Том Кланси
Безпощадно (18)

16.
Упражнения

Райън и Дъглас се отдръпнаха и позволиха на хората от лабораторията да вършат работата си. Труповете бяха открити след пет часа сутринта. По време на дежурството си полицай Чък Монро минал оттук с патрулната кола, забелязал странна сянка в тунела и я осветил с фаровете. Тъмната сянка лесно можела да бъде взета за заспал пияница, но червената локва и опръсканите тухлени стени направили впечатление на полицая. Монро паркирал колата си, слязъл да огледа тунела и се обадил в участъка. В момента полицаят пушеше облегнат на колата си и разказваше подробностите около откритието, които не му изглеждаха чак толкова ужасни, колкото може да си помисли човек. Той дори не се бе обадил в болницата. Двамата очевидно не се нуждаеха от лекарска помощ.

— Телата кървят толкова много — забеляза Дъглас.

Това не беше някакво важно откритие, а просто думи, които да запълнят тишината, докато фотографите изщракваха последната цветна лента. Местопроизшествието изглеждаше така, сякаш някой бе разсипал две кутии червена боя.

— Кога се е случило? — обърна се Райън към съдебния лекар.

— Не много отдавна — отвърна човекът и вдигна ръка. — Все още не са се вкочанили. Със сигурност е било след полунощ, вероятно малко след два.

Причината на смъртта бе очевидна. Пробитите глави на двата трупа не оставяха никакво съмнение за това.

— Монро? — извика Райън и младият полицай се приближи. — Какво знаеш за тези двамата?

— Пласьори. По-възрастният, който лежи вдясно, е Масео Доналд. На улицата му викат Джу-Джу. Другия не го познавам, но работеше с Доналд.

— Имаш набито око, полицай. Нещо друго? — попита сержант Дъглас.

Монро поклати глава.

— Не, сър. Абсолютно нищо. Всъщност нощта в района бе доста спокойна. По време на смяната си минах оттук четири пъти и не забелязах нищо необичайно. Редовните пласьори, които си вършеха работата.

Иронията, че всеки приема това положение за нормално, остана незабелязана. Все пак беше понеделник сутринта и всички се чувстваха отвратително.

— Готово — обади се по-възрастният от фотографите. Двамата с колегата му си събраха нещата и се махнаха от тунела.

Райън вече се навърташе около телата. В тунела проникваше слаба светлина, която детективът усили с голямо електрическо фенерче. Той го завъртя във всички посоки, като очакваше да види метален отблясък.

— Виждаш ли някакви гилзи, Том? — обърна се той към сержанта, който се занимаваше със същото.

— Не. Застреляни са от тази страна, не мислиш ли?

— Телата не са били местени — намеси се ненужно съдебният лекар. После прибави: — Да, и двамата определено са застреляни от тази страна. По време на изстрела са били легнали на земята.

Без да бързат, Дъглас и Райън огледаха всеки сантиметър от тунела. Повториха операцията три пъти, защото прилежанието бе най-силното им професионално оръжие. Освен това разполагаха с цялото време на света — или поне с няколко часа, което бе едно и също. Хората се молеха за такова местопрестъпление. Нямаше трева, която да прикрива следите, нямаше мебели, само гол тухлен коридор, широк метър и половина, и това бе всичко. Щяха да спестят време.

— Абсолютно нищо, Ем — обади се Дъглас, след като приключи с третия оглед.

— Тогава вероятно е стреляно с револвер.

Предположението бе логично. Леките гилзи калибър, .22, изскочили от револвер, прелитат невероятно големи разстояния. Освен това са толкова миниатюрни, че човек може да се побърка, докато ги намери. Престъпници, които прибират гилзите си, се срещаха твърде рядко. Още повече, ако ставаше въпрос за четири от калибър .22. Не, твърде невероятно.

— Искаш ли да се обзаложим, че го е свършил някой крадец с евтина ютия? — попита Дъглас.

— Възможно е.

Двамата мъже се приближиха към телата и за пръв път се надвесиха близко над тях.

— Не се виждат следи от барут — забеляза изненадано сержантът.

— Живее ли някой в тези къщи? — обърна се Райън към Монро.

— И двете са празни, сър — отвърна Монро, който имаше предвид къщите, ограждащи тунела. — Но от другата страна на улицата живеят хора.

— Четири изстрела, и то рано сутринта. Как мислиш, дали някой е чул нещо?

„Тухленият тунел трябва да е усилил звука като лещи на телескоп“ — помисли си Райън. Освен това двадесет и две калибровите револвери издаваха висок и остър звук. Но нима подобните на този случаи, в които никой не е чул нищо, бяха малко? Освен това хората в този квартал се деляха на две категории: едните не гледаха, защото не ги е грижа, а другите, за да не получат някой куршум в челото.

— В момента двама полицаи обикалят къщите, лейтенант. Все още нищо.

— Не е бил лош стрелец, Ем — каза Дъглас и посочи с молива си дупките в главата на неидентифицираната жертва. Те бяха отдалечени само на два сантиметра и се намираха точно над носа. — Няма следи от барут, значи убиецът е бил прав… да кажем на, метър, метър и нещо.

Дъглас се изправи, отстъпи крачка назад и протегна ръка. Изстрелът с протегната надолу ръка бе нещо естествено.

