Том Кланси
Безпощадно (21)

19.
Измерения на милостта

„Това се превръща в нещо по-естествено от сутрешното кафе и сандвича с шунка“ — помисли си лейтенант Райън. Убийство на двама пласьори с 22-калиброви куршуми в главата, но този път, без да са ограбени. Наоколо отново нямаше гилзи и по труповете не личаха следи от борба. Единият бе бръкнал в джоба си за пистолета, но не успял да го извади. Въпреки това в цялата история имаше нещо необикновено. Той все пак бе видял опасността и бе реагирал макар и неефективно. После бе пристигнало обаждането от няколко пресечки по-надолу. Райън и Дъглас оставиха пласьорите на младшите детективи и се запътиха към другото престъпление. То се оказа интересно.

— Я виж ти — каза Дъглас, който излезе пръв от колата. Човек не попадаше толкова често на стърчащ като стълб нож, забит в основата на черепа. — Май не са се шегували.

Убийството за отмъщение в тази част на града или която и да е друга обикновено бе резултат от свада между познати. Хората убиваха членове на семейството си или близки приятели по най-незначителни поводи. На миналия Ден на благодарността един баща бе убил сина си заради кълка от пуйката. „Любимият“ случай на Райън бе убийство заради пай с раци. Това, разбира се, бе не толкова забавно, колкото куриозно. При тези случаи гневът обикновено се подклаждаше от алкохол или несретен живот, които превръщаха ежедневните незначителни спорове в изключително важни проблеми. „Не исках да го направя — твърдяха след това обвинените и допълваха: — Той просто трябваше да отстъпи малко.“ Абсурдността на тези престъпления действаше като бавна отрова в душата на Райън. Най-лошото бе приликата между убийствата. Човешкият живот не трябваше да бъде просто вариации на една тема. Той бе твърде ценен, за да се пропилява така. Райън бе научил този урок в суровата Нормандия и заснежените гори около Бастон^[1] като млад парашутист от 101-и полк. Обикновено убиецът твърдеше, че не е искал, и искрено страдаше заради отнетия от собствената му ръка живот на приятел или любим. Така с един удар се разрушаваше животът на две човешки същества. Тези престъпления се вършеха от страст или лоша преценка, което в общи линии изчерпваше мотивите за убийството въобще. Но не и за това.

— Какво, по дяволите, е станало с ръката му? — обърна се той към съдебния лекар.

Освен белезите от игли ръката бе така извъртяна, че се виждаше от другата страна.

— Рамото на жертвата е извадено. Да кажем, направо счупено — допълни лекарят след кратко размишление. — Около китката се забелязват охлузвания, причинени от силата на захвата. Някой я е държал с две ръце и едва не е откъснал ръката на жертвата, сякаш е клон.

— Каратистки похват? — обади се Дъглас.

— Нещо такова. Със сигурност го е направил безпомощен. За причината на смъртта можете да се досетите и сами.

— Бихте ли дошли тук, лейтенант — извика един униформен сержант. — Това е Вирджиния Чарлз. Живее на една пресечка. Тя се е обадила за престъплението.

— Добре ли сте, госпожо Чарлз? — попита Райън.

Един санитар проверяваше бинтованата й ръка. До нея стоеше синът й — десетокласник в „Дънбар“, — който гледаше трупа на тротоара без никакво съчувствие. След четири минути Райън разполагаше с доста информация.

— Скитник, казвате?

— Бездомен алкохолик. Ето я бутилката, която изпусна — посочи тя.

Дъглас грижливо вдигна шишето.

— Можете ли да го опишете? — попита лейтенант Райън.

 

 

Режимът толкова приличаше на нормалния, че лесно можеха да се намират във всяка военноморска база от „Леджун“ до Окинава. След дузината редовни упражнения имаше крос, в който всички бягаха в крак, а сержантът отпред диктуваше ритъма. Забавляваха се да задминават новосформирани взводове от бъдещи офицери. Особено ги развеселяваха по-страхливите екземпляри на кандидат-офицери, които идваха тук само за през лятото. Осемкилометров крос, петстотинметрова полоса и разни други тренировъчни съоръжения, всички кръстени на мъртви морски пехотинци. После се приближаваха към академията на ФБР, но излизаха от главния път, за да завият в гората към учебната площадка. Сутрешните упражнения просто им напомняха, че са морски пехотинци, а дългият крос — че са от разузнавателна част. За тях поддържането на олимпийска форма бе нещо нормално. Площадката ги изненада с очакващия ги на нея генерал. Да не говорим за люлките и пясъчника.

— Добре дошли в Куантико, морски пехотинци — поздрави ги Марти Йънг, след като им даде малко време за почивка.

Малко по-назад от генерала морските пехотинци видяха двама адмирали в бляскави бели униформи, придружени от двама цивилни, които гледаха и слушаха. Внезапно мисията стана много интересна.

— Точно както по снимките — забеляза тихо Каз, докато оглеждаше учебната площадка. Те знаеха за какво ще говори Йънг. — А за какво са тези люлки?

— Идеята е моя — отвърна Гриър. — Иван има спътници. Графикът за преминаването им през следващите шест седмици е окачен в сграда А. Не знаем колко добри са камерите му, затова ще предположим, че ги бива поне колкото нашите. Номерът е да покажеш на другата страна това, което иска да види, или поне да я улесниш да го разбере. Всички безобидни места разполагат с паркинг.

Упражнението вече бе измислено. Всеки ден новодошлите щяха да разместват колите без особен ред. Около десет часа сутринта манекените трябваше да бъдат извадени от колите и подредени по детската площадка. Към два-три часа колите отново щяха да бъдат местени, а манекените — пренареждани. Всички съвсем основателно предполагаха, че ритуалът ще предизвика изобретателността на шегобийците в армията.

— И след като всичко свърши, мястото става истинска детска площадка, така ли? — попита Ритър, отговаряйки на собствения си въпрос. — По дяволите, защо не? Чудесна работа си свършил, Джеймс.

