Том Кланси
Безпощадно (35)

33.
Опасен чар

Били му бе казал, че обикновено работата продължава цяла нощ. Това даде на Кели достатъчно време да хапне, да почине и да се подготви. Той придвижи „Спрингър“ близо до мястото, където щеше да ловува тази вечер, и пусна котвите. Вечерята му се състоеше само от сандвичи, но бе по-вкусна от „храната“, която бе ял преди седмица на върха на хълма си. „За бога, само преди седмица бях на борда на «Огдън» и се подготвях“ — поклати тъжно глава Джон. Как можеше животът да е толкова безумен?

Малката му надуваема лодка, боядисана в камуфлажни цветове, се спусна във водата след полунощ. В задната част Кели бе прикачил малък двигател и се надяваше горивото да му стигне за пътуването до кораба и обратно. Не можеше да е чак толкова далеч. Картата показваше, че районът не е толкова голям, а мястото, което използваха, бе абсолютно изолирано. С нашарено лице и ръце Джон се промъкваше из лабиринта от корабни останки. Лявата му ръка направляваше лодката, а очите и ушите му търсеха нещо необичайно. Небето му помагаше. Имаше новолуние и звездната светлина бе достатъчна, за да очертае тревата и водораслите, израснали в плитчините. Захвърлените корабни останки бяха превърнали това кътче от залива в изолирано мочурище и дом за множество морски птици.

Всичко напомняше на предния път. Жуженето на мотора ужасно наподобяваше звука, издаван от шейната, помогнала му да се придвижи нагоре по виетнамската река. Кели се движеше с около два възела, като пестеше горивото и се ориентираше с помощта на звездната светлина. Тръстиките издигаха стебла на около два метра над водата и Джон разбра защо хората на Хенри предпочитат да не пътуват нощем. Мястото наистина приличаше на лабиринт, но Кели можеше да се ориентира в него. Той наблюдаваше местещите се по небето звезди, защото знаеше коя да следва и коя не. Всичко бе въпрос на нагласа. Враговете му бяха израснали в града и нямаха неговите моряшки навици. Колкото и спокойни да се чувстваха на мястото, в което приготвяха незаконната си стока, тук, в несигурните водни пътеки, господар бе Джон. „Сега сме на моя територия“ — каза си Кели. Той вече се осланяше повече на слуха, отколкото на зрението си. През тръстиките се промъкна лек ветрец и се отправи по най-широкия канал. Той бе доста криволичещ, но по всяка вероятност те следваха именно него. Половинвековните изкорубени останки наоколо приличаха на призраци от друга епоха, каквито всъщност бяха. Антики от една спечелена война, боклук, изхвърлен от по-просто и лесно за живот време, някои от тях лежаха в странно положение. Напомняха на отдавна забравени играчки на детето, което някога е било страната му. Дете, превърнало се в угрижен възрастен.

Глас. Кели изключи мотора. Инерцията придвижи лодката още няколко метра напред, докато притежателят й въртеше глава и се опитваше да определи местонахождението на шума. Бе познал канала. Той завиваше надясно, а шумът бе дошъл именно от тази посока. Бавно и внимателно Кели придвижи лодката си към завоя. Пред него изникнаха три изоставени корпуса. Вероятно бяха докарани заедно. Капитанът на влекача сигурно се бе опитал да ги остави на една линия — нещо като моряшка шега. Най-западният бе наклонен със седем-осем градуса наляво и спокойно почиваше на дъното си. Очертанията на профила издаваха преклонната му възраст. Надстройката бе ниска, а големият стоманен комин — отдавна ръждясал. Но на мястото, където би трябвало да е мостикът, се виждаше светлина. Слухът на Кели долови и музика. Беше рок от радиостанция, която помагаше на шофьорите да не заспят по време на дългите нощни курсове.

Джон изчака няколко минути, докато слухът му си състави точна представа за мястото, а очите изберат маршрута за приближаване. Щеше да напредне така, че корпусът на кораба да го прикрива през целия път. Сега вече се чуваше повече от един глас. Вероятно бе внезапно избухнал смях от току-що разказан виц. Кели отново се спря и огледа очертанията на кораба за нещо необичайно, за сянка на пазач. Не се виждаше нищо.

Не можеше да се отрече, че са избрали подходящо място. Надали някой би се сетил да потърси точно тук. Избягваха го дори местните рибари. И все пак човек трябваше да мисли за всичко, тъй като никое място не бе абсолютно сигурно… ето я яхтата. Добре. Кели запълзя с половин възел, придържайки се близко до ръждясалия корпус, докато достигна до яхтата. Той завърза своята лодка на една съседна скоба. Към палубата на развалината водеше въжена стълба. Джон си пое дълбоко въздух и се заизкачва нагоре.