— Не мисля така. Може би има следи от барут, но ние не можем да ги забележим, Том. Затова си има и медицинска експертиза.

Райън искаше да каже, че и двамата мъже бяха чернокожи, пък и сега не разполагаха с добро осветление. Но дори и около малките дупки да имаше следи от барут, никой от двамата полицаи не можеше да го види. Дъглас отново се наведе над трупа, за да огледа дупките по-добре.

— Хубаво е да чуеш, че можеш да си полезен на някого — обади се съдебният лекар, който дращеше бележките си на около пет метра зад тях.

— Няма значение, Ем. И в двата случая нашият стрелец има доста стабилна ръка.

Моливът посочи главата на Масео Доналд. Двете дупки в челото бяха малко по-високо, отколкото при другата жертва, но също толкова близо една до друга.

— Това е нещо необичайно.

Райън повдигна рамене и започна да претърсва телата. Въпреки че бе по-старшият от двамата, той предпочиташе сам да върши работата, докато Дъглас записва. Не откри пистолет в нито един от труповете. Намери обаче портфейли и документи, от които идентифицираха неизвестния като Чарлз Баркър, двадесетгодишен. Парите на жертвите обаче също не отговаряха на положението им. Пласьорите обикновено не носеха толкова малко пари дори и когато не бяха на работа. Нямаше и наркотици.

— Чакай, тук има нещо — три малки найлонови пликчета, съдържащи бяло прахообразно вещество — каза на професионален език Райън. — Дребни пари, долар седемдесет и пет, запалка „Зипо“ стоманена, от евтините. Пакет „Пал Мал“ в джоба на ризата и още едно пликче с бяло прахообразно вещество.

— Грабеж заради наркотици — определи случая Дъглас. Не много професионално извършен, но беше очевиден. — Монро?

— Да, сър?

Младият полицай не можеше да забрави навиците, придобити в морската пехота. Дъглас забеляза, че почти всичките му изречения завършват със „сър“.

— Опитни пласьори ли са нашите приятели Баркър и Доналд?

— Когато започнах работа в участъка, Джу-Джу вече беше в бизнеса, сър. Никога не съм чувал някой да се заяжда с него.

— По ръцете им няма следи от борба — установи Райън, след като обърна телата. — Завързани са с… електрически кабел, меден, бяла изолация, не мога да прочета името на фирмата, която го е изработила. Липсват очевидни следи от борба.

— Някой е видял сметката на Джу-Джу! — забеляза току-що пристигналият Марк Шарън. — Аз също кроях шапка на това копеле.

— Две дупки в тила на господин Доналд, от които с излезли куршумите — продължи Райън, ядосан, че го прекъсват. — Предполагам, че ще ги намерим някъде в дъното на това кърваво езеро — добави кисело той.

— Въобще не се надявай на балистиката — изръмжа Дъглас.

Това не бе нещо необичайно за 22-калибровите куршуми. Първо куршумът е изработен от меко олово и драскотините, оставени по него от дулото на пистолета, почти никога не се виждат. Второ, малкият 22-калибров куршум е с голяма пробивна сила, по-голяма дори от 45-калибровия. Поради това той често се сплесква в някакъв предмет зад жертвата — в този случай — тротоара.

— Е, казвай какво знаеш — нареди Райън.

— Един от главните пласьори в района. Има голяма клиентела. Кара хубав червен шевролет — прибави Шарън. — Освен това е доста хитър.

— Вече не е. Някой му е разплескал мозъка преди около шест часа.

— Кражба ли е? — попита Шарън.

— Така изглежда — отговори му Дъглас. — Нямат оръжие, нямат наркотици, да не говорим за пари. Който и да го е свършил, ги е познавал добре. Прилича на професионално изпълнение, Ем. Не е работа на хлапак, извадил късмет.

— Ще трябва да повторя думите ти на сутрешния доклад, Том — изправи се Райън. — Вероятно е използван револвер, но още не мога да твърдя със сигурност. Марк, чувал ли си за някой опитен крадец, работещ по улиците?

— Дуото — отвърна Шарън. — Но те използват пушка.

— Това ми прилича на бандитски удар. Погледнали са ги право в очите и — прас!

Дъглас се замисли над последните думи. Не, и това не звучеше добре. Бандитите почти никога не действаха толкова елегантно. Престъпниците не бяха професионални стрелци и в повечето случаи използваха евтино оръжие. Двамата с Райън бяха разследвали няколко убийства, извършени от банди. При тях жертвата или бе застреляна в тила, или пък беше надупчена безразборно като решето. Тези двамата обаче бяха обработени от човек, който си разбираше от работата. А мафията разполагаше с твърде ограничен кръг такива хора. Но нима някъде пишеше, че разследването на убийство е точна наука? Местопрестъплението представляваше истинска каша от обичайно и необичайно. От една страна, случаят изглеждаше като обикновен грабеж — липсваха парите и наркотиците. От друга обаче, приличаше на майсторско убийство — стрелецът или бе извадил голям късмет (и то два пъти), или бе професионалист. Бандите обикновено не прикриваха убийствата си като кражба или каквото и да е друго престъпление. Те убиваха за назидание.

