Том Кланси
Безпощадно (9)

7.
Лечение

Скаутът бе забелязан от редовен полицейски патрул. Чък Монро служеше в полицията вече шестнадесет месеца — време достатъчно, за да му поверят лична кола с радиовръзка. Той както обикновено патрулираше из своята част на района. За пласьорите не можеше да направи почти нищо — те бяха грижа на отдел „Наркотици“, — но можеше поне да „развее флага“, фраза, научена в морската пехота. Той бе двадесет и пет годишен, току-що женен, достатъчно млад, за да е все още усърден и разгневен от това, което става в родния му квартал. Полицаят забеляза, че скаутът е необичайно превозно средство за тази част на града. Той реши да провери какво става и си записа номера. Едва тогава се сепна от следите от куршуми на лявата страна. Монро спря колата си, включи въртящите се светлини и се обади в участъка, за да докладва, че е открил нещо подозрително. После излезе от колата. В лявата си ръка стискаше палката, а дясната лежеше върху служебния му пистолет. Едва тогава полицаят приближи скаута. Чък Монро бе опитен и добре обучен, така че се придвижваше бавно, докато очите му опипваха всичко наоколо.

— Мамка му!

Полицаят бързо се върна при радиопредавателя. Монро първо се обади за подкрепление, после повика линейка и най-накрая продиктува регистрационните номера на открития автомобил. След като изпълни задълженията си, той изтича обратно при скаута с аптечка в ръка. Вратата бе заключена, но той бръкна през строшеното стъкло и я отвори. Гледката смрази кръвта му.

Главата и лявата ръка на шофьора лежаха върху волана, а дясната бе отпусната в скута му. Цялата вътрешност на колата бе изпръскана с кръв. За изненада на полицая човекът все още дишаше. Явно ставаше въпрос за изстрел с пушка, който бе счупил стъклото и засегнал главата, врата и горната част на гърба на жертвата. На няколкото места, където кожата се виждаше от раните, се процеждаше кръв. Офицерът не бе виждал такава ужасна рана нито на улицата, нито в морската пехота и въпреки това човекът все още бе жив. Монро толкова се изненада, че реши да не отваря аптечката си за първа помощ. Линейката щеше да пристигне след минути и той реши, че намесата му по-скоро ще усложни, отколкото да подобри положението. Полицаят хвана аптечката си под мишницата и загледа ранения с объркването на деен човек, комуто бе забранено да действа. Добре, че клетникът поне бе в безсъзнание.

Кой ли бе той? Монро погледна присвитото тяло и реши, че ще може да извади портфейла. Офицерът премести аптечката в лявата ръка и пресегна дясната към джоба на човека. Той се оказа празен, но докосването му предизвика реакция. Тялото леко се премести, а това не бе добре. Монро се опита да го върне в предишното положение, но тогава се премести и главата, а той знаеше, че най-добре е главата да стои неподвижна. Ръката на полицая я докосна почти автоматично. Естествено движението му бе погрешно и мократа от дъжда тишина се разцепи от вик на болка.

— По дяволите!

Монро видя кръвта по пръстите си и инстинктивно я изтри в сините си униформени панталони. Тогава от изток се разнесе воят на линейката. Офицерът прошепна няколко благодарности, че най-сетне идват хора, които знаят какво да правят и слагат край на проблемите му.

След няколко секунди линейката се появи иззад ъгъла. Голямата, тромава бяло-червена машина спря до полицейската кола и двамата й пътници слязоха.

— Какво имаме?

Странното бе, че думите не прозвучаха като въпрос. По-старшият от лекарите в пожарникарския екип нямаше нужда и да пита. В тази част на града и по това време едва ли щяха да го викат за катастрофа. Сигурно отново щеше да се занимава с „прострелна рана“ — както гласеше сухият професионален термин.

— За бога!

Другият лекар вече се връщаше към линейката, когато пристигна нова полицейска кола.

— Какво става? — попита дежурният офицер.

— Пушка, от близко разстояние, но човекът все още е жив! — докладва Монро.

— Раната на врата въобще не ми харесва — забеляза лаконично първият лекар.

— Искаш ли предпазна яка? — обади се другият откъм линейката.

— Да, ако преместим главата… по дяволите.

