Том Кланси
Безпощадно (27)

25.
Заминавания

Една демонстрация, колкото и идеално да е изпълнена, не е достатъчна. Репетицията бе повторена през всяка една от следващите четири нощи и два пъти през деня. Искаха да са сигурни, че всеки добре е запомнил мястото и ролята си. Атакуващата затвора група щеше да се движи само на десет метра от огъня на картечниците. Изискваше го архитектурата на лагера и всички бяха доста притеснени. Това бе най-опасната техническа подробност на атаката. В края на седмицата отрядът за нападение на ЗЕЛЕН ЧИМШИР беше подготвен в максимална степен. Морските пехотинци го знаеха, знаеха го и генералите. Тренировките не станаха по-небрежни, но започнаха да преминават в по-стабилно темпо, за да не се получи ефект на претренираност. Следваше последният етап на подготовката. Докато тренираха, пехотинците разменяха реплики помежду си. Добрите идеи веднага се препращаха до сержантите или капитан Олби и често подобряваха някоя част от плана. Това бе така наречената „интелектуална част“ от работата, която караше всеки войник в по-малка или по-голяма степен да почувства, че влияе върху процеса. Оттук идваше увереността. Не самохвалството, което често се свързва с елитните армейски части, а сериозната и важна професионална преценка, която изпилва нещата докрай и спира.

Забележителното бе, че сега и свободните им часове бяха по-спокойни. Те знаеха в какво се състои мисията и това караше буйните лудории, присъщи на младите мъже, да отстъпят назад. Пехотинците гледаха телевизия, четяха книги или списания в очакване на заповедта. Живееха с пълното съзнание, че от другата страна на океана други мъже също чакат и двадесет и пет мозъка едновременно си задаваха въпроси. Дали нещата щяха да минат добре или зле? Ако бе първото, какво ли щяха да почувстват? Ако бе второто… независимо от очаквания резултат човек просто не може да обърне гръб на подобна мисия. Те бяха призовани да върнат съпрузи на жените им, бащи на децата им и граждани на родината. Всеки от морските пехотинци знаеше, че ако трябва да рискува живота си, именно сега е времето да го направи.

По молба на сержант Ървин при групата пристигнаха свещеници и момчетата изчистиха съвестта си. Бяха депозирани и няколко завещания — „за всеки случай“, обясниха пехотинците на посещаващите офицери. Лека-полека войниците изхвърляха от разсъдъка си всички външни грижи и се концентрираха върху нещо, наименувано с две произволни кодови думи. Всеки от тях се разхождаше до макета, обикновено с непосредствените си колеги за операцията, проверяваше разположение, ъгли и пътища на придвижване след започването на стрелбата. Всеки започна да тренира по собствена програма и да пробягва два-три километра допълнително просто за да е сигурен, че ще се справи, както и да свали напрежението. Един страничен наблюдател с набито око щеше да види всичко, изписано по лицата на момчетата: сериозни, но не напрегнати, съсредоточени, но не вманиачени, уверени, но не самонадеяни. Другите морски пехотинци в Куантико се държаха на разстояние от пришълците. Те се чудеха какво означават специалното място и странният режим, защо Кобрите са в постоянна готовност, какво правят пилотите на спасителните хеликоптери в офицерския клуб? Израженията на морските пехотинци от боровата горичка обаче бяха достатъчно сериозно предупреждение, за да пресекат въпросите им в зародиш и да ги държат на разстояние. Ставаше нещо сериозно.

 

 

— Благодаря, Роджър — каза Боб Ритър в канцеларията си в Ленгли. Той изключи линията и набра вътрешен номер. — Джеймс? Боб е. Готово. — Започвай да натискаш бутоните.

— Благодаря, Джеймс.

Дъч Максуел се завъртя в мекия стол и погледна синия алуминиев панел на стената — част от изтребителя му F6F „Хелкат“. Върху него бяха изрисувани редици червено-бели флагчета, всяко от които изобразяваше една от жертвите на майсторството му. Това бе личната гордост от професията му.

— Свързочник Графтън — извика той.

— Да, сър — появи се един старшина на вратата.

— Изпрати сигнал до адмирал Подулски на „Констелейшън“: „Зелена маслина“.

— Тъй вярно, сър.

— Докарай колата ми и после се обади в Анакостия. След петнадесет минути ще ми трябва хеликоптер.

— Да, адмирале.

Вицеадмирал Уинслоу Холанд Максуел от американския флот стана от бюрото и излезе от кабинета си. Първата му спирка бе в един от кабинетите на военновъздушното крило на сградата.

— Гари, ще ми трябва превозът, за който говорихме.

— Имаш го, Дъч — отвърна генералът, без да задава въпроси.

— Съобщи подробностите в кабинета ми. Аз излизам, но ще се обаждам на всеки час.

— Да, сър.

Колата на Максуел го чакаше на Речния изход. Зад волана стоеше старшина от ВВС.

— Накъде, сър?

— Към Анакостия, старшина. При хеликоптерите.

— Слушам.

Старшината включи на скорост и се отправи към реката. Той разбираше, че става нещо, но не знаеше какво. Старецът стъпваше весело. Приличаше на дъщерята на старшината, когато отива на среща.

 

 

Кели отново тренираше в гората както през последните седмици. Бе изпразнил оръжието си с надеждата, че няма да му се наложи да изстреля и един патрон. Основното му оръжие бе автоматът CAR-15. В кобура под мишницата му висеше 9-милиметров автоматичен пистолет със заглушител, но истинското му оръжие бе радиото. Той носеше два апарата, за да е сигурен, храна, вода, карта и резервни батерии. Общо товарът му бе единадесет килограма и половина, без да се брои екипировката, необходима за проникването. Не беше чак толкова много и Кели откри, че може да се движи през гората и по хълмовете, без дори да забелязва допълнителната тежест. Джон се движеше тихо и бързо за човек с неговите габарити. Тишината зависеше от местата, по които стъпва. Трябваше да внимава къде точно поставя крака си, как минава между дървета и храсти и да наблюдава с еднаква бдителност както пътечката, така и местността около себе си.