— Чувал ли си слухове за улична война? — попита Дъглас.

— Не, не знам за нищо организирано. Разбира се, пласьорите по ъглите редовно се дърлят, но това не е от вчера, нали?

— Може би няма да е зле да се поослушаш наоколо — предложи лейтенант Райън.

— Дадено, Ем. Ще пратя хората си да послухтят.

„Няма да ни е лесно с този случай. Може и въобще да не го разрешим — каза си Райън. — Е, в крайна сметка само по телевизията разкриват престъпленията в първия половин час, между рекламите.“

— Свършихте ли вече?

— Твои са — каза Райън на съдебния лекар.

Черният фургон на отдела по съдебна медицина вече чакаше. Слънцето се бе показало и мухите прехвърчаха наоколо, привлечени от миризмата на кръвта. Райън се отправи към колата си, придружен от Том Дъглас. Младшите детективи щяха да свършат останалата работа.

— Някой, който умее да стреля. По-добре и от мен — каза Дъглас, когато потеглиха. Той веднъж бе участвал в полицейския отбор по стрелба.

— В този квартал има купища такива хора, Том. Може би някои от тях са си намерили работа при организираните ни приятели.

— Значи е работа на професионалисти?

— Засега ще я наречем просто „майсторски свършена“ — отвърна Райън. — Ще оставим Марк да поразузнае наоколо.

— Чудесно — изсумтя Дъглас.

 

 

Кели се събуди в десет и половина. За пръв път от няколко дни насам се чувстваше чист. Беше се изкъпал веднага след връщането си и се зачуди дали не е оставил мръсни кръгове във ваната. Сега щеше и да се избръсне и мисълта го накара да забрави недоспиването. Преди закуска Кели отиде с колата до един близък парк и бяга половин час. После се върна у дома за освежителен душ и малко храна. Чакаше го работа. Цялото му облекло от предишната вечер — панталони, риза, бельо, чорапи и обувки — беше в един кафяв книжен плик. Жал му беше само за огромния елек с удобните джобове, свършил прекрасна работа. Трябваше да си намери нов, може би няколко. Беше сигурен, че този път не се е опръскал с кръв, но тъмният цвят на дрехите не му позволяваше да е сто процента убеден. Освен това по тях положително имаше остатъци от барут, а сега не бе време за излишни рискове. Той изсипа остатъците от храната и утайката от кафето върху дрехите и изхвърли торбата в контейнера до блока. Кели се поколеба дали да не я хвърли в някои отдалечени кофи за смет, но това вероятно щеше да му причини повече неприятности. Някой можеше да го забележи и да започне да си задава въпроси. С четирите двадесет и две калиброви гилзи бе по-лесно. Изхвърли ги в една канавка по време на сутрешния крос. По обедните новини съобщиха за два открити трупа, но не споменаха никакви подробности. Може би вестниците щяха да пишат повече. Имаше и още нещо.

— Здравей, Сам.

— Хей, Джон, в града ли си? — попита от кабинета си Роузън.

— Да. Имаш ли нещо против да се видим за няколко минути? Да кажем, към два часа?

 

 

— С какво мога да ти помогна? — попита иззад бюрото си Роузън.

— Ръкавици — каза Кели и протегна ръка. — От онези, които използвате, гумените. Колко струват?

Роузън беше готов да попита за какво му трябват ръкавиците, но реши, че няма нужда да знае.

— По дяволите, носят ни ги в кашони по сто.

— Не ми трябват много.

Хирургът отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и му подхвърли десет хартиени плика.

— Изглеждаш ужасно внушително.

И това бе самата истина. Кели носеше закопчана бяла риза и синия „костюм от ЦРУ“, както бе започнал да го нарича. Роузън за пръв път го виждаше с вратовръзка.

— Не се стряскай, док — усмихна се Кели. — Понякога се налага. Имам нещо като нова работа.

— И каква по-точно?

— Върша консултантски услуги — махна с ръка Кели. — Не мога да навлизам в подробности, но във всеки случай трябва да се обличам прилично.

— Иначе как си?

— Чудесно, сър, чудесно. Бягам и правя упражнения. А ти как я караш?

— Както обикновено. Повече попълвам разни документи, отколкото оперирам, но все пак трябва да се грижа за цяло отделение.

Сам без нужда намести купчина папки на бюрото си. Незаангажиращият разговор го караше да се чувства неудобно. Струваше му се, че приятелят му е надянал маска. Той знаеше, че Кели си е наумил нещо, но липсата на повече подробности успокояваше съвестта му.

— Можеш ли да ми направиш една услуга?

— Разбира се, док.

— Колата на Санди нещо се е повредила. Щях да я карам до тях, но се оказа, че имам съвещание до четири, а тя свършва в три.

— Значи сега работи само през деня? — попита с усмивка Кели.

— Да, когато не преподава.

— Ако тя е съгласна, аз нямам нищо против.

Кели трябваше да почака само двадесет минути и той ги прекара в кафенето, за да хапне нещо леко. Санди О’Тул го намери там веднага след смяната в три часа.

— Свикна ли вече с храната? — попита го тя.

— Дори и готвачите в болницата не могат да развалят много салатата. — Кели така и не успя да разбере защо всички болнични служители се прехласват по кисела. — Чух, че колата ти се повредила.

