Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Without Remorse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2018)

Издание:

Атика, София, 1995

Печат: Образование и наука

Формат 32/84/108. 22 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Допълнителна корекция от Еми

8.
Укривателство

Всичко бе навързано. Двадесети юни се случи горещ и скучен ден. Един фотограф от „Балтимор сън“ имаше нов фотоапарат „Никон“, който трябваше да замени вече древния му „Хъниуел пентакс“. Но макар и да тъжеше за стария, новият бе като нова любов — пълен с всякакви изненади. Една от тях бе наборът телеобективи, подарени от фирмата. Никонът беше нов модел и в стремежа си бързо да го разпространи сред фотографското съсловие компанията бе подарила двадесет бройки на различни фоторепортери в страната. Боб Прайс бе удостоен с това внимание заради наградата си „Пулицър“ отпреди три години. Той седеше в колата си с радиоапарат, настроен на полицейските честоти, и чакаше да се случи нещо интересно. Засега надеждите му оставаха напразни, така че Боб се занимаваше с фотоапарата и усъвършенстваше умението си с телеобективите. Никонът бе цяло произведение на изкуството и подобно на пехотинец, който може да разглобява и сглобява пушката си в пълен мрак, Прайс сменяше един обектив с друг. Той нарочно не гледаше във фотоапарата, за да се научи да извършва процедурата с такава лекота, с каквато закопчаваше панталоните си.

Вниманието му привлякоха враните. В единия край на малкото езерце с разкривени контури имаше фонтан. Той не беше образец на архитектурно творчество и представляваше прост бетонен цилиндър, издигащ се два-три метра над водата. От него изскачаха няколко струи вода, които днес вятърът разнасяше безразборно из въздуха под формата на пръски. Враните кръжаха над водата и се опитваха да кацнат на фонтана, но явно пръските ги плашеха. Какво ли бе привлякло вниманието им? Ръцете му инстинктивно затърсиха двестамилиметровия обектив и го прикрепиха към фотоапарата. Прайс го вдигна плавно към очите си.

— Милостиви боже!

Той веднага изщрака десет бързи снимки. Едва тогава се обади по радиото в редакцията и каза да известят полицията. После отново смени обектива и сложи най-големия — тристамилиметров. Прайс извъртя една лента и зареди нова — този път цветна. Той подпря апарата на отворения прозорец на стария си шевролет и изщрака и нея. Една врана се промъкна през водата и кацна…

— О, за бога, не…

В крайна сметка онова върху фонтана бе човешко тяло — млада жена с бяла като алабастър кожа. С помощта на фотоапарата си Прайс видя как закривените нокти на враната се вкопчиха в тялото. Зърна безмилостните черни очи на птицата, за която находката бе просто по-различно от другите голямо парче месо. Прайс остави фотоапарата и запали колата си. Преди да стигне възможно най-близко до фонтана, той наруши две различни правила на движението. В пристъп на човечност, надделяла над професионализма му, фотографът натисна с всичка сила клаксона си с надеждата да подплаши птицата. Тя вдигна глава, но видя, че откъдето и да идваше шумът, той не я заплашваше директно. После враната отново се насочи към избора на първата хапка. Тогава на Прайс му хрумна нещо ефикасно. Той премигна с фаровете и на птицата това се стори достатъчно необичайно, за да размисли и да отлети. В крайна сметка онова там можеше да бъде и бухал, а храната нямаше да избяга. Враната просто щеше да изчака заплахата да премине.

— Какво става? — попита един полицай, който бе спрял колата си до неговата.

— Върху фонтана има някакво тяло. Виж — подаде му апарата Прайс.

— Божичко — изхриптя полицаят и върна никона обратно, след като се бе взирал достатъчно дълго.