 

 

„Работата е точно толкова тежка и досадна, колкото ни каза Бърт“ — помисли си Фил. Смесването на хероина с пудрата захар бе лесната част. Сипваха ги в големи метални купи и ги размесваха, докато не се уверяха, че съставките са разпределени по равно. Той си спомни как като дете бе помагал на майка си в правенето на торти. Тогава бе научил неща, които всяко дете забравя веднага щом открие бейзбола. Сега тракането на бъркалката отново вдъхваше живот на спомените. Пътуването в онова минало, когато дори не трябваше да става рано, за да ходи на училище, бе дори приятно. Но това бе лесната част от работата. После идваше отегчителната процедура по разпределянето на сместа на равни порции, пъхането й в найлонови пликчета, запечатването, броенето и подреждането в сандъците. Фил си размени отчаян поглед с Майк, който изпитваше същите чувства. Бърт вероятно бе не по-малко отегчен, но не го показваше. Нещо повече, той бе достатъчно любезен, за да се опитва да ги развеселява. От радиото се носеше музика, а през почивките имаха на разположение онази Ксанта, която бе омаяна от хапчетата, но… покорна. По време на полунощната почивка Фил и Майк бяха положили доста усилия, за да я изтощят. Сега момичето спеше в ъгъла. В четири сутринта щеше да има нова почивка и дотогава всички щяха да бъдат с възстановени сили. Будуването се оказа трудна работа, а освен това Фил се безпокоеше от всичкия този прах, част от който се носеше и във въздуха. Дали го вдишваше? Можеше ли да се дрогира от него? Той си обеща, че ако се наложи отново да върши тази работа, ще си вземе някаква предпазна маска. Идеята да се печелят пари от тази гадост му допадаше, но Фил нямаше никакво желание да се пристрастява към нея. Добре, че Тони и Хенри подготвяха нова лаборатория. Дори да си спестят само отвратителното пътуване, пак бе нещо.

Още една доза бе готова. Фил работеше по-бързо от другите двама, защото искаше да свършат колкото се може по-скоро. Той се приближи до сандъка и вдигна нов еднокилограмов пакет. Помириса го, както бе направил и с останалите. Отвратителна миризма на химикали. Приличаше на онази, която се носеше в училищната лаборатория по биология — формалдехид или нещо такова. Фил отвори пакета с джобно ножче и изсипа съдържанието му в купата си. После добави предварително приготвената пудра захар и започна да разбърква под светлината на лампата.

— Здрасти.

Всичко стана напълно неочаквано. Внезапно на вратата се появи човек с пистолет в ръка. Носеше военно камуфлажно облекло, а лицето му бе боядисано в зелено и черно.

 

 

Молбите на Кели бяха чути и от заглушителя нямаше да има нужда. Колтът му отново стана 45-калибров. Джон знаеше, че дупката на дулото изглежда достатъчно голяма, за да паркираш кола в нея. Той протегна лявата си ръка.

— Оттук. На палубата, по очи с ръце на тила. Един по един. Ти си пръв — нареди той на човека при купата.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита черният.

— Ти трябва да си Бърт. Без тъпи номера.

— Откъде знаеш името ми? — попита Бърт, докато Фил заемаше мястото си на палубата.

Кели посочи на другия бял мястото до приятеля му.

— Аз знам доста неща — отвърна Джон и се приближи към Бърт. В този момент видя спящото в ъгъла момиче. — Коя е тази?

— Слушай, тъпако!

Четиридесет и пет калибровият колт се изравни с лицето на Бърт само на метър от него.

— Май не се разбрахме? — каза Кели приятелски. — На палубата. Веднага!

Бърт се подчини без колебание. Момичето спеше и Кели реши засега да не го буди. Първата работа на Джон бе да ги претърси за оръжие. Двамата имаха малки пистолети, а третият — безполезно джобно ножче.

— Хей, кой си ти? Можем да поговорим — предложи Бърт.

— Точно това ще направим. Кажи ми за наркотиците — започна Кели.

