Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Without Remorse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2018)

Издание:

Атика, София, 1995

Печат: Образование и наука

Формат 32/84/108. 22 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Допълнителна корекция от Еми

6.
Засада

Останалото бе лесно. Отидоха набързо с яхтата до Соломонс, откъдето Пам си накупи някои неща. В един фризьорски салон я подстригаха. В края на втората си седмица с Кели тя вече редовно бягаше и бе прибавила няколко килограма към теглото си. Можеше да носи бански от две части, без да показва ребрата си на всички наоколо. Мускулите на бедрата й се стегнаха до нормалното за момиче на нейната възраст. Но призраците все още я преследваха. Кели на два пъти през нощта я намираше потна и трепереща. От устата й излизаха нечленоразделни звуци, които обаче не му бе трудно да разбере. И в двата случая прегръдката му бе успокоила Пам, но не и него. Скоро Джон вече я учеше да управлява „Спрингър“. Въпреки пропуските в обучението си Пам бе умно момиче. Тя бързо разбра повече от нещата, които някои яхтсмени никога не успяваха да научат. Двамата дори плуваха заедно и Кели остана изненадан, че Пам се е научила да плува в Тексас.

Кели обичаше всичко в Пам Маден: външния вид, говора, миризмата и усещането й. Той дори се улови, че става неспокоен, ако не я вижда няколко минути, сякаш Пам можеше да изчезне някъде. Но тя бе там. Улавяше погледа му и се усмихваше палаво. Понякога обаче я намираше да стои със замислено изражение, насочила мислите си към тъмното минало или към някакво бъдеще, различно от това, което Джон бе начертал. Искаше му се да може да бръкне в съзнанието й и да извади от него всички мрачни спомени, но знаеше, че трябва да остави това на специалистите. В такива моменти Кели винаги намираше повод да бъде до нея. Пръстите му нежно галеха раменете й просто за да й напомнят, че не е сама.

Десет дни след заминаването на Сара и Сам двамата си организираха малка церемония. Пам изкара яхтата в залива, завърза тубичката с успокоителни за един камък и я хвърли във водата. Кели стоеше зад нея с ръце на кръста й. Той гледаше другите яхти, плаващи в залива, и виждаше едно хубаво и многообещаващо бъдеще.

— Ти беше прав — каза тя и помилва ръцете му.

— Случва се понякога — отвърна той със замечтана усмивка. Следващите й думи го изненадаха.

— Има и други, Джон. Други жени, които Хенри… Като Хелън — онази, която уби.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да се върна. Да им помогна… преди Хенри… преди да е убил повечето от тях.

— Това е опасно, Пам — каза бавно Кели.

— Знам… Но какво ще стане с тях?

Джон знаеше, че това е симптом на оздравяването. Тя отново бе станала нормален човек, а нормалните хора се тревожат за другите.

— Не мога вечно да се крия, нали?

Кели чувстваше страха, но думите й криеха предизвикателство и той я притегли още по-плътно към себе си.

— Не, наистина не можеш. Това е проблемът. Много е трудно да се криеш.

— Сигурен ли си, че твоят приятел в полицията е честен — попита тя.

— Да, познаваме се. Той е лейтенант. Преди година му свърших една работа. Някакъв пистолет се бе изгубил и аз им помогнах да го намерят. Така че ми е длъжник. Освен това помагах при обучението на водолазите им и завързах някои познанства. — Кели замълча. — Не си длъжна да го правиш, Пам. Няма да имам нищо против, ако решиш да забравиш всичко. Мога никога повече да не се върна в Балтимор. Трябва само да отидем на лекар там.

— Те вършат с другите всичко онова, което са правили и с мен. Ако не направя нещо, ще продължават както си знаят, нали?

Кели се замисли за това и за своите призраци. Човек просто не може да избяга от някои неща. Той го знаеше. Беше опитвал. Спомените на Пам бяха по-ужасни и от неговите и ако връзката им продължеше, те трябваше да бъдат пратени в небитието.

— Ще се обадя по телефона.

 

 

— Лейтенант Алън — каза мъжът в слушалката. Намираше се в Западния участък. Климатичната инсталация не работеше както трябва, а бюрото му бе задръстено с несвършена работа.

— Франк? Обажда се Джон Кели — чу детективът и се усмихна.

— Как е животът в средата на залива, братче? — „И на мен ми се иска да бъда там.“

— Тих и спокоен. А ти как я караш? — попита гласът.

— Мечтая си — отвърна Алън и се облегна на въртящия се стол.

Той бе едър човек и подобно на повечето полицаи от поколението му — ветеран от Втората световна война, служил във флотската артилерия. Започнал кариерата си като обикновен полицай на Ийст Монюмънт стрийт, той се бе издигнал до детектив в отдел „Убийства“. Въпреки разпространеното мнение работата тук не бе толкова тежка, макар че бе неизбежно свързана с ненавременния край на човешкия живот. Алън веднага забеляза промяната в гласа на Кели.

— С какво мога да ти помогна?

— Аз, ъъ, срещнах един човек, който трябва да говори с теб.

— И как стана това? — попита полицаят и затърси цигарите и кибрита в джоба си.

— Става въпрос за бизнес, Франк. Информация, свързана с убийство.

Детективът присви очи, а мозъкът му превключи на по-висока скорост.

— Кога и къде?

— Все още не знам, пък и идеята за такива телефонни разговори не ми допада.

— Сериозно ли е?

— Това ще си остане ли между нас?

Алън кимна и се загледа през прозореца.

— Да, ще си остане.

— Наркотици.

