Том Кланси
Безпощадно (29)

27.
Проникване

Първият етап на операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР започна точно преди зазоряване. При получаването на единична кодова дума американският самолетоносач промени южния си курс на сто и осемдесет градуса. Два кръстосвача и шест разрушителя повториха маневрата на флагманския кораб и девет ръчки в девет различни машинни отделения бяха поставени в положение „пълен напред“. Корабните двигатели на цялата формация вече бяха подготвени за маневрата и започнаха бързо да увеличават скоростта. Маневрата определено изненада руския траулер. На борда му очакваха „Констелейшън“ да се обърне на другата страна, по вятъра, и да започне тренировъчни полети. Необяснимо защо обаче американският самолетоносач не демонстрира никаква друга активност освен бързия ход в североизточна посока. Разузнавателният траулер също промени курса си и на свой ред увеличи скоростта с напразната надежда скоро да се изравни с американската бойна група. Така „Огдън“ остана с ескорт от два разрушителя ракетоносци от клас „Адамс“. Предвид скорошната случка с американския самолетоносач „Пуебло“ край корейския бряг предпазната мярка бе доста разумна.

Капитан Франкс проследи как след час руският кораб изчезна от хоризонта. Той изчака още два часа просто за да бъде сигурен. В осем часа на същата сутрин два хеликоптера АН-1 „Хю Кобра“ завършиха самотния си презморски полет от военноморската база „Дананг“ до борда на „Огдън“. Руснаците сигурно искрено щяха да се учудят какво правят два бойни хеликоптера на борда на кораб, за който информацията им твърдеше, че се занимава с електронно разузнаване. Хората по поддръжката и техниците незабавно придвижиха кобрите до навеси и започнаха пълна проверка, която да установи, че всяка част е в изправност. Механиците от екипажа на „Огдън“ предоставиха работилниците си изцяло на разположение на гостите. Те все още не знаеха за операцията, но бе повече от очевидно, че става нещо наистина необичайно. Вече никой не задаваше въпроси. Каквото и, по дяволите, да бе започнало, целият им кораб бе на разположение още преди офицерите да успеят да предадат заповедта. Хеликоптерите „Кобра“ означаваха действие, а всички матроси отлично знаеха, че в момента се намират по-близо до Северен, отколкото до Южен Виетнам. Изказваха се различни предположения, но те се въртяха все в една насока. На борда имаше разузнавателен екип, морски пехотинци, бойни хеликоптери, а този следобед щяха да кацнат и нови. На корабния медицински екип бе наредено да създаде условия за нови работни места в лазарета.

— Ще ги разбием тези копелета — каза един помощник-боцман на шефа си.

— Недей да дрънкаш много-много — изръмжа в отговор двадесет и една годишният ветеран.

— Че на кого, на майната си, мога да кажа? Хей, човече, и аз съм в кюпа.

„Накъде е тръгнал моят флот?“ — запита се ветеранът от залива Лейт^[1].

— Ти, ти и ти — посочи няколко млади матроси помощникът му. — Елате да огледаме площадката за кацане. — Четиримата започнаха внимателно да се оглеждат за предмети, които биха могли да попаднат в двигателите на хеликоптерите.

— С твое разрешение, боцман — добави след малко помощникът.

— Върши си работата.

„Колежанчета — помисли си боцманът, — които са пуснали връзки, за да не ги пратят в джунглата.“

— И само да видя, че някой пуши тук. Ще го накарам да си изяде цигарите — закани се на младите моряци намусеният помощник.

Истинската работа обаче се вършеше в офицерските помещения.

— Нищо необичайно — осведоми гостите си разузнавателният офицер.

— Напоследък работим над телефоните им — обясни Подулски. — Това ги кара по-често да използват радиовръзка.

— Умно — забеляза Кели. — Някаква информация от обекта?

— Снощи проведоха разговор на руски.

— Ето това е индикаторът, който ни трябва! — обади се веднага адмиралът. Имаше само една причина, която можеше да задържа руснак в лагера. — Надявам се да заловим това копеле!

— Сър, ако е там, ще го имаме — обеща с усмивка Олби.

Настроението отново се бе променило. Отпочинали и в близост до целта, всички бяха прогонили абстрактния страх и се съсредоточаваха над непосредствената задача. Увереността отново личеше в хората. Тя, разбира се, бе подплатена с предпазливост и загриженост, но пехотинците и шефовете им бяха подготвени за задачата. Сега мислеха само за успеха.

Последният набор снимки бе направен от RA-5 „Виджилант“, който бе профучал над три ракетни установки, за да скрие истинската си цел — малко и потайно място. Кели вдигна увеличените фотографии.

— По кулите все още се виждат пазачи.

— Охраняват нещо — съгласи се Олби.

— Не виждам промени — продължи Джон. — Само една кола. Няма камиони… Около лагера също не се вижда нещо необичайно. Господа, обстановката ми изглежда напълно нормална.

— „Констелейшън“ ще стои на позиция на петдесет мили от брега. Медиците пристигат днес. Командният екип идва утре, а на следващия ден… — Франкс погледна през масата.

— Аз отплувам — довърши Кели.

