Том Кланси
Безпощадно (30)

28.
Пръв при целта

Беше добре, че не може да усети мириса на водата. Поне не още в началото. Твърде малко са нещата, които могат да бъдат по-изнервящи и объркващи от подводното плуване през нощта. За щастие хората, проектирали шейната, бяха водолази и го знаеха. Самата шейна бе малко по-дълга от ръста на Кели. Тя всъщност представляваше преустроено торпедо с ръчки, които позволяваха регулирането на курса и скоростта. Така торпедото се превръщаше в миниатюрна подводница, макар на външен вид повече да приличаше на детско самолетче. „Крилете“ — всъщност се наричаха перки — се контролираха ръчно. Шейната бе оборудвана с дълбокомер, циферблат, показващ състоянието на акумулаторите, и жизненоважен магнитен компас. Електрическият двигател и акумулаторите бяха измислени така, че да осигурят преход от десет хиляди метра при максимална скорост. Ако шейната се движеше по-бавно, тя можеше да стигне доста по-далеч. В този случай при скорост от пет възела Кели щеше да пътува пет до шест часа. Ако пък механиците на „Огдън“ се окажеха прави, може би щеше да стигне и по-далеч.

Пътуването странно напомняше на летенето със C-141. Пърпоренето на двата винта не можеше да бъде чуто на голямо разстояние, но Кели се намираше само на два метра под водата. Непрекъснатото равномерно бръмчене вече го караше да бърчи недоволно нос във водолазната маска. За това, разбира се, имаше вина и изпитото кафе. Джон трябваше да е постоянно нащрек, а кофеинът в организма му можеше да съживи и труп. Трябваше да внимава за толкова много неща. По реката плаваха кораби и лодки. Едни пренасяха боеприпаси от единия бряг на другия, други пък прекарваха влюбени младежи, тръгнали на среща с приятелките си, но лодки със сигурност имаше. Сблъскването с някоя от тях щеше да има смъртоносен изход. Разликата бе само в начина и бързината, с която щеше да дойде. По законите на Мърфи, разбира се, видимостта бе почти нулева и Кели трябваше да приеме, че ще има на разположение най-много две-три секунди, за да предотврати евентуален сблъсък. Джон се стремеше да се придържа в средата на реката. На всеки половин час той намаляваше скоростта и вдигаше глава над водата, за да се ориентира. По бреговете не се виждаше никакво движение. В момента страната разполагаше с ограничено количество електроцентрали. Без лампи, на които да четат, и без радиоприемници, които да слушат, местното население явно водеше примитивен живот, което обаче превръщаше съществуването на враговете му в ад. Всъщност в това имаше нещо тъжно. Кели не смяташе виетнамците за по-войнствени от другите народи, но в страната им се водеше война и те явно не бяха безразлични към нея. Той се огледа и отново се спусна надолу. Внимаваше да не слиза на по-голяма дълбочина от три метра. Беше чувал за някакъв водолаз, който престоял няколко часа на пет метра дълбочина. После бързо се издигнал нагоре и намерил смъртта си от бързата смяна на налягането. Джон нямаше желание да последва примера му.

Времето пълзеше. От време на време облаците изтъняваха и полумесецът надникваше, за да освети дъждовните капки, падащи във водата. За Кели те представляваха крехки черни колелца, които се разширяваха и изчезваха в призрачносинята вода на три метра над главата му. После небето отново потъмняваше и водната повърхност се превръщаше в черен похлупак. Шумът от капките по водата се смесваше с бученето на двигателя. Другата опасност бяха халюцинациите. Въображението на Кели бе превъзбудено, а и околната среда благоприятстваше заблудата на сетивата. Най-лошото бе, че се подлъгваше и тялото му. Джон се намираше в безтегловно състояние. Сякаш отново бе върнат в утробата на майка си и самото успокоение, произтичащо от това обстоятелство, носеше нови опасности. Разсъдъкът му започваше да блуждае, а Кели не можеше да си позволи подобен лукс. Той си измисли различни занимания. Често поглеждаше към простите уреди и се опитваше да поддържа шейната в абсолютно равновесно положение, без да ползва ориентири. Последното обаче се оказа невъзможно. Онова, което пилотите наричат замайване, се проявяваше доста по-осезателно под водата, отколкото във въздуха. Кели откри, че не може да го изтърпи повече от петнадесет-двадесет секунди, след което започваше да се върти и да сменя дълбочината. Той избягваше да гледа в една и съща точка и въртеше очи от водата към уредите на шейната и после обратно, докато не откри, че упражнението става опасно монотонно.

След два часа в реката Джон започна да си повтаря, че трябва да се концентрира, но откри, че не може да съсредоточи вниманието си само върху едно или дори върху две неща. Макар и да се чувстваше сравнително добре, той напълно съзнаваше факта, че всяко човешко същество в радиус от пет километра от все сърце желае смъртта му. Хората, които живееха наоколо, познаваха местността, реката и звуците й. Страната им бе във война, което означаваше опасности и врагове. Кели си нямаше и представа дали правителството тук дава награда за жив или мъртъв американец, но идеята съвсем не му се струваше невероятна. Перспективата за награда стимулираше хората. Още повече, ако наградата се даваше за патриотизъм. Кели се зачуди как въобще се е стигнало до това. Не че имаше някакво значение. Хората в тази страна му бяха врагове и в скоро време нищо не можеше да промени факта. Със сигурност не и през следващите три дни — най-далечното бъдеще, за което Джон смееше да мисли. Дори и след тях да имаше нещо друго, той трябваше да се преструва, че то просто не съществува.

