Том Кланси
Безпощадно (20)

18.
Намеса

— Давай пак — каза й той.

„Щрак.“

— Добре, разбрах какво е — обяви Кели.

Той се наведе над нейния плимут „Сатълайт“. Беше с навити ръкави на ризата, без сако и вратовръзка. Ръцете му бяха мръсни от продължилите половин час опити.

— Просто така?

Санди излезе от колата и по навик взе ключовете със себе си. Това бе доста странно, при положение че колата не работеше. „Защо ли не ги оставя вътре, за да поизмъча някой крадец?“ — зачуди се тя.

— Малкият комутатор, в който поставяш ключа, не може да издържи стартерния ток. Той управлява един електромагнит — посочи с френския ключ Кели, — който от своя страна се затваря и електричеството потича. Ясно ли е дотук?

— Долу-горе. — Това бе истина. — Казаха, че ми трябва нов акумулатор.

— Предполагам, знаеш, че автомонтьорите обичат да…

— Да лъжат жените, защото нищо не разбират от коли? — направи гримаса Санди.

— Нещо такова. Все пак ще трябва да ми платиш нещо — каза Кели и заровичка из кутията си с инструменти.

— Какво?

— Много се изцапах и няма да мога да те заведа на ресторант. Ще трябва да вечеряме тук — каза той и изчезна под колата заедно с бялата риза и панталоните от костюма. След минута се показа с изпоцапани ръце. — Опитай пак.

Санди се качи в колата и завъртя ключа. Акумулаторът бе малко изтощен, но запали от първия път.

— Остави я малко да се зареди.

— Какво й имаше?

— Един разхлабен кабел. Трябваше само да го стегна. — Кели погледна дрехите си и направи гримаса. Санди също. — Ще трябва да отидеш в сервиза и да накараш да ти завият една гайка. След това не би трябвало да се разхлабва повече.

— Нямаше нужда да…

— Утре трябва да отидеш на работа, нали? — прекъсна я Кели. — Къде да се измия?

Санди го поведе към къщата и му посочи банята. Преди да се върне обратно при нея във всекидневната, Джон доста потърка ръцете си.

— Къде си се научил да поправяш коли? — попита Санди и му подаде чаша вино.

— Баща ми беше доста добър механик. Като пожарникар трябваше да знае всичко това и той го учеше с удоволствие. Предаде го и на мен. Благодаря — вдигна чашата си към нея Кели. Той не беше много по виното, но това му хареса.

— Защо „беше“?

— Почина, докато бях във Виетнам. Получил сърдечен удар по време на работа. Мама пък почина, докато бях още в основното училище. Рак на черния дроб — обясни Кели с възможно най-спокоен глас. Болката вече бе отминала. — С татко много се разбирахме и смъртта му беше голям удар за мен. Той пушеше и вероятно това го е довършило. Самият аз по това време бях в лазарета с някаква инфекция и не можах да си дойда за погребението. Когато се оправих, отидох на гроба и просто постоях там.

— Когато лежеше в болницата при нас, се чудех защо никой не ти идва на свиждане — каза Санди. Тя едва сега разбра колко самотен е Джон Кели.

— Имам двама чичовци и няколко братовчеди, но не се виждаме много често.

„Нещата започват да се изясняват“ — помисли си Санди. Изгубил е майка си още като малък, и то по особено жесток и мъчителен начин. Сигурно е бил самостоятелно дете, но това не му е помогнало да промени нещата. Всяка жена в живота му е била отнемана насила: майката, съпругата, приятелката. „Сигурно е ужасно разгневен на света“ — каза си тя. Това обясняваше толкова много неща. Когато е видял Хофан да я заплашва, Кели се е почувствал длъжен да я защита. Санди все още си мислеше, че щеше сама да се справи с положението, но сега вече знаеше, че не е трябвало. Това напълно уталожи все още неизгасналия й гняв. Кели не се държеше прекалено фамилиарно и не я събличаше с поглед. Санди особено мразеше последното, въпреки че позволяваше на пациентите да го правят в желанието си да оздравеят по-бързо. Джон се държеше като приятел — като един от колегите на Тим. В поведението му личаха добронамереност и уважение към личността й. Той я виждаше първо като човек, а след това като жена. Сандра Манинг О’Тул откри, че това й харесва. Колкото и огромен и заплашителен да изглеждаше този човек, тя нямаше защо да се бои от него. Констатацията бе твърде странна за начало на една връзка, ако наистина в момента между двама им започваше нещо такова.

