на този опитен офицер?

— Ще успеем.

— И аз така мисля, господин Кларк. А вие как ще се измъкнете?

— Веднага след пристигането на хеликоптерите ще счупя олимпийския рекорд по спринт от хълма надолу към десантната зона. Да кажем, че ще ми трябват две минути.

— През нощта? — попита Олби.

Кели се засмя.

— През нощта бягам особено бързо, капитане.

 

 

— Знаеш ли колко войнишки ножа като нашия има?

Тонът на Дъглас подсказа на лейтенант Райън, че новината ще е лоша.

— Не, но предполагам, че след малко ще науча.

— Миналия месец „Съни сърплъс“ е доставила хиляда броя. Морските пехотинци явно си имат достатъчно и сега всяко момченце може да си купи такава проклетия за четири и деветдесет и пет. И това е само в един магазин. Нямах си и понятие колко много хора с ножове на морски пехотинци се разкарват по улицата.

— Аз също — призна Райън.

Тези ножове бяха големи, с широко острие. Уличните хулигани предпочитаха по-малките сгъваеми ножчета, въпреки че пистолетите оставаха най-често срещаното оръжие.

Фактът, който и двамата не искаха да признаят, бе, че отново буксуваха въпреки изобилието от веществени доказателства в кафявата къща. Райън погледна отворената на бюрото му папка, в която се мъдреха двадесетина снимки. Почти сигурно в къщата бе имало и жена. Убитата жертва — вероятно престъпник, но все пак жертва — бе идентифицирана почти веднага от кредитните карти в портфейла. Въпреки това на адреса, посочен в шофьорската му книжка, имаше необитаема къща. Многобройните му глоби от пътнотранспортни нарушения бяха плащани навреме и в брой. Ричард Фармър се бе сблъсквал с полицията, но не достатъчно сериозно, за да заслужи по-подробно разследване. Издирването на семейството му не бе донесло нищо. Майка му — баща си бе загубил отдавна — го мислеше за търговски пътник. Някой обаче бе разрязал сърцето му с войнишки нож толкова бързо и решително, че пистолетът на жертвата си стоеше непобутнат. Отпечатъците на Фармър не направиха нищо повече от това да създадат ново досие. ФБР не го бе регистрирало досега. В местната полиция също нямаше нищо и въпреки че отпечатъците тепърва щяха да се сравняват с огромен брой неизвестни, Райън и Дъглас не се надяваха напразно. По прозорците в спалнята бяха открили отпечатъци от пръстите на Фармър, а петната от семенна течност съвпадаха с кръвната му група — „0“. Други петна показваха, че убиецът или вероятният (всъщност съвсем несигурен) собственик на плимута е имал кръвна група „AB“. Всичко, което знаеха, бе, че убиецът вероятно се е възползвал от възможността за бърз секс с жената. Освен ако не ставаше въпрос за хомосексуалист, но тогава жената въобще не съществуваше.

Откриха и неясни отпечатъци на жена (на тази мисъл ги навеждаше размерът им) и на мъж (също предположение), но те бяха толкова замазани, че детективите не очакваха нищо от тях. И най-лошото от всичко: когато момчетата от лабораторията бяха излезли да свалят отпечатъци от плимута, който според документите принадлежеше на някой си Уилям Питър Грейсън, августовското слънце толкова бе напекло колата, че по нея имаше само смътни петна. Фактът, че отпечатъци с по-малко от десет точки на идентификация са, меко казано, трудни за обработка, не е много известен.