Тя кимна и Джон разбра защо Роузън я кара да работи в по-нормални часове. Санди изглеждаше ужасно изморена. Хубавата й кожа бе пожълтяла, а под очите й висяха торбички.

— Нещо със стартера. Закарах я в сервиз.

Кели се изправи.

— Каретата на мадам е готова.

Забележката му предизвика усмивка, но по-скоро учтива, отколкото весела.

— Никога не съм те виждала толкова изтупан — каза Санди по пътя към паркинга.

— А, нищо особено. И с тези мога да се отъркалям в калта.

Шегата му отново увисна във въздуха.

— Нямах предвид…

— Спокойно, госпожо. Имали сте тежък ден в службата, а шофьорът ви си пада по тъпи шегички.

Сестра О’Тул спря и се извърна.

— Не си виновен ти. Просто се случи лоша седмица. Докараха едно дете, пострадало при катастрофа. Доктор Роузън много се стара, но раните бяха тежки и момиченцето почина онзи ден по време на моята смяна. Понякога мразя тази работа — заключи Санди.

— Разбирам — каза Кели и й отвори вратата. — Виж, искаш ли да ти кажа нещо? Всичко винаги се случва не когато трябва, не с когото трябва и изглежда абсурдно.

— Хубава гледна точка. Мислех си, че се опитваш да ме развеселиш.

И тези думи наистина я накараха да се усмихне, но не такава усмивка искаше да види Кели.

— Всички се опитваме да оправим несъвършенствата, както можем, Санди. Ти се бориш с твоите призраци, а аз — с моите — каза, без да се замисля, Кели.

— И колко призрака си убил досега?

— Един, два — отвърна сухо Кели, като се опитваше да преценява думите си. Изненада се, че това не му се отдава лесно. Разговорът със Санди го увличаше.

— И по-леко ли ти е сега, Джон?

— Баща ми беше пожарникар. Почина, докато бях във Виетнам. Отишли да гасят пожар в някаква къща. Той влязъл и намерил две деца, припаднали от дима. Татко ги измъкнал, но получил сърдечен удар, преди да успее да излезе. Казаха, че починал още преди да падне на земята. Но смъртта му не е била безсмислена — каза Кели и си спомни думите на адмирал Максуел на борда на „Кити Хоук“. Адмиралът му бе казал, че смъртта не трябва да е напразна и тази на баща му със сигурност не е била такава.

— Ти си убивал хора, нали? — попита Санди.

— Когато си на война, се случва — съгласи се Кели.

— И какво са означавали тези смърти? Какво са донесли?

— Не знам как да ти го обясня надълго и нашироко. Но онези, които паднаха от моята ръка, не са сторили зло на никого другиго след това.

„ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ със сигурност не е имало тази възможност“ — помисли си той. Не бяха убивали други селски вождове и семействата им. Може би някой друг след тях се бе заел с тази работа, а може би не.

Кели пое на север по Бродуей и Санди се загледа в движението.

— Онези, които са убили Тим, вероятно мислят по същия начин, нали?

— Може и така да е, но има разлика.

Кели искаше да й каже, че никога не е виждал другарите си да убиват някого без причина, но нима можеше да твърди същото и за себе си?

— Но докъде ще стигнем, ако всеки разсъждава така? Болестите са съвсем друго нещо. Ние се борим с неща, които са вредни за всички. При нас няма политика и лъжи. Ние не убиваме хора. Ето затова върша тази работа, Джон.

— Санди, преди тридесет години е живял един човек на име Хитлер, убивал хора като Сам и Сара само заради имената им. Той е трябвало да бъде убит и е бил. Може би малко късно, но е бил.

Нима това не беше прост и ясен урок?

— И тук си имаме достатъчно проблеми — забеляза Санди.

Доказателство за думите й беше доста опасният квартал, в който се намираше болницата „Джон Хопкинс“.

— Знам го добре или може би си забравила?

Отговорът му я обезоръжи.

— Съжалявам, Джон.

— Аз също. — Кели замълча в търсене на подходящи думи. — Има разлика, Санди. Съществуват добри хора. Всъщност предполагам, че повечето хора са почтени. Но има и лоши. Не можеш да си въобразяваш, че ги няма, нито пък да ги промениш с пожелания. Така че някой трябва да защитава едните от другите. Аз вършех именно това.

— Но как успяваш да не се превърнеш в един от тях?

Кели се замисли над отговора и съжали, че Санди е до него. Нямаше нужда от подобни размисли. Не искаше да се рови из съвестта си. През последните два дни всичко бе толкова ясно. Щом човек веднъж реши, че е срещнал враг, просто трябва да приложи опита и уменията си срещу него. Не биваше да се замисляш над това. Очите на съвестта не бяха приятна гледка.

— Никога не съм имал такива проблеми — отвърна Кели и избяга от темата.

И именно тогава разбра разликата. Санди и хората като нея се бореха срещу нещо. Те рискуваха живота и здравето си, за да предотвратят нещо, което не можеха да видят или пипнат. Кели и другарите му пък воюваха срещу хора. Те можеха да ги открият, да влязат в бой и дори, при повече късмет, да ги убият. Едните имаха благородна цел, но им липсваше удоволствие. Другите пък изпитваха удоволствието да ликвидират враговете си, но рискуваха да заприличат на онова, срещу което се борят. Боец и лечител, две подобни войни, почти еднакви цели, но постигани с толкова различни действия. От едната страна стоеше болестта на тялото, а от другата — болестта на човешкото у хората. Нима това не бе интересна гледна точка?