Едно тупване на стъпалата пред къщата оповести пристигането на вечерния вестник. Кели го взе и прегледа първата страница, преди да го остави на масичката за кафе. Най-голямата сензация на този беден откъм новини летен ден бе откриването на нов мъртъв пласьор на наркотици. Санди видя, че Кели гледа статията и чете първите няколко реда.

 

 

Нарастващото влияние на Хенри в местната търговия с наркотици се разпростираше върху все повече и повече пласьори. Убитият предната нощ бе една от многобройните малки пионки на организацията му. Тъкър знаеше само уличния прякор на пласьора и бе научил истинското му име — Лайънел Хол — от вестниците. Никога не го бе виждал, но познатите му го препоръчваха като схватливо и заслужаващо внимание момче. „Е, не е бил достатъчно схватлив“ — помисли си Хенри. Стълбицата на успеха в неговия бизнес бе стръмна и хлъзгава; подборът — по дарвиновски жесток и Лайънел Хол се бе оказал недостатъчно подготвен за изискванията на новата си професия. Това бе неприятно, но не чак толкова важно. Хенри стана от стола и се протегна. Беше спал до късно, тъй като преди два дни се получи новата доставка от цели петнадесет килограма „материал“, както бе започнал да го нарича. Пътуването с лодка до мястото на приготвяне и обратно вземаше данъка си. Грижливо приготвеното от Тъкър укритие се превръщаше в досадно неудобство. Но тези мисли бяха опасни и той го знаеше. Този път Хенри само наблюдава хората си как работят. Сега още двама знаеха повече отпреди, но Тъкър вече се бе уморил сам да върши черната работа. За това си имаше слуги — дребни хора, които добре осъзнаваха факта и разбираха, че могат да напреднат единствено, като точно изпълняват заповедите му.

В това отношение жените бяха по-добри от мъжете. Мъжете имаха его, за което трябваше да се грижат мозъците им и колкото по-малък бе мозъкът — толкова по-голямо егото. Рано или късно главата на някого щеше да се замае и той щеше да се разбунтува. Проститутките, които използваше, бяха много по-лесни за управление, а освен това от тях имаше и друга полза. Тъкър се усмихна.

 

 

Дорис се събуди около пет. Главата й се пръскаше от последиците на взетите предната вечер наркотици. Своя принос за болката даваше и двойното уиски, с което някой бе решил да я почерпи. Болката й подсказа, че й предстои нов ден. Алкохолът и наркотиците не бяха свършили работа предната вечер, когато Дорис се бе поколебала, преди да ги изгълта и да започне купона. Последвалото след чашата бе обвито в мъгла. То напомняше на толкова други нощи, че Дорис не можеше да отдели старото от новото.

Сега бяха по-внимателни. Бяха научили урока, даден им от Пам. Дорис седна на леглото и погледна глезена си, окован във верига, водеща към една халка в стената. Ако се бе замислила, щеше да открие, че една здрава жена може да се справи с халката след неколкочасови усилия. Но бягството бе смърт — дълга и мъчителна. Колкото и да желаеше избавлението от един живот, каращ и най-ужасните кошмари да бледнеят, Дорис все пак се страхуваше от болката. Тя се изправи и веригата издрънча.

— Здрасти, сладурче — каза младият мъж с усмивка, която изразяваше по-скоро доволство, отколкото обич. Той се наведе, отключи халката около глезена й и посочи към банята. — Бягай там. Имаш нужда от душ.

 

 

— Къде си се научила да готвиш китайски ястия? — попита Кели.

— От една сестра, с която работих миналата година. Казва се Нанси Ву. Сега преподава във вирджинския университет. Харесва ли ти?

— Шегуваш ли се?

Ако пътят към мъжкото сърце наистина минава през стомаха, то тогава един от най-хубавите комплименти, които мъж може да направи на жена, е да поиска допълнително. Кели изпи само една чаша вино, но се нахвърли върху храната с такава стръв, каквато позволяват добрите обноски.

— Не е чак толкова хубаво — каза Санди с неприкрито желание за още комплименти.

— Много по-добро е от собствените ми кулинарни постижения, но ако ще издаваш готварска книга, ти трябва човек с по-изискан вкус от мен. — Той вдигна поглед. — Бил съм една седмица в Тайпе и там готвят почти толкова хубаво.

— И какво си правил там?

— Възстановявах се. Когато стрелят по теб, обикновено ти дават някаква отпуска.