В главата на Алън нещо каза „щрак“. Кели бе споменал, че информаторът му е „един човек“. „Значи по-скоро става въпрос за жена“ — заключи Алън. Кели бе умен, но немного прецизен в изразите. Алън знаеше смътните слухове за пласьори на наркотици, които използват жени за една или друга цел. Но нищо повече. Той не работеше по случая. С него се занимаваха Том Дъглас и Емет Райън в централния участък. По принцип Алън не трябваше да знае дори и това.

— В момента из града се подвизават най-малко три мрежи за пласиране на наркотици — каза спокойно детективът. — Никоя от тях няма славата на приятно местенце. Искам да знам нещо повече.

— Приятелят ми не желае да се замесва. Просто иска да ти даде малко информация, Франк. Ако отидеш по-далеч, можем да променим намеренията си. В случай че историята се окаже вярна, хората, замесени в нея, са много опасни.

Алън отново се замисли. Той никога не се бе ровил из миналото на Кели, но знаеше достатъчно. Кели бе опитен водолаз, боцман, който се бе сражавал в Делтата на Меконг в помощ на Девети пехотен. Отличен боец, чиито качества им бяха препоръчани от висока инстанция в Пентагона. Работата му с полицейските водолази бе на висота. „Но и доста добре спечели от нея“ — припомни си Алън. „Човекът“ със сигурност бе жена. Кели никога нямаше да взема такива предохранителни мерки, ако ставаше въпрос за мъж. Мъжете просто не мислят така един за друг. Ако не друго, то думите му определено звучаха интригуващо.

— Да не се будалкаш? — бе длъжен да попита детективът.

— Никога не се будалкам с такива неща — увери го Кели. — Изискванията ми са: давам ти само информация и срещата се провежда на четири очи. Става ли?

— Знаеш ли, ако ми се бе обадил някой друг, щях да му кажа да дойде направо тук, но за теб ще направя компромис. Ти ми помогна за случая „Гудинг“. Както знаеш, го хванахме. Осъден е до живот плюс още тридесет години. Длъжник съм ти. Добре, ще играем по твоите правила. Доволен ли си?

— Благодаря. Какъв ти е графикът?

— Тази седмица работя втора смяна. — Беше малко след четири следобед и Алън току-що бе дошъл в участъка. Той не знаеше, че преди това Кели бе звънял три пъти, без да оставя съобщение. — Освобождавам се някъде около полунощ или един часа. Зависи от нощта — обясни детективът. — Понякога имаме повече работа.

— Утре вечер. Чакай ме пред участъка. Можем да хапнем някъде.

Алън се намръщи. Това намирисваше на филм с Джеймс Бонд и агенти от специалните служби. Но той знаеше, че макар да не разбира нищо от полицейска работа, Кели е сериозен човек.

— Значи до утре вечер, приятелче.

— Благодаря, Франк. Довиждане.

Връзката прекъсна и Алън се захвана за работа, като си отбеляза нещо на календара.

 

 

— Уплашена ли си? — попита Кели.

— Малко — призна тя.

Джон се усмихна:

— Нормално. Нали ме чу какво казах. Той не знае нищо за теб. Винаги можеш да се откажеш. Аз ще си нося пистолета. Просто ще поговорите. Влизаш и излизаш — нищо повече. Ще свършим за един ден. Всъщност за една нощ. Няма да се отделям от теб.

— Нито за минута ли?

— Е, само когато ходиш до тоалетната, скъпа. Там сама ще трябва да се грижиш за себе си.

Пам се усмихна и се отпусна.

— Ще отида да приготвя вечерята — каза тя и се отправи към кухнята.

Кели излезе отвън. Някакъв глас в него настояваше да се упражнява с оръжието, но той вече го бе направил. Въпреки това отиде в бункера и извади колта от кобура. Джон разглоби пистолета и разви цевта. Когато я вдигна към светлината, забеляза събралия се от стрелбата нагар. Кели почисти всички части с вълнено парцалче, паста и четка за зъби. Сега вече не се виждаше и следа от мръсотия. Следващата му стъпка бе да смаже пистолета. Той сложи съвсем тънък слой смазка, защото в противен случай щеше да привлече праха, който можеше да предизвика засечка точно когато не трябва. След като завърши с почистването, той бързо сглоби колта. Можеше да го направи и със затворени очи. Пистолетът прилепна удобно в ръката му и Джон го зареди няколко пъти, за да се убеди, че го е сглобил правилно. Последният оглед затвърди впечатлението му.

Кели издърпа едно чекмедже и извади два пълни пълнителя и един празен. После вкара единия от пълнителите на мястото му и внимателно зареди. Повтори същата операция и с другия. С осем патрона в колта и резервен пълнител Джон разполагаше с петнадесет изстрела, които да посрещнат опасността. Те не бяха достатъчни дори и за разходка във виетнамските джунгли, но щяха да стигнат за тъмните градски улици. Кели можеше да улучи човешка глава с един изстрел от около десет метра без значение през деня или през нощта. Никога не се бе панирал от стрелба, а и преди бе убивал хора. Каквито и опасности да го чакаха, той бе готов да ги посрещне. Освен това не отиваше при виетконгците. Отиваше през нощта, а тя му бе съюзник. Наоколо нямаше да гъмжи от хора и освен ако другата страна не знаеше за намеренията му — което бе сигурно, — нямаше основание да се притеснява от засада. Просто трябваше да стои нащрек, което не бе особено трудно.

Вечерята бе пиле — нещо, което Пам знаеше да приготвя. Кели бе на път да извади и бутилка вино, но се спря. Защо трябваше да я изкушава с алкохол? Може би нямаше да е зле и самият той да спре пиенето. Джон лесно щеше да мине без алкохол, пък и Пам сигурно би оценила солидарността му. Разговорът им избягваше сериозните теми. Кели вече бе изгонил опасностите от съзнанието си. Нямаше нужда да се занимава с тях. Прекаленото фантазиране само усложняваше нещата.