Докато Прайс превъртя нова лента, полицаят се обади в участъка. Подобно на врани полицейските коли пристигнаха една след друга, докато станаха общо осем. Десетина минути по-късно се появи и пожарна, а заедно с нея човек от отдел „Благоустройство и паркове“, който теглеше малка лодка зад пикапа си. Тя бързо бе спусната във водата. Най-накрая пристигнаха специалистите от полицейската лаборатория и лодката можеше да отиде до фонтана. Прайс поиска да го вземат с тях — той бе по-добър от полицейския фотограф, — но бе отблъснат и продължи да документира събитието от брега на езерото. Тези снимки нямаше да му донесат „Пулицър“. „Е, можеха и да донесат“ — помисли си той. За това обаче трябваше да заснеме как птицата ръфа мъртвата плът на момичето посред бял ден в голям град. Наградата просто не си струваше кошмарите. Вече бе сънувал такива.

Тълпата вече се бе събрала. Полицаите, скупчени в малка групичка, си разменяха откъслечни реплики и опитваха заложбите си в черния хумор. Камионът на телевизионната компания, намираща се на север от парка със зоологическата градина, също бе тук. Боб Прайс често водеше децата си тук. Особено им харесваше лъвът с не особено оригиналното име Лео. Те се радваха и на белите мечки, както и на всички хищници, заключени зад здравите стоманени решетки на клетките. „За разлика от някои хора“ — помисли си той, докато гледаше как слагат тялото в пластмасов чувал. Момичето вече нямаше да се мъчи. Прайс още веднъж смени лентата, за да запечата вкарването на тялото в полицейската камионетка. На местопроизшествието бе пристигнал и журналист от „Сън“. Той щеше да зададе нужните въпроси, докато Прайс се прибра в тъмната стаичка на Калвърт стрийт, за да се убеди, че новият му фотоапарат е наистина чудесен.

 

 

— Открили са я, Джон — каза Роузън.

— Мъртва? — попита Кели, без да вдига поглед. Тонът на Сам вече му бе казал истината. Тя не го изненада, но смъртта на надеждата винаги е трудна.

Сам кимна:

— Да.

— Как?

— Все още не знам. От полицията позвъниха преди няколко минути и аз дойдох веднага да ти кажа.

— Благодаря, приятелю.

„Ако човешкият глас може да звучи празно, то сигурно прилича на това“ — помисли си Сам.

— Съжалявам, Джон. Аз… знаеш какво изпитвах към нея.

— Да, знам. И не си виновен за нищо, Сам.

— Не се храниш — кимна Роузън към подноса с храна.

— Не съм гладен.

— Ако искаш да се оправиш, трябва да възвърнеш силата си.

— Защо? — попита Кели, без да вдига поглед от пода.

Роузън се приближи и го хвана за ръката. Нямаше какво да каже. На хирурга не му достигаха сили, за да погледне Джон в очите. Той вече бе възстановил достатъчно голяма част от историята, за да знае, че приятелят му се самообвинява. Все още обаче не бе разбрал достатъчно, за да може да говори с него за това. Смъртта бе постоянен спътник на професор Сам Роузън. Неврохирурзите се занимават с контузии, засягащи най-деликатната част от човешката анатомия, но лекуването им често не бе в човешките възможности. Въпреки това неочакваната смърт на познат човек не може да бъде понесена лесно от никого.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той след минута-две.

— Не сега, Сам. Благодаря.

— Може би трябва да извикам свещеник?

— Не, не сега.

— Не си виновен, Джон.

— А кой е виновен? Тя ми вярваше, Сам. Аз изпортих всичко.

— Полицаите искат да те разпитват още. Казах им да дойдат утре сутринта.

Днес вече го бяха разпитвали два пъти. Кели им бе казал повечето от нещата, които знаеше. Пълното й име, родния й град, как се бяха запознали. Да, бяха спали заедно. Да, била е проститутка, след като е избягала от дома си. Да, по тялото й имало следи от насилие. Но не всичко. Не искаше да им го разказва, защото това означаваше да признае провала си пред други мъже. И така, Джон бе премълчал за разследванията, като се оправда с болките, които макар и истински не бяха причина за мълчанието му. Вече усещаше, че полицаите не го харесват, но това нямаше значение. В момента и той самият не преливаше от обич към себе си.