Лекарят хвана главата на жертвата с ръце, за да я задържи в едно положение.

— Самоличност? — попита офицерът.

— Няма портфейл. Все още не съм оглеждал наоколо.

— Съобщи ли регистрационните номера?

Монро кимна.

— Обадих се, но ще им трябва време.

Офицерът освети вътрешността на скаута с фенерчето си, за да помогне на лекарите. Вътре всичко бе изпръскано с кръв, но иначе бе празно. На задната седалка имаше някаква хладилна чанта.

— Какво друго? — обърна се той отново към Монро.

— Когато дойдох тук преди — полицаят погледна часовника си — около единадесет минути, наоколо не се виждаше никой.

Двамата офицери се отдръпнаха да направят път на лекарите.

— Виждал ли си го и преди?

— Не.

— Огледай тротоара.

— Добре — отвърна Монро и започна да обикаля около колата.

— Интересно какво се е случило — каза на себе си дежурният офицер.

Той погледна отново към тялото и изпръсканата с кръв кола и си помисли, че може никога да не научат. Толкова много престъпления, извършени в този район, така и не се разкриваха. Това не беше много приятна мисъл. Той се обърна към лекарите:

— Как е той, Майк?

— Изгубил е много кръв. Раната със сигурност е от пушка — отвърна запитаният, докато нагласяваше твърдата медицинска яка. — Във врата има няколко сачми. Някои са доста близо до гръбначния стълб. Това въобще не ми харесва.

— Къде ще го карате? — попита дежурният офицер.

— Университетската болница е препълнена — обади се по-младият лекар. — На Белтуей е станала катастрофа с някакъв автобус. Ще трябва да го занесем в „Хопкинс“.

— Това означава десет минути повече път — измърмори Майк. — Ти ще караш, Фил. Кажи им, че се касае за сериозна рана и ни трябва неврохирург.

— Ясно.

Двамата мъже вдигнаха тялото на носилката. То реагира на движението и полицаите помогнаха, докато лекарите го привържат с коланите. Междувременно пристигнаха още три патрулни коли.

— Наистина си много зле, приятелче — обърна се Фил към тялото, макар да не бе сигурен, че го чува, — но ей сега ще те закараме в болницата. Да тръгваме, Майк.

Натовариха тялото в линейката. По-старшият от двамата лекари — Майк Итън — закрепи една банка с кръв на стойката. Поставянето на системата се оказа по-трудно, защото човекът лежеше по корем, но той успя точно когато линейката потегли. Шестнадесетминутното пътуване до болницата „Джон Хопкинс“ бе запълнено с наблюдение на болния — кръвното му налягане бе застрашително ниско — и с оформяне на някои предварителни документи.

„Кой си ти?“ — запита се тихо Итън. Доброто физическо състояние бе очевидно. Възрастта — около двадесет и шест, двадесет и седем години. Не приличаше на наркоман. Ако можеше да се изправи, човекът щеше да изглежда доста заплашителен, но не и в това състояние. Сега приличаше повече на голямо заспало дете — с отворена уста, която поглъщаше кислорода от прозрачната пластмасова маска. Човекът дишаше тежко и твърде бавно, което съвсем не успокояваше Итън.

— Дай повечко газ — подвикна той към шофьора, Фил Маркони.

— Пътят е доста мокър, Майк. Правя каквото мога.

— Хайде, Фил, вие италианците можете да карате като луди!

— Но за сметка на това не пием като вас — засмя се колегата му. — Току-що се обадих. Хирургът ни чака. В „Хопкинс“ май нямат много работа, така че са напълно готови за посрещането ни.

— Добре — отвърна тихо Итън.

Той отново се обърна към ранения пациент. В задната част на линейката човек често се чувства самотен и затова Майк бе благодарен на иначе дразнещия звук от сирената. Кръвта капеше от носилката и веднъж паднали на пода, капките се раздвижваха като оживели. Човек никога не можеше да свикне с тази гледка.

— Две минути — каза през рамо Маркони.

Итън се приближи до задната врата, готов да я отвори всеки момент. Той почувства завоя, спирането и задния ход, преди линейката да спре окончателно. Задната врата се разтвори, преди Итън да е успял да посегне към нея.

— Добре — извика приемащият лекар. — Карайте го в трето, момчета.