Проверката в компютъра за „Национална информация за престъпността“ на ФБР не бе казал нищо за Грейсън или Фармър. И най-накрая в отдел „Наркотици“ на Марк Шарън също не си спомняха да са чували двете имена. Не ги притесняваше толкова много фактът, че отново бяха на изходна позиция, колкото обстоятелството, че не можеха да извлекат нищо от данните, с които разполагаха. Но работата в отдел „Убийства“ често бе такава. Детективите работеха с информация, която бе комбинация на обикновеното и поразителното. Първото обаче определено имаше огромен превес. Експертните заключения наистина играеха важна роля в едно разследване. Райън и Дъглас разполагаха с отпечатък от обикновена гуменка — нова. Това им казваше с каква дължина е крачката на убиеца, от което вадеха заключение за ръста — от сто седемдесет и пет до сто и деветдесет сантиметра. За нещастие госпожа Чарлз го бе описала като по-нисък, но двамата детективи вярваха на фактите. Знаеха, че е бял, знаеха, че е силен. Знаеха, че или адски му работи късметът, или е изключително опитен с всякакъв вид оръжие. Знаеха, че има поне повърхностни познания по ръкопашен бой „или — въздъхна мислено Райън — отново е извадил късмет“. В крайна сметка разполагаха само с един такъв случай и на всичко отгоре жертвата бе наркоман със съдържание на хероин в кръвта. Знаеха, че се преоблича като бездомник.

В крайна сметка излизаше, че не знаят почти нищо. Повече от половината мъже в света попадаха в тази ръстова граница. Със сигурност повече от мъжете в района на балтиморския мегаполис бяха бели. В Америка имаше милиони ветерани от войните. В интерес на истината ръкопашният бой си е ръкопашен бой и въобще не бе задължително да си ветеран от войната, за да го владееш. В радиус от тридесет километра вероятно имаше около тридесет хиляди мъже, отговарящи на описанието и обладаващи необходимите умения, за да бъдат заподозрени. Дали убиецът също участваше в бизнеса с наркотици? Дали беше крадец? Дали, както предполагаше Фарбър, изпълняваше някаква мисия? Райън бе привърженик на последната хипотеза, но не можеше напълно да пренебрегне и останалите две. Психиатрите и детективите също грешаха. И най-елегантната теория може да се пръсне на парчета от един-единствен факт. По дяволите. „Не — каза си той. — Фарбър е абсолютно прав.“ Човекът не бе престъпник. Той бе убиец — нещо съвсем различно.

— Трябва ни само едно нещо — каза тихо Дъглас. Той добре знаеше какво означава изражението на лейтенанта.

— Едно нещо — повтори Райън.

Двамата се разбираха и без думи. „Едното нещо“, което можеше да разкрие случая, бе име, адрес, регистрационен номер на кола, човек, който знае нещо. Винаги едно и също, макар и често различно, това бе решителното парченце от мозайката, което правеше картината на детектива ясна. За престъпника пък това „едно нещо“ бе тухлата, без която стената му се срутваше. Райън знаеше, че „нещото“ е някъде отвън. Трябваше да бъде там, защото убиецът бе прекалено хитър, за да успее. Подобен човек можеше лесно да убие някого и да потъне завинаги в земята. Но в случая той явно не се задоволяваше с едно убийство. Мотивът му нямаше нищо общо със страст или с пари. Той изпълняваше план, чиито фази бяха изключително опасни. Това щеше да го провали. Райън бе убеден в извода си. Макар и убиецът да бе умен, опасностите щяха да растат в геометрична прогресия и да се трупат една върху друга, докато някоя не изпаднеше от купчината. „Може дори вече да се е случило нещо такова“ — помисли си основателно Райън.

 

 

— Две седмици — каза Максуел.

— Толкова скоро? — учуди се Гриър и се наведе напред, като облегна лакти на коленете си. — Дъч, това наистина е бързо.

— Да не би да искаш още да се мотаем? — попита Подулски.

— По дяволите, Каз, не казах, че е погрешно, а че е бързо. Значи още две седмици учения и една за пътуване и подготовка? — Събеседниците му кимнаха. — Ами времето?

— На него не можем да заповядаме — призна Максуел. — Но времето е нож с две остриета. Вярно е, че затруднява летенето, но освен това обърква радарите и зенитчиците.

— Как, по дяволите, успяхте да задвижите всичко толкова бързо? — попита Гриър, едновременно невярващо и възхитено.