— Добре.

— Мога… трябва да направя нещо с лекарствата, които взимаш. Опитах се да не прекалявам, защото не обичам да го правя, но те ще ти помогнат да се отпуснеш, Джон.

— Искаш да ми дадеш още успокоителни ли? — вдигна глава Кели. Роузън нямаше желание никога повече да вижда подобно изражение. — Мислиш ли, че това ще промени нещо, Сам?

Роузън извърна глава, защото не искаше да среща погледа му, макар и да можеше.

— Вече си готов да легнеш в обикновено легло. След няколко минути ще те преместят.

— Добре.

Хирургът искаше да каже още нещо, но не успя да намери нужните думи и излезе от стаята.

Санди О’Тул пристигна с двама санитари. Те много внимателно преместиха Джон на обикновено болнично легло. Сестрата повдигна единия му край, за да облекчи натоварването на врата.

— Разбрах — каза му тя.

Санди се безпокоеше, че пациентът й не изразява мъката си по обичайния начин. Той бе силен човек. Вероятно от онези мъже, които плачеха сами, въпреки че със сигурност още не го бе правил. А тя знаеше, че Кели има нужда от това. Сълзите пречистваха тялото от отровата. А ако тя останеше вътре в него, можеше да го убие не по-зле от истинска. Сестрата приседна на леглото.

— Аз съм вдовица — каза тя.

— От Виетнам ли?

— Да. Тим беше капитан в Първи кавалерийски.

— Съжалявам — каза Кели, без да извръща глава. — Веднъж ми спасиха кожата.

— Знам, че е трудно.

— Миналия ноември загубих Тиш, а сега…

— Сара ми разказа, господин Кели.

— Джон — поправи я меко той. Не можеше да намери сили да бъде твърд с нея.

— Благодаря, Джон. Името ми е Санди. Лошият късмет не прави хората лоши — продължи тя с тон, предназначен да успокои, който обаче не прозвуча така.

— Късметът не е виновен. Тя ми каза, че мястото е опасно, но аз въпреки това я заведох там, защото исках да го видя с очите си.

— Опитал си се да я защитиш и едва не са те убили.

— Не съм я защитавал, Санди. Убих я. — Кели отвори широко очи и ги впери в тавана. — Бях невнимателен, глупав и я убих.

— Убили са я други. Хората, които са искали да убият и теб. Ти си жертва.

— Не жертва, а глупак.

„Да оставим този разговор за по-късно“ — каза си сестра О’Тул.

— Какво момиче беше тя, Джон?

— Нещастно.

Кели се насили да я погледне в лицето, но това само усложни нещата. Той набързо й разказа историята на Памела Стар Маден.

— Значи след всичките тези мъже, които са я използвали и наранявали, ти си й дал нещо, което никой друг не е успял. — О’Тул изчака да чуе отговора, но след като не го получи, продължи: — Ти си й дал обич, нали?

— Да — потръпна Кели. — Да, наистина я обичах.

— Отпусни се — каза му сестрата. — Имаш нужда от това.

Кели затвори очи. После поклати глава:

— Не мога.

„Този пациент ще бъде тежък“ — каза си тя. Култът към мъжествеността бе загадка за Санди. Тя бе виждала същото нещо у мъжа си, който бе отишъл във Виетнам като лейтенант и след кратко завръщане у дома отново бе потеглил към Азия, за да командва взвод. Не го бе направил с желание, но не се бе и отдръпнал от службата. По време на първата им брачна нощ, два месеца преди повторното му заминаване, й бе обяснил, че това е част от работата му. Глупава, безсмислена работа, която й бе струвала съпруга и може би — опасяваше се тя — живота. Кой го бе грижа какво става в толкова отдалечено кътче на света? И все пак за Тим това бе нещо важно. Каквато и да бе тази сила, тя бе оставила у Санди само празнота и бе толкова болезнена, колкото и скръбното изражение по лицето на пациента й. О’Тул може би щеше да научи още за тази болка, ако успееше да прескочи бариерите на мисълта си.