Двама здравеняци издърпаха носилката, а Итън откачи банката с кръв от стойката и тръгна редом с тях.

— В университета май е препълнено? — попита дежурният лекар.

— Някакъв автобус катастрофирал — осведоми го Маркони, който се бе присъединил към тях.

— Тук е по-добре. За бога, какво му се е случило? — Лекарят се наведе да огледа раната, докато санитарите продължаваха да вървят. — Има поне сто сачми.

— Почакай, докато видиш как е вратът — обади се Итън.

— По дяволите… — изруга дежурният.

Вкараха носилката в голямата зала за спешни случаи и я настаниха в един ъгъл. Петимата мъже преместиха тялото на една операционна маса и лекарският екип започна работа. Отстрани стоеше друг лекар заедно с две медицински сестри.

Дежурният лекар, Клиф Севърн, се увери, че главата е сложена неподвижно, и внимателно махна медицинската яка. Един поглед му бе достатъчен.

— Вероятна травма на гръбначния стълб — оповести веднага той. — Но първо трябва да сменим банката с кръв.

Той изстреля серия нареждания. Докато сестрите прикачваха две нови банки, Севърн свали обувките на пациента и одраска петата му. Кракът реагира. Значи нямаше директно нервно увреждане. Добре. Още няколко одрасквания по различни части на крака предизвикаха същата реакция. Забележително. В това време една сестра вземаше обичайните кръвни проби. Севърн вършеше работата си, без дори да поглежда другите членове на екипа си, защото знаеше, че те се справят със задълженията си не по-зле от него. Отстрани действията на екипа може би изглеждаха като безполезна суетня, но всъщност приличаха на играта на добре сработен футболен тим.

— Къде, по дяволите, е неврохирургът? — попита Севърн и вдигна очи към тавана.

— Тук! — обади се някакъв глас.

Севърн погледна в посоката, от която дойде отговорът.

— О-о, професор Роузън.

Поздравленията спряха дотук. Дежурният лекар веднага забеляза, че Сам Роузън не е в добро настроение. Бе работил вече двадесет часа. Предвидената да приключи за шест часа операция по спасяването живота на възрастна жена, паднала по стълбите, се бе превърнала в маратон, приключил неуспешно само преди час. „Трябваше да я спася“ — упрекваше се Сам, без все още да знае какво точно се е объркало. Но неочакваното продължение на неприятния ден по-скоро го радваше. Може би сега щеше да успее.

— Кажете какво става — нареди сухо професорът.

— Ранен е с пушка. Няколко от сачмите са заседнали близо до гръбначния стълб, сър.

— Добре. — Роузън се наведе над пациента. — А какви са тези стъкла?

— Бил е в кола — обади се от другия край на масата Итън.

— Трябва да ги махнем. Да се обръсне главата — нареди Роузън, без да вдига поглед от раната. — Как е кръвното налягане?

— Петдесет на тридесет — осведоми го една от сестрите стажантки. — Пулсът е сто и четиридесет удара в минута, но е неравномерен.

— Ще имаме доста работа — забеляза Роузън. — Състоянието му въобще не ми харесва. Хмм. — Той замълча. — Общо взето, пациентът изглежда в добра форма. Мускулният тонус е висок. Да започнем с кръвопреливането.

Докато Роузън все още говореше, двете банки с кръв вече бяха готови. Сестрите се справяха добре и той им кимна одобрително.

— Как е синът ти, Маргарет? — попита той по-старшата.

— През септември започва в „Карнеги“ — отвърна тя.

— Сега искам да почистите врата. Трябва да го разгледам.

— Да, докторе.

Сестрата взе един форцепс и голяма топка памук, която намокри с дестилирана вода. После почисти врата на пациента от кръвта и раните се показаха. Положението бе по-лошо, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Докато Маргарет продължаваше с почистването, Роузън си сложи нова стерилизирана престилка. Когато се върна до масата, Маргарет Уилсън вече бе подредила нужните инструменти. Итън и Маркони наблюдаваха всичко от ъгъла.

— Добре се справяш, Маргарет — похвали я Роузън и си сложи очилата. — Какво ще специализира синът ти?

— Инженерни науки.

— Това е хубаво. — Роузън протегна ръка. — Пинцети. — Сестра Уилсън му ги подаде. — Винаги ще се намери място за един млад и умен инженер.