 

 

Касетката с непромития филм стоеше в сейфа на служител на КГБ в станция Вашингтон. Тя на свой ред бе част от съветското посолство и се намираше на няколко пресечки от Белия дом. Къщата, принадлежала някога на Джордж Мортимър Пулман — и откупена от правителството на Николай II — приютяваше втория асансьор, построен във Вашингтон, и най-голямата шпионска централа в града. Огромният обем информация, доставян от над сто опитни оперативни офицери, просто не можеше да бъде обработван изцяло на място. Капитан Егоров бе достатъчно нископоставен в йерархията и служителят в станцията не бе сметнал за нужно лично да прегледа сведенията му. Той най-сетне постави касетката с филма в голям плик, запечата го с восък и го пусна в голямата торба на дипломатическия куриер. Той на свой ред зае първокласното си място в полета на „Еър Франс“ за Париж. При пристигането си на летище „Орли“ след осем часа куриерът хвана самолета на „Аерофлот“ за Москва. Новият тричасов полет премина в приятен разговор със служител от отдела по сигурността в КГБ, който бе официален ескорт на дипломатическия куриер през тази част от пътуването. Куриерът се бе научил да съчетава полезното с приятното и по време на пътуванията си на Запад той често се връщаше натоварен с вносни стоки. Този път изборът му бе паднал върху чорапогащи, два чифта от които бяха продадени на придружаващия го служител от КГБ.

При пристигането си в Москва и след обичайната митническа проверка дипломатическият куриер се качи на чакащата го кола. Първата спирка не бе външното министерство, а главната квартира на КГБ на площад „Дзержински“ 2. Повече от половината дипломатическа поща бе оставена именно там. Чорапогащите също намериха голяма част от новите си притежатели в сградата. След още два часа куриерът вече бе купил бутилка водка и се бе прибрал в апартамента си за заслужена почивка.

Касетката с филма завърши пътешествието си върху бюрото на майор от КГБ. Етикетът му каза кой оперативен офицер е изпратил материала. Майорът попълни една бланка и се обади на секретарката си да занесе филма във фотолабораторията за промиване. Макар и голяма, лабораторията бе претрупана с работа и секретарката уведоми шефа си, че ще трябва да почака ден или два за резултатите. Майорът кимна. Макар и обещаващ, Егоров бе все още нов оперативен офицер. Той наистина имаше връзка с интересен агент, но в централата на КГБ не очакваха Касий в скоро време да съобщи нещо наистина важно.

 

 

След първото си посещение в медицинския факултет на питсбъргския университет и срещата с д-р Брайънт Реймънд Браун полагаше всички усилия да не се разтрепери от гняв. Всъщност първият сеанс бе преминал доста добре. Дорис бе разказала по-голямата част от преживяното през последните три години с треперещ глас. Баща й и за миг не бе изпуснал ръката на дъщеря си, за да я подкрепя както физически, така и морално. Всъщност Реймънд Браун обвиняваше единствено себе си за всичко преживяно от детето му. Само ако през онази така далечна петъчна вечер бе успял да сдържи гнева си… но не бе. Злото бе сторено. Нищо не можеше да се промени. Тогава Реймънд Браун бе съвсем различен човек. Сега бе по-стар, по-мъдър и това му помогна да сдържи гнева си по пътя за колата. Трябваше да мисли за бъдещето, а не за миналото. Лекарката му го бе заявила недвусмислено и той бе решен да следва точно всички указания.

Баща и дъщеря вечеряха в тих семеен ресторант — Реймънд така и не се бе научил да готви добре. Говориха за живота в квартала и за това кой от приятелите на Дорис с какво се занимава. Опитваха се бавно и внимателно да се върнат отново към нормалния живот. Реймънд говореше тихо, напомняше си да се усмихва често и да позволи на дъщеря си да води разговора. От време на време гласът на Дорис секваше и на лицето й се появяваше измъчено изражение. Тогава бащата поемаше нещата в свои ръце, правеше комплименти за външността й и пускаше по някоя историйка от цеха. На всяка цена трябваше да покаже на дъщеря си, че може да разчита на него. През деветдесетте минути на първата им среща с лекарката Реймънд Браун бе научил, че страховете му в последните три години са били основателни. Той чувстваше, че има още много неказани неща, които са още по-ужасни. Щеше да стиска зъби, да се бори с гнева си и да бъде онова, от което малкото му момиче се нуждаеше. „Трябва да съм скала“ — каза си бащата. Голяма, непоклатима скала, за която Дорис да се хване. Здрава и вечна като хълмовете, върху които бе построен градът. Тя имаше нужда и от друго. Трябваше да преоткрие Бог. Лекарката се бе съгласила с него по този въпрос и Рей Браун щеше лично да се погрижи за това. „С помощта на пастора, разбира се“ — обеща си той, без да откъсва поглед от очите на детето си.

 

 

Хубаво бе отново да се върнеш на работа. Санди пое работата на етажа в свои ръце. Двуседмичното й отсъствие бе записано от Сам Роузън като специален служебен ангажимент. Репутацията на професора и служебното му положение като ръководител на отделението гарантираха, че никой няма да задава излишни въпроси на Санди. Възстановяващите се след операция пациенти представляваха обичайната смесица от леки и тежки случаи. Екипът на Санди се грижеше за тях. Две от медицинските сестри я подпитаха за отсъствието. Тя отвърна, че е правила специално изследване за професор Роузън, и това бе напълно достатъчно, особено пък при наличието на толкова много пациенти. Колежките й забелязаха, че не е така съсредоточена както преди. От време на време погледът й започваше да блуждае, мислите й отлитаха нанякъде в неизвестна посока. Сестрите не знаеха за какво мисли Санди, макар че се надяваха най-сетне в живота й да се е появил нов мъж. Санди се оправяше по-добре от всяка друга с лекарите, а подкрепата на д-р Роузън гарантираше спокойното съществуване на медицинските сестри.