Следващото му планирано спиране бе на един подковообразен речен завой. Кели намали скоростта на шейната и внимателно вдигна глава. От северния бряг се носеше шум. Вероятно източникът му бе на около триста метра от него. Шумът се разнасяше над водата. Мъжки гласове говореха на език, който винаги бе изглеждал поетичен за Кели. Освен когато в него се примесваха гневни нотки — тогава ставаше отвратителен. Също като хората, които го говореха. Кели послуша около десетина секунди и отново смъкна шейната под водата. Загледан в компаса, той видя как курсът се променя, докато преминаваше плавния завой. Каква странна интимност, макар продължила само няколко секунди. За какво ли говореха? За политика? Не, това бе отегчителна тема в комунистическите страни. За земеделие? За войната? Вероятно, защото гласовете бяха приглушени. „Америка убива достатъчно много от младежите на тази страна, за да ни мразят жителите й“ — помисли си Кели. Загубата на син тук едва ли бе по-различна, отколкото в неговата страна. Може би говореха гордо за изгубеното си в боевете момче — изгоряло в напалм, разкъсано от картечница, изпепелено от бомба. Историите бързо се разчуваха, дори и да не бяха истински. Но това нямаше толкова голямо значение. Във всеки случай ставаше въпрос за дете, което някога е било малко и е пристъпвало несигурно с протегнати ръчички към баща си. Но някои от същите деца бяха израснали, за да се присъединят към ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ. За тяхната смърт Кели не съжаляваше. Разговорът, който бе дочул, звучеше човешки, макар и Джон да не разбираше езика. И тогава дойде естественият въпрос. С какво толкова бяха по-различни?

„Различни са, глупако! Нека политиците решават защо.“ Подобни въпроси отвличаха вниманието на Кели от факта, че нагоре по реката имаше двадесет мъже като него. Той изруга наум и отново се съсредоточи над управлението на шейната.

 

 

Малко неща бяха в състояние да откъснат пастор Чарлз Майър от подготвянето на съботната проповед. Тя бе най-важната част от професията му. Чрез нея хората трябваше ясно и точно да доловят Божието послание, защото виждаха свещеника си само веднъж седмично. Ако пасторът искаше усилията му наистина да имат ефект, то именно съботната проповед бе призвана да заздрави вярата в паството му. Майър бе свещеник от тридесет години — през целия си живот като възрастен — и присъщото му красноречие бе шлифовано до блясък. Той можеше да отвори Писанието напосоки, да избере произволен пасаж и да го превърне в морална поука за хората срещу себе си. Преподобният Майър не бе строг човек. Посланията, които изпращаше към вярващите, бяха главно за милосърдие и любов. Той често се усмихваше и шегуваше и макар по необходимост проповедите му да бяха сериозни — все пак спасението бе една от най-сериозните човешки цели, — пасторът смяташе, че задачата му е да разкрие истинската Божия същност. Любов. Милосърдие. Благотворителност. Спасение. „Целият ми живот — мислеше си Майър — е насочен към това да помагам на хората да се завърнат у дома, след като са им простили. Да прегърнат ближния си въпреки несъгласията.“ Тази задача бе толкова важна, че заради нея си струваше дори да се откъсне от съботната проповед.

— Добре дошла у дома, Дорис — каза Майър още с влизането си в къщата на Рей Браун. Пасторът бе среден на ръст. Посивялата коса по главата му придаваше достолепен и знаещ вид. Той взе ръцете на момичето в своите и се усмихна топло. — Бог чу молитвите ни.

Въпреки благото и предразполагащо държание на пастора и за тримата срещата щеше да бъде доста неловка. „Дорис е съгрешила, и то доста сериозно“ — реши Майър. Той долавяше признаците в момичето пред себе си, но се стараеше да не изглежда като ангел отмъстител. Най-важното обаче бе, че блудният син се е завърнал. Притчата само в няколко стиха разкриваше истинската цел на Исус на земята. Там бе разказана цялата история на християнството. Няма значение колко ужасни грехове е сторил човек, той винаги ще бъде посрещнат топло, стига да има куража да се завърне у дома.

Бащата и дъщерята седнаха един до друг на стар диван, а Майър зае креслото от лявата страна. На ниската масичка пред тях стояха три чаши чай. Чаят бе подходяща напитка за подобни разговори.

— Изглеждаш изненадващо добре, Дорис — усмихна се пасторът, който с мъка прикриваше желанието си да предразположи момичето.

— Благодаря, пасторе.

— Било ти е тежко, нали?

Гласът й потрепери:

— Да.

— Всички сме грешни, Дорис. Бог ни е направил несъвършени. Трябва да го приемеш и постоянно да се стремиш към по-добро. Хората невинаги успяват, но ти го стори. Завърна се. Лошото вече е зад гърба ти и с още малко усилия ще успееш да го забравиш завинаги.