— Наистина ли мислиш, че трябва да купим нови завеси? — попита той.

— Тези не подхождат на мебелите.

— В яхтата? — усмихна се Кели.

— Там е доста сумрачно.

— Сумрачно — повтори той, докато раздигаше масата. — Сега сигурно ще кажеш, че всички мъже са еднакви… — Кели спря по средата на изречението. За пръв път се изтърваваше така. — Съжалявам…

Пам се усмихна дяволито.

— В някои отношения наистина сте еднакви. И стига си си мерил думите толкова внимателно, когато говориш с мен.

Кели се отпусна.

— Добре. — Той я прегърна и я притегли към себе си. — Ако наистина мислиш така… то…

— Ммм.

Тя прие целувката на Кели с усмивка. Ръцете му погалиха гърба й и той не усети сутиена под блузата. Пам се разсмя.

— Чудех се кога ли ще забележиш.

— Свещите блестяха точно в очите ми — оправда се той.

— Свещите наистина бяха хубави, но много миришеха.

Пам имаше право. Вентилацията в бункера бе лоша. Ето още едно нещо, което трябваше да се оправи. Кели погледна към бъдещето, в което го очакваше много работа, и ръцете му се преместиха на по-приятно място.

— Достатъчно ли съм напълняла?

— Въобразявам ли си, или…

— Е, може би съвсем мъничко — призна Пам и сложи ръка върху неговата.

 

 

— Трябва да ти купим някои нови дрехи — каза Кели и погледна лицето й, от което се излъчваше увереност.

Пам стоеше на руля и направляваше яхтата по компаса край остров Шарп Лайт. Той се намираше доста на изток от главния канал, но днес в него имаше оживено движение.

— Чудесна идея — съгласи се тя. — Но не познавам магазините. — После погледът й провери курса по компаса, както подобава на всеки добър рулеви.

— Лесно ще познаем хубавите. Трябва само да гледаме паркингите пред тях.

— Какво?

— Ще търсим линкълни и кадилаци, скъпа. Те винаги знаят откъде да си купят хубави дрехи — забеляза Кели. — Тази тактика никога не ме е подвеждала.

Пам се засмя, както бе предвидено. Кели се удивяваше как добре се контролира момичето, въпреки че все още й предстоеше дълъг път.

— Къде ще спим тази вечер?

— На борда — отвърна Кели. — Тук ще сме в безопасност.

Пам едва забележимо кимна с глава, но той обясни за всеки случай:

— Ти си с променена външност, а мен пък въобще не ме познават. Същото се отнася за колата и яхтата ми. Франк Алън не знае как се казваш, нито пък че си жена. Толкова по оперативната сигурност. Трябва да сме в безопасност.

— Сигурна съм, че си прав — обърна се с усмивка Пам. Увереността на лицето й стопляше кръвта в жилите и подхранваше самочувствието му.

— Тази вечер ще вали — забеляза Кели и посочи един отдалечен облак. — Това също е добре. Намалява видимостта. Ние вършехме повечето си операции в дъжда. Хората просто не стоят нащрек, когато са мокри.

— Ти наистина разбираш от тези работи.

— Учил съм в добро училище, скъпа — отвърна с мъжествена усмивка Кели.

След три часа акостираха в пристанището. Кели изнесе цяло представление, докато проверяваше паркинга и стоящия на обичайното си място скаут. Той нареди на Пам да стои долу, докато завърже яхтата, и докара колата до самия док. Както й бе казано, Пам отиде направо в колата, без да се оглежда вляво и вдясно, и Кели потегли веднага. Все още бе рано и те се насочиха извън града, където откриха един търговски център в Тимониум. В продължение на два — за Кели безконечни — часа Пам си избра три хубави костюмчета, за които Кели плати в брой. Тя облече онзи, който най-много хареса на Джон — къса пола и блуза, които отиваха на неговото сако. Кели от дълго време не се бе обличал така, както му се иска.

Вечеряха близо до магазина в един ресторант, който разполагаше с уединени сепарета. Макар да не го каза, Джон имаше нужда от хубава храна. Разбира се, Пам се справяше чудесно с пилетата, но имаше какво още да научи от готварското изкуство.

— Изглеждаш много добре. Искам да кажа, спокойна — уточни той и отпи от кафето си.

— Никога не съм мислела, че ще се чувствам така. Имам предвид, че още не са минали… три седмици, нали?

— Точно така. — Кели остави чашата си. — Утре ще отидем да навестим Сара и приятелите й. След два месеца всичко ще бъде различно, Пам.

Той взе ръката й и си пожела някой ден на третия пръст да стои златна халка.

— Сега вече ти вярвам. Наистина.

— Добре.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

Вечерята бе приключила, а до тайната среща с лейтенант Алън оставаха цели часове.

— Просто ще се помотаем с колата.

Кели остави парите на масата и двамата излязоха.

Вече бе тъмно. Слънцето почти се бе скрило и валеше дъжд. Кели се насочи на юг към града по Йорк роуд. Чувстваше се сит, отпуснат, уверен и готов за нощната работа. На влизане в Таусън видя няколко сухи петна, от които колите току-що бяха тръгнали. Това означаваше, че градът със своите опасности е близо. Сетивата му веднага застанаха нащрек. Очите на Кели започнаха да шарят наляво-надясно по улици и тротоари, погледът му през пет секунди проверяваше трите огледала на колата. Още с влизането в колата той бе оставил колта на обичайното му място — в един кобур под предната седалка. Така беше по-удобно, пък и тук можеше да го стигне по-бързо, отколкото на колана.