— Благодаря, Боб.

— На живо всичко изглежда много малко — обади се Максуел.

— Размерите са с точност до десет сантиметра — каза Ритър. — Разполагаме със съветските инструкции за строеж на подобни съоръжения. Вашият генерал Йънг свърши чудесна работа.

— В сграда В няма стъкла на прозорците — забеляза Казимир.

— Виж пак снимките, Каз — предложи Гриър. — Във Виетнам има недостиг на стъкло. Сградата има само дървени капаци тук и тук. Решетките — посочи той към сграда В — са от другата страна. Направихме ги от дърво, за да могат лесно да бъдат свалени по-късно. Що се отнася до вътрешната подредба, наложи се да гадаем. Но все пак се съобразихме с докладите на няколко наши освободени военнопленници, така че не сме изсмукали всичко от пръстите си.

Морските пехотинци вече бяха научили нещо за естеството на мисията и се оглеждаха наоколо. Сега, когато знаеха по-голямата част от плана, те обмисляха как да приложат бойните си умения на тази мнима детска площадка. На всичко отгоре детските манекени щяха постоянно да ги наблюдават със сините си стъклени очи. За кулите трябваха гранатомети М-79. Трасиращи патрони за прозорците на сградите. Огнепръскачки за дървенията… и „жените“, и „децата“ щяха да видят всичко, но нямаше да кажат на никого. Мястото сигурно бе избрано заради приликата си с друго такова. Пехотинците все още не знаеха кое е „другото“, но бяха убедени в предположението си. Неколцина от тях огледаха хълма на около осемстотин метра от площадката. Оттам се виждаше всичко. След речта на генерал Йънг пехотинците бяха разпределени в предварително уточнени групи и получиха оръжието си. Вместо автоматите M16A1 им дадоха CAR-15, които бяха по-къси, по-удобни и предпочитани за близък бой. Гранатометчиците се сдобиха със стандартни М-79, чиито мерници бяха боядисани с радиоактивен тритий, за да светят в тъмното. Получиха и достатъчно боеприпаси, защото стрелковите тренировки следваха веднага. Щяха да започнат през деня, но генералът не им бе казал, че почти незабавно преминаваха към нощен режим. Морските пехотинци го знаеха и без това, защото подобни операции се провеждат само през нощта. Те се отправиха към най-близките мишени, за да се запознаят с оръжието. Мишените бяха шест на брой във формата на прозорци. Гранатометчиците се спогледаха и изстреляха първия залп. За свой срам един от тях пропусна целта. Останалите петима не закъсняха да му се присмеят, след като се увериха, че техните гранати са улучили.

— Добре, добре, още не съм загрял — каза извинително ефрейторът и за четиридесет секунди вкара пет изстрела в целта. Все още действаше бавно, защото предната нощ не си бе доспал.

 

 

— Колко ли трябва да е бил силен? — чудеше се Райън.

— Със сигурност не е Уоли Кокс^[2] — забеляза лекарят. — Ножът е прерязал гръбначния стълб точно на мястото, където се съединява с медулата. Смъртта е последвала незабавно.

— Вече го е бил осакатил. Рамото наистина ли е толкова зле, колкото изглежда? — попита Дъглас и отстъпи назад, за да направи място на фотографа.

— Вероятно е и по-зле. Ще го разгледаме, но се обзалагам, че вече не става за нищо. Подобна контузия никога не може да се оправи напълно. Изгубил е всякакви шансове да стане бейзболист още преди да получи ножа в тила си.

„Бял, четиридесет или по-възрастен, дълга черна коса, нисък, мръсен.“ Райън погледна бележките си. „Приберете се у дома, госпожо“ — бе казал убиецът на Вирджиния Чарлз.

„Госпожо.“

— Когато тя си е отишла, нашата жертва е била все още жива — каза Дъглас и се приближи до лейтенанта. — Сигурно тогава е взел ножа му, за да му го върне в тила. Ем, през последната седмица видяхме четири много майсторски убийства и шест много мъртви жертви.

— И четири различни вида оръжие. Двама са били завързани и екзекутирани с двадесет и два калибров пистолет. Ограбени са, но няма следи от борба. Един е бил прострелян с пушка в корема, също ограбен. Нямал е възможност да се защити. И двамата от миналата нощ, които нито са завързани, нито пък ограбени. Вероятно също са застреляни с двадесет и два калибров пистолет, но са били предупредени. Дотук всички са били пласьори. Но този е просто уличен хулиган. Липсват парчета от мозайката, Том. — Лейтенантът обаче се замисли над хипотезата. — Успяхте ли да идентифицирате жертвата?

— Крадец на дребно — отвърна един униформен сержант. — Има шест ареста за кражба и един бог знае още какво.

— Не се връзва — каза Райън. — Въобще не се връзва. Ако наистина си имаме работа с много опитен човек, тогава защо е оставил някой да го види? Защо я е пуснал да се прибере, защо е говорил с нея? Защо, по дяволите, въобще е трябвало да убива този нещастник? Виждаш ли някакъв стереотип?

Стереотип нямаше. Разбира се, двете двойки пласьори бяха убити с 22-калибров пистолет, но малкото оръжие се ползваше с голяма популярност на улицата. Освен това едната двойка бе ограбена, а другата — не. От своя страна неограбените не бяха застреляни със същата смъртоносна точност, макар че наистина имаха по два куршума в главата. Петият убит и ограбен пласьор бе очистен с пушка.

— Виж, разполагаме с оръжието и с бутилката от вино и от едното ще свалим отпечатъци. Който и да е бил този човек, то със сигурност не е от внимателните.

— А защо не алкохолик с чувство за справедливост, Ем? — продължи да натиска Дъглас. — Който и да е убил този…

— Знам, знам, не е бил Уоли Кокс.