Кели спря. Не всичко, което бе правил с приятелите си, можеше да се сподели с дами. После разбра, че вече се е раздрънкал ненужно много.

— Двамата с Тим също… Вече бях намислила да се срещнем на Хаваите, но… — Гласът й секна.

На Кели му се прииска да се пресегне през масата и да вземе ръката й, просто за да я успокои, но се страхуваше да не остави погрешно впечатление.

— Знам, Санди. Какво друго можеш да готвиш?

— Доста неща. Нанси живя при мен няколко месеца и настояваше да готвя аз. Тя е чудесен учител.

— Вярвам ти. — Кели омете чинията си. — Как прекарваш деня си?

— Обикновено ставам в пет и петнадесет и излизам малко след шест часа. Имам навика да отивам в отделението половин час преди смяната, за да проверя състоянието на пациентите и да се подготвя за новите. Винаги сме затрупани с работа. А ти?

— Зависи от работата. Когато гърмя…

— Гърмиш ли? — попита учудено Санди. — Става въпрос за експлозиви. Аз съм специалист в тази област. За да се подготви едно взривяване, е необходима доста предварителна работа. Обикновено наоколо се мотаят няколко инженери, които пърхат с крилца и се опитват да ме поучават. Постоянно забравят, че е дяволски по-лесно да взривиш нещо, отколкото да го построиш. Въпреки това и аз си имам търговска марка.

— Каква е?

— Когато взривявам подводни обекти, винаги гръмвам две-три малки капсули преди големия взрив. — Кели цъкна с език. — За да изплаша рибата.

В продължение на няколко секунди Санди го гледаше озадачено.

— Аа, за да не я избиеш ли?

— Точно така. Нещо като собствен почерк.

Още една странност. Кели бе убиват хора на война, бе заплашил хирург с нараняване пред очите й и пред погледа на охраната, а се отклоняваше от правилата, за да предупреди рибата?

— Ти наистина си странен.

Кели бе достатъчно възпитан, за да кимне.

— Не убивам заради самото убийство. По-рано ходех на лов, но се отказах. От време на време ловя риба, но никога с динамит. Както и да е. Винаги поставям малките капсули на достатъчно разстояние от обекта, за да не се обърка нещо. Шумът разгонва по-голямата част от рибата. Няма смисъл да я убиваме напразно, нали? — попита Кели.

 

 

Беше се превърнало в навик. Дорис бе леко късогледа и през завесата на падащата вода белезите й приличаха на изцапано. Но не бяха изцапано и не се измиваха. Те никога не изчезваха, а просто променяха местата си в зависимост от прищевките на мъжете, които ги причиняваха. Дорис ги разтърка и болката й показа точно къде се намираха — спомени от скорошни „купони“, които водата бе безсилна да заличи. Тя знаеше, че никога няма да е отново чиста. Душът просто й помагаше да прогони миризмата. Дори и Рик й го бе показал недвусмислено, а той бе най-добър от тях. Дорис откри едно избледняващо петно от него, което не бе толкова болезнено като белезите, които обичаше да оставя Били.

Тя спря водата. Душът бе само част от сравнително най-чистото помещение от къщата. Разбира се, „чисто“ бе твърде относително понятие, защото тук никой не почистваше мивките и тоалетната. Дори огледалото бе счупено.

— Сега е доста по-добре — оцени Рик, който я гледаше. Той се протегна, за да й даде хапче.

— Благодаря.

И така започна новият ден. Успокоителните щяха да я отдалечат от реалността и да направят живота й ако не приятен и приемлив, то поне поносим. Почти. С малко помощ от приятелите й, които искаха Дорис да се справя със сътворената от тях реалност. Тя глътна хапчето с малко вода и си пожела да подейства бързо. Успокоителните правеха нещата по-лесни, заглаждаха острите ръбове и я откъсваха от самата нея. Някога това откъсване бе доста мъчително. Не и сега. Тя погледна усмихнатото лице на Рик, което я зяпаше.

— Нали знаеш, че те обичам, сладурче — каза той и протегна ръка да я погали.

Дорис вяло се усмихна на докосването.

— Да.

— Довечера ще има специален купон, Дор. Хенри ще намине насам.

 

 

„Щрак.“ Кели почти чу звука от преминаването на мисълта му в друг коловоз. Той спря фолксвагена на четири пресечки от кафявата каменна къща на ъгъла и излезе. Преминаването на „границата“ бе започнало да се превръща в навик. Настроението му бе леко повишено от вечерята с друго човешко същество. Първата от… пет или шест седмици? Джон се настрои към сегашната обстановка.