— Пам? — обърна се той към нея, без да откъсва поглед от движението. Междувременно провери дали и четирите врати са заключени — предпазна мярка, която му изглеждаше направо параноична.

— Да?

— Вярваш ли ми?

— Вярвам ти, Джон.

— Къде… работеше?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами тъмно е, вали дъжд и ми се иска да видя как изглежда обстановката там. — Не стана нужда да я поглежда, за да разбере, че тялото й се напрегна. — Виж, ще внимавам. Стига да забележиш нещо тревожно, така ще натисна педала на газта, че ще излетим като ракета.

— Страх ме е — отвърна незабавно Пам, но после се замисли. Тя вярваше на този човек, нали? Той бе направил толкова много за нея. Бе я спасил. Трябваше да му вярва. Не, нужно бе да му покаже вярата си. Така че попита: — Обещаваш ли да внимаваш?

— Повярвай ми, Пам — увери я той. — Видиш ли нещо подозрително, и веднага изчезваме.

— Добре тогава.

„Удивително“ — помисли си Кели петнадесет минути по-късно. Има толкова неща, които са пред очите на всички, но никой не ги забелязва. Колко пъти бе минавал през тази част на града, без да спира и да вижда нищо. От друга страна, години наред животът му бе зависел от забелязването на всичко. На всеки клон, на всеки птичи крясък, на всяка следа в калта. Но Джон бе минавал стотици пъти оттук, без да забележи нищо, защото тази джунгла бе различна, с по-други правила на играта. Една част от него махна с ръка и каза: „Да не би да си очаквал нещо друго?“ Друга част забеляза, че тук винаги е имало опасности и той ги е подминавал, но признаците не са били толкова очевидни, колкото би трябвало да бъдат.

Обстановката бе идеална. Тъмнина, подпомагана от мрачното облачно небе. Единственото осветление идваше от малкото на брой нощни лампи. Те хвърляха светлите си кръгове върху едновременно пустите и оживени тротоари. Минувачите идваха и си отиваха. Повечето бяха скромни хора — поне на външен вид, — със забит в земята поглед, който моментално убиваше всякакво любопитство. Това напълно устройваше Кели, тъй като той обикаляше уличките и постоянно се оглеждаше. Не всички улични лампи светеха. Той се зачуди дали това се дължи на немарливостта на работниците, или пък бе идея на местните „бизнесмени“. „Вероятно истината е някъде по средата“ — реши Кели. Хората, които завинтваха крушките, сигурно не печелеха бог знае колко и една двадесетачка сигурно можеше да ги накара да работят по-бавничко или пък да не завиват крушките докрай. Във всеки случай липсата на достатъчно светлина придаваше желаната атмосфера. Улиците бяха тъмни, а Кели бе приятел с тъмнината.

„Кварталът е толкова… тъжен“ — каза си той. Навсякъде се виждаха опустели витрини на магазинчета, които сигурно някога са били семейни бакалници. Те бяха унищожени от супермаркетите. По разнебитените тротоари се виждаха всякакви отпадъци. Живееха ли хора тук? Кои бяха те? Какво правеха? За какво мечтаеха? Със сигурност не всички бяха престъпници. Дали се криеха през нощта? И ако да, то какво правеха през деня? В Азия Кели бе научил следното: ако дадеш едната част от деня на врага, той ще се укрепи и ще поиска още, защото денонощието има двадесет и четири часа. На врага не трябваше да се дава нито време, нито място, въобще нищо, от което може да се възползва. От подобни грешки можеше да се загуби цяла война. А тук определено имаше война и победители в нея не бяха силите на доброто. Осъзнаването на факта го порази. Кели вече бе виждал как се води изгубена война.

Когато премина през територията на пласьорите, Кели видя, че те са разнородна група. Държанието им издаваше увереност. В тази част от денонощието те бяха господари на улицата. Помежду им сигурно имаше конкуренция. Отвратителен Дарвинов процес, който определяше правата върху различните части от тротоара или пък привилегията да стоиш пред този или онзи счупен прозорец. Но както става с всички подобни съперничества, нещата скоро щяха да се стабилизират и бизнесът да потръгне. Защото в края на краищата целта на конкуренцията бе бизнесът.

Кели излезе на нова улица. Мисълта изтръгна от гърдите му изръмжаване и на устните му заигра лека иронична усмивка. Нова улица? Не, тези улици бяха стари. Толкова стари, че „добрите“ хора отдавна се бяха изнесли от тях, за да се преместят на места с повече зеленина. Тогава хора с по-малко самоуважение от тяхното се бяха нанесли на местата им. Те на свой ред също се бяха махнали, за да създадат кръговрат, продължил няколко поколения. Най-накрая се бе случило нещо ужасно, създало сегашната атмосфера. На Кели му трябваше около час, за да разбере, че тук имаше не само разкъртени тротоари и престъпници, но и хора. Той видя жена, хванала за ръката дете на връщане от автобусна спирка. Джон се зачуди откъде ли се връщат. От гости у някой роднина? От библиотеката? Някое място, чиято привлекателност си струваше риска на прибирането от автобусната спирка до дома и минаването покрай гледки, звуци и хора, които можеха да окажат лошо въздействие на детето.

Кели изправи гръб и присви очи. Беше виждал подобна картина и преди. Дори и във Виетнам — страна, която воюваше още отпреди раждането му — имаше родители и деца. Дори и през войната хората отчаяно търсеха нещо подобно на нормален живот. Децата имаха нужда да играят от време на време, да бъдат прегръщани, обичани, защитавани от суровата действителност дотогава, докато умението и смелостта на родителите им можеха да го правят. Правилото важеше и тук. Навсякъде имаше жертви — повече или по-малко невинни, но децата бяха най-невинни от всички. Той го виждаше и сега, когато младата майка минаваше с детето си на петдесетина метра от ъгъла, на който пласьорът продаваше наркотиците си. Кели намали скоростта, за да й гарантира спокойно преминаване, и си пожела обичта и грижите, които показваше майката тази вечер, да помогнат на детето. Дали пласьорите я забелязаха? Заслужаваха ли вниманието им обикновените граждани? Какво бяха те за тях? Прикритие? Потенциални клиенти? Пречка? Жертви? Ами децата? Дали въобще им пукаше за тях? Вероятно не.