Роузън избра една малка рана на рамото на пациента, която бе далеч от всички важни органи. Хирургът внимателно бръкна с пинцетите, които се губеха из големите му ръце, и извади малко оловно топче, което извърна към светлината.

— Предполагам, че са номер седем. Някой е объркал нашия пациент с гълъб. Това е добре — каза той на останалите лекари. Сега, когато вече знаеше размера на сачмите и вероятната дълбочина, на която са проникнали, Роузън се наведе над врата. — Хмм… Как е кръвното налягане?

— Сега ще проверя — отзова се една сестра от далечния край на масата. — Петдесет и пет на четиридесет и се увеличава.

— Благодаря — каза Роузън, без да се изправя. — Кой е сложил първата банка с кръв?

— Аз — отвърна Итън.

— Чудесно си се справил — изправи се Роузън и намигна. — Понякога си мисля, че вие спасявате повече човешки животи от нас. Дяволски сигурно е, че сте спасили този.

— Благодаря, докторе.

Итън не се познаваше добре с Роузън, но реши, че репутацията му е заслужена. Не всеки ден служителите в „Бърза помощ“ получаваха подобни похвали от професори.

— Как е положението? Имам предвид раната на врата.

Роузън отново се бе навел над нея.

— Какво е мнението ви, докторе? — обърна се той към дежурния лекар.

— Положително. Няма периферни поражения — отвърна Севърн. Подобни въпроси винаги му приличаха на изпитване, което го изнервяше.

— Положението наистина може да не е толкова зле, колкото изглежда, но трябва да бързаме, защото сачмите се движат. Два часа? — обърна се професорът отново към Севърн. Младият лекар бе по-добър травматолог от него.

— Може би три.

— Както и да е. Дотогава ще поспя — погледна часовника си Роузън. — Ще го поема, да речем, в шест.

— Лично ли ще се заемете със случая?

— Защо не? Тук съм, нали? Операцията ще бъде рутинна, просто трябва малко повече чувство.

Роузън работеше по леки случаи може би веднъж месечно. Като професор винаги му се падаха най-тежките операции.

— Нямам нищо против, сър.

— Знаем ли кой е пациентът?

— Не, сър — отвърна Маркони. — Полицаите сигурно ще пристигнат всеки момент.

— Добре. — Роузън стана и се протегна. — Знаеш ли, Маргарет, хора на нашата възраст не би трябвало да работят по това време.

— Обичам да работя в различни смени — отвърна сестра Уилсън. Освен това тази вечер тя ръководеше сестрите в смяната. — Какво ли пък е това? — каза тя след момент.

— А?

Роузън заобиколи масата, докато останалите лекари от екипа продължаваха работата си.

— Някаква татуировка на ръката.

Сестра Уилсън остана изненадана от реакцията на професор Роузън.

 

 

По принцип Кели се будеше лесно, но не и този път. Първата му мъглява мисъл съдържаше доза изненада, но той така и не разбра защо. После дойде болката, но тя сякаш бе далечно предупреждение за по-страшните болки, които го очакваха. Когато разбра, че може да отвори очи, той го направи. Пред погледа му се простря зеленият балатум на пода. Няколкото капки по него отразяваха светлината на флуоресцентните лампи. Джон почувства някакви парещи иглички в очите си и едва тогава разбра, че истинската болка идва от ръцете.

„Жив съм.“

„И защо това ме изненадва?“

Чуваше стъпките на хора около себе си, приглушените им думи и далечни звънци. Свистенето на въздуха вероятно идваше от климатичната инсталация. Тя сигурно бе наблизо, защото Джон усещаше хладината на движещия се въздух по гърба си. Нещо му казваше, че трябва да се движи. Че неподвижността го прави уязвим, но дори когато успя да подаде команди към крайниците си, нищо не се случи. Тогава се обади болката. Подобно на вълнички, предизвикани от падането на насекомо в басейн, тя започна някъде от рамото и се разпространи. Кели се опита да я идентифицира. Наподобяваше на болка от слънчево изгаряне, защото кожата от лявата половина на врата до левия му лакът приличаше на опърлена. Джон знаеше, че пропуска нещо. Вероятно нещо важно.