 

 

— Това е пълна глупост.

— Може и така да се каже — съгласи се Тъкър. — Но, от друга страна, нима е редно момичетата ми да си тръгват без разрешение?

— Да си чувал за погребение?

— Всеки може да погребва.

Човекът се усмихна в мрака, без да откъсва поглед от екрана. Намираха се на задния ред в един киносалон, строен още през 1930 година. Помещението вече се разпадаше и прожектираше филми в девет часа вечерта, колкото да си плаща сметките на бояджиите. И въпреки това си оставаше отлично прикритие за среща с доверен информатор. Именно като такава щеше да бъде отчетена тази в графика на полицая.

— Трябвало е да убиете и мъжа.

— Ще ни създава ли проблеми? — попита Тъкър.

— Не. Той не е видял нищо, нали?

— Откъде да знам, човече.

— Не мога да се приближа толкова близко. Забрави ли?

— Той замълча, колкото да налапа шепа пуканки и да преглътне яда си. — В участъка го познават. Бивш моряк и водолаз. Живее някъде по източното крайбрежие. Доколкото разбрах, има достатъчно пари. От първия разпит не успях да науча нищо. По случая ще работят Райън и Дъглас, но както изглежда, няма да си счупят гърба от работа.

— И тя каза нещо такова, когато… „говорихме“ с нея. Взел я е от магистралата и май са си прекарали доста добре. После обаче хапчетата й свършили и трябвало да дойдат насам, за да си вземе нова дрога. Така че птичката не е изхвръкнала.

— Вероятно не, но няма да е лошо да не изпускаме нещата от ръцете си.

— Искаш ли да го очистя в болницата? — попита Тъкър. — Ще се справя.

— Не! Глупак такъв, случаят ще се води като грабеж. Ако се случи още нещо, работата става дебела. А ние не искаме това, нали? Остави го на мира. Той не знае нищо.

— Значи не е проблем? — Тъкър искаше да е наясно по въпроса.

— Не. Но запомни занапред, че без труп няма разследване за убийство.

— Трябва да държа хората си изкъсо.

— Чувам, че си я…

— Просто ги държа изкъсо — наблегна Тъкър. — Исках да им дам урок. Ако го правиш честичко, няма да имаш никакви проблеми. Но ти нямаш нищо общо с това. Какво те засяга?

Новата шепа пуканки помогна на другия да се примири с логиката на ситуацията.

— Какво ще ми кажеш?

Тъкър се усмихна в тъмнината.

— Работата с мен започна да се харесва на господин Пиаджи.

Човекът до него изръмжа.

— Аз не бих му се доверявал толкова.

— Наистина става малко сложно, нали? — Тъкър замълча. — Но връзките му ми трябват. Скоро ще се наредим до големите баровци.

— Кога?

— Скоро — повтори благоразумно Тъкър. — Следващата стъпка трябва да е доставки на север. Всъщност Тони днес разговаря с някои хора там.

— Ами сега? Трябва ми нещо по-тлъсто.

— Какво ще кажеш за три момчета с един тон трева? — попита Тъкър.

— Познават ли те?

— Не, но аз ги познавам.

В крайна сметка именно на това се държеше организацията му. Само неколцина знаеха кой е, но те се догаждаха какво може да се случи, ако се разприказват. Дисциплината бе в основата на всичко.

 

 

— Не го претоварвайте — каза Роузън вън от стаята. — Той се възстановява от тежка контузия и все още взема няколко вида лекарства. Не е готов за пълноценно общуване.

— Аз също трябва да върша работата си, докторе.

В болницата бе дошъл нов полицай — детективът сержант Том Дъглас. Той бе около четиридесетгодишен и според Роузън изглеждаше не по-малко уморен и не по-малко ядосан от Кели.

— Разбирам ви, но раната му наистина е много тежка. Да оставим настрана шока от загубата на приятелката му.

— Колкото по-бързо получим нужната ни информация, толкова по-скоро ще заловим онези копелета. Вие имате задължения към живите, сър, а аз към мъртвите.