 

 

— Подмени ли вече Били и Рик? — попита Морело.

— Това изисква повече време, Еди — отвърна Хенри. — Доставките ни ще бъдат нарушени.

— Стига измишльотини! Ти и без това достатъчно си усложнил всичко.

— Млъквай, Еди — намеси се Тони Пиаджи. — Хенри е организирал работата си добре. Системата е надеждна и функционира…

— Което не й пречи да е сложна и объркана. И кой ще поеме Филаделфия сега? — попита Морело.

— Работим по въпроса — отвърна Тони.

— Какво толкова правите, за бога? Трябва само да оставите стоката и да приберете парите! Те не мислят да ограбват никого. Имаме си работа с бизнесмени, забравихте ли? — „Това не са някакви си улични чернилки — не добави Еди, но намекът му бе изтълкуван чудесно. — Не се обиждай, Хенри.“

Пиаджи допълни чашите с вино. Морело намираше този навик на Тони за покровителствен и дразнещ.

— Вижте — наведе се напред Морело. — Сигурно не сте забравили, че помогнах да се организира всичко. Ако не бях аз, и досега нямаше да сте стъпили във Филаделфия.

— Какво се опитваш да кажеш, Еди?

— Ще правя проклетите ви доставки, докато Хенри успее отново да събере боклуците си. Толкова ли е трудно? По дяволите, та тази работа я вършат твоите уличници! — „Покажи им малко твърдост — мислеше си Морело. — Покажи им, че имаш необходимите качества.“ По дяволите, поне щеше да се покаже пред хората във Филаделфия и може би те щяха да направят за него онова, което Тони не бе успял. Точно така.

— Сигурен ли си, че наистина искаш да опиташ, Еди? — попита Хенри и вътрешно се усмихна. Този жабар не бе чак толкова труден за разгадаване.

— Разбира се, че искам, мамка му.

— Добре — обади се Тони и показа колко е впечатлен. — Обади се и уреди работата.

„Хенри е прав“ — каза си Пиаджи. Еди през цялото време е действал зад гърба им и си е плетял кошницата. Какъв глупак! Лесно щяха да се справят с него.

 

 

— Все още нищо — каза Емет Райън като обобщение на случая с Невидимия. — Толкова много веществени доказателства и все пак нищо.

— Единственото смислено нещо, Ем, е, че някой подготвя почвата за действие.

Нямаше убиец, който просто да почва и да спира. Трябваше да има мотив. Наистина в отделни случаи мотивът бе труден за откриване, но тук бяха изправени пред внимателно организирана серия от убийства. Всичко се свеждаше до две възможности. Едната бе, че някой е извършил поредица убийства, за да прикрие истинската си цел. Тази цел сигурно бе Уилям Грейсън. Той бе изчезнал от лицето на земята и вероятно никога повече нямаше да се появи на нея. Може би дори нямаше да открият и трупа му. Някой, много ядосан от нещо, много внимателен и много опитен. И този някой — Невидимия — бе достигнал до едно място и спрял.

„Каква е вероятността да е така?“ — запита се Райън. Отговорът на въпроса му бе труден, но цикълът „започване-спиране“ изглеждаше доста произволен. Твърде много усилия за една-единствена, и то с нищо несвързана цел. Какъвто и да бе Грейсън, той със сигурност не бе шеф на никаква организация. Ако убийствата са били извършвани с точно определена цел, то тя в никакъв случай не можеше да е Грейсън. „Поне — намръщи се Райън — така твърдят инстинктите ми.“ А той се бе научил да се доверява на неопределените си вътрешни усещания, както го правят всички ченгета. И въпреки това убийствата бяха спрели. През последните няколко седмици умряха нови трима пласьори. Двамата с Дъглас ходиха и на трите местопроизшествия, но се оказа, че в двата случая става въпрос просто за убийство, а в третия — за борба за надмощие, която убитият бе изгубил. Невидимия бе изчезнал или поне се спотайваше и този факт сриваше из основи най-правдоподобната теория на Райън.

В известен смисъл другата теория изглеждаше по-разумна. Някой предприемаше мерки срещу все още неоткрита от Марк Шарън и хората му организация за пласиране на наркотици. Чрез убийството на пласьори този „някой“ вероятно искаше да накара другите сами да дойдат при него. В тази хипотетична теория на Уилям Грейсън бе отредено по-важно място. Вероятно имаше и още едно-две неразкрити убийства, които са ликвидирали лидерите на въображаемата организация. С малко повече фантазия Райън откриваше, че организацията, преследвана от Невидимия, е същата, след която той и Дъглас тичаха вече месеци наред. Всичко това можеше да се върже в доста стройна хипотеза.

Но убийците рядко действаха по точно и строго опреде лен план. Истинските убийства нямаха нищо общо с криминалните телевизионни сериали. Човек никога не можеше докрай да обясни загадката. Ако откриеш кой, може никога да не разбереш защо или поне отговорът да не те задоволява. Основният проблем с прилагането на елегантно построените теории в истинския живот бе, че хората рядко се вместваха в шаблони. Имаше и друго. Ако логическата постройка за събитията през последния месец бе вярна, то значи в града на Райън действа безмилостен и изключително ефективен човек със смъртоносни намерения. Новината въобще не можеше да се определи като хубава.