— Има си начини, Джеймс. В крайна сметка какво сме ние, адмирали или лукови глави? Издаваме заповеди и понякога дори ни се подчиняват.

— Значи след двадесет и един дни вратата се отваря?

— Точно така. Утре Каз излита за „Констелейшън“. Започваме да инструктираме момчетата, което ще ги прикриват по въздух. „Нюпорт нюз“ вече е включен — донякъде, разбира се. Засега мислят, че ще претърсват брега за зенитни батареи. Флагманският ни кораб вече тръгна през океана. На него също не знаят нищо, освен че ще се срещат с TF-77.

— Доста ще има да инструктираме — засмя се Каз.

— А хеликоптерите?

— Екипажите им се подготвят в Коронадо. Довечера отиват в Куантико. Всъщност засега всичко върви като по ноти. Планът е доста ясен. Какво казва твоят човек „Кларк“?

— Моят човек ли стана вече? — попита Гриър. — Казва ми, че засега е доволен. Как се почувствахте, когато ви „убиха“?

— Значи ти е казал? — усмихна се Максуел. — Джеймс, знаех, че момчето си го бива от работата, която свърши със сина ми, но усещането е съвсем друго, когато го видиш със собствените си очи. Какво говоря: когато нито го видиш, нито го чуеш. Той направо затвори устата на Марти Йънг, което съвсем не е малка работа. Освен това смачка фасона на сума ти морски пехотинци.

— Кажете ми кога ще има окончателно разрешение — каза Гриър.

Сега вече всичко беше сериозно. Той винаги бе считал, че операцията си струва, и подготовката го бе научила на доста неща, които искаше да знае. Гриър вече вярваше в успеха. ЗЕЛЕН ЧИМШИР щеше да се увенчае с щастлив край, ако разрешаха провеждането й.

— Сигурен ли си, че господин Ритър няма да ни издъни?

— Не мисля, че ще го направи. Всъщност той вече е един от нас.

— Не и докато всичко не застане по местата си — намеси се Подулски.

— Ритър иска да види една от тренировките — предупреди ги Гриър. — Преди да накарате един човек да заложи кариерата си, трябва да му вдъхнете увереност в успеха.

— Добре, има право да го иска. Утре вечер ще има учение при напълно реални условия.

— Ще бъдем там, Дъч — обеща Гриър.

 

 

Отрядът морски пехотинци бе разположен в старо помещение с капацитет поне за шестдесет човека. Имаше толкова място, че на никого не се налагаше да спи на горно легло. Кели разполагаше с отделна стая в същото помещение, която обикновено се заемаше от сержантите. Той бе решил да не живее на яхтата, защото човек не може да е част от един екип и в същото време да е отделен от него.

Това бе първата свободна нощ след пристигането им в Куантико и нечия добра душа бе осигурила три каси бира. Това правеше точно по три бутилки на всеки, защото един от пехотинците пиеше само „Д-р Пепър“^[1]. Сержант Ървин пък следеше никой от хората му да не превишава дажбата си.

— Господин Кларк — каза един от гренадирите, — за какво всъщност става въпрос?

„Не е честно — помисли си Кели — да ги карат да тренират, без да им казват за какво.“ Пехотинците се подготвяха за опасностите, без да знаят защо и заради каква цел рискуват живота и бъдещето си. Въобще не беше честно, но такава бе практиката в армията. Джон погледна човека в очите.

— Не мога да ти кажа, пехотинец. Единственото, което трябва да знаеш засега, е, че ще е нещо, с което ще се гордееш. Обещавам ти.

Двадесет и една годишният ефрейтор, който бе най-млад и с най-нисък чин от всички, не бе очаквал отговор, но бе длъжен да попита. Той прие думите на Кели с вдигната в наздравица бутилка.

— Знам какво означава тази татуировка — обади се друг морски пехотинец.

Кели се усмихна и отвори втора бира.

— Една нощ попрекалих с пиенето и вероятно са ме объркали с друг.