 

 

В Москва бе десет часът сутринта, когато съобщението на Волошин бе разшифровано. Един висш офицер от Първо главно управление на КГБ разполагаше с директна линия с доста хора. Между тях бе и един академик, специалист по въпросите, свързани с Америка, който съветваше ръководството на КГБ и външно министерство по въпросите на новата американска политика. Академикът нямаше военен чин в йерархията на КГБ, но бе човекът, който най-бързо щеше да придвижи въпроса, въпреки че заместник-председателят вече също разполагаше с копие от съобщението. То бе кратко и точно. Академикът се ужаси от текста му. Намаляването на напрежението между две свръхсили по време на войната, в която участваше едната от тях, бе в сферата на чудесата. И въпреки това признаците бяха налице. От друга страна, новата насока на американската политика към Китай можеше да отбележи началото на цяла ера в отношенията между Съветския съюз и Америка. Същото мнение бе изразило и Политбюро на пространно заседание само преди две седмици. Публичното огласяване на факта, че съветски офицер е замесен в подобна налудничава операция, щеше да предизвика катастрофа. На кой ли кретен от военното разузнаване бе хрумнала тази идея? При положение че информацията бе достоверна, разбира се — факт, подлежащ на проверка. Академикът се обади на заместник-председателя на КГБ.

— Евгений Леонидович? Току-що получих спешно съобщение от Вашингтон.

— Аз също, Ваня. Какви са препоръките ти?

— Ако твърденията на американците са верни, налага се да предприемем незабавни действия. Публичното огласяване на подобна идиотщина може да ни излезе скъпо. Можете ли да потвърдите, че това в действителност става?

— Да. В такъв случай… може би външно министерство?

— Съгласен съм. Военните ще протакат прекалено много. Ще ни послушат ли?

— Имаш предвид братските ни социалистически съюзници? Те ще се вслушат само в гласа на кораба с ракети, за който плачат седмици наред — отвърна заместник-председателят.

„Колко поучително — помисли си академикът. — За да спасим живота на няколко американци, ще изпратим още оръжие срещу тях и те ще ни разберат.“ Пълна лудост. Ако въобще можеше да се илюстрира необходимостта от detente, то това бе идеалният пример. Как можеха две огромни страни да уточнят взаимоотношенията си, когато бяха замесени — директно или не — в работите на трета малка страна? Какво безсмислено отклонение от важните дела.

— Настоявам за спешни мерки, Евгений Леонидович — повтори академикът.

Макар и да беше с доста по-нисък пост от заместник-председателя, той си позволяваше да му говори така поради отдавнашното им приятелство. Двамата бяха учили заедно и кариерите им тясно се преплитаха.

— Напълно съм съгласен с теб, Ваня. Ще ти позвъня следобед.

 

 

„Това е чудо“ — помисли си Захариас, докато се оглеждаше наоколо. За пръв път от месеци насам излизаше навън и дори въздухът — макар горещ и влажен — му се струваше Божи дар. Но не това бе важното. Той преброи останалите — осемнадесет мъже като него, всички на почти еднаква възраст. В помръкващата от залеза светлина Робин различи лица. Недалеч от него стоеше човек, който бе виждал толкова отдавна. По вида му можеше да се съди, че е от флота. Двамата със Захариас си размениха погледи и бързи усмивки. Останалите нравеха същото. Само ако пазачите им разрешаха да си поговорят… Първият подобен опит обаче веднага бе пресечен с плесница. За момента обаче дори и видът на останалите лица бе достатъчен. Осъзнаването, че не си сам, че има и други, им стигаше. Толкова малко и същевременно така огромно нещо. Робин се изправи, доколкото му позволяваха болките в гърба, и изпъна рамене, докато ниският офицер пред тях обясняваше нещо на строените си войници. Захариас не знаеше достатъчно виетнамски думи, за да разбере речта.

— Това тук е врагът — казваше капитанът на хората си.

Той скоро щеше да се отправи на юг и след всички обяснения и упражнения на войниците му внезапно се предоставяше възможност да видят врага на живо. Капитанът обясняваше, че американците не са чак толкова силни. Показваше на момчетата, че хората, нападнали страната им, не са чак толкова високи и застрашителни. Те можеха да бъдат прегънати, пречупени и разкървавени не по-трудно от всеки друг. И това беше елитът на врага — хората, които пускаха бомби над страната и убиваха сънародниците им. Срещу тези хора щяха да се бият те. Нима можеха да се страхуват от тях? Щом американците бяха толкова глупави, та да се опитат да спасяват тези кучета, те отсега щяха да се научат как да ги убиват. С тези окуражителни думи капитанът освободи хората си, за да се подготвят за нощното дежурство.