— Том, просто не ми се вярва.

— Щом като според теб е супермен, тогава защо е спрял? — попита Дъглас.

— Да не би да бъркам нещо? Не беше ли ти човекът, който пробута тази идея?

— Е, и?

— Ами просто не помагаш достатъчно на лейтенанта си, сержант.

— Имаме на разположение цял уикенд, за да мислим по въпроса. Лично аз смятам да окося тревата, да отида на мач в неделя и въобще да се маскирам като обикновен гражданин. Нашия приятел го няма, Ем. Не знам къде е изчезнал, но го е направил така добре, че със същия успех може да се намира и на другия край на света. Най-правдоподобното ми обяснение е, че става въпрос за външен човек, който е дошъл в града, свършил си е работата и си е заминал обратно.

— Чакай малко!

Това беше съвършено нова теория. Наемен убиец, изскочил направо от филмовия екран. Такива хора просто не съществуваха. Дъглас обаче не искаше да говори повече и излезе от кабинета. Новите разговори сигурно щяха само да покажат, че и двамата са наполовина прави.

 

 

Учебната стрелба започна под бдителните погледи на командния екип и на неколцината моряци, успели да си намерят извинение, за да бъдат по това време в задната част на палубата. Морските пехотинци решиха, че двамата новопристигнали адмирали и мухльото от ЦРУ са точно толкова изморени от продължителния полет, колкото бяха и самите те при пристигането си. Войниците обаче не знаеха, че Максуел, Гриър и Ритър бяха прекосили Пасифика в удобни първокласни места с по-чести почивки и с питие в ръка.

Отпадъците бяха изхвърляни през борда на движещия се с благоразумната скорост от пет възела „Огдън“. Морските пехотинци надупчиха различните дървени и картонени мишени. Тренировката донесе повече забавление за матросите, отколкото някаква реална полза. Кели също мина по реда си и порази мишената с къси откоси на своя CAR-15. Щом приключиха, пехотинците почистиха оръжието си и се върнаха в помещенията. По пътя към надстройката един старшина спря Кели.

— Вие ли сте човекът, който ще действа сам?

— Струва ми се, че не би трябвало да го знаеш.

Помощникът на главния механик се усмихна и цъкна с език.

— Елате с мен, сър.

Двамата минаха покрай помещенията на морските пехотинци и влязоха във внушителното машинно отделение на „Огдън“. То бе предназначено не само да обслужва кораба, но и цялата подвижна техника, която евентуално е натоварена на него. Върху една от работните маси стоеше морската шейна, с която Кели щеше да се придвижва нагоре по реката.

— Качиха това нещо на борда още в Сан Диего, сър. Двамата с главния механик си поиграхме с него. Разглобихме го и почистихме всичко. Огледахме и акумулаторите, които между другото са добри. Херметизацията я бива и не би трябвало да пропуска вода. Дори го изпробвахме. В гаранцията пише, че ще издържи пет часа. Ние поработихме над него и сега ще успее да изкара седем — каза не без известна гордост старшината. — Помислихме си, че може да ви е от полза.

— Правилно сте си помислили, старшина. Благодаря.

— А сега да прегледаме автомата.

След моментно колебание Кели подаде оръжието си и старшината започна да го разглобява. След петнадесет секунди автоматът бе разглобен и готов за почистване, но новият познат на Джон не спря дотук.

— Чакай! — извика Кели, щом видя, че разглобяването продължава.

— Твърде шумен е, сър. Вие отивате сам, нали?

— Точно така.

Механикът дори не вдигна поглед.

— Искате ли да намаля гласа на тази играчка, или предпочитате да я чуят чак в Ханой?

— Но автоматите не могат да се заглушават.

— Така ли? На какво разстояние смятате, че ще ви се наложи да стреляте?

— На не повече от сто метра. Вероятно дори на по-малко. По дяволите, та аз дори не искам да го използвам.

— Защото е твърде шумен, нали? — усмихна се старшината. — Наблюдавайте ме, ако искате, сър. Ще научите нещо.

Механикът приближи дулото към една бормашина. Нужното свредло вече бе на място и пред любопитния поглед на Кели и на двама младши механици старшината проби няколко дупки в първите петнадесет сантиметра на кухата метална тръба.

— Разбира се, свръхзвуковият куршум не може да бъде заглушен изцяло, но е възможно да се изолират всички газове и това със сигурност ще помогне.

— Дори и при такъв голям патрон?

— Гонзо, приготви ли всичко?

— Да, старши — отвърна единият от помощниците на име Гонзалес.

Дулото бе закрепено на струг, който отдели тънки, но дълги метални влакънца от него.

— Позволих си да приготвя това предварително.

Старшината извади един заглушител с диаметър седемдесет и пет милиметра и дължина тридесет и пет сантиметра. Той пасна точно в току-що направената резба на дулото.

— Колко време си работил върху това?

— Три дни, сър. Когато огледах оръжието, което натоварихме, бързо отгатнах какво ще ви е необходимо. Освен това имах достатъчно свободно време, така че си поиграх със струга.