— Ще се опитам — каза решително Дорис. — Честна дума. Виждала съм… и съм вършила… такива ужасни неща…

Майър трудно можеше да бъде шокиран. Работата на духовниците обикновено се състои в това да слушат истории за живота в ада. Грешниците не могат да приемат прошка, преди самите те да са си простили, а за това бе нужно някой да ги изслуша с готовност и да им говори любещо и разумно. Но тази история шокира пастора. Той се опита да остане спокойно на стола. Повтаряше си, че всичко е вече зад момичето. В продължение на двадесет минути Майър научи неща, за които дори не бе сънувал. Пренесе се в друго време, в друга действителност, позната му още от годините, прекарани като армейски свещеник в Европа. Тук ясно личеше пръстът на дявола — нещо, за което вярата му го бе подготвила. Лицето на Луцифер обаче определено не бе за неопитни очи. Още повече пък за очите на младо момиче, изгонено от разгневен баща още в твърде младенческа и уязвима възраст.

Думите ставаха все по-ужасни. Сама по себе си проституцията бе достатъчно страшна. Раните, които тя нанасяше върху психиката на младите жени, можеха да останат за цял живот. Затова пасторът с облекчение разбра, че Дорис посещава д-р Брайънт — чудесен лекар, към когото самият той бе насочил двама членове на паството си. В продължение на няколко минути Майър споделя болката и срама на Дорис, докато Реймънд Браун храбро държеше ръката й и се бореше със сълзите си.

След това момичето разказа за наркотиците. В началото за пристрастяването си към тях, а после за доставката им на други зли хора. Тя говореше искрено и макар че цялата трепереше, а сълзите й се стичаха, Дорис без колебание се обърна към миналото и храбро посрещна изпитанието на спомените. Дъщерята на Реймънд разказа за сексуалното насилие и най-накрая дойде ред на най-ужасната част.

Картината оживя пред очите на пастор Майър. Дорис ясно си спомняше всичко — нима можеше да забрави подобно нещо? За прогонването на кошмарите щеше да е необходимо цялото умение на д-р Брайънт. Момичето разказа историята си изключително образно, без да пропуска нищо. Думите щяха да й помогнат да прогони отровата от тялото си. След откровението си Дорис щеше да се почувства по-добре. Баща й — също. Но Чарлз Майър по необходимост ставаше приемник на ужаса, който другите се опитваха да прогонят. Бяха убити хора. Бяха отнети невинни човешки животи. Две момичета — убити по начин, заслужаващ… „проклятие“ — каза си пасторът с горчивина и гняв.

— Добротата ти към Пам, скъпо дете, е едно от най-храбрите неща, който съм чувал през живота си — каза тихо пасторът, когато Дорис свърши. Самият той бе развълнуван до сълзи. — Бог те е осенил, Дорис. Бог е действал чрез теб, за да покаже добротата ти.

— Мислите ли? — попита тя и се разрида неудържимо.

Сега вече пасторът трябваше да стане и той коленичи пред бащата и дъщерята и пое ръцете на момичето в своите.

— Бог е дошъл при теб и те е спасил, Дорис. Двамата с баща ти се молихме за този миг. Ти се завърна и никога повече няма да правиш подобни неща.

Пастор Майър обаче не знаеше онова, което Дорис умишлено бе пропуснала. Той разбра, че за момичето са се погрижили някаква балтиморска лекарка и една медицинска сестра. Не разбра обаче за начина, по който Дорис се е спасила от онова място, и прие, че дъщерята на Реймънд е избягала също както се бе опитало да направи онова момиче — Пам. Не знаеше също, че д-р Брайънт е предупредена да запази тази информация единствено за себе си. Това обаче всъщност нямаше значение. Онези типове — Били и Рик — все още държаха насила други момичета. Пасторът бе посветил живота си на борба за спасяване на човешки души от Луцифер. Не трябваше да дава на Сатаната и човешките тела. И все пак бе нужно да действа внимателно. Подобни разговори бяха строго поверителни. Пасторът щеше да посъветва Дорис да отиде в полицията, въпреки че не можеше да я принуди да го стори. Като гражданин обаче и като Божи човек той бе длъжен да направи нещо, за да помогне на останалите момичета. Все още не знаеше точно какво. Щеше да се посъветва със сина си — млад сержант в питсбъргската полиция.

 

 

Тук. Главата на Кели се показваше над водата само колкото да могат очите му да виждат. Той се пресегна и свали гумената качулка от главата си, за да чува по-добре. Наоколо се носеха най-различни звуци — бръмчене на насекоми, пърхане на прилепи и плясъкът на дъжда, който бе преминал в ръмеж. На север се простираше тъмнината, от която привикналите му очи започнаха да оформят сенки. Ето там беше „неговият“ хълм. Намираше се на километър и половина от брега зад едно по-ниско възвишение. От въздушните снимки знаеше, че между сегашното му местоположение и целта няма населено място. На около стотина метра от реката минаваше път, който в момента бе напълно пуст. Наоколо цареше такава тишина, че всеки механичен звук щеше да го достигне. Но не чу нищо. Бе време.

Кели приближи шейната до брега. Избра си едно място с надвиснали над водата дървета, даващи му допълнително прикритие. От първия контакт със северновиетнамския бряг го побиха тръпки, но те скоро преминаха. Кели съблече неопреновия костюм и го прибра във водонепроницаемия резервоар на шейната, която сега се намираше на повърхността. После бързо облече камуфлажната униформа. Подметките на ботушите бяха с грайфери, използвани от северновиетнамската армия, в случай че отпечатъците привлекат нечие внимание. Кели намаза челото, скулите и челюстта си с тъмнозелена боя, а бузите и мястото под очите — с по-светла. Той нарами багажа си и включи двигателя на шейната, която се запъти към средата на реката. Празните й резервоари бяха отворени и нахлуващата в тях вода задърпа миниподводницата към дъното. Кели се насили да не гледа отдалечаването на превозното си средство. Щеше да му донесе лош късмет. Също както наблюдаването на отдалечаващ се хеликоптер. Джон се обърна към сушата и отново се заслуша за някакъв механичен шум откъм пътя. Като не чу нищо, той се изкатери по стръмния бряг, бързо прекоси шосето и се шмугна в гъсталака от другата страна. Започна да се придвижва бавно нагоре по първия хълм.