Той си избра място на отсрещната страна на улицата. Отново намери мраморни стъпала, които да хвърлят хубава сянка, и зачака появяването на плимута. През няколко минути надигаше бутилката — беше си купил нова, с червено вино — за привидна глътка. Очите му не преставаха да шарят наляво и надясно. Поглеждаше дори и нагоре, за да провери втория и третия етаж.

Вече познаваше и някои от останалите коли. Забеляза черната „Карман-гиа“, която бе изиграла ролята си при смъртта на Пам. Шофьорът бе мустакат мъж на негова възраст, който обикаляше улиците в търсене на пласьора си. Кели се зачуди какъв ли е проблемът, който подтиква този мъж да дойде от дома си тук и да рискува живота си, за да го скъси с наркотици. Освен това парите му помагаха на корупцията и разрушаването на други човешки животи. Нима не му пукаше? Нима не виждаше какво са направили с квартала наркотиците?

Но Кели упорито се стремеше да избяга от тези въпроси. Тук все още имаше хора, който се опитваха да живеят нормално. Дали като чиновници или като работници, хората тук водеха опасно съществуване и вероятно мечтаеха да се преместят на някое място, където да живеят спокойно. Те всячески избягваха пласьорите и шефовете им. В своето изкуствено целомъдрие заобикаляха отдалеч и просяците като Кели, но той не можеше да ги обвинява за това. В такава обстановка тези хора, както и самият той, се бореха единствено за оцеляване. Социалната съвест в квартала бе лукс, който малцина можеха да си позволят. За да отделиш сили за сигурността на други, по-нуждаещи се от теб, първо трябва да осигуриш собствената си безопасност. Пък и колко от хората наоколо бяха по-нуждаещи се от жителите на този квартал?

 

 

„Понякога е истинско удоволствие да си мъж“ — помисли си Хенри Тъкър в банята. Дорис определено я биваше. Плиткоумната дългокрака Мария от Флорида, Ксанта — най-пристрастената към наркотиците, която им създаваше незначителни затруднения — Робърта и Пола. Всички бяха около двадесетгодишни, някои все още ненавършили ги. Толкова еднакви и толкова различни. Хенри си сложи малко одеколон. Трябваше да си намери някоя любимка. Някоя красавица, за която другите да завиждат. Но това беше опасно. Щеше да привлича вниманието. Не, така си беше най-добре. Той излезе от банята освежен и доволен. Дорис все още лежеше там, замаяна от преживяването и наградата от две хапчета. Тя се усмихваше и Хенри реши, че усмивката й е достатъчно почтителна. Момичето бе издало нужните звуци в нужните моменти и бе направило всичко необходимо, без да я кара. В крайна сметка можеше да си приготви питието и сам. Тишината на самотата бе едно, а тишината на тъпа кучка в къщата — нещо съвсем различно и досадно. За да не бъде груб, Хенри се наведе и протегна пръст към устните на Дорис, който тя леко целуна. Погледът й блуждаеше.

— Остави я да си поспи — каза Хенри на Били на излизане.

— Добре. И без това тази вечер трябва да прибирам пари — напомни му Били.

— А, да.

Разгорещената обстановка бе накарала Тъкър да забрави за това. Дори и той бе човек.

— Малкия снощи беше на червено с хилядарка. Сега ще му се размине. За пръв път му е, пък и каза, че е объркал сметките. Освен това ще си плати в петорен размер. Сам го предложи.

Тъкър кимна. Малкия наистина за пръв път правеше подобна грешка. Досега бе демонстрирал нужното уважение с добрите пари, които изкарваше в района си.

— Дай му да разбере, че е изчерпал лимита си.

— Да, сър — кимна с глава Били и на свой ред също демонстрира нужното уважение.

— Освен това не искам да се разчува.

Именно в това бе проблемът. „Всъщност те са няколко“ — каза си Тъкър. Първо, уличните пласьори до един бяха алчни еднодневки, които не разбираха, че постоянството води до стабилност, а тя е в интерес на всички. Но пласьорите си оставаха пласьори — обикновени престъпници — и той не можеше да промени факта. Някой от тях постоянно се запътваше към оня свят след кражба или междуособици с колегите си. Някои имаха глупостта дори да се друсат със собствената си стока! Хенри внимаваше това да не става и усилията му почти винаги се увенчаваха с успех. От време на време пък им хрумваше да се направят на дяволи и да изкарат няколко долара отгоре, при положение че улицата им даваше предостатъчно. За такива случаи Тъкър имаше само едно лекарство. Той го бе прилагал достатъчно често и жестоко, за да не се налага дългата му употреба. Малкия вероятно бе казал истината. Желанието му да понесе и плати тежкото наказание го доказваше. Освен това пласьорът явно оценяваше значението на постоянните доставки на Хенри, довели до разрастване на собствения му бизнес. И все пак щеше да се наложи да го наблюдават поне още няколко месеца.