— Но как, по дяволите, разбра, че ще ходя…

— Поддържаме връзка с една подводница. Нима е толкова трудно да отгатне човек?

— А как си разбрал за подводницата? — попита Кели, макар и да знаеше отговора.

— Чували ли сте за кораб, на който има тайни? Капитанът си има свързочник, а свързочниците говорят — обясни механикът и завърши със сглобяването на автомата. — Оръжието става по-дълго с около двадесетина сантиметра, но се надявам да нямате нищо против.

Кели сложи автомата на рамото си. Всъщност сега балансът бе по-добър. Джон предпочиташе дулото на оръжието да е по-тежко, тъй като можеше да го контролира по-добре.

— Много добре.

Разбира се, трябваше да го изпробва. Кели и механикът се запътиха към задната част на кораба. По пътя старшината взе едно дървено сандъче. Джон зареди автомата си, а механикът хвърли сандъчето във водата и се отдръпна. Кели застопори оръжието на рамото си и натисна спусъка.

„Щрак.“ След момент куршумът се удари във водата и звукът бе по-силен от този на изстрела. Освен това Кели отчетливо чу презареждането. Механикът бе направил с автомата онова, което Кели бе сторил за пистолета си. Старшината се усмихна многозначително.

— Най-трудното е да оставиш достатъчно газове, които да вкарат нов патрон. Опитайте на автоматична стрелба, сър.

Кели го послуша и произведе шест изстрела един след друг. Разбира се, все още се чуваше шум от стрелба, но той бе с около деветдесет и пет процента по-малко от нормалното. Така никой не можеше да чуе изстрела на повече от двеста метра, което бе нищо в сравнение с хилядата метра, на които обикновено се разнася шумът.

— Отлична работа, старшина.

— Където и да отивате, сър, внимавайте — каза механикът и се отдалечи.

— Можеш да си сигурен в това — отвърна Кели.

Той си поигра още малко с оръжието и изпразни пълнителя по дървеното сандъче, преди да се е отдалечило прекалено много. Куршумите му направиха дъските на трески и вдигнаха малки водни фонтанчета.

„Готов си, Джон.“

 

 

След няколко минути Кели научи, че времето също е готово. В помощ на въздушните операции над Виетнам работеше може би най-голямата служба за метеорологични прогнози в света, макар че пилотите рядко оценяваха усилията й по достойнство. Главният метеоролог бе пристигнал от „Констелейшън“ заедно с адмиралите. Той посочи картата с изобарите и последните спътникови снимки.

— Валежите започват от утре и с известни прекъсвания ще продължат през следващите четири дни. Очакваме да бъдат доста изобилни. Тази тенденция ще се запази, докато бавно движещата се зона на ниско налягане не отмине на север към Китай — обясни метеорологът.

Всичките офицери присъстваха на събирането. Четирите екипажа на хеликоптерите, участващи в мисията, прецениха положението трезво. Управлението на хеликоптер в силен дъжд не бе от най-приятните преживявания. Не бе за пренебрегване и фактът, че никой авиатор не обича да лети при намалена видимост. От друга страна, дъждът щеше да заглуши шума от двигателите, а намалената видимост определено пречеше не само на тях. Най-голямата опасност за хеликоптерите бяха леките противовъздушни оръдия. Те се насочваха с оптически мерници и всичко, което пречеше на зенитчиците да виждат и чуват целта си, бе добре дошло за летателните екипажи.

— Каква ще е максималната скорост на вятъра? — попита единият от командирите на кобрите.

— В най-лошия случай поривите ще са около тридесет и пет до четиридесет възела. Положението във въздуха ще е малко нестабилно.

— Главният ни радар е доста добър по отношение на атмосферните смущения. Ще се опитаме да ви насочим по най-безопасния маршрут — обади се капитан Франкс.

Пилотите кимнаха.

— Какво мисли господин Кларк? — попита адмирал Гриър.

— Лично за мен дъждът е добра новина. Единственият начин, по който могат да ме забележат по време на прехода през реката, са балончетата въздух, които излизат на повърхността. Дъждът ще им попречи да ги видят. Доброто в случая е, че ако се наложи, ще мога да се движа и през деня. — Кели направи пауза, защото знаеше, че следващото изречение ще реши всичко. — „Скейт“ готова ли е вече?

— Чака заповедите ни — отвърна Максуел.

— В такъв случай от моя страна няма пречки за започването на операцията.

Кели усети тръпките по кожата си. Сякаш цялото му тяло се сви и стана по-малко. Но вече бе казал каквото трябваше.

Всички обърнаха очи към капитан Олби от американската морска пехота. Един вицеадмирал, двама контраадмирали и издигащ се в кариерата оперативен офицер от ЦРУ зависеха от думите на този млад офицер. Той трябваше да осигури основната бойна единица за операцията. Върху плещите му тежеше най-голямата оперативна отговорност. На младия капитан Олби му се струваше доста странно, че цяло съзвездие от пагони ще се съобрази с преценката му, но, от друга страна, животът на двадесет и пет морски пехотинци и на още двадесет други човека зависеше именно от нея. Сега вече операцията зависеше от него и първият му опит трябваше да е най-добър. Той погледна към Кели и се усмихна.

— Бъдете изключително внимателен, господин Кларк. Според мен вече е време да се потопите. Операцията може да започне.