— Ако искате мнението ми на медик, в момента той не може да ви бъде полезен с нищо. Просто много му се е събрало. Депресиран е психически, което влияе и на физическото му възстановяване.

— Да не би да намеквате, че искате да присъствате на разпита? — попита Дъглас. „Само това ми липсваше — да ме надзирава нереализиран Шерлок.“ Но това беше предварително обречена битка и сержантът реши да не я води.

— Ще бъда по-спокоен, ако мога да наглеждам нещата. Не го претоварвайте — повтори Сам и отвори вратата.

— Съжаляваме, господин Кели — започна детективът, след като се представи.

Дъглас отвори бележника си. Случаят бе прехвърлен на тях заради широкия си отзвук. Цветната снимка на първа страница на „Ивнинг сън“ бе толкова близо до порнографията, колкото можеше да си позволи пресата. Кметът лично се бе обадил в участъка, за да настоява за действия. Именно затова случаят бе поет от Дъглас, който се чудеше колко ли дълго ще трае интересът на кмета. „Не много“ — реши детективът. Единственото нещо, което занимаваше съзнанието на политиците повече от седмица, бе как да спечелят и задържат гласовете на избирателите. Този случай едва ли щеше да се запомни по-дълго от майтапите на Майк Кюлар, но сержантът трябваше да работи по него и както винаги най-трудно бе началото.

— Преди две нощи сте били в компанията на млада дама на име Памела Маден.

— Да.

Когато сестра О’Тул влезе със сутрешните лекарства, очите на Кели бяха затворени. Присъствието на другите двама мъже в стаята я изненада и тя остана до вратата, без да знае дали трябва да влиза или не.

— Господин Кели, вчера сутринта открихме тялото на млада жена, която отговоря на описанието на госпожица Маден.

Дъглас бръкна в джоба на сакото си.

— Не! — извика Роузън и стана от стола си.

— Това тя ли е? — попита Дъглас и натика снимката пред лицето на Кели, като се надяваше, че правилната му граматика ще намали силата на удара.

— По дяволите!

Хирургът обърна ченгето към себе си и го блъсна в стената. Снимката падна върху гърдите на пациента.

Очите на Кели се разшириха от ужас. Тялото му направи опит да се вдигне. После се свлече с побеляло от усилието лице. Двамата мъже в стаята бяха с гръб към него, но сестрата и за миг не бе отделила поглед от пациента си.

— Виж, док, аз… — започна Дъглас.

— Веднага се омитай от болницата ми! — изкрещя Роузън. — Знаеш ли, че можеш да убиеш някого с такъв шок! Защо не ми каза…

— Но той трябваше да я идентифицира…

— И аз можех да го направя!

О’Тул чуваше крясъците на двамата мъже, които се дракаха като деца, но вниманието й бе насочено към Джон Кели. Освен това тя все още държеше лекарствата в ръка. Санди се опита да махне снимката от погледа на Кели, но собственият й поглед бе първо грабнат, а после отблъснат от изображението. Кели протегна ръка, взе снимката и я приближи на около двадесет сантиметра от ужасените си очи. Сега сестрата се загледа в лицето на пациента. Тя за момент се стресна от видяното, но след секунда чертите на Кели се отпуснаха и той проговори:

— Няма нищо, Сам. Това му е работата.

Кели погледна към снимката за последен път. После затвори очи и я подаде на сестрата.

И всички отново се успокоиха. Освен сестра О’Тул. Тя изчака пациента да изпие лекарствата си и се запъти към спокойствието на коридора.