Виетнамският офицер си мислеше, че може да прави това. Скоро тези кучета щяха да се превърнат в пушечно месо. Полковият командир бе споменал, че политическото ръководство скоро ще се размърда и ще затвори лагера веднъж завинаги. Така хората му наистина щяха да се поупражняват, преди да излязат срещу въоръжени американци. Дотогава капитанът щеше да показва пленниците като бойни трофеи на войниците си и да намали страха от неизвестността и битката. Щеше да насочи омразата на войниците си, защото тези хора със своите бомби бяха превърнали прекрасната му страна в гробище. Капитанът бе избрал деветнадесет новобранци, които бяха тренирали упорито. Щеше да ги запознае с усещането да убиваш, защото те имаха нужда от него. Виетнамският офицер се зачуди колко от хората му щяха да се приберат обратно у дома.

 

 

Преди да се отправи отново на север, Кели спря за гориво в дока на Кеймбридж Таун. Сега вече разполагаше с всичко или поне с достатъчно. Със заредени резервоари и пълен с полезна информация мозък, Кели за пръв път щеше да удари копелетата през лицето. Бе прибрал стока, която сигурно щяха да продават две или три седмици. Това щеше да ги поразтърси. Джон можеше да я прибере и да я използва като примамка, но реши да не го прави. Не искаше да я държи при себе си, особено сега, когато подозираше по какъв начин може да е влязла в страната. Всъщност Бърт знаеше само това, че идва някъде от източното крайбрежие. Който и да бе Хенри Тъкър, той бе параноичен в съвсем разумни граници и ръководеше операцията си по начин, който при други обстоятелства Кели сигурно щеше да аплодира. Хероинът със сигурност бе азиатски, пликчетата миришеха на смърт и пристигаха от източното крайбрежие. Колко неща с мирис на смърт пътуваха от Азия до източното крайбрежие на Съединените щати? Кели се сещаше само за едно. Фактът, че бе познавал някои от хората, чиито тела се обработваха във военновъздушната база „Поуп“, само подклаждаше гнева и решителността му да доведе започнатото докрай. Той насочи „Спрингър“ на север, мина покрай тухлената кула с фара на остров Шарп и продължи към града, където го дебнеше повече от една опасност.

„За последен път.“

 

 

В Източна Америка се намират много малко глухи кътчета като областта Съмърсет. В района имаше само една гимназия, а населението живееше в доста отдалечени една от друга ферми. През областта минаваше удобна магистрала, позволяваща на хората да я прекосят бързо и безпрепятствено. Движението към щатския морски курорт в Оушън минаваше именно през Съмърсет. Най-близката междущатска магистрала се намираше от далечната страна на залива. Районът имаше изключително нисък процент на престъпност, регистриран може би единствено от статистиката за дребно хулиганство. Убийството в областта Съмърсет със седмици наред оставаше главна тема на местните вестници. Що се отнася до кражбите, те също не бяха проблем в район, където нощните посетители се посрещаха от фермерите с пушка. Единственото сериозно провинение бяха пътнотранспортните произшествия, за които се грижеше щатската полиция. За да прогонят скуката, патрулните коли по източното крайбрежие на Мериленд разполагаха с доста мощни двигатели. Те позволяваха на полицаите да застигат нарушители, изпили по едно питие в стремежа си да оживят пътя из глухата, макар и гостоприемна провинция.

Полицай Бен Фрийланд караше поредното си дежурство. Той смяташе, че все някога ще се случи нещо наистина сериозно, и това го задължаваше да познава всички ферми, всички кръстопътища и въобще всеки сантиметър от района, за да може да намери най-бързия път до местопроизшествието, когато съобщението пристигне. Роден и израсъл в Съмърсет, Фрийланд преди четири години бе завършил полицейското училище в Пиксвил. Той тъкмо си мислеше за повишение, когато забеляза някакъв пешеходец на пътя Поустбокс, близо до селцето с необичайното име Дамски квартал. В днешно време дори децата на невръстна възраст се придвижваха с велосипеди. Да не говорим, че много от тях караха коли доста преди да са достигнали необходимата за това възраст — още едно от сериозните нарушения, с които Фрийланд се занимаваше всеки месец. Той забеляза жената още от километър и половина — земята наоколо бе равна, — но не й обърна особено внимание, преди да се приближи на около триста метра. Тя — сега със сигурност се виждаше, че е жена — вървеше доста неуверено. След още сто метра Фрийланд установи, че не е облечена като местните жители. Странно. Единственият начин да се достигне дотук бе с кола. Жената вървеше в зигзаг и дори променяше дължината на стъпката си. Това означаваше вероятно алкохолно опияняване — „още едно от сериозните местни нарушения“, каза си полицаят. Значи трябваше да спре и да види какво става. Той изключи двигателя на големия форд, паркира го на безопасно разстояние, слезе и както го бяха учили, оправи значката и пистолета на кръста си.

— Здравейте — започна любезно Фрийланд. — Накъде сте тръгнали, госпожо?