„Но кой точно и какъв, по дяволите, беше?“

 

 

„Слава богу, че носех ръкавици“ — помисли си Кели, докато оглеждаше охлузената си дясна ръка. Бе позволил гневът му да надделее, което съвсем не говореше добре за него. Сега, когато обмисляше инцидента на спокойствие, Джон разбра, че е бил изправен пред трудна ситуация. Ако бе оставил жената да бъде убита или сериозно наранена и бе влязъл в колата си, никога нямаше да може да си прости. Освен това, ако някой бе забелязал колата, вече щеше да е заподозрян в убийство. Последната мисъл предизвика презрително изсумтяване. Та той и сега беше заподозрян в убийство. Е, някой трябваше да бъде. Веднага след връщането си Кели се бе погледнал в огледалото. Когото и да бе видяла жената, той със сигурност не бе Джон Кели. Не и с мръсно брадясало лице и дълга мръсна перука. Прегърбената му стойка създаваше впечатлението, че е с няколко сантиметра по-нисък. Освен това светлината от уличните лампи бе мъждукаща. Пък и жената мислеше само за едно — бягство. И въпреки това. Кели бе забравил бутилката си на местопроизшествието. Спомняше си, че я пусна, за да блокира удара с ножа, и после в бързината забрави да я прибере. „Тъпак!“ — наруга се Кели.

С какво разполагаше полицията? Описанието му сигурно нямаше да е добро. Бе носил гумени ръкавици и въпреки ожулванията те не се бяха скъсали. И най-важното — Кели не бе докосвал бутилката с голи ръце. Знаеше го със сигурност, защото от самото начало бе решил да внимава по този въпрос. Полицаите знаеха, че хулиганът е убит от някакъв бездомник, но скитници имаше навсякъде, а Кели се нуждаеше само от още една нощ. Въпреки това трябваше да промени замисъла си и мисията ставаше по-опасна, отколкото трябваше да бъде. Джон обаче разполагаше с твърде добра информация за Били, за да пропусне шанса си, пък и ако не побърза, малкият негодник можеше да промени навиците си. Ами ако броеше парите си и няколко различни къщи или пък използваше една само две-три нощи? Ако това предположение се окажеше вярно и Кели изчакаше още една-две нощи, цялото му разузнаване отиваше по дяволите. Щеше да се наложи да започне отново и да подбира нова маскировка. Ако успееше да подбере нова маскировка — нещо съвсем несигурно. Джон си напомни, че е убил шест души, за да стигне дотук. Седмият беше грешка и не се броеше… освен от онази жена. Той си нос дълбоко въздух. Нима щеше да може да се погледне в огледалото, ако бе изгледал спокойно как я раняват по-лошо или пък убиват? Беше взел възможно най-доброто решение в трудна ситуация. Понякога ставаха грешки. Най-големият риск обаче бе провал на мисията му, а не непосредствена заплаха за него. Засега трябваше да остави тези мисли настрана. Имаше и други задължения. Кели вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Гриър.

— Кларк — отвърна Кели. Това поне все още му бе интересно.

— Закъсняваш — каза му адмиралът. Джон трябваше да позвъни още преди обяд и стомахът му напомни, че наистина е закъснял. — Няма нищо. Аз току-що се върнах. Скоро ще ни трябваш. Започнахме.

„Толкова бързо? — помисли си Кели. — По дяволите“

— Добре, сър.

— Надявам се, че си във форма. Поне така твърди Дъч — каза по-спокойно Джеймс Гриър.

— Мисля, че ще се справя, сър.

— Бил ли си някога в Куантико?

— Не, адмирале.

— Докарай яхтата си. Тук има пристан, пък и ни трябва място, където да говорим на спокойствие. Неделя сутринта, точно в десет. Ще те чакаме, господин Кларк.

— Слушам, сър.

Линията прекъсна.

„Неделя сутрин.“ Кели не очакваше толкова бързо развитие. При това положение мисията му ставаше още по-наложителна. Откога държавната машина се движеше толкова бързо? Но каквато и да бе причината за това, тя директно се отразяваше на Кели.

 

 

— Мразя го, но работим точно по този начин — каза Гришанов.

— Наистина ли сте толкова зависими от радара на земята?

— Робин, при нас дори се обсъжда вариантът ракетите да се изстрелват с разрешението на свързочен офицер на земята — каза отвратено Гришанов.

— Но в такъв случай превръщате пилотите си в обикновени шофьори! — удиви се Захариас. — Трябва да им вярвате.

„Защо ли не изпратя този човек да говори с генералите — каза си тъжно Гришанов. — Мен не ме слушат, но може би ще чуят него.“ Сънародниците му изпитваха огромно уважение към идеите и опита на американците дори и когато се опитваха да ги разгромят.

— Положението е комбинация от няколко фактора. Новите полкове с изтребители ще бъдат разположени по китайската граница…

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не знаеше? Само за тази година три пъти сме се сражавали с китайците. Около река Амур и на запад от нея.

— Хайде стига глупости! — Думите на руснака звучаха невероятно за Захариас. — Та вие сте съюзници!

Гришанов изсумтя:

— Приятели? Съюзници? Да, отвън може и да изглежда, че социалистите си приличат. Приятелю, та ние се бием с китайците от векове насам. Не четеш ли история? Дълго време подкрепяхме борбата на Чан^[3] срещу Мао. Дори обучавахме армията му. Мао ни мрази. Бяхме достатъчно глупави, за да им помогнем в създаването на ядрени реактори и сега имат ядрено оръжие. Как мислиш, докъде ще достигнат ракетите им? До твоята или до моята страна. Те разполагат с бомбардировачи Ту-16. Вие май ги наричате „Язовец“, нали? Според теб могат ли да достигнат Америка?

Захариас знаеше отговора на този въпрос.

— Не, разбира се, че не.

— Затова пък можеш да си сигурен, че до Москва ще стигнат. Всеки от тях носи половин мегатон ядрено оръжие. Ето защо полковете с МиГ са на китайската граница. По тази ос не разполагаме със стратегическо оръжие. Робин, ние наистина се бием с тези жълти копелета. Хвърляме цели дивизии срещу тях. Миналата зима спряхме опита им да завземат един наш остров. Нападнаха ни първи, избиха цял батальон граничари и се погавриха с телата им. И защо са го направили? Заради червените коси и луничките им ли? — попита горчиво Гришанов, цитирайки пасаж от гневна статия в „Червена звезда“.