— Тюлените могат единствено да балансират топки по носа си — подхвърли един набит сержант и се оригна.

— Искаш ли да демонстрирам с твоите? — отвърна бързо Кели.

— Добър отговор! — похвали го сержантът и му хвърли нова бутилка.

— Господин Кларк? — извика го Ървин и махна към вратата.

Отвън също бе толкова горещо, както и вътре, но тук поне подухваше лек ветрец. Боровите иглички тихо шумяха, а от време на време прелиташе прилеп, преследващ невидими насекоми.

— Какво има? — попита Кели и отпи голяма глътка.

— Това е и моят въпрос, господин Кларк — отвърна тихо Ървин, но после тонът му се промени: — Познавам ви.

— Така ли?

— Трета специална оперативна група. Моята част подсигуряваше тила ви по време на ХЕРМЕЛИНОВО ПАЛТО. Доста далеч сте стигнали за един боцман — забеляза Ървин.

— Не искам да се разчува, но преди да се оттегля, станах главен боцман. Знае ли и някой друг?

Ървин цъкна с език.

— Не. Ако капитан Олби разбере, със сигурност ще се оттегли от операцията, а генерал Йънг без съмнение ще побеснее. Ще си остане между нас, господин Кларк — увери го Ървин. Сега всичко зависеше от честността му.

— Идеята да съм тук не е моя. Предполагам, знаеш, че никак не е трудно да впечатлиш един адмирал.

— Не и мен, господин Кларк. Едва не получих сърдечен удар от онзи ваш гумен нож. Не помня името ви, искам да кажа истинското, но вие сте човекът, когото наричаха „Змията“, нали? Вие сте онзи, който очисти ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ.

— Това съвсем не е най-разумната ми постъпка — забеляза Кели.

— И в тази операция трябваше да ви прикриваме. Проклетият хеликоптер се счупи. Моторът спря на три метра от земята и паднахме като зряла круша. Заради това не успяхме. Най-близката възможност беше Първи кавалерийски и това ни забави.

Кели се извърна. Лицето на Ървин бе черно като нощта.

— Не знаех.

Старшият сержант повдигна рамене в тъмнината.

— Видях снимките от онова, което се е случило. Шефът ни каза, че сте голям глупак, задето сте нарушили заповедите. Но грешката бе наша. Трябваше да бъдем при вас двадесет минути след обаждането. Ако бяхме успели, може би едно или две от онези момиченца нямаше да умрат. Както и да е, причината се оказа някакъв скъсан ремък в мотора. Просто парче гума.

Кели изръмжа. Понякога от такива дреболии зависеше съдбата на цяла нация.

— Можеше да е и по-зле. Ако се бе случило на по-голяма височина, сигурно щяхте здраво да се изпотрошите.

— Вярно. Каква тъпашка причина за смъртта на едно дете, нали? — Ървин замълча, загледан в тъмнината на боровата гора. Той не се различаваше много от колегите си — постоянно се оглеждаше и ослушваше. — Разбирам защо сте го направили. Исках просто да знаете. Вероятно и аз щях да постъпя така. Може би нямаше да се справя толкова добре, но със сигурност щях да опитам. В никакъв случай нямаше да оставя онова копеле живо, независимо от заповедите.

— Благодаря, сержант — каза тихо Кели и отново премина на военен език.

— Сонг Тай е, нали? — попита тихо Ървин. Знаеше, че сега вече ще получи отговор.

— Да, нещо подобно. Съвсем скоро ще ви кажат.

— Трябва да знам още, господин Кларк. Морските пехотинци са поверени на мен.

— Сградите, върху които тренираме, са точно копие на местността. Хей, и аз идвам с вас, забрави ли?

— Продължавайте — нареди меко Ървин.

— Помогнах при изготвянето на плана. Ако разполагаме с нужните хора, ще успеем. Момчетата ти са доста добри. Не искам да те баламосвам, че е лесно, и да ти разправям небивалици, но не е чак толкова трудно. Аз съм вършил и по-трудни неща — ти също. Тренировките вървят добре. Лично на мен всичко ми изглежда в ред.