Наоколо се виждаха изсечени дървета. Това бе лошо. Дали и на сутринта хората щяха да дойдат да секат? От друга страна обаче, празното пространство му позволяваше да се движи по-бързо и по-тихо. Напредваше леко приведен, като внимаваше къде стъпва. Очите и ушите му опипваха околността. Ръцете му здраво стискаха автомата. Пръстът му напипа предпазителя — бе затворен. В цевта вече имаше патрон — Кели бе проверил. Корабният старшина се бе постарал да приготви оръжието, макар да знаеше, че Кели не иска да се ползва от услугите му.

Изкачването на първия хълм продължи половин час. Щом стигна на върха, Джон намери удобно място, от което да огледа местността и да се ослуша. Наближаваше три сутринта. Единствените будни хора по това време бяха часовите, които сигурно не бяха много радостни от факта. Човешкото тяло е привикнало към цикъла ден/нощ и в тези часове сетивата му са притъпени.

„Нищо.“

Кели заслиза надолу по хълма и продължи пътя си. В основата на възвишението откри малко поточе, което се вливаше в реката. Джон се възползва от възможността да напълни една от манерките си, като не забрави да пусне вътре таблетка за пречистване на водата. Отново се ослуша, тъй като шумът се разнася най-добре над долини и водни пространства. Пак нищо. Той погледна „своя“ хълм — сива сянка под тъмното облачно небе. Когато започна изкачването си, дъждът отново се усили. Тук се виждаха по-малко отсечени дървета, което бе логично, тъй като пътят бе по-далеч. Склоновете на хълма бяха доста стръмни за земеделие, още повече че местността наоколо изобилстваше с хубава земя. Този факт караше Кели да се надява, че няма да има нежелани срещи с местни жители. „Вероятно заради това са построили ЗЕЛЕН ЧИМШИР тук“ — помисли си той. Около Джон не се виждаше нищо, което би могло да привлече внимание. Това бе нож с две остриета.

На половината на пътя към върха Джон за пръв път забеляза лагера. Той представляваше голо пространство в средата на джунглата. Не можеше да се прецени дали преди това на мястото е имало поляна, или пък дърветата са били изсечени. Едно разклонение на крайречния път заобикаляше хълма от другата страна и водеше към лагера. Откъм една от вишките проблесна огънче — без съмнение от цигара. Защо хората забравяха толкова прости неща? Очите се приспособяваха към мрака с часове, но една малка светлинка можеше да развали ефекта за секунда. Кели извърна поглед и продължи изкачването си. Той внимателно заобикаляше храстите и търсеше празни пространства, където униформата му нямаше да се закача по клончета и да предизвиква опасни звуци. Върхът дойде малко неочаквано.

Той седна и за момент остана напълно неподвижен, за да се огледа и ослуша, преди да започне изучаването на лагера. На пет-шест метра под върха се виждаше чудесно място за наблюдение. Далечната страна на хълма бе доста стръмна и неопитен човек би вдигнал шум при изкачването си. Освен това не можеха да го забележат отдолу. Мястото бе закътано сред храсталаци и не издаваше чуждото присъствие. Там щеше да се скрие. Кели бръкна в униформата и извади един от радиопредавателите.

— ЗМИЯ вика ЩУРЕЦ, край.

— ЗМИЯ, тук е ЩУРЕЦ. Чуваме те пет към пет — отвърна един от дежурните свързочници във фургона на палубата на „Огдън“.

— На мястото съм. Започвам наблюдение. Край.

— Прието. Край.

Свързочникът погледна изправения до него адмирал Максуел. Втората част от операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе приключила.

Третата част започна веднага. Кели извади морския бинокъл 7×50 от калъфа му и започна да оглежда лагера. И в четирите вишки имаше часови. Двама пушеха. Това означаваше, че офицерите спят, защото в северновиетнамската армия цареше желязна дисциплина. Смъртта бе често прилагано наказание дори и за дребни нарушения. Както и можеше да се очаква, до сградата на офицерите се виждаше паркиран автомобил. В лагера не се виждаха никакви светлини. Не се чуваха и звуци. Кели изтри влагата от очите си, провери фокуса на бинокъла и продължи наблюдението. Струваше му се, че отново се намира във военноморската база „Куантико“. Приликата между ъгъла на наблюдение и перспективата бе невероятна. В сградите се забелязваха малки разлики, но това можеше да се дължи както на мрака, така и на по-различния им цвят. Не, разбра след миг Кели. Причината бе в двора или може би го наричаха плац. На него нямаше трева. Земята бе гола, червенееше се само пръстта, характерна за този район. Различният цвят и липсата на растителност придаваха на сградите малко по-различен вид. Материалът, с който бе покрит покривът, също бе различен, но формата съвпадаше. В крайна сметка пейзажът бе същият като в „Куантико“ и с малко повече късмет битката щеше да бъде толкова успешна, колкото и ученията. Кели се настани по-удобно и си позволи глътка вода. Тя бе дестилирана и безвкусна, от онази, която пият в подводниците — чиста, но странно чужда, както трябваше да е във вражеска страна.