— Може би трябва да се мисли по друг начин: важното е не срещу, а за какво се бориш.

— И за какво се борим във Виетнам? — попита отново Санди. Тя си задаваше този въпрос поне по десет пъти на ден, откакто бе получила ужасната телеграма. — Съпругът ми умря там и аз все още не знам защо.

Кели отвори уста да каже нещо, но се спря. Всъщност отговор нямаше. Войниците умираха в чужда страна заради липса на късмет, грешни решения и неправилни преценки, направени на различни нива. Дори човек с очите си да бе видял нечия смърт, той трудно можеше да си я обясни. Освен това Санди сигурно стотици пъти бе чувала всички аргументи, и то от човека, за когото скърбеше. Може би търсенето на смисъла бе просто упражнение по безсмислие. Може би смисъл не трябваше да има. Но дори и да е така, как можеш цял живот да се преструваш, че си съгласен с абсурда? Кели все още си задаваше този въпрос, когато зави по улицата на Санди.

— Къщата ти има нужда от боядисване — каза Джон, доволен, че сменя темата.

— Знам. Нямам пари за бояджии, пък и съм много заета да го направя сама.

— Санди, искаш ли един съвет?

— Какъв?

— Позволи си да продължиш да живееш. Съжалявам, че си изгубила Тим, но скръбта ти не може да го върне. Аз също имам загинали във Виетнам приятели. Но животът продължава.

Умората, изписана по лицето й, бе болезнена гледка. Санди го измери с професионален поглед, който не разкриваше мислите и чувствата й. Самият факт, че ги прикриваше от него, обаче му каза нещо.

„Ти си се променил. Чудно е какво и защо?“ — мислеше си Санди. Нещо се бе пречупило. Кели и преди си беше любезен и дори забавен със своето покровителствено внимание. Сега обаче тъгата му, която почти наподобяваше собствената й неизгасваща скръб, бе изчезнала. На нейно място имаше нещо, което Санди не можеше ясно да долови. Струваше й се странно, защото Джон никога не се бе опитвал да се прикрива, и тя си мислеше, че може да надникне зад всичките издигнати от него стени. И тук грешеше или може би просто не разбираше правилата на играта. Тя го изчака да излезе, да заобиколи колата и да отвори вратата й.

— Госпожо? — Кели направи знак към къщата.

— Защо си толкова мил? Да не би доктор Роузън…

— Той просто ми каза, че колата ти е счупена, Санди. Честна дума. Освен това изглеждаш ужасно изморена.

Кели я изпрати до вратата.

— Не знам защо обичам да разговарям с теб — каза тя на стълбите.

— Не бях сигурен в това. Наистина ли обичаш?

— Така си мисля. — О’Тул почти се усмихна, но полуусмивката й изчезна на секундата. — Джон, все още ми е твърде рано.

— Санди, на мен също ми е рано, но нима не можем да бъдем приятели?

Тя се замисли.

— Не, за това не е рано.

— Тогава може би ще вечеряме заедно. Веднъж вече те поканих, нали си спомняш?

— Често ли идваш в града?

— Да, сега по-често. Започнах работа… едно нещо, което трябва да върша във Вашингтон.

— И какво е то?

— Нищо интересно.

Санди усети полъха на лъжа, но тя вероятно не целеше да я обиди.

— Тогава може би следващата седмица.

— Ще ти се обадя. Не знам много хубави ресторанти наоколо.

— Аз знам.

— Почини си — каза й Кели.

Той не се опита да я целуне или дори да вземе ръката й в своята. Просто се усмихна приятелски и си тръгна. Санди изгледа отдалечаващата се кола, като не спираше да се пита какво се е променило в него. Тя никога нямаше да забрави изражението му през онзи ден в болницата. Но каквото и да означаваше то, Санди знаеше, че не трябва да се страхува от него.

Докато се отдалечаваше от къщата на Санди, Кели тихо се ругаеше. Той вече бе сложил памучните си ръкавици и търкаше всичко, до което можеше да достигне. Не би изтърпял още много разговори, подобни на този. Какъв би бил смисълът? Откъде, по дяволите, можеше да знае? На война беше лесно. Виждаш врага или пък някой ти казва какво се е случило, кой е той и къде можеш да го откриеш. Понякога информацията беше грешна, но поне даваше някаква изходна позиция. Но в инструктажа преди операцията никога не се казваше по какъв начин тя ще промени света или пък ще помогне за прекратяването на войната. Това можеше да се прочете във вестниците, написано от журналисти, на които не им пукаше за нищо; казано от офицери, които не знаеха за какво става въпрос, или политици, които не си правеха труда да разберат. Любимите думи бяха „инфраструктура“ и „кадри“, но Кели бе преследвал хора, а не инфраструктури, каквото и, по дяволите, да означаваше това. Инфраструктурата бе нещо, подобно на онова, с което се бореше Санди. Тя не беше човешко същество, вършещо злини, което можеше да бъде преследвано и уловено като животно. И как се връзваше всичко това със задачата му в момента? Кели си каза, че трябва да контролира мислите си, да не задълбава и да помни, че преследва хора, както и преди. Не искаше да променя света, а просто да изчисти едно ъгълче от него.