Тъкър обаче най-много се ядосваше, че трябва да се занимава с такива глупости като математическите способности на Малкия. Той знаеше, че това са нормалните болки при израстването от дребен снабдител до могъщ дистрибутор. Трябваше да започне да преотстъпва властта си, да речем, на Били и да възлага по-големи отговорности. Дали беше готов? „Хубав въпрос“ — помисли си Хенри, докато излизаше от къщата. Той подаде десетдоларова банкнота на младежа, пазил колата му, като все още си мислеше. Били добре се справяше с момичетата. Той беше умно бяло момче от миньорската част на Кентъки и все още нямаше досие в полицията. Амбициозен, с чувство за принадлежност към организацията. Може би бе готов да направи крачка нагоре.

 

 

„Най-после“ — каза си Кели. Плимутът се появи към два и петнадесет след близо час съмнения, че изобщо може да не дойде. Джон се отдръпна в сянката и леко се надигна, за да вижда по-добре. Бяха Били и приятелчето му. Смееха се за нещо. Другият се спъна на стълбите. Явно бе пийнал повечко. По-важното бе, че когато падна, от него се посипаха малки хартиени правоъгълничета — сигурно банкноти.

„Тук ли броят парите си? — зачуди се Кели. — Колко интересно.“ Двамата бързо се наведоха да приберат парите и Били тупна другия по рамото. Размениха си думи, които Джон не успя да долови.

По това време на нощта автобусите минаваха на четиридесет и пет минути, и то на няколко пресечки от него. Полицейските патрули също можеха да се предвидят точно. Това се отнасяше за целия живот в квартала. В осем обичайното движение вече го нямаше. В девет и половина улиците напълно опустяха. Хората се скриха зад залостените си врати с благодарности, че се преживели още един ден. Всъщност дори и когато благодаряха на Провидението, те вече се плашеха от следващото утро. Кели знаеше, че откъслечно преминаващите автомобили престават да се появяват след два. Той внимателно прецени информацията, с която разполагаше, и установи, че знае достатъчно. И все пак трябваше да се съобразява със случайността. Случайност винаги имаше, но човек не можеше да я предвиди. Трябваше просто да се подготви за нея. Тя можеше да бъде победена с резервни маршрути за бягство, постоянна бдителност и оръжие. Определени обстоятелства винаги оставаха в ръцете на случайността и колкото и неудобно да бе това, Кели трябваше да го приеме като част от нормалния живот. Не че в неговата мисия имаше нещо нормално, разбира се.

Той се изправи уморено и прекоси улицата в посока към кафявата къща с обичайната си олюляваща се походка. Вратата бе заключена. Кели се постара да запамети всички подробности. Планът за следващата нощ вече добиваше очертания в съзнанието му. Отново чу гласа на Били. Смехът се носеше от прозорците на втория етаж. Имаше странен акцент и определено дразнеше слуха. Джон вече ненавиждаше този глас и имаше специални намерения за него. За пръв път бе толкова близо до един от хората, убили Пам. А може би и до двама? Не изпита усещането, което очакваше. Тялото му се отпусна. Този път нямаше право на грешки.

„Ще се видим пак, момчета“ — обещаха мълчаливо мислите му. Планираната среща с тях бе следващата голяма стъпка в операцията му и Джон не можеше лекомислено да я рискува. Той се запъти нагоре по улицата, без да изпуска от поглед двамата пласьори, които бе кръстил Боб. Те бяха на около петстотин метра от него и се виждаха отлично заради ръста си и широката права улица.

Щеше да се подложи на поредната проверка. Трябваше да е напълно уверен в себе си. Джон се насочи на север, без да прекосява улицата. Ако вървеше постоянно в една линия, можеше да привлече любопитството им, дори да ги постави нащрек. Трябваше да се приближи незабелязано. Като непрекъснато променяше градуса към целта, Джон позволи на изтръпналото си тяло да се слее с околния пейзаж на къщи и коли. Виждаше се само главата му — малка черна сянка, която не можеше да уплаши никого. Когато бе само на една пресечка, той отново прекоси улицата и се възползва от възможността да се огледа в четирите посоки. Джон свърна вляво и се заклатушка по тротоара. Той бе широк цели пет метра и обрамчен от мраморни стъпала, които осигуряваха чудесно прикритие на криволичещата му походка. Кели спря и надигна увитата в хартиен плик бутилка, преди да продължи. „Трябва да ги убедя, че съм напълно безобиден“ — помисли си той и отново спря да уринира в една канавка.