В четири без петнадесет в едно от помещенията се появи трепкаща жълта светлина като от свещ. Вероятно часовите се сменяха. Двамата войници в най-близката до Кели вишка се протягаха и говореха помежду си. Джон долавяше шепота, но не можеше да различи ритъма на думите. Часовите бяха изморени. Такава бе службата им. Може би мърмореха против нея, но просто по навик. Алтернативата бе да ги изпратят през Хо Ши Мин към Лаос, а колкото и патриотично да бе настроен един войник, той надали желаеше подобно бъдеще. Тук работата им се заключаваше в пазене на двадесет мъже, затворени в отделни килии. Затворниците вероятно бяха приковани към стената или заключени с пранги на краката. Шансовете им да избягат от лагера надали бяха по-големи от вероятността Кели да ходи по вода. Дори обаче да успееха в това невероятно упражнение, какво ги очакваше навън? Щяха да бъдат сто и осемдесет сантиметрови бели мъже в страна, населена с жълти неприятелски настроени дребосъци. С една дума, лагерът бе по-сигурен и от федералния затвор „Алкатраз“, така че пазачите със сигурност се отегчаваха от скучната си служба.

„Това е добра новина — каза си Кели. — Продължавайте да скучаете, момчета.“

Вратата на едно от помещенията се отвори и отвътре излязоха осем войници. Не се виждаше сержант. Това бе интересно и малко необичайно за северновиетнамската армия. Войниците се разделиха на двойки и се запътиха към вишките. Както и можеше да се очаква, четирите смени се качиха горе, преди старите часови да слязат. Войниците си размениха няколко реплики и сменените слязоха от вишките. Двама от тях запалиха цигари и спряха да поговорят пред вратата на помещението. Кели наблюдаваше спокойно и нормално ежедневие на мъже, които месеци наред вършеха едно и също.

„Стоп. Двама от тях накуцват — забеляза Джон. — Ветерани.“ Това беше и добра, и лоша новина. Хората с боен опит просто бяха различни. Когато дойдеше време за действие, те вероятно щяха да реагират по възможно най-добрия начин. Дори без нужната подготовка инстинктите на ветераните щяха да се пробудят и да им помогнат да се отбраняват ефикасно. От друга страна обаче, опитните войници без съмнение бяха по-отпуснати и отегчени от другите. Липсваше им постоянното неспокойствие на новите попълнения. Както всички мечове, и този бе с две остриета. Планът за операцията обаче предвиждаше подобно развитие на събитията. Внезапното нападение можеше да изненада всеки и да улесни нещата.

Както и да е, Джон откри едно от грешните си предположения. Обикновено часовите, охраняващи лагери за военнопленници, бяха лоши войници. Тези обаче имаха опит в боя, макар че раните им явно ги правеха негодни за по-нататъшна ефективна служба. „Какви ли други грешки сме допуснали?“ — зачуди се Кели. Все още не се виждаха такива.

Първата му информация от района на действие бе кратка кодова група, която предаде по морзовата азбука.

— ЛЕСНО МЯСТО, сър — каза свързочникът и предаде потвърждение, че е приел съобщението.

— Какви са новините? — попита капитан Франкс.

— Кодът означава, че всичко е според очакванията ни. Всъщност няма новини — отвърна адмирал Подулски. Максуел бе отишъл да дремне, но Каз не можеше да си позволи да спи до приключването на операцията. — Нашият приятел Кларк дори се е постарал да предаде съобщението навреме.

 

 

Полковник Глазов не обичаше да работи през почивните дни, също както и западните си съперници. Недоволството му бе увеличено и от факта, че помощникът му е забравил да сложи доклада в нужната купчина. Добре поне, че момчето бе признало грешката си и бе позвънило в дома му, за да го уведоми. Полковникът трябваше да се задоволи само да го смъмри за недоглеждането. От друга страна обаче, помощникът му заслужаваше похвала заради честността и чувството си за дълг. Глазов се качи на личната си кола и подкара от вилата си към Москва. Той намери свободно място за паркиране на гърба на сградата и се подложи на досадната проверка, преди да се качи в асансьора. После се наложи да разпечатва кабинета си и да праща заявка до централния архив за необходимите документи. Естествено в почивния ден му ги доставиха доста по-бавно. В крайна сметка от момента на нежеланото телефонно обаждане до пристигането на проклетата папка с документи в кабинета му изминаха два часа. Полковникът се подписа в документа на служителя от централния архив и го изчака да излезе.

— По дяволите — изруга Глазов на английски, щом остана сам в кабинета си на четвъртия етаж.

Касий имал приятел в департамента по национална сигурност на Белия дом? В такъв случай нищо чудно, че някои от сведенията бяха толкова добри. Всъщност достатъчно добри, за да накарат Георгий Борисович да отлети до Лондон и лично да вербува агента. Сега висшият офицер от КГБ трябваше да смъмри себе си. Касий явно умишлено бе задържал информацията, за да покаже колко е важен. Офицерът за връзка — капитан Егоров — я бе предал своевременно заедно с описанието на първата среща с агента.

— Зелен чимшир — каза на глас Глазов.