Никой от хората в стаята не показа някакъв особен ентусиазъм. Всъщност всички се вторачиха в картите на масата и се опитаха да превърнат двуизмерните мастилени изображения върху хартията в триизмерна действителност. В един момент всички вдигнаха поглед едновременно и прочетоха изражението на колегите си. Пръв заговори Максуел, който се обърна към един от екипажите на хеликоптерите:

— Мисля, че е време да загреете моторите. — После към Франкс: — Капитане, бихте ли подали сигнала към „Скейт“?

Отвърнаха му две дрезгави „тъй вярно, сър“ и мъжете се изправиха и се отдръпнаха от сигурността на картата.

„Вече е малко късно за трезви преценки и решения“ — помисли си Кели. Той се опита възможно най-пълно да се абстрахира от страха си и да насочи мислите си към двадесетте мъже. Струваше му се толкова странно да рискува живота си за хора, които дори не бе виждал, но нима човек можеше да рискува живота си разумно? Баща му го бе правил до края на дните си и бе загинал, спасявайки два човешки живота. „За да мога да се гордея с баща си — каза си Джон, — трябва да почета паметта му по възможно най-добрия начин.“

„Можеш да го направиш, Джони. Знаеш как.“ Кели почувства как целеустремеността надделява у него. Всички решения вече бяха взети. Трябваше да се пристъпи към действие. Лицето му прие сурово изражение. Вече не трябваше да се страхува от опасностите, а да се справи с тях. Да ги преодолее.

Максуел разгада мислите му. Той бе виждал същото изражение стотици пъти в стаите за подготовка на борда на самолетоносачите. Бе усещал как колегите му пилоти мислено преминават необходимата подготовка, преди заровете да бъдат хвърлени. Адмиралът също бе изпитвал подобни чувства. Той си спомни как мускулите му се стягаха, как се изостряше зрението. Да влезеш пръв в боя и последен да го напуснеш. Дъч често го бе правил лично със своя F6F „Хелкат“. Първо трябваше да елиминира вражеските изтребители, а после да придружи бомбардировачите по целия път обратно към дома. „Той ми е като втори син — внезапно си помисли Максуел. — Също толкова храбър и умен като първия.“ Но той никога лично не бе изпращал първия си син в огъня, а освен това сега бе по-възрастен, отколкото при Окинава. По някакъв странен начин опасността, която човек предвижда за другите, е по-голяма, отколкото онази, която очаква за себе си. Всъщност точно така трябваше и да бъде. Максуел знаеше, че Кели му вярва точно както той навремето имаше доверие в Пийт Мичър. Бремето се увеличаваше и от това, че адмиралът с очите си виждаше лицето, което изпращаше само във вражеска страна. Кели улови погледа на Максуел и по устните му заигра разбираща усмивка.

— Не му мислете толкова, сър — каза той и отиде в каютата да събере нещата си.

— Знаеш ли, Дъч — обади се адмирал Подулски и запали цигара, — можехме да използваме това момче и преди няколко години. Според мен тогава щеше да пасне точно на мястото си.

Годините бяха доста повече от „няколко“, но Максуел знаеше, че Каз има право. Някога и двамата бяха млади воини, но сега трябваше да отстъпят място на новото поколение.

— Само се надявам да внимава, Каз.

— Ще внимава, също както го правехме и ние.

 

 

Морската шейна бе изкарана на палубата от хората, които я бяха подготвили. Двигателите на хеликоптера вече работеха и бръмченето им се разнасяше в тъмнината преди разсъмване. Кели излезе от надстройката и дълбоко си пое дъх. Никога преди не бе имал толкова голяма публика. Тук бяха Ървин заедно с още трима сержанти от морската пехота, капитан Олби, адмиралите и Ритър. Изпращаха го, сякаш бе мис Америка или нещо подобно. Кели обаче обърна най-голямо внимание на двамата флотски старшини, които се приближиха към него.

— Акумулаторите са заредени. Екипировката ви е в контейнера. Шейната е херметизирана, така че няма да имате проблеми. Автоматът ви е зареден, в случай че ви се наложи да го използвате бързо. Предпазителят е спуснат. Радиопредавателите са с нови батерии, има и два набора резервни. Смятам, че сме направили всичко. За друго не се сещам — извика единият старшина, за да могат думите му да се чуят през шума на хеликоптера.

— И аз не се сещам! — извика в отговор Кели.

— Разкажете им играта, господин Кларк!

— Ще се видим пак. Благодаря!

Кели се ръкува с двамата старшини и се приближи към капитан Франкс. За да развесели обстановката, Джон се изпъна и отдаде чест:

— Разрешете да напусна кораба, сър.

Капитан Франкс също отдаде чест:

— Разрешавам, сър.

Кели огледа останалите си изпращачи. „Влизам пръв и излизам последен.“ Той леко се усмихна и кимна с глава. Това бе напълно достатъчно за момента. Интересното бе, че вместо той да черпи кураж от изпращачите си, те добиваха увереност от него.

Големият спасителен хеликоптер „Сикорски“ се издигна на около метър от палубата. Един моряк закачи шейната за хеликоптера и той продължи издигането си. Само след секунди металната птица изчезна в мрака.