— По дяволите — прошепна тихо той, защото бе твърде съсредоточен, за да покаже гнева си.

— Какво? — попита Пам. Тя седеше тихичко до него и внимаваше да не се приближава до прозореца.

— Нищо, извинявай.

Кели поклати глава и продължи наблюдението си. Всъщност това започваше да му харесва. Приличаше на разузнавателна мисия. Разузнаването представляваше учене, а Джон винаги бе обичал да учи. Днес бе изправен пред нещо напълно ново. Разбира се, то бе зловещо, унищожително, грозно, но все пак различно, което го правеше интересно. Ръцете му още по-здраво стиснаха волана.

Клиентите също бяха различни. Имаше местни, които си личаха по цвета на кожата и облеклото. Някои бяха по-пристрастени от другите и Кели се зачуди какво ли означава това. Дали по-жизнените бяха току-що привлечени от порока? Дали едвам тътрещите се бяха ветераните на самоунищожението, запътили се непоколебимо към собствената си смърт? Как бе възможно човек да погледне към тях и да не се изплаши от възможността да се самоубие доза по доза? Какво караше хората да правят това? Кели почти спря колата, увлечен от мислите си. Бе изправен пред нещо непознато.

После идваха другите — онези със средно скъпите излъскани коли, пристигнали чак от покрайнините, където стандартът беше различен. Кели спря до една такава кола и бързо погледна шофьора. „Сложил си е дори и вратовръзка!“ Яката на ризата му бе разхлабена. Едната ръка смъкваше прозореца, докато другата стискаше волана. Десният му крак без съмнение стоеше на газта, готов да я натисне при най-малкия признак на опасност. Сигурно не се чувстваше уютно в този квартал, но въпреки това бе дошъл. Да, ето сега. Парите се подадоха през прозореца, ръката взе нещо в замяна и колата потегли толкова бързо, колкото позволяваше движението. Кели последва буика няколко пресечки. Той зави първо надясно, после наляво, докато излезе на главния път. Там колата се престрои в лявата лента и остана в нея, като се движеше с най-високата разумна скорост. Явно човекът вътре искаше да се махне час по-скоро от тази окаяна част на града, но без при това да привлича нежеланото внимание на някой служител от пътната полиция.

„Да, полицията — каза си Кели и изостави преследването. — Къде, по дяволите, е тя?“ Законът арогантно се нарушаваше, но полицаите се бяха скрили вдън земя. Той поклати глава и се върна обратно в зоната на пласьорите. Различието с родния му квартал в Индианаполис само преди десет години бе огромно. Как можеше всичко да се промени толкова бързо? Защо той бе пропуснал промяната? Времето, прекарано в армията, и животът на острова го бяха откъснали от всичко. Кели се бе превърнал в нищо неподозиращ наивник, в турист в собствената си страна.

Той погледна Пам. Тя изглеждаше добре, макар и малко напрегната. Хората вън от колата бяха опасни, но не и за тях двамата. Джон се стараеше да остане невидим. Да обикаля пресечките из „търговската“ част, без да привлича внимание. Кели си каза, че добре разбира опасностите. Той търсеше признаци на оживление, без да проявява такова. Ако някой го наблюдаваше упорито, той щеше да забележи. А освен това колтът все още лежеше между краката му. Колкото и заплашителни да изглеждаха тази отрепки, те бяха нищо в сравнение със северновиетнамците и виетконгците, които бе виждал. Те бяха добри, но не по-добри от самия него. Но тези улици се разхождаше опасността, но в много по-малко количество от тази, която вече бе преживял.

На петдесетина метра от тях се виждаше един пласьор с копринена риза, която сигурно някога е била кафява. Слабото осветление правеше определянето на цвета почти невъзможно, но материята със сигурност бе коприна. Тези негодници явно обичаха да се контят. Не им стигаше това, че нарушават закона, нали? О, не, те трябваше да покажат на всички, че не им пука от нищо.

„Тъпо — помисли си Кели. — Много е тъпо да привличаш вниманието по този начин. Когато вършиш опасни неща, обикновено прикриващ самоличността, присъствието си и винаги си оставяш поне един изход за бягство.“

— Удивително е, че се отървават безнаказано — прошепна на себе си Кели.

— А? — обърна глава Пам.

— Толкова са глупави — махна Кели към пласьора на ъгъла. — Дори и ченгетата да не правят нищо, какво ще стане, ако някой реши да… Та те носят пари в себе си, нали?

— Може би хиляда или две хиляди долара — отвърна Пам.

— А ако някой се опита да го ограби?

— Случва се, но той носи пистолет, а и ако някой опита…

— Ааа… момчето във входа?

— Той е истинският пласьор, Кели. Не знаеше ли? Онзи с ризата му е само помощник. Именно човекът във входа извършва истинската… как се казваше?

— Сделка — отвърна сухо Кели.

Беше пропуснал да забележи нещо. Гордостта бе притъпила проницателността му. „Лош навик“ — смъмри се той.

— Точно така — кимна Пам. — Виж… виж го сега.

Едва сега Кели проследи цялата сделка. Един човек с кола — „пак някой от покрайнините“, помисли си Кели — подаде парите (това си беше чисто предположение, тъй като Джон не виждаше нищо). Когато колата потегли, човекът с шикозната риза прекоси тротоара и в сенките, където Кели не виждаше добре, парите отново смениха притежателя си.