Тя спря и го погледна с очи, които сякаш принадлежаха на същество от друга планета.

— ’къв си ти?

Полицаят леко се наведе към нея. Дъхът й не миришеше на алкохол, но, от друга страна, Фрийланд знаеше, че наркотиците все още не фигурират в списъка на проблемите за Съмърсет. Обстоятелство, което може би току-що се бе променило.

— Как се казвате? — попита полицаят по-строго.

— Ксанта, с „к“ и „с“ — отвърна с усмивка тя.

— Откъде си, Ксанта?

— Оттук.

— И по-точно?

— ’тланта.

— Атланта е доста далеч.

— Знам! — изкикоти се момичето. — Ха, имала съм още. — Явно според нея това бе доста сполучлива шега и тайна, която заслужаваше да се сподели. — Крия ги в сутиена.

— Какво е пък това?

— ’апчета. Слагам ги в сутиена и той не знае.

— Мога ли да ги видя? — попита Фрийланд. През ума му минаваха много въпроси, но в едно бе сигурен — тази вечер щеше да има арестант.

Момичето се изсмя и бръкна в пазвата си.

— Махни се.

Фрийланд я послуша. Нямаше смисъл да я дразни, въпреки че дясната му ръка вече стискаше пистолета на колана. Пред очите му Ксанта бръкна в разкопчаната си блуза и измъкна шепа червени капсули. Значи така. Полицаят отвори багажника на колата си и извади найлоново пликче от служебната си чанта.

— Защо не ги сложиш тук? Иначе могат да се изгубят.

— Става! — Какъв любезен полицай.

— Мога ли да ви предложа да ви откарам, госпожо?

— Като нищо. Заболяха ме краката от вървене.

— Тогава да тръгваме.

Правилникът изискваше да й постави белезници и след като помогна на Ксанта да се качи на задната седалка, Фрийланд го спази. Момичето явно нямаше нищо против.

— Де отиваме?

— Струва ми се, че имаш нужда от легло и почивка, Ксанта. Аз ще се погрижа за това.

Фрийланд подкара по пътя с пълното съзнание, че вече има случай на незаконно притежаване на наркотични вещества.

— Бърт и другите двама също почиват. Само дето няма да се събудят.

— Какво казваш, Ксанта?

— Направо им надупчи задниците, па-па-па — показа тя с ръце.

Фрийланд видя жестовете в огледалото и едва не излезе от пътя от изненада.

— Кой това?

— Беше ня’кво бяло момче. Нит’ му видях лицето, нит’ му разбрах името, ама им надупчи задниците, па-па-па.

„Исусе!“

— Къде?

— На лодката. — Що за тъп въпрос?

— Каква лодка?

— Дето плава във водата, глупчо! — Ама че смехория.

— Будалкаш ли ме, момиче?

— И знайш ли кое е най-смешното? Той остави цялата дрога там. Бялото момче де. Само че беше зелено.

Фрийланд си нямаше и понятие какво става, но възнамеряваше по най-бързия начин да разбере. За начало той пусна сирените и настъпи газта на мощния форд в посока към полицейския участък на Уестоувър. Трябваше да се обади предварително, но знаеше, че няма да постигне нищо повече, освен да убеди капитана си, че не момичето, а той е взел наркотици.

 

 

— Яхта „Спрингър“, погледни наляво?

Кели вдигна микрофона си.

— Да не би там да има някой познат? — попита той, без да обръща глава.

— Къде, по дяволите, се загуби, Кели? — попита Ореза.

— Имах работа. Защо питаш?

— Липсваше ми — долетя отговорът. — Намали малко.

— Важно ли е? Бързам, Португалец.

— Слушай, Кели, казвам ти като моряк на моряк, намали ход.

Ако не познаваше човека… не, трябваше да се подчини независимо кой му заповядва. Кели изключи двигателите и позволи на катера да се приближи. Сега сигурно щяха да поискат да го проверят. Ореза имаше пълното право да го стори и опитите да го спре нямаше да доведат до нищо. Без да иска разрешение, катерът се изравни с яхтата и Ореза се прехвърли на „Спрингър“.

— Здрасти, боцман.

— Какво има?

— През последната седмица два пъти ходих на островчето ти, за да пийнем по една бира, но те нямаше.

— Не бих искал да те карам да употребяваш алкохол през работно време.

— Когато няма с кого да си бъбриш, наоколо става скучничко. — Изведнъж и двамата разбраха, че събеседникът им се чувства неловко, без да знаят защо. — Къде, по дяволите, се изгуби?

— Не бях в страната. Имах работа — отвърна Кели. Беше ясно, че няма да каже повече подробности.