„Къде, по дяволите, се намирам?“

Кели си помисли, че чува отдалечения тътен на… какво? Корабен двигател? Не, нещо не се връзваше и след няколко секунди той разбра, че шумът идва от потеглящ градски автобус. Не беше кораб. Град. „Защо съм в град?“

Една сянка мина през лицето му. Той отвори очи и видя долната половина на някаква фигура, облечена изцяло в светлозелени памучни дрехи. Ръката държеше някакъв тефтер. Кели не успя да фокусира погледа си достатъчно, за да разбере дали фигурата принадлежи на мъж или на жена. Преди да му хрумне да каже нещо, той пак се унесе в сън.

 

 

— Раната на рамото бе голяма, но повърхностна — обърна се Роузън към дежурния неврохирург на около десетина метра от него.

— Доста кървава. Четири сачми — забеляза тя.

— Пушечните рани са такива. Имаше само една сериозна заплаха за гръбначния стълб. Позамислих се, докато реша как да я премахна, без да засегна нещо друго.

— Общо двеста тридесет и седем сачми, но — тя погледна рентгеновата снимка, — изглежда, си ги извадил всичките. Във всеки случай пациентът току-що се сдоби с чудесна колекция от лунички.

— Доста време си поиграх — отвърна уморено Сам. Знаеше, че трябва да остави операцията на някой друг, но реши да я направи сам.

— Вие познавате този пациент, нали? — попита сестра Сандра О’Тул, която току-що бе пристигнала.

— Да.

— Започва да излиза от упойката, но ще му трябва още известно време. — Тя подаде листа с последните данни за състоянието му. — Изглежда добре, докторе.

Професор Роузън кимна и продължи разговора си с дежурната лекарка:

— Общото му физическо състояние е великолепно. Хората от линейката също са се справили чудесно с поддържането на кръвното налягане. Изгубил е много кръв, но раните изглеждаха по-ужасни, отколкото бяха всъщност. Санди?

— Да, докторе — обърна се тя.

— Този човек ми е приятел. Ще те затрудня ли много, ако помоля да…

— Проявя специални грижи към него ли?

— Ти просто си най-добрата, Санди.

— Трябва ли да знам нещо допълнително? — попита тя, като оцени комплимента.

— Той е добър човек, Санди — каза откровено Сам. — Сара също го харесва.

— Значи наистина е добър.

Сестрата се запъти обратно към отделението за възстановяване, като се чудеше дали професорът отново не се прави на сватовник.

— Какво да кажа на полицията?

— Че могат да дойдат минимум след четири часа. Искам да съм тук.

Роузън погледна към кафемашината и реши да не ползва услугите й. Още едно кафе, и стомахът му щеше да избухне от киселината.

— Кой е той?

— Не знам много за него, но преди известно време имах неприятности с яхтата си в залива и той ми помогна. Тогава прекарахме уикенда заедно.

Сам не навлезе в повече подробности. Всъщност той наистина не знаеше много, но предположенията, които правеше, го ужасяваха. Беше сторил всичко по силите си. Макар да нямаше заслуга за спасяване живота на Кели — това бе свършено от късмета и „Бърза помощ“, — той бе оперирал безупречно. Това, разбира се, му спечели гнева на дежурния неврохирург — доктор Ан Претлоу, — която можеше единствено да гледа умно.

— Искам малко да поспя. Графикът ми за днес не е натоварен. Можеш ли да поемеш госпожа Бейкър?

— Разбира се.

— Изпрати някой да ме събуди след три часа — каза Роузън и се отправи към кабинета си, където кушетката го очакваше.

 

 

— Хубав тен — ухилено забеляза Били. — Къде ли го е хванала? — Никой не знаеше. — Какво ще правим с нея?

Вече бе мислил за това. Знаеше чудесен начин за отърваване от трупове. Много по-чист и сигурен от предишните. Но той изискваше дълго пътешествие с лодка, а сега нямаше време за това. Освен това не искаше другите да използват метода му. Знаеше, че все някой от тях ще проговори. Това бе един от проблемите му.

— Намерете място — каза той след момент. — Няма значение дали ще я открият.

После огледа израженията по лицата в стаята. Урокът бе разбран. Никой нямаше да опита подобно нещо отново. Поне не скоро. Нямаше нужда от думи.