Кодово име на операция, избрано абсолютно напосоки — нещо, характерно за американците. Следващият въпрос бе дали трябваше да предаде информацията на виетнамците или не. Това бе политическо решение, което трябваше да бъде взето бързо. Полковникът вдигна телефонната слушалка и набра номера на непосредствения си началник. Той също си бе у дома и естествено позвъняването развали настроението му.

 

 

Изгревът в този климат бе нещо несигурно. Цветът на облаците се промени от тъмносив в пушечносив. Някъде горе слънцето оповестяваше появяването си, макар че нямаше да огрее земята, докато фронтът на ниско налягане не се преместеше към Китай — поне така твърдяха синоптиците. Кели погледна часовника си и си отбеляза каква е обстановката в този час. Охраната на лагера се състоеше от четиридесет и четирима души плюс четирима офицери и вероятно един-двама готвачи. Точно след зазоряване всички — освен осемте часови по вишките — се строиха за сутрешната физзарядка. Мнозина от войниците доста трудно изпълняваха упражненията. Един от офицерите пък — старши лейтенант според пагоните — вървеше с бастун и начинът, по който го използваше, показваше, че и ръката му не е съвсем в ред. „Кой ли те е подредил така?“ — зачуди се Кели. Един осакатен старшина в лошо настроение обикаляше между редиците и ругаеше подчинените си с лекота, която издаваше упорити тренировки. Макар че гледаше през бинокъл, Кели успяваше да забележи гримасите, които войниците правеха зад гърба на дребния мръсник. Това придаваше на северновиетнамците човешки вид, което въобще не зарадва Кели.

Сутрешната физзарядка продължи половин час. След приключването й войниците се запътиха към столовата съвсем безредно. През по-голямата част от времето колегите им от вишките ги наблюдаваха, подпрени на лактите си. Оръжието им вероятно не бе заредено — разумна предпазна мярка, която обаче щеше да се обърне против тях още тази или пък следващата нощ, в зависимост от времето. Кели отново се огледа наоколо. Не трябваше да се приближава повече до целта. Сега не можеше да се движи въпреки сумрака, дошъл с утрото, но това не му пречеше да извръща глава, да се оглежда и да се ослушва. Той се стараеше да запомни обичайните за джунглата звуци, за да може веднага да долови промяната в тях. Джон бе покрил дулото на автомата си с парче зелен плат, носеше зелена шапка, а лицето му също бе боядисано в зелено, така че напълно да се слее с топлата и влажна околност и да стане невидим. „Защо, по дяволите, хората се бият за това проклето място?“ — запита се той. Вече чувстваше лазещите по кожата му буболечки. Препаратът, с който Джон се бе намазал, пропъждаше голяма част от буболечките, но имаше и по-смели, които явно не се плашеха лесно. Вбесяваше го не толкова слабото гъделичкане, колкото невъзможността да прави резки движения и да гони гадините. В подобна обстановка нямаше малки и големи рискове. Кели бе забравил толкова много неща. Ученията и упражненията бяха хубаво нещо, но никога не успяваха напълно да подготвят човек. Истинската опасност не можеше да бъде симулирана с нищо. Човек не можеше насила да ускори ритъма на сърцето си по време на учения, а в джунглата сърцебиенето изцеждаше силите дори и без да правиш нищо друго. Джон не бе забравил по-голямата част от наученото в джунглата, но не си спомняше всичко.

Храна, енергия, сила. Той бавно придвижи ръката си към джоба и измъкна хранителните блокчета. При други обстоятелства никога не би посегнал към такава храна, но сега тя бе жизненоважна. Кели разкъса опаковката със зъби и бавно задъвка. Силата, която вливаше храната в тялото му, бе по-скоро психическа, отколкото физическа, но и двата фактора имаха своето значение. Тялото му трябваше да се справя както с умората, така и със стреса.

В осем часовите отново се смениха. Приключилите с дежурството се запътиха към столовата. Двама войници застанаха на пост пред вратата. Отегчението бе изписано по лицата им още преди да стигнат дотам. Те трябваше да оглеждат път, по който вероятно никога нямаше да дойде нищо. Формирани бяха и няколко работни групички, които се заеха с дейност, съвсем очевидно безсмислена както за Кели, така и за стоически и мързеливо вършещите я войници.

 

 

Полковник Гришанов се събуди малко след осем часа. Миналата нощ бе стоял до късно и плановете му за ранно ставане тази сутрин бяха осуетени от механичния будилник. Той най-сетне се бе предал пред корозията и отвратителния климат. Ръчният авиаторски часовник на Гришанов показваше осем и десет. „По дяволите.“ Тази сутрин щеше да мине без крос. Скоро времето щеше да стане прекалено горещо за бягане, а освен това, изглежда, щеше да вали цял ден. Полковникът си свари чаша чай на малката армейска печка. Отново нямаше да чете сутрешния вестник, нито пък да научи футболните резултати. Нямаше да прочете и рецензията за новия балетен спектакъл. В това скапано място липсваха всякакви развлечения. Колкото и важна да бе работата му тук, Гришанов, както и всеки друг, се нуждаеше от развлечения. Нямаше дори и канализация. С последното вече бе свикнал, но това не му помагаше особено. Господи, само веднъж да се прибере у дома, където хората говорят на родния му език. Само веднъж да се добере до някое цивилизовано място, където имаше с кого и за какво да си говори. Гришанов се намръщи на образа си в огледалото. Предстояха му още месеци работа, а той роптаеше като обикновен редник, като новобранец. Не трябваше да го допуска.