— Мамка му! — обади се някакъв глас. Джон не прояви интерес дали е Малкия или Големия. Интонацията ясно подсказваше, че човекът е достатъчно отвратен, за да извърне поглед от него. „Освен това имам нужда от известно облекчение“ — помисли си Кели.

И двамата бяха по-едри от него. Големия Боб, пласьорът, се издигаше на метър и деветдесет, а Малкия — лейтенантът — бе висок около метър и деветдесет и пет. И двамата обаче бяха пуснали коремчета от бира или мазна храна. Пласьорите изглеждаха доста заплашителни и Кели бързо преоцени тактиката си. Не беше ли по-добре да отмине и да ги остави на мира?

Не.

Но първия път все пак ги отмина. Малкия Боб оглеждаше улицата, а Големия се бе облегнал на стената. Кели начерта мислена линия помежду им и направи три стъпки, преди да се обърне наляво. Не искаше да ги предупреждава. Докато се обръщаше, мушна дясната си ръка под новото старо елече. Лявата я прикри и също улови дръжката на излизащия изпод елечето колт. Стиснал здраво оръжието с две ръце Кели сведе поглед към бялата линия, начертана върху заглушителя, и вдигна пистолета. Ръцете му се изпънаха и първата жертва бързо, но плавно кацна на мушката. Движенията привличат човешкото око, особено през нощта. Големия Боб забеляза движението и усети, че става нещо нередно, но не знаеше какво. Изострените му улични инстинкти прецениха ситуацията правилно и изкрещяха за действия. Късно. „Пистолет“ — съобщи зрението му и пласьорът посегна към своя, вместо да отскочи встрани, което само щеше да забави смъртта му.

Кели натисна спусъка два пъти. Първия веднага щом заглушителят се сля с целта и втория малко след това, за да може китката да компенсира лекия откат. Без да мърда крака, Джон се извърна надясно. Механичното движение премести оръжието по идеална хоризонтална равнина към Малкия Боб. Вторият пласьор вече бе реагирал на залитането на шефа си и посягаше към собствения си пистолет. Той се движеше, но не достатъчно бързо. Първият изстрел на Кели не бе добър — куршумът попадна ниско и не причини големи поражения. Вторият обаче удари слепоочието, раздроби по-здравата част на черепа и се залута вътре като хамстер в клетка. Малкия Боб падна по очи. Кели се забави колкото да се увери, че и двамата са мъртви.

„Шест“ — каза си той и се запъти към ъгъла. Сърцето му вече нормализираше ритъма си от внезапния приток на адреналин. Кели върна пистолета на кръста си, близо до ножа. В 2,56 Джон пристъпи към поредното упражнение по измъкване.

 

 

„Не започва добре“ — помисли си морският пехотинец от разузнавателната част. Автобусът се бе счупил и „краткият път“, който шофьорът бе избрал, за да навакса закъснението, ги отведе право в едно задръстване. Спряха във военноморската база „Куантико“ малко след три. През последния етап от пътуването пред автобуса караше военен джип. Морските пехотинци бяха заведени в едно отдалечено помещение, наполовина пълно с хъркащи мъже, и бързо се отправиха към леглата, за да могат да поспят поне малко. Колкото и интересна, вълнуваща и опасна да бе новата мисия, началото й бе просто още един обикновен войнишки ден.

 

 

Казваше се Вирджиния Чарлз. Нейната нощ също не вървеше добре. Работеше като санитарка в болницата „Св. Агнес“ на няколко километра от квартала й. Тази вечер я бе забавило закъснението на колежката й и собственото й нежелание да остави пациентите без надзор. Въпреки че от осем години работеше в едни и същи часове, тя не бе разбрала, че графикът на автобусите се сменя малко след излизането й от работа. Тя за малко изпусна един и се наложи да чака цяла вечност за следващия. Трябваше да си е легнала още преди два часа. Освен това бе изпуснала „Вечерно шоу“, което гледаше едва ли не с религиозна всеотдайност през делничните дни. Тя бе четиридесетгодишна разведена жена. Бившият й съпруг не й бе дал нищо повече от двама синове. Единият служеше — за щастие в Германия, а не във Виетнам, — а другият учеше в гимназия. Благодарение на работата си, която бе нещо средно между физически и умствен труд, Вирджиния Чарлз бе успяла да отгледа двамата си синове, без и за ден да спира да се тревожи с кого излизат и дали ще успеят в живота.