Руснакът искрено бе учуден от развоя на събитията. Той казваше цялата истина на Захариас и все пак не можеше да го убеди така добре, както го правеше с многобройните си умели лъжи.

— Ние не сме съюзници. Дори спряхме доставките си на оръжие с влак. Китайците крадат направо от вагоните!

— За да ги използват срещу вас?

— А ти срещу кого, мислиш? Срещу индийците? Срещу Тибет? Робин, тези хора са различни от нас двамата. Те виждат света по друг начин. Приличат на хитлеристите, с които се е бил баща ми. Мислят, че са нещо повече от другите хора. Как се казваше това на английски?

— Висша раса — подсказа услужливо американецът.

— Да, това е точната дума. Те вярват в това. За тях ние сме просто животни. Наистина полезни, но все пак животни. Те искат да ограбят постиженията ни. Искат нефта, дървения материал и земята ни.

— А защо аз нищо не съм чувал за това? — попита Захариас.

— По дяволите — отвърна руснакът. — Нима при вас не е същото? Да не мислиш, че ние знаехме нещо предварително, когато Франция излезе от НАТО и ви каза да разкарате базите си оттам? По онова време бях на една чиновническа работа в Германия и никой не си направи труда да ми каже, че нещо става. Нашите страни гледат една на друга като на големи колоси. Истината е обаче, че вашата вътрешна политика е такава загадка за мен, каквато е и нашата за теб. Това, разбира се, е доста объркващо, но в едно нещо можеш да си сигурен — новият полк МиГ-ове ще бъде разположен между Москва и Китай. Ако искаш, ще ти донеса карта и ще ти покажа.

Захариас се облегна на стената и присви очи от режещата болка в гърба му. Просто не можеше да повярва.

— Все още ли те боли, Робин?

— Да.

— Вземи, приятелю — подаде Гришанов манерката, която този път бе приета без съпротива. Захариас отпи дълга глътка, преди да я върне.

— И бива ли го новия?

— МиГ-25 ли? Той е ракета — отвърна ентусиазирано Гришанов. — Признавам, че сигурно завива по-зле и от вашия Тънд, но по права линия никой изтребител не може да го бие. Четири ракети, без картечница. Радарът е най-мощният монтиран някога на изтребител и не може да бъде засечен.

— А от близко разстояние? — попита Захариас.

— От около четиридесет километра — кимна руснакът. — Жертваме разстоянието в името на стабилността. Опитахме се да ги съчетаем, но без успех.

— И ние се затрудняваме с този проблем — кимна американецът.

— Знаеш ли, лично аз не мисля, че между страните ни ще избухне война. Наистина. Ние разполагаме с много малко неща, които биха ви заинтересували. Вие имате всичко, което и ние — природни богатства, земя, огромни пространства. Но китайците — продължи Гришанов — имат нужда от това и граничат с нас. Ние пък им даваме оръжие, което ще използват по нашите глави. А те са толкова много! Малки, зли хора като тези тук, но в огромно количество.

— И какво възнамерявате да правите?

Гришанов повдигна рамене:

— Аз ще командвам полка си. Смятам да защитавам родината си срещу китайска ядрена атака, макар че все още не знам как.

— Не е лесно. От голяма полза ще ви бъдат времето, пространството и добрите специалисти.

— Разполагаме с добри пилоти на бомбардировачи, но те не могат да се сравняват с вашите. Дори и да не окажете съпротива, се съмнявам, че ще можем да изпратим повече от двадесет бомбардировачи над страната ти. Всички се намират на повече от две хиляди километра от моето местоположение. Знаеш ли какво означава това? Че няма срещу кого да се упражняваме.

— Искаш да кажеш, че нямате „червен отряд“ — сили за бързо реагиране.

— По-правилно ще е, ако го наречем син — усмихна се Гришанов и отново стана сериозен. — Всъщност да. Всичко ще бъде заложено на теоретичната подготовка или пък няколко изтребителя ще се преструват на бомбардировачи. Но те нямат необходимите качества за добра тренировка.

— Това ли е всичко, с което разполагате?

— Робин, не те карам да ми вярваш. Не мога да искам от теб такова нещо и ти го знаеш не по-зле от мен. Просто си задай въпроса дали твоята страна ще нападне моята.

— Вероятно не — призна Захариас.

— Питал ли съм те за вашите военни планове? Те сигурно са изключително интересни теоретични упражнения и аз вероятно ще ги сметна за много увлекателни военни игри, но нима съм те питал за тях?

Гришанов говореше като търпелив учител.

— Не, не си ме питал, Коля.

— Робин, аз въобще не се тревожа за В-52. Безпокоят ме китайските бомбардировачи. За такава война се подготвя страната ми. — Руснакът дръпна от цигарата, погледна бетонния под под краката си и продължи: — Когато бях единадесетгодишен, германците се приближиха на сто километра от Москва. Баща ми се присъедини към мотострелковия си полк, съставен от университетски преподаватели. Половината от тях не се върнаха. Аз и майка ми се евакуирахме в някакво малко селце на изток от Москва, чието име вече не помня. Тогава всичко бе толкова объркано. Навсякъде цареше тъмнина, а ние не спирахме да се тревожим за баща ми, който, макар и професор, бе на фронта. В тази война загинаха двадесет милиона наши граждани, Робин. Двадесет милиона. Хора, които познавах, бащи на приятелите ми. Бащата на съпругата ми също загина във войната. Изгубихме и двама от чичовците ми. Спомням си, че в онези дни, докато крачехме из снега е майка ми, аз си обещах, че някой ден ще защитавам страната си. И ето, сега съм пилот на изтребител. Аз няма да нападам. Няма да нахлувам в чужда страна. Аз само ще защитавам. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Робин? Работата ми е да не допусна други малчугани да напускат домовете си посред зима. Някои от съучениците ми починаха от измръзване. Ето затова защитавам страната си. Германците искаха богатствата ни, а сега ги искат китайците. — Той махна към вратата на килията. — Хора като… като тези.