 

 

Американската подводница „Скейт“ бе старомодна модификация на първата американска атомна лодка „Наутилус“. Корпусът й повече приличаше на кораб, отколкото на тялото на кит и това намаляваше скоростните й качества. Двата винта обаче правеха подводницата по-маневрена особено в плитки води. Години наред „Скейт“ изпълняваше ролята на крайбрежен разузнавателен кораб и плаваше близо до виетнамския бряг в опита си да прихване електронни и други излъчвания. Освен това доста често помагаше на различни хора да се прехвърлят на брега. Преди години Кели също се бе възползвал от услугите й, въпреки че от онзи екипаж сега на борда на подводницата нямаше никой. Той я видя на повърхността — по-тъмна от водата сянка, чийто метален корпус блестеше на лунния сърп. Пилотът на хеликоптера внимателно постави шейната в предната част на палубата на „Скейт“, за да може екипажът да я закрепи добре. После Кели и личният му багаж бяха спуснати бавно върху подводницата. След минута Джон вече бе на капитанския мостик.

— Добре дошли на борда — поздрави го капитан Силвио Естевес в очакване на първата си водолазна мисия. Всъщност това бе и първата му командирска година и той все още не бе много опитен.

— Благодаря. На какво разстояние от брега се намираме?

— След шест часа ще можете да огледате всичко през перископа. Кафе? Храна?

— Можете ли да ми предложите легло?

— В каютата на помощника ми има свободна койка. Ще се погрижа да не ви безпокоят.

Така Кели бе настанен по-добре от служителите на Агенцията за национална сигурност, които се намираха на борда.

Джон се отправи към последната си истинска почивка в предстоящите три дни — ако нещата преминеха според плана, разбира се. Преди подводницата да се потопи обратно в черните води на Южнокитайско море, той вече спеше.

 

 

— Интересно — каза майорът.

Той остави превода на бюрото на прекия си началник, който също бе майор, но с големи изгледи скоро да бъде произведен в чин подполковник.

— Чувал съм за мястото. ГРУ провежда операцията там или поне се опитва. Нашите братски социалистически съюзници не са от най-услужливите. Значи американците най-после са разбрали за лагера, а?

— Прочетете го до края, Юрий Петрович — предложи подчиненият му.

— Вярно! — Той вдигна поглед. — Кой е този Касий?

Юрий и преди бе виждал името, поставено под огромни количества маловажна информация, идваща главно от американската левица.

— Глазов съвсем скоро го е вербувал окончателно.

Майорът обясни какво точно се бе случило.

— В такъв случай той трябва да знае. Учуден съм, че Георгий Борисович не се занимава със случая лично.

— Сега вече ще се занимае.

 

 

Знаеха, че ще се случи нещо лошо. Северновиетнамците бяха осеяли целия си бряг с радари. Главната им задача бе да предупреждават за ударите от страна на американски самолетоносачи, плаващи към станция „Янки“. Виетнамците наричаха мястото другояче. Радарите често биваха заглушавани, но никога толкова зле. Този път смущението бе изключително мощно и екранът руско производство се покри с гъста бяла пелена. Операторите се наведоха напред и впиха напрегнато очи в търсене на по-светли точки, които да показват присъствието на кораб сред всичките тези смущения.

— Кораб! — извика някакъв глас в оперативния център. — Кораб на хоризонта.

Това бе още един от случаите, в които човешкото око се справяше по-успешно от радара.

„Какво съм виновен, че са сложили оръдията и радарите си по върховете на хълмовете?“ — запита се главният артилерист. Той се намираше в „Първи пост“ — предната кула за насочване на огъня, която придаваше елегантност на корабния силует. Гледаше през окулярите на най-доброто американско оптическо оборудване, конструирано още през тридесетте години. Ръцете му въртяха малкото колелце за настройка, което действаше също като фокусиращия механизъм на фотоапарат и изясняваше образа. Артилеристът се опитваше да фокусира радарната антена, която в момента не бе покрита с камуфлажни мрежи и представляваше чудесна мишена.

— Данни!

Другият артилерист, който стоеше до него, включи микрофона си и издиктува цифрите от скалата.

— Обсег едно-пет-две-пет-нула.

В централната артилерийска рубка, намираща се на сто метра под „Първи пост“, компютърът прие информацията и я подаде към осемте оръдия на кръстосвача. Следващите действия бяха прости. Заредените вече оръдия извъртяха кулите си така, че да заемат нужния ъгъл, изчислен още преди едно поколение от млади жени — сега вече баби — посредством механични калкулатори. Скоростта и курсът на кръстосвача бяха подадени към компютъра и тъй като стреляха по статична цел, на екрана бе изобразен съответният подвижен вектор.

— Огън! — нареди главният артилерист.

Един млад моряк изпълни заповедта и „Нюпорт нюз“ се разтресе от първия залп за деня.

— Добре, по азимут сме по-близо с… триста… — каза тихо артилеристът, докато гледаше фонтаните от пръст на хълма.

— Триста нагоре! — предаде свързочникът и следващият залп отекна след петнадесет секунди.

Той не знаеше, че първият залп бе разрушил командния бункер на радарния комплекс. Снарядите вече пореха въздуха.

— Тези ще свършат работа — прошепна главният артилерист и се оказа прав. Три от осемте снаряда се приземиха в радиус от петдесет метра около радарната антена и я повалиха.

— Цел — каза той по микрофона в очакване пушилката да се разсее. — Целта е поразена.

— Самолетите ряпа да ядат — каза капитанът, който наблюдаваше от мостика.