Тя слезе уморено от автобуса и отново се запита защо не бе изхарчила малко от спестените през годините пари за кола. Но колата трябваше да се застрахова, а освен това малкият й син щеше да увеличи разходите около нея и да й създаде нови грижи. Може би след няколко години, когато и малкият щеше да постъпи в армията, която бе единствената му мечта. Майката, разбира се, искаше да го прати в колеж, но не можеше да си го позволи.

Тя вървеше бързо и се оглеждаше. Уморените й крака се напрягаха. Колко много се бе променил кварталът. Вирджиния Чарлз бе прекарала целия си живот в радиус от три пресечки от сегашния си дом и помнеше щастливия и сигурен живот с приятелски настроени съседи. Помнеше дори как е ходила на нощната служба в църквата „Нов Сион“, без дори да помисли за страх. Това обикновено ставаше през някоя от редките свободни вечери в сряда. Сега бе пропуснала и това развлечение. Двата допълнителни часа работа, които щяха да й върнат, я успокоиха. „Само още три пресечки“ — каза си тя. Вървеше бързо, пушеше, за да стои нащрек, и си повтаряше да е спокойна. Миналата година я бяха обирали два пъти. И в двата случая наркомани, които се нуждаеха от пари, за да задоволят порочните си нужди. Единствената полза бе, че синовете й си взеха добра поука от случаите. Кражбите не се бяха отразили на финансовото им състояние, защото Вирджиния Чарлз никога не носеше в себе си повече пари от необходимите за ежедневни нужди. Болеше я нараненото достойнство, но най-много страдаше от спомените за някогашния спокоен квартал, населен с примерни граждани. „Още една пресечка“ — каза си тя и зави зад ъгъла.

— Хей, мамче, да имаш излишен долар? — каза някакъв глас зад нея.

Тя бе забелязала сянката и бе минала покрай нея, без да се обръща, без да я забелязва, с надеждата, че и на нея ще бъде оказано същото благоволение. Но напоследък това „благоволение“ ставаше все по-рядко. Тя продължи да върви, навела глава, с надеждата, че хулиганите, които нападат жени в гръб, не са толкова много. Една ръка, поставена на нейното рамо, й каза, че се лъже.

— Дай ми пари, кучко! — нареди гласът.

Спокойният заповеден тон, който дори не издаваше гняв, й подсказа какви са новите правила на уличния живот.

— Нямам достатъчно, за да те заинтересуват, момче — отвърна Вирджиния Чарлз и измъкна рамото си, за да продължи. Не погледна назад. Движението й даваше безопасност. Тогава чу изщракването.

— Ще те заколя — каза все още спокойният глас, като обясняваше жестоките факти от живота на тъпата кучка.

Звукът я изплаши. Тя спря, прошепна молитва и отвори малката си ръчна чанта. После се обърна бавно, все още повече ядосана, отколкото изплашена. Можеше да изкрещи и само преди няколко години това щеше да помогне. Мъжете щяха да подадат глави от прозорците или дори да излязат, за да прогонят хулигана. Вирджиния Чарлз погледна нападателя си. Той беше седемнадесет-осемнадесет годишно момче, чийто безжизнен поглед издаваше въздействието на наркотик и излъчваше арогантна и безчовечна сила. „Добре — помисли си тя, — ще му платя и се прибирам у дома.“ Жената бръкна в чантичката си и извади петдоларова банкнота.

— Цели пет долара? — изхили се момчето. — Няма да ми стигнат доникъде, кучко. Давай още или си свършила.

Изплаши я именно изражението в очите. Тя за пръв път загуби самообладание и настоя:

— Това е всичко, което имам!

— Още или си отиваш.

 

 

Кели вече бе само на половин пресечка от колата си. Бе започнал да се отпуска. Не беше чул нищо, докато не зави зад ъгъла и не видя двама души само на пет метра от ръждясалия си фолксваген. Един отблясък му показа, че мъжът държи нож.