Още преди Захариас да заговори, Коля вече знаеше, че е налучкал верния път. „Месеци работа в очакване на този момент — помисли си Гришанов. — Все едно че съблазнявах девственица, но е по-тъжно от това.“ Човекът срещу него никога нямаше да се завърне у дома. Виетнамците бяха твърдо решени да убият пленниците си веднага щом извлекат ползата от тях. Такова колосално унищожение на таланти. Сега вече ненавистта на Гришанов към мнимите му съюзници бе толкова силна, колкото се опитваше да я представи. Тя бе неподправена. Още с пристигането си в Ханой руснакът се бе сблъскал с арогантната надменност, с невероятната жестокост и с глупостта им. С приятелски думи и по-малко от литър водка Гришанов бе постигнал повече, отколкото те и техните палачи в продължение на години. Вместо да причини болка, той я бе споделил. Вместо да нарани човека срещу него, той му бе дал съчувствие, уважение към убежденията му и бе успокоил болките му с каквото можеше. Нещо повече — бе го предпазил от нови и горчиво съжаляваше, че е причина за най-скорошните.

Но това бе само външната страна. За да постигне успеха си, Гришанов бе разкрил душата си, разказвал истински случки, извадил на бял свят детските си кошмари и преоценил причините за любовта към професията си. И това бе станало мислимо, възможно единствено защото знаеше, че човекът до него е осъден на самотна, незнайна смърт — роднините му вече го жалееха — и буренясал, незнаен гроб. И при това този човек не бе фашист. Той бе враг, но принципен, който сигурно щеше да направи всичко възможно да спаси мирните граждани, защото също имаше семейство. Той не хранеше илюзии за расово превъзходство. Дори не мразеше северновиетнамците, което бе нещо забележително, защото Гришанов чувстваше как омразата към малките жълти човечета покълва в него. „Захариас не заслужава да умре“ — помисли си руснакът с пълното съзнание за жестоката ирония на мислите си.

Коля Гришанов и Робин Захариас бяха станали приятели.

 

 

— Какво ще кажеш за това? — попита Дъглас и сложи донесеното на бюрото пред Райън. Винената бутилка бе обвита с найлон, през който се виждаше равномерно разпределеният по повърхността й прах.

— Няма отпечатъци? — забеляза Емет изненадано.

— Нито едно петънце, Ем. Нищо.

На бюрото се появи и ножът. Той бе от най-простите сгъваеми ножове, също покрит с прах и обвит с найлон.

— Тук май има петна.

— Един ясен отпечатък от палец, който съвпада с този на жертвата. Нищо друго, което може да ни е от полза. Нашият човек или сам е забил ножа в гърба си, или пък убиецът е носил ръкавици.

Сезонът бе ужасно топъл за ръкавици. Емет Райън се облегна на стола си и погледна първо доказателствата на бюрото си, а после Том Дъглас.

— Добре, Том, продължавай.

— Имаме четири случая и общо шест жертви. Няма никакви улики. Пет от жертвите — в три случая — са пласьори, убити с две различни оръжия. Но във всичките случаи няма свидетели, убийствата са в приблизително еднакво време на денонощието и в радиус от пет пресечки.

— Майсторски свършено — кимна лейтенант Райън.

Той затвори очи и си представи всички местопрестъпления. После започна да свързва информацията. Кражба, няма кражба, промяна на оръжието. В последния случай обаче имаше свидетел. „Вървете си у дома, госпожо.“ Защо е бил толкова любезен? Райън поклати глава:

— Животът не е роман от Агата Кристи, Том.

— Добре тогава, Ем. Кажи ми нещо повече за метода, с който е убит нашият млад приятел днес.

— Нож в основата на черепа… Не съм виждал подобно нещо от доста време насам. Последният път беше през… ’58-а или ’59-а. — Райън замълча и събра мислите си. — Обвиняемият беше водопроводчик — голям, здрав мъж. Заварил жена си с някакъв в леглото. Пуснал любовника да си отиде, взел едно длето, вдигнал главата на жена си и…

— Трябва да си вбесен, за да избереш този труден начин. Значи гняв, нали? Защо го е направил точно така? — попита Дъглас. — Можел е просто да му пререже гърлото и е щял да постигне същия ефект.

— Но е щял да се изпоцапа. И да вдигне шум…

Гласът на Райън заглъхна и той се замисли. Хората като че ли не разбираха колко шум може да вдигне едно прерязано гърло. Ако е засегната трахеята, се чува отвратителен хъркащ звук. Ако ли пък не — хората крещят до смъртта си. Освен това кръвта също не бе за пренебрегване. Тя шурти като от спукана тръба и пръска всичко наоколо.

От друга страна, ако искаш да убиеш някого бързо, все едно че изгасяш лампа, и вече си го осакатил, идеалното място е там, където гръбначният стълб се съединява с черепа. Смъртта е мигновена, тиха и относително чиста.

— Намерихме двамата пласьори само на няколко пресечки. Убити са почти по същото време. Нашият приятел ги пречуква, минава оттук, завива зад ъгъла и вижда госпожа Чарлз в беда.

Лейтенант Райън поклати глава.

— И защо просто не е продължил? Умното в случая е било да прекоси улицата. Защо се е намесил? Да не би да искаш да кажеш, че нашият убиец е страдал от скрупули? — попита Райън. Тук теорията на Дъглас се пропукваше. — Да приемем, че същият човек убива пласьорите. Какъв мотив може да има? Като изключим двамата снощи, случаите приличат на кражба. Може би снощи нещо го е изплашило, преди да успее да прибере парите и наркотиците. Някоя кола е минала по улицата или пък е чул шум. Ако си имаме работа с крадец, тогава не можем да го свържем с госпожа Чарлз и нападателя й. Това са си чисти предположения, Том.