Униформата му трябваше да се изглади. Влагата разваляше памучния плат и сега куртката му приличаше на смачкана пижама. „Вече сменям трети чифт обувки“ — помисли си Гришанов, докато отпиваше от чая и преглеждаше бележките от разпитите предната вечер. Цялата тази работа без никаква почивка… а вече изоставаше от графика. Той се опита да запали цигара, но влагата бе повредила и кибрита му. Е, поне печката работеше. Къде, по дяволите, бе забутал запалката?

Имаше, разбира се, и малки радости — ако въобще можеха да бъдат наречени така. Виетнамските войници го уважаваха и го третираха едва ли не с обожание. Като не броим лагерния командир майор Винх, разбира се — този малък негодяй. Любезността към братските социалистически съюзници изискваше Гришанов да има ординарец. Бяха му дали някакво малко неграмотно еднооко селянче, което оправяше леглото и изхвърляше гърнето всяка сутрин. Това бе някаква утеха, тъй като полковникът знаеше, че когато вечер се върне, щеше да намери стаята си поне малко подредена. Освен това Гришанов имаше работата си — важна и стимулираща. Но за сутрешното издание на „Советский спорт“ можеше да убие човек.

 

 

— Добро утро, Иван — прошепна Кели.

Не му трябваше бинокъл, за да различи руснака. Издаваха го ръстът — бе висок над метър и осемдесет — и униформата, която бе далеч по-чиста и спретната от северновиетнамските. Джон вдигна бинокъла и разгледа лицето на руснака — бяло и румено с присвити очи. Той махна към някакво момче, което чакаше пред вратата. „Ординарец“ — реши Кели. Руските полковници тук явно обичаха удобствата. Със сигурност бе летец — крилете върху джоба на куртката му ясно го показваха. „Само един? — учуди се Джон. — Само един руски офицер ли помага при измъчването на затворниците? Странно, нали?“ Това обаче означаваше, че трябва да бъде убит само още един човек. Кели обаче не бе сигурен в последното. Той не разбираше много от политика, но знаеше, че убийството на руснак няма да зарадва никого. Полковникът прекоси плаца. Пресрещна го най-старшият виетнамски офицер, който се виждаше наоколо. „И този е куц“ — забеляза Кели. Дребничкият майор поздрави високия полковник.

 

 

— Добро утро, другарю полковник.

— Добро утро, майор Винх. — „Малкото копеленце дори не може да се научи да поздравява както трябва. Вероятно просто не може да козирува.“ — Какво става с дажбите на затворниците?

— Ще трябва да се задоволят с това, което вече получават — отвърна на лош руски ниският човек.

— Майоре, много е важно да ме разберете — каза Гришанов и се приближи, за да може да погледне по-сурово виетнамеца. — Трябва ми информацията, с която разполагат. Не мога да я получа, ако са твърде слаби, за да говорят.

— Товариш, имаме си достатъчно проблеми с изхранването на нашите хора. Искате да хабим храна за убийци? — попита тихо виетнамецът с тон, който едновременно изразяваше презрението му към чужденеца и уважение към собствените му войници. Те не трябваше да разбират естеството на разговора, защото мислеха руснаците за лоялни съюзници.

— Вашите хора нямат необходимите на страната ми сведения, майоре. А ако страната ми получи онова, което иска, тогава и вашата ще бъде по-добре.

— Имам заповеди, които трябва да спазвам. Ако изпитвате затруднения при разпитите на американците, то аз съм готов да помогна. — „Арогантно псе.“ Майорът не изказа гласно обръщението, но то бе разбрано. Виетнамецът знаеше как да настъпи опонента си по мазола.

— Благодаря ви, майоре, няма да се наложи.

Гришанов отдаде чест дори по-лошо от начина, по който го бе поздравил виетнамецът в началото, и се отдалечи. „Не бих имал нищо против да го очистя“ — помисли си руснакът и се насочи към помещенията на затворниците. Първата му „среща“ за днес бе с един американски пилот от флота, който не след дълго щеше да се пречупи.

 

 

„Нищо особено — помисли си Кели, който наблюдаваше сцената от неколкостотин метра. — Тези двамата сигурно се разбират доста добре.“ Джон вече се бе поуспокоил. Най-големият му страх бе, че охраната на лагера ще изпрати отряд за оглед на местността, както щеше да постъпи всеки разумен военен във вражеска страна. Виетнамците обаче не се намираха във вражеска страна и явно нямаха намерение да вземат подобни мерки. При следващата си радиовръзка с „Огдън“ Кели потвърди, че рискът е в границите на нормалното.

 

 

Сержант Питър Майър пушеше. Баща му не одобряваше порока, но го приемаше, при условие че синът му пуши отвън. Двамата бяха седнали на задната стълба в къщата на пастора след неделната вечеря.

— Става въпрос за Дорис Браун, нали? — попита Питър.

На двадесет и шест години той бе един от най-младите сержанти в участъка и както повечето си колеги — ветеран от Виетнам. Оставаха му само шест часа, за да завърши вечерното полицейско училище, и смяташе след това да подаде молба за постъпване в академията на ФБР. Слуховете за завръщането на разпътната дъщеря вече се носеха в квартала.