— Тази вечер ли? По-добре е през нощта.

— Чудесно. Нямаме бърза работа.

Останалите щяха да научат още повече, ако я гледаха цял ден така — в средата на стаята. Процедурата му достави съвсем малко удоволствие, но те трябваше да си вземат поука. Дори когато за една от тях вече бе твърде късно, останалите не трябваше да повтарят грешката й. Особено пък когато урокът бе толкова ясен и лесно запомнящ се. На тази нямаше да помогнат дори и наркотиците.

— Ами какво стана с оня? — обърна се той към Били.

Били отново се ухили глупашки. Това бе любимото му изражение.

— Гръмнах го. С двете цеви от три метра. Няма да ни създава повече неприятности.

— Добре.

Той излезе. Трябваше да върши работа и да събира пари. Малкият проблем вече бе зад гърба му. „Жалко — помисли си той на път към колата, — че всичко не е толкова лесно.“

Тялото остана в стаята. Дорис и другите също стояха там, неспособни да извърнат поглед от мъртвата си приятелка. Бяха научили урока си — точно както искаше Хенри.

 

 

Кели подсъзнателно забеляза, че го местеха. Подът под него се движеше. Той гледаше как фугите между теракота се движеха като на кино, докато най-после го занесоха в някаква по-малка стая. Този път Джон се опита да надигне глава и успя да я премести няколко сантиметра, достатъчни, за да види женските крака пред него. Зелената хирургическа престилка свършваше точно над глезените, а те определено бяха женски. Последва някакво бръмчене и хоризонтът се смъкна надолу. След момент Кели разбра, че е на механично легло. От двете му страни се виждаха рамки от неръждаема стомана. Тялото му бе прикрепено по някакъв начин към леглото и докато то се движеше, Джон усещаше ремъците, които не бяха много удобни. Най-накрая видя жената. Беше година-две по-млада от него, с кестенява коса, прибрана под зеленото боне, и светли приятелски очи.

— Здравейте — каза тя иззад маската си. — Аз съм вашата медицинска сестра.

— Къде се намирам? — попита дрезгаво Кели.

— В болницата „Джон Хопкинс“.

— Какво…

— Някой е стрелял по вас.

Тя протегна ръка и го докосна. Топлината й събуди нещо в приспаното с успокоителни съзнание. За около минута-две Кели успя да разбере какво е то. Облаците се разкъсаха и разпилените парчета на картината започнаха полека-лека да се събират. Макар и да знаеше, че видяното ще го ужаси, съзнанието на Джон продължаваше да се бори да възстанови преживяното. В крайна сметка медицинската сестра му помогна.

Санди О’Тул нарочно не бе свалила маската си. Тя бе привлекателна жена и като повечето медицински сестри знаеше, че пациентите откликват положително на мисълта да са обект на специалните й грижи. И сега, когато пациент Кели, вече бе повече или по-малко в съзнание, Санди отвърза маската, за да го ослепи с женствената си усмивка — първото хубаво нещо за него през този ден. Мъжете харесваха Сандра О’Тул — от високото й стройно тяло до пролуката между предните й зъби. Тя нямаше никаква представа защо намират точно пролуката за секси — в крайна сметка там се събираше само храна, — но щом това помагаше, Санди с удоволствие използваше новото оръжие, за да лекува хората. И така тя се усмихна на Джон единствено с професионална цел. Резултатът обаче съвсем не бе очакван.

Пациентът й побледня като смъртник. Това не бе здравата белота на снега или на бинтовете, а зацапаното, мръсно бяло на пластмасовите чашки за кафе. Първата й мисъл бе, че се е случило нещо много неприятно — масивен вътрешен кръвоизлив или пък дори тромбоза. Той може би дори щеше да изкрещи, но не можеше да си поеме дъх. Ръцете му се вдървиха. Очите му не се отделяха от лицето й и О’Тул разбра, че по някакъв начин тя е причината за състоянието му. Първата й реакция бе да вземе ръката му и да каже, че всичко е наред, но инстинктите й подсказаха, че не е така.

— О, за бога… за бога… Пам.

По мъжественото лице се изписа черно отчаяние.

 

 

— Бяхме заедно — каза Кели на Роузън след няколко минути. — Знаеш ли нещо, Сам?