— Сега разбирам. Помощникът носи наркотиците и прави сделката, но дава парите на шефа си. Той от своя страна пък е въоръжен и внимава да не се случи нещо непредвидено. Не са чак толкова тъпи, колкото си мислех.

— Достатъчно хитри са.

Кели кимна и отново се наруга, че е направил най-малко две грешни предположения. Но в крайна сметка разузнаването бе точно за това.

„Да не се отпускаме толкова — каза си Джон. — Сега знаеш, че отсреща има двама лоши типове, единият от които е въоръжен и добре прикрит в онзи вход.“ Той се настани в седалката и очите му отново зашариха в търсене на опасност и признаци на раздвижване. Истинската цел трябваше да бъде онзи във входа. Набеденият за помощник беше просто свръзка, едва прохождащ в бизнеса, който сигурно получаваше само трохи или работеше на комисионна. Врагът бе онзи, когото едва виждаше. Това напълно отговаряше на утвърдения от времето модел, нали? Кели с усмивка си спомни за един политофицер от северновиетнамската армия. Тогава операцията дори си имаше кодово име. ХЕРМЕЛИНОВО ПАЛТО. След като със сигурност бяха установили, че това е техният човек, го дебнаха четири дни, за да изучат навиците и да изберат най-добрия начин за очистването му. Кели никога нямаше да забрави изражението на виетнамеца в момента, когато куршумът прониза гърдите му. После се наложи да пробягат три мили до укритието, докато северновиетнамският отряд за бързо реагиране се насочи в друга посока, заблуден от пиротехническите ефекти на Кели.

Какво щеше да направи, ако човекът в сянката бе целта му? Как точно щеше да извърши всичко? Умствената гимнастика бе увлекателна, а чувството, което носеше — божествено. Чувстваше се като орел, който кръжи и наблюдава. Като хищник на върха на хранителната верига, който не е гладен и просто оглежда обстановката.

Той се усмихна и не обърна внимание на предупрежденията, изпращани от тренираната в битките част от мозъка му.

Хмм. Онази кола преди му бе убягнала. Тя бе мощна — „Плимут роудрънър“ — и червена като захаросана ябълка. Намираше се на около половин пресечка от тях. В нея имаше нещо странно…

— Кели… — Пам внезапно се напрегна.

— Какво има?

Ръката на Джон напипа колта и го изтегли няколко милиметра вън от кобура. Облицованата с дърво ръкохватка удобно прилягаше в дланта му. Но фактът, че се бе пресегнал за пистолета и че имаше нужда да го усеща в ръката си, говореше красноречиво и разумът му не можеше да пренебрегне тези думи. Бойните му инстинкти се обадиха, а предпазливата част от съзнанието му се задейства. Но дори и това събуди някакво чувство на гордост в него. „Хубаво е — помисли си той за момент, — че все още не съм изгубил рутината си.“

— Познавам тази кола… тя е…

— Добре — каза спокойно Кели. — Махаме се оттук. Права си, достатъчно стояхме.

Той натисна газта и зави наляво, за да мине покрай плимута. Помисли си да каже на Пам да се сниши, но това не бе необходимо. След по-малко от минута вече нямаше да ги има и… по дяволите!

Всичко стана заради един от клиентите, който караше някакъв черен кабриолет. Той явно вече си бе свършил работата и гореше от нетърпение да напусне квартала, защото изскочи внезапно иззад плимута. Но явно пред него имаше и друг нетърпеливец, защото човекът с кабриолета натисна спирачките. Кели бе принуден да стори същото. Не му се искаше да се блъска точно тук. Но обстоятелствата се стекоха лошо. Колата им спря почти наравно с плимута, чийто шофьор в този момент излизаше. И вместо да тръгне напред, той реши да заобиколи колата си. Така погледът му спря точно върху разтрепераното лице на Пам. Кели също гледаше в тази посока, защото знаеше, че човекът е потенциална заплаха, и видя промяната в изражението на мъжа. Той позна Пам.

— Добре, видях — прозвуча с ледено спокойствие оперативният му глас.

Джон изви волана още по-наляво, настъпи газта и подмина кабриолета и невидимия му шофьор. След секунди вече бяха на ъгъла. Кели се огледа за момент и направи остър ляв завой.

— Той ме видя!

Гласът й бе на ръба на истерията.

— Всичко е наред, Пам — отвърна Джон, докато оглеждаше пътя в огледалото. — Махаме се. Аз съм при теб и няма нищо страшно.

„Идиот такъв — наругаха го инстинктите и съвестта му. — Моли се да не тръгнат след теб. Колата им е три пъти по — мощна и…“

— Добре.

Едни силни ниско разположени фарове направиха същия завой като Кели преди двадесет секунди. Той забеляза, че се люшкат вляво и вдясно. Колата ускоряваше бързо и мокрият асфалт я унасяше. Двойни фарове. Значи не бе кабриолетът.

„В опасност си — обадиха се спокойно инстинктите на Джон. — Все още не знаем колко е сериозна, но е време да се събудиш.“

„Прието.“

Кели хвана волана с две ръце. Пистолетът можеше да почака. Джон започна да преценява положението и то определено не му хареса. Скаутът не бе кола за подобни приключения. Не беше нито мощна, нито пък спортна. Под предния капак се гушеха четири хилави цилиндърчета. „Плимут роудрънър“ разполагаше с цели осем и всеки бе по-голям от това, на което Кели разчиташе. Нещо повече, плимутът бе конструиран точно за бързо ускоряване и остри завои. Скаутът на свой ред можеше само да подскача по павирани улици, и то с не повече от тридесет километра в час. Не звучеше никак успокоително.