Сандра О’Тул се върна в стаята на медицинските сестри със спомена за онова, което бе видяла само тя. Отначало лицето на Кели толкова пребледня, че тя се изплаши да не е изпаднал в шок. После врявата зад нея, докато се приближаваше към пациента си… и тогава? Нещо се случи. Лицето на Кели се преобрази. Бе само за миг. Сякаш някой отвори пред нея врата към друг свят, който тя никога не си бе представяла. Нещо много старо, диво и грозно. Очите не бяха разширени, а вперени в точка, която остана невидима за нея. Изражението му не беше на шокиран, а на побеснял човек. Ръцете му за кратко се свиха в треперещи каменни юмруци. И после лицето му отново се измени. Осъзнаването измести сляпата, убийствена омраза и Кели придоби най-ужасното изражение, което О’Тул някога бе съзирала. И внезапно вратата се затръшна. Кели затвори очи и когато отново ги отвори, лицето му бе неестествено спокойно. Санди разбра, че всичко бе продължило не повече от четири секунди. През това време Роузън и Дъглас се боричкаха до стената. Кели бе изминал пътя от ужас през омраза до осъзнаване и прикриване на чувствата си. Но състоянието между разбирането и укриването бе най-страшното от всичко.

Какво бе изписано на лицето на този човек? Намирането на отговора й отне само миг. Тя бе видяла смъртта. Обуздана. Планирана. Подчинена.

Но все пак смърт, оживяла в съзнанието на един човек.

— Не обичам да правя подобни неща, господин Кели — каза Дъглас в болничната стая, докато оправяше сакото си. Детективът и хирургът си размениха враждебни погледи.

— Добре ли си, Джон?

Роузън го огледа и измери пулса му, като с изненада установи, че е почти нормален.

— Да — кимна Кели. После се обърна към детектива: — Тя е. Това е Пам.

— Съжалявам. Наистина съжалявам — каза с неподправена искреност Дъглас, — но тук няма лесни начини. Никога не е имало. Каквото и да се е случило, то вече е минало. Нашата работа е да се опитаме да намерим виновните. За това обаче ни е необходима помощта ви.

— Добре — каза равно Кели. — Къде е Франк? Защо не е тук?

— Не може да се намеси в разследването — отвърна сержант Дъглас и погледна хирурга. — Той ви познава, а личните чувства в едно криминално разследване не са за препоръчване. — Това не беше много вярно (всъщност въобще не беше вярно), но вършеше работа. — Видяхте ли хората, които…

Кели поклати глава. Той заговори шепнешком, без да вдига поглед от пода:

— Не. Гледах на другата страна. Тя каза нещо, но аз не обърнах внимание. Когато Пам ги видя, първо се извъртях надясно, а после започнах да се обръщам наляво. Така и не успях.

— Какво правехте по това време?

— Наблюдавахме. Вижте, вие сте говорили с лейтенант Алън, нали?

— Точно така — кимна Дъглас.

— Пам е била свидетелка на убийство. Водех я да говори с Франк.

— Продължавайте.

— Била е свързана с пласьори на наркотици. Видяла ги е да убиват едно момиче. Казах й, че трябва да направи нещо. Бях любопитен да видя как изглежда мястото — каза Кели с монотонен глас, като продължаваше да се самообвинява, докато спомените се въртяха пред очите му.

— Имена?

— Не си спомням — отвърна Кели.

— Хайде — подкани го Дъглас и се наклони напред, — все трябва да ви е казала нещо!

— Не съм я разпитвал подробно. Мислех си, че това е ваша работа… исках да кажа на Франк. Тази нощ трябваше да се срещнем с него. Всичко, което знам, е, че става въпрос за група пласьори на наркотици, които са използвали жени за нещо.

— Това ли е всичко?

Кели го погледна право в очите.

— Да. Не е много полезно, нали?

Дъглас изчака няколко секунди, преди да продължи. Явно нямаше да направи очакваните важни разкрития във връзка с един заплетен случай. Сега трябваше отново да лъже и за да му е по-лесно, започна с една истина:

— В западната част на града действат двама крадци. Знаем само, че са цветнокожи и със среден ръст. Обикновено използват рязана пушка. Специализирали са се в ограбването на купувачи на дрога. Особено си падат по хората от покрайнините. Вероятно въобще не знаем за по-голямата част от грабежите им. Сигурни сме, че са извършили две убийства. Това може да е третото.

— Това ли е всичко? — попита Роузън.

— Грабежът и убийството са сериозни престъпления, докторе.