— Полицаите ще дойдат след няколко минути, Джон, но не знам нищо. Може би я търсят в някоя друга болница.

Сам искаше да се надява, но знаеше, че лъже, и се презираше за това. Той нарочно се залиса в прегледа на Джон, макар че Санди спокойно би могла и сама да свърши тази работа.

— Ще се оправиш. Как е рамото?

— Нищо му няма, Сам — отвърна все още немощно Кели. — Много ли бях зле?

— Простреляли са те с пушка, но… беше ли затворил прозореца на колата?

— Да — отвърна Кели и си спомни за дъжда.

— Това е едно от нещата, които те е спасило. Мускулите на рамото са в доста окаяно положение, едва не си умрял от загуба на кръв, но няма да имаш трайни увреждания, ако не се смятат белезите. Лично се заех с операцията.

Кели вдигна поглед.

— Благодаря, Сам. Не ме боли толкова много… Последния път, когато…

— Спокойно, Джон — нареди меко Роузън и се наведе да погледне врата му. Трябваше да поиска да направят нови рентгенови снимки, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо важно в близост до гръбначния стълб. — Болката от операцията ще се появи съвсем скоро. Запази героизма си за друг път. Тук не раздаваме награди за това.

— Тъй вярно. Моля те, обади се по другите болници за Пам — каза Кели с надежда в гласа, макар и той да знаеше, че е безсмислено.

Двама униформени полицаи през цялото време бяха чакали излизането на Кели от упойката. След няколко минути Роузън вкара по-възрастния в стаята. Разпитът бе съвсем кратък, защото Сам не разреши повече. След като потвърдиха самоличността на Джон, те го попитаха за Пам. Вече разполагаха с описанието й, дадено им от лекаря, но не знаеха фамилията, която Кели им каза. Офицерът се заинтересува от срещата им с лейтенант Алън и след няколко минути напусна, защото Джон видимо отпадаше. „Преживеният шок и болките от операцията ще му пречат да мисли трезво“ — бе казал Роузън.

— И кое е момичето? — попита по-старшият полицай.

— Допреди минута дори не знаех фамилията й — отвърна Роузън и се настани в стола в кабинета си. Той бе замаян от недоспиването и това се отразяваше на говора му. — Когато я срещнахме, вземаше наркотици… Предполагам, че двамата с Кели са живеели заедно. Помогнахме й да ги откаже.

— Кои сте вие?

— Аз и жена ми Сара. Тя е фармаколог. Можете да разговаряте и с нея, ако желаете.

— Ще разговаряме — увери го полицаят. — А нещо повече за господин Кели?

— Служил е във флота. Ветеран от Виетнам.

— Имате ли основания да смятате, че и той взема наркотици?

— Никакви — отвърна Роузън, а в тона му прозвучаха остри нотки. — Физическото му състояние е твърде добро за това. Освен това видях реакцията му, когато открихме, че Пам взима наркотици. Наложи се да го успокоявам. Определено не е пристрастен. Аз съм лекар и щях да забележа.

Двамата полицаи не бяха много впечатлени от думите му, но се преклониха пред логиката на ситуацията. „Детективите доста ще си поиграят“ — помисли си по-старшият полицай. Това, което на пръв поглед изглеждаше обикновен грабеж, се превръщаше поне в отвличане. Прекрасни новини.

— И какво е правел в тази част на града?

— Не знам — призна Сам. — Кой е лейтенант Алън?

— Работи в западния участък, отдел „Убийства“ — обясни ченгето.

— Интересно как са си уредили среща.

— За това ще питаме лейтенанта, сър.

— Нападението с цел грабеж ли е било?

— Вероятно. Поне така изглежда. Намерихме портфейла му на около стотина метра. Вътре нямаше нито пари, нито кредитни карти. Само шофьорската му книжка. Освен това в колата открихме пистолет. Нападателите явно са го пропуснали. Между другото това е незаконно — забеляза полицаят.

В стаята влезе друг офицер.

— Отново проверих името. Знаех си, че съм го чувал и преди. Вършил е услуга на лейтенант Алън. Спомняш ли си за случая „Гудинг“ миналата година?

По-старшият вдигна глава от бележките си.