— Четири различни инцидента, без никакво веществено доказателство, и то защото човекът носи ръкавици. Какво ще кажеш за бездомен алкохолик с ръкавици?

— Че не знаеш нищо определено, Том.

— И все пак ще накарам западния участък да се поразрови из тях.

Райън кимна. Това беше разумно.

 

 

Напусна апартамента си в полунощ. В делничните нощи наоколо бе достатъчно спокойно. Старата сграда, в която живееше, бе населена с хора, които не си пъхаха носа в чуждата работа. Кели не се бе здрависвал с никого, освен с управителя. Няколко приятелски кимвания, и това бе всичко. В сградата нямаше деца. Тук живееха предимно възрастни съпружески двойки, както и няколко самотници. Болшинството от тях имаха някаква чиновническа службица в центъра, вечер гледаха телевизия и си лягаха около десет-единадесет. Кели излезе тихо и подкара фолксвагена си по булевард „Лох Рейвън“. Минаваше покрай църкви и жилищни сгради, покрай градския стадион, а кварталите се сменяха един след друг. Заможните отстъпваха място на работническите, а те на свой ред на бедните. Пътят му го водеше и покрай тъмните сгради на различни фирми и служби. Тази вечер обаче те му се струваха различни.

Тази вечер щеше да събере първия си дълг. Това означаваше риск, но рискът винаги бе спътник на Кели. Джон стисна по-здраво волана. Не обичаше гумените ръкавици. Те задържаха топлината и въпреки че потта не се отразяваше на захвата, усещането бе неприятно. Другата възможност обаче бе неприемлива. Кели си спомни колко неща бе мразил във Виетнам — например пиявиците. Мисълта за тях го накара да потръпне. Те бяха по-отвратителни и от плъховете. Плъховете поне не смучеха кръв.

Кели не бързаше и мина няколко пъти покрай обекта си, за да огледа нещата добре. Предпазливостта му бе възнаградена. Той забеляза двама полицаи, които говореха с някакъв скитник. Единият от тях стоеше близо до бездомника, а другият уж небрежно бе отстъпил две крачки назад. Разстоянието между полицаите каза на Кели всичко, което му бе нужно да знае. Прикриваха се. Явно виждаха в скитника потенциална опасност.

„Теб търсят, Джон“ — каза си той и завъртя волана, за да излезе на друга улица.

Но ченгетата не можеха да променят изцяло схемата си на действие, нали? Проверките и разговорите със скитници щяха само да утежнят дежурствата им през следващите няколко нощи. Полицията обаче имаше по-важни задължения, като например проверка на сигналите за обир в магазини за спиртни напитки, разрешаване на семейни спорове, дори преследване на коли, нарушили правилата за движение. Не, разпитите на бездомни алкохолици щяха да бъдат само поредното бреме за претоварените от работа мъже. Те щяха просто да прибавят малко цвят в обичайните патрулни маршрути, които Кели си бе направил труда да научи. Допълнителната опасност бе до известна степен предвидима и Кели сметна, че вече е изчерпал лимита си от лош късмет в тази операция. Само още веднъж, и щеше да промени начина си на действие. Все още не знаеше как точно, но ако всичко минеше добре, скоро щеше да разполага с необходимата за това информация.

„Благодаря“ — обърна се той към съдбата, когато стигна на една пресечка от кафявата каменна къща. Плимутът бе паркиран пред вратата. Все още бе рано и явно брояха парите си. Значи момичето нямаше да бъде вътре. Кели премина покрай къщата, зави надясно, измина още една пресечка и отново направи десен завой. Видя една полицейска кола и погледна часовника във фолксвагена. Минаваше точно по разписание, което означаваше, че щеше да се появи отново едва след два часа. Кели направи последен десен завой и се насочи към кафявата къща. Той паркира толкова близо, колкото му позволяваше благоразумието, и се отдалечи от целта си. Едва след като се върна една пресечка назад, влезе в нощната си роля.

На тази улица действаха двама самотни пласьори. Изглеждаха леко притеснени. „Слуховете сигурно са плъзнали“ — помисли си с усмивка Кели. Някои от колегите им изчезваха и те явно не се чувстваха много сигурни. Джон премина на почтително разстояние и от двамата. Пласьорите нямаха начин да узнаят, че смъртта току-що ги е пощадила. Пламъчето на живота им бе потрепнало застрашително, а те дори не подозираха за това. „Не се отвличай“ — нареди си Кели и се насочи към целта. На ъгъла спря и се огледа. Вече бе един през нощта и нещата придобиваха обичайната си мързелива отпадналост, която идва в края на всеки работен ден — дори незаконния. Движението по улицата намаляваше, както можеше и да се очаква. Не се виждаше нищо необичайно и Джон се насочи на юг покрай каменните къщи от едната страна и тухлените от другата. Трябваше да се концентрира до крайност, за да поддържа клатушкащата се безобидна походка. Един от хората, убили Пам, се намираше само на стотина метра от него. Вероятно двама. Кели си позволи отново да чуе гласа, да види лика, да почувства извивките на тялото й. Позволи на лицето си да се превърне в маска, издялана от камък, и да стисне юмруци, докато краката му се преплитаха по широкия тротоар. Всичко продължи не повече от няколко секунди. После Джон отново изчисти разсъдъка си и няколко пъти вдиша дълбоко.

— Тактика — измърмори на себе си той и забави крачка. Кафявата къща вече бе само на тридесет метра. Кели напълни устата си с вино и го пусна да изтече по брадичката и ризата му. „Змия до Чикаго. Целта е пред мен. Придвижвам се към нея.“

Пазачът, ако наистина бе такъв, се издаде. На светлината на уличните лампи се виждаше цигареният дим, идващ откъм вратата. Кели разбра къде е първата му цел. Той прехвърли бутилката в лявата ръка и разтръска дясната. После я извъртя назад, за да се убеди, че мускулите му са готови за упражнението. Той приближи широките стъпала, спъна се в тях и се закашля. След като се изправи, се приближи към вратата, за която знаеше, че е отворена, и се строполи върху нея. Кели падна на пода и се намери в краката на човека, когото бе видял с Били. Бутилката с вино се счупи и без да обръща внимание на човека над себе си, Джон се разхленчи над стъклата и локвата от евтино калифорнийско вино.