— Но това е просто нещастен случай!

— Може и така да се разгледа — съгласи се Дъглас и отново се обърна към свидетеля си: — Господин Кели, сигурно сте видели нещо. Какво, по дяволите, сте правили там? Да не би госпожица Маден да се е опитвала да си купи нещо…

— Не!

— Вижте, всичко е свършило. Тя е мъртва. Можете да ми кажете. Аз трябва да знам.

— Както ви обясних, тя е била свързана с тези хора и аз… колкото и тъпо да звучи, не знам нищо за наркотиците. — „Но ще науча.“

 

 

Сам в леглото, останал с мислите си, Кели лежеше по гръб, а очите му обхождаха тавана като филмов екран.

„Първо, полицаите бъркат — каза си Джон. Не знаеше откъде е сигурен, но това нямаше значение. — Не бяха крадци. Бяха те — хората, от които се боеше Пам.“

Случилото се напълно съвпадаше с разказа на Пам. Те го бяха правили и преди. Джон бе позволил да го забележат, и то на два пъти. Вината все още го гризеше, но всичко вече бе минало, което не можеше да се промени. Станалото — станало. Който и да бе сторил това с Пам, все още се разхождаше вън на свобода. И щом го бяха направили два пъти, щяха да опитат отново. Но не това занимаваше мисълта зад каменната маска, покриваща лицето му.

„Добре — помисли си той. — Добре. Те никога не са срещали човек като мен.“

„Трябва отново да вляза във форма“ — каза си боцман Джон Терънс Кели.

Раните бяха жестоки, но той щеше да ги надвие. Знаеше всяка стъпка от процедурата. Лечението също нямаше да е лесно, но той щеше да изпълнява нарежданията на лекарите, да се напрегне и да ги накара да се гордеят с пациента си. После щеше да започне истински трудната част: бягането, плуването, тежестите. После тренировките с оръжие. Най-накрая психическата подготовка — но тя вече бе започнала…

„О, не. И в най-ужасните си кошмари не са виждали човек като мен.“

Прякорът, който му бяха прикачили във Виетнам, събуди спомените.

Змията.

Кели натисна бутона до възглавницата си. Сестра О’Тул се появи след две минути.

— Гладен съм — каза й той.

 

 

— Дано никога повече не ми се налага да правя подобно нещо — каза за пореден път на лейтенанта си Дъглас.

— Как мина?

— Ами професорът може да подаде оплакване. Мисля, че го успокоих достатъчно, но с такива хора човек никога не е сигурен.

— А Кели знае ли нещо?

— Нищо полезно — отвърна Дъглас. — Все още е твърде замаян от раняването, за да мисли трезво, но не е видял никакви лица, не е… По дяволите, ако ги беше видял, сигурно щеше да направи нещо. Дори му показах снимката, за да го пораздрусам. В началото си помислих, че клетникът ще получи сърдечен удар. Докторът се побърка. Въобще не се гордея със себе си, Ем. Никой не заслужава да гледа подобни неща.

— Включително и ние, Том, включително и ние.

Лейтенант Емет Райън вдигна поглед от купчината снимки. Половината бяха направени в парка, а половината в съдебната лаборатория. Въпреки всичките години, прекарани в полицията, от видяното му се повдигна. Още повече че престъплението не бе подтикнато нито от лудост, нито от страст. Не, то бе извършено с определена цел от съвсем разумни хора.

— Говорих с Франк. Този Кели е добро момче. Помогнал му е да разреши случая „Гудинг“. Не се е забърквал в нищо. Лекарите твърдят, че не употребява наркотици.

— А нещо за момичето?

Сержантът нямаше нужда да казва, че сега имаха шанс да открият нещо, търсено отдавна. Ако Кели се бе обадил на тях, а не на Алън, който не знаеше за разследването. Но той не го бе сторил и най-добрият им потенциален източник на информация бе мъртъв.