Кели разпредели вниманието си по равно между предното стъкло, пътя и огледалото. Между двете коли нямаше кой знае колко разстояние, а плимутът продължаваше да приближава.

„С какво разполагаме? — започна трескаво да разсъждава умът му. — Колата не е напълно безполезна. Бронята ти е голяма и здрава. Освен това купето е разположено високо, така че спокойно можеш да блъскаш с него. Плимутът със сигурност е бърз, но тази стара лелка в ръцете ти може да бъде — е, оръжие. А ти знаеш как да боравиш с оръжие.“ Кели вече не се чувстваше като оплетен в паяжина.

— Пам — каза съвсем тихо той, — защо не се смъкнеш на пода, скъпа?

— Те…

Тя го загледа втренчено, а страхът все още не си бе отишъл от гласа й, но дясната ръка на Джон я избута на пода.

— Да, изглежда, ни преследват. Сега ме остави да се оправя с положението, става ли?

Последната незаангажирана част от разсъдъка на Кели се гордееше с неговото спокойствие и увереност. Да, опасност наистина имаше, но Джон я познаваше доста по-добре от хората в плимута. Ако искаха да получат урок на тема „опасност“, значи бяха попаднали на добър учител.

Кели стисна волана и зави леко вляво, после натисна спирачките и извъртя рязко вдясно. Не можеше да маневрира бързо като спортната кола, но пътят бе широк, а и предната позиция му даваше право да избира посоката и момента. Нямаше да успее да им се изплъзне, но поне знаеше къде се намира участъкът. Просто трябваше да ги заведе там. Тогава сами щяха да се откажат.

Можеха да стрелят, да се опитат да повредят колата, но той разполагаше с колта и резервен пълнител. Освен това в жабката си имаше кутия с патрони. Дори и да бяха въоръжени, със сигурно не можеха да са толкова опитни като него. Щеше да ги пусне да се приближат… Колко ли бяха? Двама? Може би трима? „Трябваше да забележа“ — каза си Кели, но после си напомни, че нямаше време за това.

Джон погледна в огледалото. Само миг по-късно бе възнаграден. Фаровете на някаква друга кола осветиха плимута и тримата души в него. Той се зачуди с какво ли са въоръжени. В най-лошия случай с пушка. Имаше и по-неприятна възможност — да носят автомат. Но уличните бандити не бяха войници, така че вероятността бе минимална.

„Не прави прибързани заключения“ — посъветва го разумът.

От близко разстояние колтът на Кели бе не по-малко смъртоносен от пушка. Джон набързо се благодари за тренировките и зави наляво. „Ако положението стане напечено, позволи им да се приближат и им устрой малка засада.“ Джон знаеше всичко за засадите. Пусни врага и го удари отблизо.

Плимутът вече бе на десет метра зад него и шофьорът му явно се чудеше какво да предприеме.

„Това е най-трудно, нали? — попита мислено преследвача си Кели. — Можеш да се приближиш колкото си искаш, но другият си остава ограден от тонове метал. Какво ще правиш сега? Ще ме блъскаш ли?“

Не, другият шофьор не бе кръгъл глупак. Ако го блъснеше отзад, щеше да си пробие радиатора, което явно не му се искаше.

Плимутът се отклони вдясно. Кели видя, че светлините леко се отдалечават, но предната позиция му даваше преимущество. Той също завъртя волана надясно, за да им препречи пътя, и разбра, че на другия не му стиска да удари колата си. Джон чу свистене на гуми, което означаваше, че плимутът е намалил, за да избегне сблъсъка. „Май не искаме да ожулим червената боя, а? Ето че за разнообразие имало и добри новини!“ Следващият им ход бе да опитат отляво, но Джон отново блокира. Всичко това приличаше на…

— Какво става, Кели? — попита Пам с треперещ глас.

Джон й отговори със същия спокоен глас, с който бе говорил през последните минути.

— Ами това, че преследвачите ни май не са от най-умните.

— Това е колата на Били. Той си умира да се състезава.

— Значи Били. Този Били май доста обича колата си. Ако искаш да хванеш някого, трябва да си готов…

Кели натисна спирачките просто за да ги изненада. Скаутът наведе предница и Били добре видя масивната задна броня. Джон отново даде газ и погледна в огледалото, за да провери каква е реакцията на плимута. „Иска му се да ме държи изкъсо, но аз лесно мога да го откажа от подобно желание и това май не му харесва. Сигурно е някое от онези скапани горделиви хлапета.“

„Добре, сега ще ти покажа как действам.“

Кели реши да не насилва нещата. От усложнения нямаше смисъл. Но все пак трябваше да изиграе картите си много внимателно и много хитро. Мозъкът му започна да изчислява ъгли и да пресмята разстояния.

На един завой Кели стъпи върху газта повече от необходимото. Колата почти се завъртя на сто и осемдесет градуса, но това влизаше в плана. Джон я изправи със закъснение, колкото да създаде впечатлението, че е лош шофьор. Били явно мислеше себе си за страхотен. Плимутът използва завоя и широките си гуми, за да намали разстоянието и да огледа лявата страна на скаута. Едно умишлено сблъскване, и колата на Кели щеше напълно да излезе от строя. В момента плимутът контролираше положението или поне така си мислеше шофьорът му.

„Добре…“

Кели не можеше да завие надясно, защото Били го блокираше. Той избра левия завой и свърна в една улица, около която се виждаха множество свободни парцели. Тук явно щяха да строят магистрала. На мястото на съборените къщи сега имаше само дупки, пълни с кал от нощния дъжд.