— Чудесно. Ще бъдеш ли тук тези дни?

— Да, така смятам.

— Добре, следващата седмица може да се отбия, за да чуя някоя и друга лъжа за това колко са опитни флотските боцмани.

— На флотските боцмани не им се налага да лъжат. Да не би да имаш нужда от уроци по управление на катер?

— Научил съм ги, когато си ходил прав под масата! Може би няма да е зле да ти направя една проверка.

— Мислех, че си на приятелско посещение — забеляза Кели и двамата се почувстваха още по-неудобно.

Ореза се опита да излезе от неловкото положение с усмивка.

— Добре, този път ти се размина. — Шегата му увисна във въздуха. — Ще се видим следващата седмица, боцман.

Те се здрависаха, но нещо между тях се бе променило. Ореза махна на катера си да се приближи и майсторски се прехвърли на борда му. Момчетата от бреговата охрана отплаваха, без да кажат нито дума повече.

„Това май означава нещо“ — каза си Кели и продължи по пътя си.

 

 

Ореза изгледа отдалечаващия се на север „Спрингър“ и се зачуди какво ли става. „Не бях в страната.“ Е, яхтата му със сигурност я нямаше в Чесапийк, но къде, по дяволите, е била? Защо полицията се интересуваше толкова много от него? Кели — убиец? Момчето все пак имаше медал за храброст. Ореза знаеше само, че Кели е участвал в групите за подводна диверсия. Познаваше го като приятна компания за бутилка бира и сериозен моряк. „Когато човек престане да върши задълженията си и се нагърби с разни полицейски задачи, нещата наистина стават сложни“ — помисли си капитанът и се насочи на югозапад към Томас пойнт. Трябваше да се обади по телефона.

 

 

— И какво се случи?

— Знаеха, че идваме, Роджър — отвърна Ритър с твърд поглед.

— Как така, Боб? — попита Макензи.

— Все още не сме разбрали.

— Информация ли е изтекла?

Ритър бръкна в джоба си, извади фотокопие на някакъв документ и го подаде през бюрото. Оригиналът бе на виетнамски. Под документа имаше фотокопие на ръкописния превод. На английски бяха напечатани само думите „ЗЕЛЕН ЧИМШИР“.

— Знаели са името?

— Това е проблем на тяхната секретност, но да, Роджър, знаели са го. Предполагам, че са планирали да използват информацията при разпита на морските пехотинци, които евентуално са щели да заловят. Доста добро средство за бързо пречупване на хора. Слава богу, извадихме късмет.

— Знам. Никой не е пострадал.

Ритър кимна.

— Преди операцията пуснахме един разузнавач. Той е бивш „тюлен“ и отличен професионалист. Както и да е, северновиетнамските подкрепления пристигнали пред очите му. Именно той отмени операцията. После просто слязъл от хълма.

Подценяването на ситуацията винаги придаваше на нещата драматизъм. Особено пък в очите на човек, който бе мирисал барутен дим.

„Заслужава си човек да подсвирне“ — помисли си Макензи.

— Сигурно е доста куражлия момче.

— Нещо повече — продължи тихо Ритър. — На връщане заловил руснака, който разпитвал нашите хора, заедно с командира на лагера. Сега и двамата са в Уинчестър. Живи — прибави с усмивка Боб.

— Значи оттам имате съобщението? Аз пък си мислех, че е от военното разузнаване — каза Макензи. — И как е успял да го направи?

— Както сам каза, момчето е куражлия — усмихна се Ритър. — Това е добрата новина.

— Не съм сигурен, че искам да чуя лошата.

— Имаме сведения, че другата страна иска да ликвидира лагера заедно с хората в него.

— За бога… Хенри точно сега е в Париж — каза Макензи.

— Грешен подход. Ако съобщи новината дори и на неофициална среща, те със сигурност ще я отрекат и вероятно ще искат да превърнат лъжата си в истина.

Публична тайна бе, че истинската работа на подобни конференции се върши именно през почивките. По време на официалните разговори хората се оплитаха във формалности, като например определянето формата на масата за заседания.

— Вярно. Тогава какво?

— Опитваме се да оправим проблема чрез руснаците. Разполагаме с канал. Самият аз осъществих контакта.

— Осведомявай ме за развитието.

— Можеш да си сигурен, че ще го направя.

 

 

— Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим — каза лейтенант Райън.

— За какво всъщност става въпрос? — попита Сам Роузън. Намираха се в кабинета му, който съвсем не бе голям и присъствието на четирима души в него още повече го стесняваше. Сара и Санди също бяха тук.