— Нямаш късмет, приятел — каза един изненадващо мек глас. — Сега е най-добре да си тръгнеш.

Кели продължи да хленчи и остана на четири крака. Отново се закашля и леко вдигна глава, за да види обувките и краката на човека и да потвърди идентификацията.

— Хайде, старче.

Чифт силни ръце посегнаха към него и го вдигнаха. Кели отпусна своите ръце и придвижи едната зад гърба си. Другият започна да го обръща към вратата. Джон се олюля, обърна се още малко и напълно се отпусна в ръцете на пазача. Седмици тренировки, приготовления и внимателно разузнаване се сляха в един миг.

Лявата ръка на Кели удари пазача през лицето, а дясната заби ножа в ребрата му. Сетивата му бяха толкова изострени, че пръстите му усетиха опитващото се да продължи ритъма си сърце. То обаче успя само да се вреже още по-дълбоко в острото като бръснач острие на бойния нож. Кели го завъртя и го остави в треперещото от конвулсии тяло. Черните очи се бяха разширили от шока, а коленете вече се подгъваха. Джон пусна пазача бавно и внимателно на земята, без да вади ножа. Този път трябваше да си позволи малко удоволствие. Бе работил твърде упорито за този миг, за да не отдаде дължимото на чувствата си.

— Помниш ли Пам? — прошепна той на умиращото в ръцете му тяло.

Въпросът му бе възнаграден. Разбирането проникна през болката, преди очите да се затворят.

Змия.

Кели преброи до шестдесет и изтегли ножа, като го избърса в ризата на жертвата си. Ножът бе хубав и не заслужаваше да бъде петнен с такава кръв.

Джон си позволи няколко мига почивка. Дишаше дълбоко. Бе поразил правилна цел — подчинения. Началникът му го очакваше горе. Всичко вървеше по плана. Точно след една минута Кели се отправи към него.

Стъпалата скърцаха. Джон се опита да избегне шума, като се придържаше плътно до стената. Движеше се много бавно, с вдигната нагоре глава. Отдолу вече не го застрашаваше нищо. Бе прибрал ножа си в канията. В дясната ръка държеше 45-калибровия си колт с патрони калибър .22, а лявата опипваше изронената мазилка по стената.

Когато стигна до средата на стълбите, чу звуци, различни от пулсирането на кръвта във вените му. Удар, стон, хленч. Далечни животински звуци, последвани от жестоко изщракване, което едва се долавяше, макар че Кели вече бе в коридора. После чу дишането: тежко, бързо и ниско.

„О-о… мамка му!“ Но вече не можеше да спре.

— Моля те…

Отчаяният шепот накара кокалчетата на Кели да побелеят около дръжката на пистолета. Той бавно тръгна по коридора на втория етаж, без да се отлепя от стената. От спалнята се процеждаше светлина. Тя бе бледа и вероятно влизаше от улицата, но привикналите с тъмнината очи на Кели успяха да доловят очертанията на сенките по стената.

— Какво има, Дор? — попита един мъжки глас точно когато Кели достигна вратата. Той много бавно показа глава вътре.

В стаята имаше матрак, на който бе коленичила жена. Една мъжка ръка грубо стискаше едната й гърда, а после я дръпна. Джон видя как устата на момичето се отвори в безмълвна болка и си спомни снимките от патологията. „И с Пам си правил така, нали… копеленце мръсно!“ От лицето на момичето се стичаше пот, а мъжът над нея се хилеше, когато Кели влезе.

Гласът му прозвуча безгрижно, спокойно, почти комично:

— Тук май се забавлявате, а? Може ли и аз да се включа?

Били се обърна и се втренчи в току-що проговорилата сянка. Тя държеше голям автоматичен пистолет. Били погледна към една купчина дрехи и някаква чанта. Бе съвсем гол, а лявата му ръка стискаше някакъв инструмент, но той не бе нито нож, нито пистолет. Тези „инструменти“ лежаха на около три метра от него и погледът му не можеше да ги приближи.

— Недей дори да си помисляш, Били — каза приятелски Джон.

— Кой, по дяволите…

— Мятай се на пода по очи с разперени ръце или веднага ще останеш без малката си пишка.

Кели премести пистолета си, за да подчертае заплахата. Той с учудване забеляза колко много ценят този орган мъжете. Размерът на непосредствено застрашения въобще не си заслужаваше тревогите. Мозъкът бе къде-къде по-голям и по-лесен за поразяване.

— Долу! Веднага!

Били изпълни заповедта. Кели бутна момичето на матрака и извади електрическия кабел. След няколко секунди ръцете бяха здраво омотани и завързани. Лявата все още стискаше чифт клещи, които Джон използва, за да затегне възела, докато Били изпъшка.

Клещи?

За бога.

Момичето го гледаше с разширени очи и дишаше тежко. Движенията й бяха бавни, а главата й — килната на една страна. Личеше си, че е вземала наркотици. Бе видяла лицето му. Гледаше го и сега и го запомняше.

„Защо трябваше да си тук? Това не влизаше в плана. Създаваш ми трудности. Трябва… трябва…“

„Ако го направиш, Джон, в какво, по дяволите, се превръщаш?“

„Мамка му!“

Ръцете на Кели се разтрепериха. Това беше реална заплаха. Ако я оставеше да живее, тогава някой идеше да знае кой е. Едно описание бе достатъчно, за да тръгнат на лов за него, и тогава сигурно — може би — нямаше да довърши започнатото. Но по-голямата опасност грозеше душата му. Ако убиеше момичето, щеше да я изгуби завинаги. Това бе сигурно. Кели затвори очи и поклати глава. Според плана му всичко трябваше да протече гладко.