Кели се обърна да погледне плимута. „Охо.“ Десният прозорец на мястото до шофьора се отваряше. Това можеше да означава само едно: оръжие. „Май доста си поигра с тях, Кели…“ Но Джон внезапно осъзна, че новата ситуация можеше да се окаже и полезна. Той погледна към плимута и им позволи да видят физиономията му: ужасено лице и отворена уста. После натисна спирачката и зави остро вдясно. Скаутът подскочи над полуразбития тротоар — очевидна проява на паника. Пам изпищя от внезапното сътресение.

Шофьорът на плимута знаеше, че колата му има по-хубави гуми, по-добри спирачки и е по-мощна. Освен това той притежаваше бързи рефлекси, които Кели вече бе забелязал. Маневрата му бе повторена. Спортната кола прескочи ронещия се цимент на тротоара и последва скаута през останките от къщи, като попадна право в капана, поставен от Кели. Плимутът успя да измине само още около двадесет и пет метра.

Джон вече се бе измъкнал. Калта беше около двадесет сантиметра и имаше вероятност скаутът да не успее да се справи с нея, но тя бе малка. Кели усети, че колата му намалява скоростта и че гумите потъват в меката пръст, но тогава колата се напъна, гумите зацепиха и тя се измъкна. „Страхотно.“ Едва тогава Джон обърна глава.

Светлините на фаровете му казаха всичко. Плимутът бе ниска кола с голяма устойчивост на завоите, но в калта явно не я биваше. Гумите вече бяха издълбали дупки в меката повърхност, без да успеят да постигнат нещо друго. Фаровете потъваха надолу, докато мощният двигател на колата копаеше собствения си гроб. Когато горещите части на мотора се потопиха в дъждовна вода, моментално изскочи пара.

Ралито бе приключило.

Трима мъже излязоха от колата и смутено се заоглеждаха — явно несвикнали да калят модните си лъскави обувки. До тях, зарит като прасе в калта, лежеше доскоро чистичкият плимут. Зловещите им планове бяха станали жертва на дъжда и праха. „Колко е хубаво човек все още да не е загубил усета си“ — помисли си Кели.

После погледна преследвачите си, застанали на около тридесет метра от него.

— Хей, тъпаци! — провикна се той през ръмящия дъжд. — Ще се видим пак, сукалчета такива!

Кели отново подкара колата си, като ги поглеждаше от време на време. „Именно заради това спечелих преследването“ — каза си той. Предпазливост, разум, опит. Също и кураж, но Кели прогони последната мисъл, като си позволи да я забележи само с крайчеца на окото си. Съвсем малко. Той изкара скаута обратно на улицата и замина, заслушан в трополенето на парченцата кал, изхвърляни от гумите върху калниците и асфалта.

— Можеш да се качиш обратно на седалката, Пам. Нашите приятели нещо се изгубиха.

Пам го послуша и обърна глава, за да изгледа Били и плимута му. Близостта му отново накара лицето й да побелее.

— Какво направи?

— Просто им позволих да ме преследват в място по мой избор — обясни Кели. — Колата им е хубава за улиците, но не е добра в калта.

Пам му се усмихна в израз на смелост, която съвсем не изпитваше, но усмивката й завърши историята точно по начин, по който Кели би я разказал на някой приятел. Той погледна часовника си. До смяната на полицаите в участъка оставаше още час, час и нещо. Били и приятелчетата му нямаше да мърдат от калта за известно време. Най-добре сега бе да намерят тихо местенце, на което да почакат. Освен това Пам определено изглеждаше като човек, имащ нужда от успокояване. Той продължи още малко напред, докато откри едно сравнително малко оживено място, където паркира.

— Как се чувстваш? — попита Кели.

— Това бе страшничко — отвърна тя и сведе поглед, неспособна да прикрие треперенето си.

— Виж, можем веднага да се върнем на яхтата и…

— Не! Били ме изнасили… и уби Хелън. Ако не го спра, ще продължи да постъпва така и с други хора, които познавам.

Кели знаеше, че Пам говори по-скоро за собствено убеждение. Беше виждал подобни сцени и преди. Това бе проява на смелост, а тя вървеше в комплект със страха. Бе нещото, каращо хората да завършат започнатото и да изберат именно този път. Пам знаеше какво е мрак. Тя бе намерила светлината и искаше да я покаже и на другите.

— Добре, но след като кажем думичките си на Франк, веднага те разкарваме от Додж сити.

— Не се тревожи, няма ми нищо — излъга Пам и веднага се засрами, защото Кели разбра лъжата. Той просто се опитваше да й помогне.

„Наистина ти няма нищо“ — прииска му се на Кели да каже, но тя все още не бе научила този урок.

— Колко други момичета има? — попита той.

— Дорис, Ксанта, Пола, Мария и Роберта… Всички те са като мен, Джон. И Хелън… Когато я убиваха, ни накараха да гледаме.

— С малко късмет ще можеш да отмъстиш за нея по някакъв начин, скъпа. — Той я прегърна и треперенето спря.

— Жадна съм — каза Пам.

— На задната седалка има хладилна чанта.

— Правилно — усмихна се тя.

Пам се обърна на седалката, за да си вземе една кола, и тялото й внезапно застина. Тя онемя и по кожата на Кели пробягнаха онези тъй добре познати и нежелани тръпки, подобни на електрически ток. Тръпките на усещането за опасност.

— Кели! — изкрещя Пам.

Тя гледаше към лявата задна половина на колата. Кели вече се бе пресегнал за пистолета и се обръщаше, но бе твърде късно и част от него го знаеше. Гневната мисъл, че е сгрешил ужасно и фатално, мина през главата му, но той нямаше време за нея, тъй като преди да успее да вземе колта си, проблесна светкавица и удар по главата му, последвани от мрак.