 

 

— Боли ли те все още, приятелю? — попита Гришанов.

— Мисля, че имам счупени ребра.

Захариас седна на стола. Дишаше бавно и очевидно го болеше. Руснакът се разтревожи. Тази контузия можеше да навлече на пленника му пневмония, която щеше да е фатална за човек в неговото състояние. Пазачите се бяха попрестарали в задачата си. Макар и побоят да бе нанесен по заповед на Гришанов, руският полковник бе искал просто да причини малко болка на американеца. Мъртвият пленник не можеше да му каже нищо.

— Говорих с майор Винх. Малкият дивак твърди, че няма излишни лекарства. — Гришанов повдигна рамене. — Може пък и да казва истината. Много ли те боли?

— Всеки път, когато си поемам въздух — отвърна искрено Захариас. Дори кожата му бе по-бледа от обикновено.

— Имам само едно лекарство за болката, Робин — каза извинително Коля и протегна манерката си.

Американският полковник поклати глава и дори това движение му причини болка.

— Не мога.

Гришанов заговори с раздразнението на човек, който се опитва да вразуми вироглавия си приятел:

— В такъв случай си глупак, Робин. Никой няма полза от болката — нито ти, нито аз, нито твоят Бог. Моля те, позволи ми да ти помогна малко. Моля те!

„Не мога да го направя“ — помисли си Захариас. Противното би означавало нарушение на обета му. Тялото бе храм, чиято чистота не трябваше да се мърси с подобни неща. Но храмът бе повреден. Захариас най-много се страхуваше от вътрешни кръвоизливи. Дали тялото му щеше да успее да се излекува само? Би трябвало, и то бързо, но само при нормални условия. Но Робин знаеше, че е в окаяно физическо състояние. Гърбът все още го болеше, а сега и ребрата. Болката се бе превърнала в постоянен спътник на дните му и намаляваше способността на Захариас да издържа на разпитите. Така че трябваше да избира между религията и чувството си за дълг към родината. Но сега нещата не му се струваха толкова ясни. Облекчаването на болката щеше да му помогне по-бързо да оздравее и да издържи на разпитите. Как трябваше да постъпи? Отговорът на лесния на пръв поглед въпрос потъна в мъгла и очите му се вкопчиха в металната манерка. Там имаше облекчение. Не много, но някакво облекчение. То му трябваше, за да може да се контролира.

Гришанов разви капачката.

— Караш ли ски, Робин?

Въпросът изненада Захариас.

— Да, научих се още като малък.

— Ски бягане ли?

Американецът поклати глава.

— Не, спускане.

— А добър ли е снегът в Уасач за ски?

Робин се усмихна на спомените.

— Много добър, Коля. Сух е. Прилича на прах, на много ситен пясък.

— Значи наистина е добър. Заповядай — каза Гришанов и подаде манерката.

„Само една глътка — помисли си Захариас. — Само за да облекча болката. — Той отпи една глътка. — Само за да отблъсна болката на няколко крачки, така че да се контролирам.“

Гришанов изгледа как пленникът му пие и очите му се насълзяват. Надяваше се, че Захариас няма да се разкашля и да си причини още по-голяма болка. Водката беше добра, от склада на посолството в Ханой. Страната му винаги имаше запаси от водка, които не липсваха и в посолството. Тази бе първокласна, любимата марка на Коля. Имаше вкус на брезова кора — нещо, което американецът сигурно нямаше да забележи. В интерес на истината след третата или четвъртата чаша Гришанов също не го усещаше.

— Добре ли караш ски, Робин?

Захариас почувства разливащата се в стомаха му топлина, която позволи на тялото му да се отпусне. Болката се отдръпна и Робин се почувства малко по-силен. Защо пък да не си поговори малко с този руснак за ски? Нима това можеше да навреди някому?

— Спускам се по най-стръмните писти — каза доволно Робин. — Започнах да карам ски още като дете. Когато баща ми ме изведе за пръв път, бях едва петгодишен.

— Баща ти също ли е пилот?

Американецът поклати глава.

— Не, адвокат.

— Моят пък е професор по история в Московския държавен университет. Имаме дача, и когато бях малък, през зимата можех да карам ски из гората. Обичам тишината. Чуваш само… как се казваше, свистенето? Само свистенето на ските в снега. Нищо друго. Сякаш земята е завита с одеяло. Никакъв шум, само тишина.

— В планината също е така, само че трябва да станеш по-рано. Особено пък, ако излезеш в безветрен ден точно след като е престанало да вали.

Коля се усмихна.

— Същото е и с летенето, нали? Като да летиш с едноместен самолет в ясен ден, а около теб да плуват само две-три бели облачета. — Гришанов се наведе напред със съзаклятнически поглед. — Кажи ми, изключвал ли си някога радиото си? Само за няколко минути, просто да останеш сам.

— Нима ви позволяват да го правите? — попита Захариас.

Гришанов цъкна с език и поклати глава.

— Не, но аз го правя.