„Стават грешки, Джони.“

— Обличай се — каза й Кели и хвърли някакви дрехи към нея. — Направи го без да вдигаш шум и без да мърдаш много.

— Кой си ти? — попита Били и даде отдушник за яростта на Джон. Отговорът на въпроса дойде във формата на нещо твърдо и студено, опряно в тила му.

— Ако дишаш прекалено шумно, мозъкът ти ще опръска пода. Разбрахме ли се?

Главата на Били кимна.

„Какво, по дяволите, да правя сега?“ — запита се Кели. Той погледна момичето, което се бореше с бикините си. Светлината попадна върху гърдите й и стомахът на Кели се преобърна от белезите по тях.

— Побързай — каза й той.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите.“ Джон провери жицата на ръцете на Били и реши да върже и раменете му. Извитите ръце изтръгнаха стонове от пленника му, които показваха, че той няма да се съпротивлява. За да усили болката, Кели го вдигна за ръцете и Били изкрещя.

— Така боли, нали? — попита Кели. Той запуши устата му с парцал и го обърна към вратата. — Тръгвай. — После се обърна към момичето: — Ти също.

Джон ги преведе по стълбите. По тях имаше натрошени стъкла и Били явно се поряза, защото краката му затанцуваха. Най-изненадваща обаче бе реакцията на момичето при вида на тялото до вратата.

— Рик! — извика тя и се наведе да докосне трупа.

„Имал си дори и име“ — помисли си Кели и вдигна момичето.

— Към задната врата.

В кухнята ги спря и ги остави само за миг, колкото да погледне към колата си. Навън не се виждаше никакво движение. В следващия му ход имаше голяма доза опасност, но тя отново се бе превърнала в негов спътник. Кели ги изведе навън. Момичето гледаше Били, а той й правеше знаци. Джон се почувства в небрано лозе, когато видя, че тя отговаря на мълчаливите му молби. Той я хвана за ръка и я дръпна встрани.

— Не се безпокойте за него, госпожице.

Джон й посочи колата и подкара Били пред себе си.

Един слаб гласец му каза, че ако момичето се опита да помогне на Били, тогава щеше да има извинение…

„Не, по дяволите!“

Кели отключи колата, блъсна Били на задната седалка и посочи на момичето предната. После бързо се придвижи до своето място. Преди да тръгне, се наведе и завърза глезените и коленете на Били.

— Кой сте вие? — попита момичето, щом тръгнаха.

— Приятел — отвърна спокойно Кели. — Няма да ви сторя нищо лошо. Ако го исках, щях да ви оставя при Рик.

Отговорът й дойде бавно и неясно, но удиви Кели:

— Защо трябваше да го убивате? Той беше мил с мен.

„Какво, по дяволите, става?“ — запита се Джон и я погледна. Лицето й бе изпито, а косата — разрошена. Той обърна очи към улицата. Една полицейска кола премина покрай фолксвагена в обратна посока и въпреки моментната паника от страна на Кели не се случи нищо.

„Мисли бързо, синко.“

Джон можеше да направи много неща, но само една от възможностите изглеждаше разумна. „Разумна? — запита се той. — Как пък не.“

 

 

Човек не очаква да се позвъни на вратата му в три без петнадесет през нощта. Отначало Санди си помисли, че е сънувала, но когато отвори очи, звукът отново се повтори в съзнанието й, сякаш се бе събудила секунда по-рано. „И въпреки това сигурно съм сънувала“ — каза си медицинската сестра и тръсна глава. Тъкмо бе затворила очи, когато звукът се повтори. Санди стана, навлече пеньоара си и слезе по стълбите все още твърде сънена, за да е изплашена. До градинската вратичка стоеше някаква сянка. Тя светна лампата и отвори вратата.

— Изгаси тая скапана крушка! — каза някакъв суров глас, който й бе познат. Заповедническият тон накара Санди да щракне копчето, без много да се замисля.

— Какво правиш тук?

До него стоеше някакво момиче в ужасен вид.

— Обади се, че си болна. Днес няма да ходиш на работа. Ще се грижиш за нея. Казва се Дорис — изстреля Кели с нетърпящ възражение тон. Говореше като хирург в разгара на сложна операция.

— Чакай малко!

Санди се изправи и умът й запрепуска. Кели носеше дамска перука… твърде мръсна, за да е дамска, разбира се. Беше брадясал, облечен с отвратителни дрехи, но очите му горяха. В тях имаше ярост и гняв. Ръцете му трепереха.

— Спомняш ли си Пам? — попита настойчиво той.

— Да, но…

— Това момиче е в същото положение. Не мога да й помогна. Не и сега. Трябва да свърша нещо друго.

— С какво си се захванал, Джон? — попита не по-малко настойчиво Санди.

И тогава изведнъж всичко се изясни. Вечерните новини, които бе гледала на черно-белия си телевизор в кухнята; погледът, който бе видяла в болницата; изражението му сега, което бе толкова близко до другото и същевременно различно. Отчаяната молба за съчувствие и доверие.

— Някой се е отнасял ужасно с нея, Санди. Тя има нужда от помощ.

— Джон — прошепна тя. — Джон… ти оставяш живота си в ръцете ми…

Кели едва не се разсмя. От гърдите му се разнесе късо изръмжаване, в което личеше ирония:

— Ами миналия път се справи доста добре.

Той тикна Дорис към вратата и се отдалечи към колата си, без да каже нищо повече.

— Гади ми се — обади се Дорис.

Санди я дръпна към тоалетната на първия етаж и успя да я заведе там навреме. Момичето коленичи и в продължение на минута-две изпразни съдържанието на стомаха си в порцелановата чиния. След още минута вдигна глава. Под блясъка на електрическата крушка, чиято светлина се отразяваше в белите стени, Сандра О’Тул погледна в лицето на ада.