— Сигурен ли сте, че си заслужава?

Въпросът имаше толкова дълбок подтекст, че малцина биха го разбрали. Ървин бе ходил два пъти във Виетнам и въпреки че Кели не бе видял колекцията му от ордени, той бе сигурен, че сержантът е стопроцентов професионалист. Сега Ървин всеки ден наблюдаваше учения за нещо, което можеше да струва живота на хората му. Момчетата умираха, за да превземат хълмове, които изоставяха веднага щом приберат мъртъвците си. След половин година се връщаха да повторят упражнението. Във всеки професионален войник обаче има нещо, което мрази повторенията. Военните учения точно пресъздаваха действителната война — борба за определено място. По този начин човек разбираше дали напредва. Преди да погледне към новата цел, войникът трябва да се обърне, да види откъде е дошъл и да претегли шансовете си за успех в зависимост от натрупания опит. Но когато за трети път видиш как хората умират за едно и също място, истината те удря право по челото и разбираш как ще свърши всичко. Страната им продължаваше да изпраща хора на онова място и да ги кара да рискуват живота си за кал, вече напоена с американска кръв. Истината бе, че Ървин не би се записал доброволно за трета мисия във Виетнам. Не ставаше въпрос за храброст или любов към родината. Ставаше въпрос за това, че животът му е твърде ценен, за да бъде рискуван напразно. Заклел се да защитава страната си, Ървин имаше правото да поиска нещо в замяна — истинска операция, а не някакви отвлечени глупости. И въпреки това сержантът се чувстваше виновен. Виновен за това, че е излъгал вярата, че е предал мотото на морските пехотинци Semper Fidelis: Винаги верни. Вината го бе накарала да се запише като доброволец за още една, последна мисия въпреки въпросите и съмненията си. Подобно на съпруг, чиято любима жена е спала с друг мъж, той не можеше да престане да обича. Ървин поемаше вината, която другите не искаха да признаят.

— Сержант, това не мога да ти кажа, но все пак ще го направя. Както правилно предполагаш, мястото, което ще нападнем, е военнопленнически лагер.

Ървин кимна:

— Не е обикновен. Не може да бъде.

— Вярно е, че не е. Хората в него официално са обявени за мъртви, сержант. — Кели хвърли бутилката. — Виждал съм снимките. Със сигурност идентифицирахме един от нашите хора там — полковник от военновъздушните сили. Северновиетнамците твърдят, че е мъртъв. Ние пък мислим, че тези момчета никога няма да се приберат у дома, ако не отидем да ги измъкнем. Аз също не се натискам да се върна обратно. Страх ме е. Разбира се, че съм добър. Може би дори много добър. Подготвен съм отлично, пък и, току-виж, съм взел медал.

Кели повдигна рамене. Не искаше да довършва мисълта си.

— Да, но не можеш винаги да си победител — каза Ървин и му подаде нова бира.

— Мислех си, че се падат по три на човек.

— Аз съм методист и въобще не трябва да пия — цъкна с език сержантът. — Хора като нас, господин Кларк.

— Какви тъпи копелета сме, нали? В лагера вероятно има руснаци, които разпитват нашите хора. Всички момчета са с висок чин и официално са обявени за мъртви. Вероятно в момента ги въртят на шиш заради информацията, с която разполагат. Знаем, че са там, и ако не направим нищо… в какво се превръщаме тогава?

Кели се спря. Внезапно почувства нужда да разкаже какво друго прави, защото бе попаднал на човек, който наистина можеше да го разбере. Въпреки манията за отмъщение, обзела го след смъртта на Пам, душата му бе натежала.

— Благодаря ви, господин Кларк. Мисията наистина си я бива — обърна се старши сержант Пол Ървин към боровете и прилепите. — Значи вие влизате пръв и излизате последен?

— И друг път съм работил сам.