— Браво на теб — усмихна се Робин и си спомни какво е преживяването. Особено жив в съзнанието му бе следобедът на един февруарски ден през 1964, когато излиташе от военновъздушната база „Маунтин хоум“.

— Така ли се чувства Бог? Сам-самичък. Можеш да не обръщаш внимание на шума от моторите. За мен той просто изчезва за няколко минути. И при теб ли е така?

— Да, ако шлемът ти е по мярка.

— Аз летя само заради това — излъга Гришанов. — Цялата останала плява — бумащината, лекциите, машинариите — са цената, която плащам. Да си сам горе, точно както когато обикалях със ски из гората. През ясните зимни дни се вижда така надалеч. — Руснакът отново подаде манерката на Захариас. — Мислиш ли, че тези малки диваци разбират всичко това?

— Вероятно не.

Захариас се поколеба за миг. Е, вече бе изпил една. От още една нямаше да му стане нищо, нали? Робин отпи нова глътка.

— Знаеш ли какво правя аз, Робин? Просто държа лоста с върховете на пръстите си, ето така — демонстрира Гришанов с манерката. — Затварям очите си за миг и когато ги отворя, светът е различен. Аз вече не съм част от него, а нещо друго… може би ангел — каза духовито той. — В тези моменти аз обладавам небесата така, както обладавам жена, но там е по-различно. Според мен човек изживява най-приятните си мигове, когато е сам.

„Този човек наистина разбира, нали? Наистина разбира какво е да летиш.“

— Да не би да си поет?

— Обожавам поезията. Не притежавам талант да я пиша, но това не ми пречи да я чета и да наизустявам стиховете, да изживявам чувствата на поета. — Този път Гришанов бе искрен. Очите на американеца пред него започнаха да губят фокус и да гледат отнесено. — Ние много си приличаме, приятелю.

 

 

— Какво е станало с Джу-Джу? — попита Тъкър.

— Прилича на грабеж. Заблеял се е. От твоите хора ли беше? — каза Шарън.

— Да, доста стока преминаваше през него. Кой го е направил?

Намираха се в главната сграда на свободната библиотека „Енох Прат“, скрити между редовете. Мястото беше идеално. Никой не можеше да ги изненада, без да го видят, а освен това не можеха да се поставят подслушвателни устройства. Въпреки че в библиотеката бе тихо, вътре имаше толкова много ниши, че човек просто не можеше да отгатне къде ще застане обектът му.

— Никой не може да ти каже, Хенри. Райън и Дъглас бяха там, но не изглеждаха като хора, научили много. Хайде сега, да не вземеш да се впрегнеш заради някакъв си пласьор?

— Знаеш, че не съм такъв човек, но това спъва бизнеса. Никога досега не съм губил мои хора.

— Ти, Хенри, също знаеш как стоят нещата — каза Шарън и прелисти няколко страници. — Бизнесът ти е много рискован. На някого са потрябвали малко пари или пък наркотици, или е искал бърз пробив. Огледай се сред новите пласьори на улицата. Може дори да е от твоите. По дяволите, като гледам колко добре са си свършили работата с Джу-Джу, може дори да се разберете.

— Имам си достатъчно пласьори. Освен това мир, постигнат по този начин, само ще навреди на бизнеса. Как са ги убили?

— Много професионално. По два куршума в главата на всеки. Дъглас говореше, че може да е било и работа на някоя банда.

Тъкър обърна глава:

— Ооо?

Шарън заговори спокойно с гръб към събеседника си:

— Хенри, според мен не е така. Тони не би направил такова нещо, нали?

— Вероятно не. — „Но Еди може и да го направи.“

— Трябва ми нещо — каза Шарън.

— Какво?

— Пласьор, разбира се! Не искам вратовръзка за рождения ден.

— Нали не си забравил, че повечето от тях сега работят за мен?

В миналото сътрудничеството им бе вървяло гладко. Шарън помагаше на Хенри да се избави от конкуренцията и в замяна на това залавяше наркотрафиканти и пласьори. Сега обаче числото на годните за предаване на полицията търговци на наркотици бе значително намаляло. Това бе особено вярно за опитните пласьори. Хенри бе подбирал предимно онези, с които нямаше интерес да работи. Останалите можеха да се окажат по-полезни като съюзници, отколкото като врагове, ако, разбира се, намереше начин да преговаря с тях.

— За да съм в състояние да те предпазвам, Хенри, трябва да мога да водя разследвания. За да мога да водя разследвания, трябва от време на време да хващам по някоя едра риба.

Шарън остави книгата обратно на рафта. Защо ли трябваше да обяснява всичко това?

— Кога?

— В началото на другата седмица. И искам нещо тлъсто. Нещо, което да звучи добре.

— Ще ти се обадя.

Тъкър остави книгата си и излезе. Шарън се позабави още няколко минути, за да намери необходимата му книга. Най-накрая я намери заедно с плика до нея. Лейтенантът не си направи труда да брои. Знаеше, че парите ще са точно.

 

 

Гриър ги представи един на друг.

— Господин Кларк, това е генерал Мартин Йънг, а това — Робърт Ритър.