— За един ваш бивш пациент — Джон Кели. — Райън видя, че новината не ги изненада много. — Трябва да поговоря с него.

— И какво ви спира? — попита Сам.

— Не знам къде да го открия. Надявах се, че вие ще ми помогнете.

— За какво искате да говорите? — намеси се Сара.

— За една серия убийства — отвърна веднага Райън с надеждата да ги шокира.

— Кой е убит? — попита медицинската сестра.

— Дорис Браун и още няколко човека.

— Джон не й е сторил нищо лошо… — каза Санди, преди Сара Роузън да успее да докосне ръката й.

— Значи знаете коя е Дорис Браун — също избърза със забележката си детективът.

— Двамата с Джон станахме… приятели — отвърна Санди. — През последните две седмици той не бе в страната. Не е могъл да убие никого.

„Така“ — помисли си Райън. Това бе и добра, и лоша новина. Бе избързал с коза си за Дорис Браун, въпреки че реакцията на обвинението му също бе доста емоционална. От друга страна, едно от подозренията му току-що бе потвърдено.

— Не бе в страната, казвате. А къде е бил? Откъде знаете?

— Не мисля, че мога да ви кажа къде е бил. Самата аз не би трябвало да знам.

— Какво искате да кажете? — попита изненадано Райън.

— Съжалявам, но не мога да отговоря на въпроса ви.

Отговорът бе искрен и в него не личеше желание за извъртане.

„Какво, по дяволите, трябва да означава това?“ Райън разора, че няма да получи отговор на въпроса си, и реши да продължи по нататък.

— Някой на име „Санди“ се е обадил в дома на семейство Браун в Питсбърг. Били сте вие, нали?

— Господин офицер — намеси се Сара, — не мисля, че разбирам защо ни задавате тези въпроси.

— Опитвам се да получа някаква информация и искам да кажете на приятеля си, че трябва да говори с мен.

— Това криминално разследване ли е?

— Да.

— И вие ни разпитвате — забеляза Сара. — Брат ми е адвокат. Да го помоля ли да дойде тук? Струва ми се, че ни питате какво знаем във връзка с някакви убийства. Това ме притеснява. Имам един въпрос — подозирате ли някой от нас за нещо?

— Не, но подозирам приятеля ви.

Ако Райън не искаше нещо в момента, то бе да види адвокат наоколо.

— Чакайте малко — обади се Сам. — Ако си мислите, че Джон е извършил нещо нередно и искате да го открием вместо вас, значи намеквате, че знаем къде е, нали? Това ни прави вероятни… помагачи. Думата май беше съучастници, нали?

„Такива ли сте?“ — прииска му се на Райън да запита. Вместо това обаче каза:

— Нима съм споменал нещо подобно?

— Никога преди не са ме разпитвали по този начин и това ме изнервя — обърна се хирургът към жена си. — Обади се на брат си.

— Вижте, нямам основания да смятам, че някой от вас е извършил нещо нередно. Имам подобни съмнения единствено за приятеля ви. Това, което се опитвам да ви кажа, е: ако му предадете да ми се обади, ще му направите услуга.

— И кого, предполагате, е убил? — настоя Сам.

— Няколко пласьори на наркотици.

— Знаете ли с какво се занимавам аз? — намеси се остро Сара. — Знаете ли как прекарвам по-голямата част от времето си тук?

— Да, госпожо, знам. Работите с деца, пристрастени към наркотици.

— Ако Джон наистина върши това, което казвате, може би няма да е зле да му купя пушка.

— Сигурно ви боли, когато загубите пациент — попита тихо Райън в стремежа си да я успокои.

— Можете да сте сигурен, че е така. Не сме се заели с тази работа, за да губим пациенти.

— А как се почувствахте, когато загубихте Дорис Браун?

Сара не отговори, защото разумът попречи на устата й да изрече това, което иска.

— Той я е довел при вас, за да й помогнете, нали? И двете с госпожа О’Тул доста сте се потрудили, за да изчистите организма й от отровата. Да не мислите, че ви обвинявам за това? Но преди да доведе Дорис при вас, той е убил двама души. Знам го. Те вероятно са участвали в убийството на Памела Маден и са били истинската му цел. Вашият приятел Кели е много силен човек, но не е толкова умен, колкото мисли. Ако сега дойде доброволно, положението му ще е много по-различно, отколкото ако ни накара да го заловим. Предайте му го. Ще му направите услуга. Не мисля, че с действията си досега някой от вас е нарушил закона. Ако обаче занапред направите за него нещо по-различно от това, което ни казах, може би ще поемете по лош път. Нямам обичай да предупреждавам хората — каза им твърдо той. — Вие не сте престъпници и аз го знам. Помощта, която сте оказали на Дорис Браун, е достойна за уважение и аз ужасно съжалявам, че обстоятелствата се стекоха по този начин. Но Кели убива хора и това е лошо. Казвам ви го, в случай че сте забравили някои неща. На мен лично наркоманите също не ми допадат. Именно аз се занимавам със случая на Памела Маден — момичето, намерено на фонтана. Искам да изпратя убийците й в затвора и с удоволствие ще гледам как влизат в газовата камера. Моя работа е да помагам на правосъдието. Не негова, а моя. Разбирате ли ме?