Той бе научил занаята още преди двадесет и пет години като млад артилерийски офицер на „Мисисипи“. Тогава в западния Пасифик го учиха да бомбардира движещи се цели по брега. Сегашната стрелба със сигурност бе измежду последните истински корабни бомбардировки и капитанът бе решил, че ще покажат на какво са способни.

След миг на около хиляда метра от разрушителя се появиха водни фонтани. Те вероятно бяха дело на използваните от северновиетнамците 130-милиметрови далекобойни оръдия. Трябваше първо да се занимаят с тях, преди да продължат със зенитните установки.

— Контраогън! — извика капитанът към централната огнева рубка.

— Тъй вярно, сър, започваме.

След минута „Нюпорт нюз“ отново избълва огън. Оръдията й запретърсваха брега и откриха шест виетнамски 130-милиметрови, които имаха неблагоразумието да се заяждат.

Капитанът знаеше, че става въпрос за диверсия. Със сигурност бе така. Някъде другаде ставаше нещо. Той не знаеше точно какво, но сигурно бе нещо приятно, щом разрешаваха на разрушителя му да поразтрие северните брегове. „Всъщност нямам нищо против“ — каза си капитанът при новия залп. След половин час огромен оранжев облак оповести обезвреждането на бреговата батарея.

— Май поразчистихме — забеляза капитанът.

Матросите около него се засмяха и се заеха за обичайната си работа.

 

 

— Ето вижте — каза капитан Мейсън и се отдръпна от перископа.

— Доста е близо.

На Кели му бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че Естевес е истински каубой. Подводницата почти опираше дъното. Перископът едва се бе показал над водата и тя се плискаше в лещите.

— Мисля, че е добре.

— Горе вали доста здраво — забеляза Естевес.

— Точно „здраво“ ми трябва. — Кели допи кафето си. То бе истинско морско кафе с вкус на сол. — Ще ми свърши работа.

— Веднага ли?

— Да — кимна отсечено Кели. — Освен ако не възнамерявате да се приближите още — усмихна се предизвикателно той.

— За съжаление нямаме колела на дъното, иначе като нищо щях да опитам. — Естевес махна с ръка. — За какво всъщност става въпрос? Обикновено ми казват.

— Не мога да ви кажа, сър. Въпреки това ще си позволя да ви осведомя, че ако операцията завърши успешно, ще узнаете.

Естевес разбра, че ще трябва да се задоволи само с това.

— Тогава най-добре се пригответе.

Въпреки че водата отвън бе топла, Кели трябваше да се подготви за студа. Осем часа в реката със съвсем малка температурна разлика можеха да изсмучат силите от тялото му като пиявица. Той облече зелено-черен неопренов костюм и сложи на колана два пъти повече тежести от обичайното. Сам в каютата на помощник-капитана, Кели за последен път размишляваше преди операцията. Той помоли Бог да помогне не на него, а на хората, които отиваше да спасява. „Доста е странно да се моля след всичко, което извърших съвсем скоро“ — помисли си Кели. Той все пак помоли за прошка за всичко грешно, което бе сторил, макар да не бе съвсем сигурен дали е съгрешил. Именно сега трябваше да се замисли върху това, въпреки че разполагаше с твърде малко време. Трябваше да гледа напред. Може би Бог щеше да му помогне да спаси полковник Захариас, но той също трябваше да положи усилия. Последната мисъл на Джон, преди да напусне каютата, бе за самотния американец, който всеки момент щеше да бъде ударен от приклада на някакъв малък северновиетнамски негодник. „Време е на това да се сложи край“ — помисли си той и отвори вратата.

— Изходът е оттук — упъти го Естевес.

Кели се изкачи по стълбичката пред погледите на капитана на „Скейт“ и шест-седем матроси.

— Постарай се да разберем къде отиваш — извика след него Естевес.

— Можеш да си сигурен, че ще опитам — отвърна Кели точно преди металният люк да се затвори зад него.

Аквалангът го очакваше. Всичко изглеждаше наред, но Кели се увери още веднъж, преди да вдигне водонепроницаемия телефон.

— Тук е Кларк. Готов съм за тръгване.

— От сонара съобщават, че навън има само силен дъжд. По перископа също не се вижда нищо. Vaya con dios, Senor Кларк.^[2]

— Gracias^[3] — отвърна Кели.

Той остави телефона на мястото му и отвори люка. Водата нахълта в камерата и атмосферното налягане внезапно се промени.

 

 

Кели погледна часовника си. Беше точно осем и шестнадесет минути, когато се придвижи към потопената под водата палуба на „Скейт“. Той освети морската шейна с фенерчето си. Тя бе закрепена с четири болта, но преди да ги развие, Джон се привърза към устройството. Нямаше да е никак приятно то да тръгне без него. Дълбокомерът показваше седемнадесет метра. Подводницата се намираше в опасно плитки води и колкото по-бързо Кели свършеше работата си с нея, толкова по-бързо екипажът й отново щеше да бъде в безопасност. Той освободи шейната, включи двигателя и двата винта започнаха да се въртят на малки обороти. Добре. Кели извади ножа от колана си и удари два пъти силно по корпуса на подводницата. После се настани върху шейната и потегли по курс три-нула-осем.

„Вече няма връщане назад“ — помисли си Кели. Той обаче бе свикнал с такива ситуации.