Кели се здрависа и с двамата. Морският пехотинец бе авиатор като Максуел и Подулски, които днес не бяха на срещата. Джон си нямаше и представа кой е Ритър, но той заговори пръв:

— Хубав анализ. Езикът ви не е на бюрократ, но сте отбелязали всички основни точки.

— Не е толкова трудно да се сети човек. Нападението по земя ще бъде сравнително лесно. В такъв лагер не държат опитни войници, а онези, които са там, ще гледат навън, а не навътре. Да кажем, че във всяка кула ще има по двама човека. Прожекторите им ще светят в тази посока, нали? Ще ги обезвредим за секунди. Освен това можем да използваме гората, за да се приближим достатъчно близко и да използваме М-79. — Кели придвижи ръка по диаграмата. — Ето ги бараките. Има само две врати и се обзалагам, че вътре са не повече от четиридесет човека.

— Оттук ли ще дойдем? — попита генерал Йънг и посочи югоизточния край на лагера.

— Да, сър. — За летец морският пехотинец схващаше доста бързо. — Целта е да придвижим ударната група възможно най-близко. Ще ни помогне времето, а като се вземе предвид сезонът, през който ще действаме, не би трябвало да имаме проблеми. Два миномета и леки картечници ще бъдат достатъчни. Спасителните хеликоптери ще се приземят тук. Всичко ще е приключило пет минути след първия изстрел. Това е за земната част от операцията. За останалото трябва да се погрижат летците.

— Значи според вас най-важно е да придвижим ударната група възможно най-близо до целта…

— Не, сър. Ако искате нов Сонг Тай, можете да повторите целия план точка по точка. Да накарате хеликоптера да кацне в средата на лагера и тъй нататък. Но аз си мисля, че искате операцията ви да си остане малка.

— Точно така — намеси се Ритър. — Трябва да бъде малка. Няма начин да получим разрешение за нея, ако е голяма.

— Значи ограничено количество жива сила и техника и друга тактика. Хубавото в цялата работа е, че целта също е малка. Хората, които трябва да измъкнем, не са много. Противниците ни — също.

— Но гаранциите за успех са минимални — намръщи се генерал Йънг.

— Прав сте — съгласи се Кели. — Двадесет и пет човека. Докарайте ги в тази долина, прехвърлете ги през хълма, посочете им мястото, накарайте ги да обезвредят кулите и да отворят вратата. После минометите вземат на мушка тези две сгради, докато ударната група напада тази. Хеликоптерите прибират товара си и всички си обираме крушите от тази долина.

— Вие сте оптимист, господин Кларк — обади се Гриър и напомни на Кели за кодовото му име.

Ако генерал Йънг разбереше, че Кели е прост боцман, веднага щяха да го загубят като съюзник. А Йънг вече бе направил достатъчно много за тях с жертването на целия си годишен бюджет за строеж при изграждането на макетите в гората на Куантико.

— Правил съм всичко това и преди, адмирале.

— Кой ще се занимава с хората? — попита Ритър.

— Вече сме се погрижили за това — увери го Джеймс Гриър.

Ритър седна на стола си и се загледа в снимките и диаграмите. Той, както Гриър и всички останали, залагаше кариерата си на карта. Но алтернативата на сегашната операция бе да не прави нищо. Това означаваше, че поне полковник Захариас и сигурно още двадесет храбри мъже никога нямаше отново да се завърнат по домовете си. „И все пак това не е истинската причина“ — призна пред себе си Ритър. Причината бе решението на някои хора да отпишат живота на тези двадесет мъже. А щом веднъж го бяха взели, те нямаше да се поколебаят да го сторят и друг път. Този начин на мислене щеше някой ден да погребе управлението. Кой щеше да се остави да бъде вербуван, ако се разчуеше, че Америка не дава и пет пари за хората си? Запазването на вярата бе повече от необходимо. Така работеха истинските бизнесмени.

— По-добре да започнем, преди да сме осведомили някого — каза той. — Ако сме подготвили всичко, разрешението ще дойде по-лесно. Трябва да представим операцията като уникална възможност. Това е била другата основна грешка при ЖАЛОН. При нея очевидно са искали разрешително за ловуване, а тях никой не е склонен да ги издава. Ние ще проведем еднократна спасителна операция. Мога да прокарам версията пред приятелите си в Съвета по националната сигурност. Те със сигурност ще ни дадат зелена улица, но трябва да сме готови за нея.

— Искаш да кажеш, че си на наша страна, Боб, така ли? — попита Гриър.

Ритър направи голяма пауза, преди да отговори:

— Да, това искам да кажа.

— Трябва да помислим още по въпроса за сигурността — обади се Йънг, който мислеше как ще се промъкнат хеликоптерите, загледан в картата.

— Да, сър — съгласи се Кели. — Някой трябва да се вмъкне предварително и да огледа положението със собствените си очи.

Пред тях все още лежаха снимките на Робин Захариас. Едната показваше полковник от американските военновъздушни сили, гордо изправен, с шапка под ръка и ордени по гърдите. Около него бе наредено цялото му семейство. Той се усмихваше уверено в обектива. На другата се виждаше същият човек, но този път прегърбен, измъчен и готов да понесе удара от приклад. „По дяволите — помисли си Кели, — защо да не участвам в още един кръстоносен поход?“

— Предполагам, че това ще бъда аз — завърши Джон.