— Разбира се! Той е човекът, който намери оръжието, нали?

— Точно така. После му възложиха обучението на водолазите ни.

— Това обаче все още не обяснява какво е правил в тази част на града — забеляза ченгето.

— Вярно — съгласи се колегата му. — Но ми е трудно да повярвам, че е в престъпния свят.

Другият полицай поклати глава.

— С него е имало и момиче. То липсва.

— Отвличане? Какво знаем за нея?

— Само името. Памела Маден. Двадесетгодишна, бивша наркоманка, изчезнала. Разполагаме още с господин Кели, колата му и нищо друго. Няма гилзи, няма свидетели. Едно по всяка вероятност изчезнало момиче, чието описание съвпада с това на хиляди други. Обир и отвличане.

В крайна сметка случаят не бе толкова необичаен. Разследванията винаги започваха със съвсем оскъдни данни. Във всеки случай двамата униформени полицаи знаеха, че детективите незабавно ще се заемат със случая.

— Не беше тукашна. Имаше тексаски акцент.

— Нещо друго? — попита по-старшият офицер. — Хайде, док, кажи ни какво знаеш.

Сам направи гримаса.

— Била е обект на сексуално насилие. Може би е проституирала. Жена ми каза — по дяволите, с очите си видях белезите по гърба й. Били са я с колан или нещо такова. Не сме настоявали да ни разказва нищо, но може би е била проститутка.

— Навиците и познатите на господин Кели май са доста странни, а? — забеляза по-старшият офицер, наведен над бележките си.

— От думите ви разбирам, че е помагал и на полицията, нали? — Професор Роузън започваше да се изнервя. — Нещо друго? Както знаете, в момента съм на работа.

— Докторе, изправени сме пред опит за убийство, който вероятно е част от обир и може би отвличане. Това са сериозни престъпления. Аз също действам по определени правила, както и вие. Кога ще е готов Кели за по-подробен разпит?

— Може би утре, но още няколко дни ще е доста крехък.

— Удобно ли е да дойдем в десет сутринта, сър?

— Да.

Полицаите се изправиха.

— Значи се разбрахме за десет, сър.

Роузън изгледа заминаването им. Странно, но това бе първият му сблъсък със сериозно криминално разследване. Работата му по-често го изправяше пред улични произшествия и трудови злополуки. Не можеше да повярва, че Кели е престъпник, въпреки че въпросите на ченгетата бяха в тази насока, нали? Точно тогава влезе доктор Претлоу.

— Готови сме с кръвните проби на Кели — каза тя и му подаде листа с изследванията. — Гонорея. Трябва да бъде по-внимателен. Препоръчвам пеницилин. Знаеш ли дали е алергичен?

— Не.

Роузън затвори очи и мислено изруга. Какво още, по дяволите, щеше да се случи днес?

— Не е нищо сериозно, сър. Болестта е в ранен стадий. Когато състоянието му се подобри, ще накарам социалните служби да си поговорят с него за…

— Не, няма да го направиш — изръмжа тихо Роузън.

— Но…

— Но, момичето, от което се е заразил, вероятно вече е мъртво и няма да го насилваме да я запомни с това.

Сам за пръв път признаваше вероятността Пам да е мъртва и от това се почувства още по-зле. Не знаеше почти нищо, но инстинктите му подсказваха, че е именно така.

— Докторе, според закона…

На Роузън просто му дойде много. Той едвам се сдържа да не избухне:

— В отделението ни лежи един добър човек. Наблюдавах го, докато се влюбваше в момиче, което вероятно е убито, и няма да позволя последните му спомени да я свързват с венерически болести. Ясно ли ви е, докторе? Що се отнася до пациента, лечението му е свързано със следоперативна инфекция. Попълнете необходимите формуляри.

— Не, докторе, няма да го направя.

Професор Роузън нанесе необходимите поправки.

— Готово. — Той вдигна поглед. — Доктор Претлоу, вие имате заложби на отличен хирург. Опитайте се да не забравяте, че пациентите, които оперираме, са хора с човешки чувства. Ако го сторите, сигурно ще откриете, че в крайна сметка професията ни не е чак толкова трудна. Освен това ще станете доста по-добър лекар.

„И защо се впряга толкова?“ — запита се Претлоу на излизане от кабинета.