Първата мисъл на Кели бе: „Мамка му!“ Вече бе решил какво да прави при подобни ситуации. Не можеше да спаси целия свят и не възнамеряваше да се опитва. Предотвратяването на улично престъпление сигурно щеше да звучи чудесно по новините, но Джон преследваше по-голяма цел. Не бе помислил обаче за неприятности в близост до колата си.

Той замръзна на мястото си и мозъкът му препусна с бързина, каквато му позволяваше подновеният приток на адреналин. Ако тук се случеше нещо сериозно, полицията щеше да дотърчи веднага. Можеха да останат с часове, а само на петстотин метра от това място имаше двама мъртъвци. Положението не изглеждаше никак розово и Кели нямаше достатъчно време, за да вземе решение. Момчето бе хванало жената за ръката и размахваше ножа си пред нея. Беше с гръб към него. Седем метра не са голямо разстояние за изстрел пък бил той и през нощта. Но колтът на Джон бе зареден с патрони калибър .22, които проникваха дълбоко и можеха да наранят жената зад момчето. Тя носеше някаква униформа и изглеждаше около четиридесетгодишна, а може би и по-възрастна. Кели тръгна натам. Точно тогава положението се промени. Момчето поряза предмишницата на жената. Кръвта ясно изпъкна на изкуствената светлина.

Вирджиния Чарлз изпъшка от раната и се опита да се отскубне. Петдоларовата банкнота падна на земята. Другата ръка на нападателя я хвана за гърлото и тя разбра, че момчето избира място за втория удар с ножа. В този момент тя забеляза движение на около пет метра от тях. Вероятно бе някакъв мъж и в паниката си Вирджиния Чарлз се опита да извика за помощ. Звукът не беше какъвто й се искаше, но привлече вниманието на крадеца. Жертвата му бе видяла нещо. Какво?

Младежът се обърна и видя някакъв скитник само на три метра от него. Безпокойството му веднага се смени с небрежна усмивка.

„По дяволите.“ Нещата въобще не се развиваха добре. Кели бе навел глава, но не изпускаше момчето от очи. Усещаше, че не е господар на положението.

— Да не би ти да имаш повече мангизи, татенце? — попита упоеният от силата си хулиган и пристъпи към човека, който може би имаше повече пари от тази кучка.

Кели не бе подготвен за това и не можа да реагира достатъчно бързо. Той посегна за пистолета си, но заглушителят се заклещи за колана. Момчето изтълкува движението му правилно. То направи още крачка напред и протегна ножа си към Джон. Сега вече бе твърде късно за пистолета и Кели се изправи и отстъпи половин крачка.

Въпреки агресивността си младежът не бе много умел. Първата му атака бе доста нескопосана, а и пъргавината, с която бездомникът избягна удара, го изненада. Последва силен удар в стомаха, който го остави без въздух, но не успя напълно да спре движението му. Младежът вдигна ножа над главата си и ръката му започна да се сгъва. Кели блокира удара, изви ръката назад и нагоре и се отдръпна, за да позволи на тялото да полети към земята. Звукът от счупени кости оповести, че хулиганът е изгубил дясната си ръка.

— Вървете си у дома, госпожо — каза тихо той на Вирджиния Чарлз.

Не я погледна и се надяваше жената да не е видяла добре лицето му. „Не може да го е видяла — помисли си Кели. — Движех се със свръхзвукова скорост.“

Санитарката се наведе да прибере банкнотата си от тротоара и си тръгна, без да каже дума. Кели изгледа отдалечаването й, без да вдига глава. Жената притискаше ранената си лява ръка с дясната и се опитваше да не залита. Вероятно все още не бе излязла от шока. Добре, че не се бе наложило да й помага с още нещо. Тя със сигурност щеше да се обади на някого — поне на линейка — и Джон трябваше да й помогне, но рисковете се увеличаваха по-бързо, отколкото той можеше да се справи с тях. Несръчният крадец започна да стене. Явно болката от счупеното рамо вече проникваше през защитната пелена на наркотиците. Този със сигурност го бе видял. При това отблизо.

„Мамка му“ — помисли си Кели. В крайна сметка това недоносче бе нападнало жена, а после и него с нож. Вероятно имаше намерение да ги убие. Сигурно не му бе за пръв път. Младежът обаче се бе захванал с опасна игра, а тази вечер бе сбъркал и игрището. Такива грешки се заплащаха. Кели измъкна ножа от безпомощната му ръка и го заби в основата на черепа. Остави го там. След минута фолксвагенът му бе на половин пресечка от мястото.

„Седем“ — каза си той и се насочи на изток.

„Мамка му.“