— Върнаха ни справката за отпечатъците. Памела Маден. Арестували са я за проституиране в Чикаго, Атланта и Ню Орлиънс. Не е изправяна пред съд и не е лежала в затвора. Съдиите са се надпреварвали да я освобождават. Престъпление без жертва, нали така?

Сержантът потисна ругатнята към идиотите, които търкаха съдебните банки.

— Разбира се, Ем, никакви жертви. Значи все още сме толкова далеч от тези хора, колкото бяхме и преди шест месеца, така ли? Трябват ни още хора — заяви Дъглас, който за пореден път констатираше очевидното.

— За да преследваме убиеца на проститутка ли? — попита лейтенантът. — Кметът въобще не хареса снимките, но вече му казахме каква е била и след седмица нещата отново ще потекат в старото русло. Мислиш ли, че до седмица ще успеем да направим нещо, Том?

— Можеш да му кажеш…

— Не — поклати глава Райън. — Ще се раздрънка. Познаваш ли политик, който няма да го направи? Те имат човек при нас, Том. Искаш още хора. Кажи ми откъде можем да вземем такива, които заслужават доверие?

— Знам, Ем. — Дъглас се замисли. — Но продължаваме да тъпчем на едно място.

— Може би от „Наркотици“ ще изскочи нещо.

— Как ли пък не — изсумтя Дъглас.

— Кели може ли да ни помогне?

— Не. Глупакът просто гледал в другата посока.

— Тогава проведи обичайната процедура просто за пред хората и ще забравим за случая. Експертизите все още не са готови. Може пък оттам да стане нещо.

— Да, сър — отвърна Дъглас.

И както често става в полицейската работа, те щяха да продължат да изчакват грешките на другата страна. Противниците им не грешаха често, но рано или късно и това щеше да се случи. Работата бе там, че нямаше да е „рано“.

Лейтенант Райън отново погледна снимките.

— Доста са се позабавлявали с нея. Също както и с предната.

 

 

— Радвам се да видя, че се храниш.

Кели вдигна поглед от почти празната чиния.

— Ченгето имаше право, Сам. Всичко свърши. Сега трябва да се излекувам и да се концентрирам върху нещо друго, нали?

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. По дяволите, винаги мога да се върна обратно във флота, нали?

— Трябва да се пребориш с мъката си, Джон — каза Сам и седна на леглото до него.

— Знам как да го направя. Не ми е за пръв път, нали помниш? — Той го погледна. — О, какво каза на полицаите за мен?

— Как сме се срещнали и така нататък. Защо питаш?

— За онова, което съм правил там. То е тайна, Сам. — Кели се опита да си придаде загрижено изражение. — Частта, към която принадлежах, официално не съществува. Нещата, които сме правили, никога не са се случвали. Разбираш ли ме?

— Не са ме питали за това. Пък и ти всъщност нищо не си ми казвал — забеляза хирургът. Облекчението по лицето на пациента му го изненада.

— Един приятел във флота ме препоръча и те ме наеха да обучавам водолазите им. Казвал съм им само онова, което ми е разрешено. Не е цялата истина, но звучи добре.

— Няма проблеми.

— Не съм ти благодарил за грижите, които полагаш за мен.

Роузън се изправи и тръгна към вратата, но на половината път спря и се обърна.

— Мислиш си, че ще ме баламосаш ли?

— Не, Сам — отвърна предпазливо Кели.

— Джон, прекарал съм целия си живот, за да оправям хората с тези две ръце. Когато оперираш, трябва да не чувстваш нищо. Трябва да витаеш някъде из въздуха, иначе можеш да се разконцентрираш. През живота си не съм наранявал никого. Разбираш ли ме?

— Да, сър, разбирам.

— Какво си намислил?

— Не ти трябва да знаеш, Сам.

— Искам да помогна. Наистина искам — каза Роузън, искрено удивен от думите си. — Аз също я харесвах, Джон.

— Знам.

— И така, какво мога да направя? — попита хирургът.

Страхуваше се, че Кели може да го помоли за нещо, за което не бе подготвен. Още повече го плашеше мисълта, че можеше да се съгласи.

— Излекувай ме.