— Да, мисля, че бяхте ясен — отвърна Сам Роузън, замислен за хирургическите ръкавици, които бе дал на Кели.

Сега бе по-различно. Тогава Сам се чувстваше далеч от нещата. Близо до него стояха ужасните последици на престъплението, но същевременно бе толкова отдалечен от това, което приятелят му вършеше в момента. Тогава Сам го одобряваше, но му се струваше, че чете вестникарска статия. Сега ос различно, но Сам Роузън вече бе в играта.

— Кажете ми, близко ли сте до залавянето на хората, убили Пам?

— Знаем някои неща — отвърна Райън, без да съзнава, че отговорът му срива всички досегашни усилия.

 

 

Ореза бе на брега в управлението на бреговата охрана. Той мразеше тази част от работата си и именно заради нея се боеше от повишението. Израстването в службата означаваше собствен кабинет, бумащина и превръщане в „управленски кадър“ вместо простото и приятно командване на катера. Господин Инглиш бе излязъл някъде, а помощникът му наглеждаше работата отвън, така че в момента Ореза бе най-старшият в управлението. Португалеца порови из бюрото си, извади една визитка и набра номера, написан върху нея.

— Отдел „Убийства“.

— Лейтенант Райън, моля.

— Няма го.

— А сержант Дъглас?

— Днес е в съда.

— Добре, ще се обадя по-късно.

Ореза затвори и погледна часовника. Щеше да отплава в четири следобед и да се върне отново в полунощ. Той отвори друго чекмедже и започна да попълва ведомостите за изразходваното гориво, което му бе помогнало да направи залива Чесапийк безопасен за корабоплаване. След полунощ възнамеряваше да се прибере у дома, да вечеря и да се наспи.

 

 

Проблемът бе да свържат думите й в нещо смислено. Лекарят, когото извикаха от кабинета му отсреща, каза, че момичето е под въздействието на наркотични вещества, но това се виждаше и с просто око. Той препоръча да се изчака преминаването на ефекта от упоението и взе двадесет долара за съвета си. Продължилият два часа разпит само бе успял на равни порции да ядоса и развесели момичето, но показанията си оставаха същите. Трима убити, „па-па-па“. Сега обаче не й бе толкова смешно. Ксанта започваше да си припомня Бърт и спомените не й харесваха.

— Ако това момиче се бе дрогирало още малко, сега щеше да е на Луната заедно с астронавтите — забеляза капитанът.

— Трима мъртъвци в някакъв кораб на неизвестно място — повтори полицай Фрийланд. — С имената и всичко останало.

— Вярваш ли го?

— Повтаря все едно и също, нали?

— Да — съгласи се капитанът. — Ти нали си падаш по риболова. Къде мислиш, че е това място, Бен?

— Прилича на водите край остров Блъдсуърт.

— Ще я задържим едно денонощие за появяване в нетрезво състояние на публично място… Освен това я заловихме с наркотични вещества, нали?

— Да, но трябваше само да я помоля, капитане. Тя сама ми даде хапчетата.

— Добре, спазвай точната процедура.

— А после, сър?

— Обичаш ли да се возиш на хеликоптер?

 

 

Този път избра друг кей. Оказа се лесно, тъй като из залива постоянно сновяха безброй лодки и яхти. Кеят разполагаше с доста места за гости, които през лятото обикаляха нагоре-надолу по крайбрежието и спираха на брега само за храна и гориво. Управителят на кея видя, че гостът му доста майсторски вкарва яхтата на мястото си, което не се случваше често, особено пък с такива големи съдове. Младостта на собственика още повече засили изненадата му.

— Колко време възнамерявате да останете? — попита той и помогна за завързването.

— Два дни. Може ли?

— Разбира се.

— Имате ли нещо против да платя в брой?

— Уважаваме такива клиенти — увери го управителят.

Кели отброи банкнотите и съобщи, че ще прекара нощта в яхтата си. Не каза обаче какво ще стане на следващия ден.