— Помня я. Преди няколко години й се носеше славата на доста хубаво момиче.

— Питър, знаеш, че не мога да ти кажа. Става въпрос за тайната на изповедта. Ще накарам човека да говори с вас, когато му дойде времето, но…

— Виж, татко, напълно те разбирам. Ти обаче също трябва да разбереш, че става въпрос за две убийства. Два отнети живота плюс трафик на наркотици. — Питър смачка филтъра на салема си. — Това е доста сериозна работа, татко.

— Дори по-лошо — додаде пасторът тихо. — Те не само убиват момичетата. Те ги измъчват, упражняват сексуално насилие над тях. Ужасно е. Въпросният човек сега ходи при психиатър. Знам, че трябва да направя нещо, но не мога…

— Да, известно ми е, че не можеш. Добре, ще позвъня на хората в Балтимор и ще им съобщя онова, което току-що ми каза. Би трябвало да изчакаме, докато получим конкретни сведения, но както сам каза, трябва да направим нещо. Първата ми работа утре сутринта ще е да позвъня там.

— Това ще навлече ли някаква опасност за нея… имам предвид за човека? — попита преподобният Майър, объркан от факта, че се е изтървал.

— Не би трябвало — прецени Питър. — Ако се е измъкнала, не би трябвало да знаят къде се намира. В противен случай вече да са я премахнали.

— Как могат хората да вършат такива неща?

Питър запали нова цигара. Баща му бе твърде добър човек, за да разбере. Не че самият той разбираше.

— Татко, аз всеки ден се сблъсквам с подобни случаи и все още не мога да свикна с тях. Най-важното е да заловиш копелетата.

— Да, предполагам, че си прав.

 

 

Резидентът на КГБ в Ханой имаше чин генерал-майор. Задачите му бяха главно да шпионира непостоянните съюзници на страната си. Какви бяха истинските им цели? Дали предполагаемото им отчуждение от Китай бе искрено или мнимо? Щяха ли да си сътрудничат със Съветския съюз, ако войната завърши успешно за тях? Биха ли позволили на съветския военноморски флот да използва базите след оттеглянето на американците? Бяха ли наистина толкова последователни в политическо отношение, колкото твърдяха? Резидентът си мислеше, че знае отговорите на тези въпроси, но заповедите от Москва и собственият му скептицизъм го принуждаваха да продължи да ги задава. Генерал-майорът вербуваше агентите си от виетнамската шпионска служба, от външното им министерство и отвсякъде, където може. Съгласието на виетнамците да дават информация на съюзниците можеше да им донесе само смърт. Естествено за запазване на добрите политически отношения смъртта щеше да бъде съобщена като „самоубийство“ или „нещастен случай“. Генералът знаеше, че куртоазията в социалистическите страни е по-важна, отколкото в капиталистическите, тъй като символите се правят по-лесно от действителността.

Декодираното съобщение на бюрото му бе интересно. Още повече че в него не се съдържаха указания как да постъпи. Колко си приличаха московските бюрократи! Те винаги бързаха да объркат неща, които не разбират. В случая не знаеха как да постъпят, но тъй като се страхуваха да бездействат, набъркваха него в кашата.

Разбира се, че знаеше за лагера. Макар операцията да се водеше от военното разузнаване, генералът разполагаше с хора в кабинета на аташето, които го осведомяваха какво става. В крайна сметка работата на КГБ бе да следи всички. Полковник Гришанов използваше необичайни методи на работа, но докладваше за добри резултати — по-добри от тези, които постигаха хората на резидента в отношенията си с малките диваци. Сега обаче Гришанов наистина излизаше със смела идея. Той искаше да заведе затворниците у дома в Русия и да не позволява на виетнамците да ги убиват. Сама по себе си идеята бе брилянтна и сега генералът се опитваше да отгатне къде ще се занимават с нея — дали в министерството или направо в Политбюро. Като цяло замисълът на полковник Гришанов имаше определени достойнства… и това решаваше нещата.

Колкото и забавен можеше да се струва на американците опитът да измъкнат хората си с тази операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР, толкова и поучителен щеше да бъде той за виетнамците. Акцията щеше да им покаже, че трябва по-тясно да си сътрудничат със Съветския съюз. Да им покаже, че всъщност са една зависима държава. От друга страна, евентуалният успех на ЗЕЛЕН ЧИМШИР щеше да лиши родината на генерала от знанията на тези американци, а те й бяха необходими.

„Колко дълго мога да забавя решението?“ — запита се резидентът на КГБ. Американците действаха бързо, но не чак толкова. Белият дом бе одобрил операцията едва преди седмица. В крайна сметка всички бюрократи си приличаха. Ако действието се развиваше в Москва, щеше да продължи вечно. Подготовката за операция СТОЖЕР също бе протекла доста мудно, поради което американците се бяха провалили. При онзи случай само отличният късмет на някакъв дребен агент в южните Съединени щати бе помогнал да предупредят Ханой — и то не много навреме. Сега обаче имаха доста добра преднина.

Политика. Тя просто не можеше да бъде отделена от разузнавателните операции. Преди винаги обвиняваха генерала, че постоянно бави нещата. Сега не трябваше да им дава основание за подобни твърдения. Дори и зависимите държави трябваше да бъдат третирани като другари. Резидентът вдигна телефона, за да си уговори среща за обяд. Щеше да покани човека в посолството, за да е сигурен, че ще хапнат нещо прилично.