„Прекаляваш с тренировките каза си той. Сега вече трябва да ги намалиш малко.“ Кели се изправи и заслиза надолу по хълма, подчинил се изцяло на инстинктите си. Морските пехотинци се упражняваха на групички, имитирайки стрелба с оръжието си. Капитан Олби разговаряше с екипажите на четирите хеликоптера. Кели тъкмо приближаваше постройките, когато наблизо се приземи син военноморски хеликоптер и от него слезе адмирал Максуел. По случайност Джон го видя пръв. Той разбра целта на посещението и съобщението, което се готвеха да им предадат още преди адмиралът да бе отворил уста.

— Тръгваме ли?

— Тази вечер — кимна утвърдително Максуел.

Въпреки очакването и ентусиазма Кели почувства обичайното потръпване. Тренировките бяха свършили. Животът му отново заставаше на фронтовата линия. Хората щяха да зависят от него. Трябваше да свърши работата си. „Е — каза си Джон, — поне знам как да го направя.“ Кели остана при хеликоптера, а Максуел се приближи до капитан Олби. Колата на генерал Йънг също пристигна, за да може и той да предаде новината. Пред погледа на Кели бяха разменени приветствия. Олби разбра какво е станало и леко изпъна гръб. Морските пехотинци се събраха. Те реагираха доста спокойно и някак си примирено. В началото разменяха многозначителни погледи, но после започнаха просто решително да кимат. Операцията започваше. Новината бе предадена. Максуел се върна при хеликоптера.

— Предполагам, че искаш своята кратка отпуска.

— Казахте, че ще ми я дадете, сър.

Адмиралът потупа младия мъж пред себе си по рамото и посочи към хеликоптера. Вътре и двамата сложиха чифт слушалки, докато екипажът се справяше с двигателя.

— Кога, сър?

— В полунощ трябва да си тук.

Пилотът от дясната седалка се обърна и погледна към тях. Максуел му направи знак да не тръгва.

— Тъй вярно, сър.

Кели свали слушалките от ушите си, скочи от хеликоптера и се запъти към генерал Йънг.

— Дъч ми каза — посрещна го Йънг с неодобрителен тон. Според него просто не можеше да се постъпва така. — Какво искаш?

— Отивам на яхтата да се преоблека, а после ми трябва кола до Балтимор. Ще се прибера сам.

— Виж, Кларк…

— Генерале, аз помогнах при планирането на тази операция. Ще отида пръв и ще се върна последен.

На Йънг му се прииска да изругае, но не го направи. Вместо това посочи Кели на шофьора си.

След петнадесет минути Джон бе в друг живот. Откакто бе завързал „Спрингър“ на кея за гости в Куантико, светът бе спрял да се върти и Кели се бе върнал във времето. Сега за кратко отново отиваше напред. Един бърз поглед го увери, че от дока наглеждат яхтата му. Джон си дръпна един душ, преоблече се в цивилни дрехи и се върна в колата на генерала.

— В Балтимор, ефрейторе. Всъщност искам да те улесня. Закарай ме на летището. Аз ще хвана такси за останалия път.

— На вашите услуги, сър — отвърна ефрейторът към вече спящия си пътник.

 

 

— И каква е тази история, господин Макензи? — попита Хикс.

— Одобриха я — отвърна специалният помощник, докато се занимаваше с някакви книжа. Едни получаваха подписа му, а други заминаваха за архива, от който бъдещите историци щяха да научат името му като това на малка пионка в голямата игра на неговото време.

— Можете ли да ми кажете какво по-точно?

„Защо пък не, по дяволите?“ — помисли си Макензи. Хикс имаше инструктаж по секретност, пък и един урок за това колко важен е шефът му нямаше да навреди. За две минути той разказа по-важните аспекти на ЗЕЛЕН ЧИМШИР.

— Но това е агресия — забеляза с възможно най-спокоен тон Хикс въпреки тръпките по кожата и възела в стомаха му.

— Те сигурно мислят така, но аз — не. Доколкото си спомням, те нападнаха три суверенни страни.

Малко по-настойчиво:

— Но какво ще стане с мирните преговори? Вие сам го казахте.

— Майната им на мирните преговори! По дяволите, Уоли, тук става въпрос за хора с жизненоважни за националната сигурност познания. Освен това — усмихна се той помогнах идеята да мине пред Хенри.^[1] — „И ако операцията успее…“

— Но…

Макензи вдигна поглед. Нима това дете все още не разбираше?

— Но какво, Уоли?

— Опасно е.

— Ако все още не знаеш, трябва да ти кажа, че войната наистина е много опасно нещо.

— Сър, аз мога да говоря тук, нали? — наблегна на думите си Хикс.

— Разбира се, че можеш, Уоли. Говори.

— В момента мирните преговори се намират на много деликатен етап…

— Мирните преговори винаги са в деликатен етап. Продължавай — нареди Макензи, който се забавляваше от часа по педагогика. В крайна сметка това хлапе можеше и да научи нещо.

— Вече загубихме прекалено много хора. Убихме един милион техни граждани. И за какво? Какво спечелихме? Спечели ли въобще някой нещо? — Гласът му звучеше почти умолително.

Макензи съвсем не чуваше подобни думи за пръв път и вече се бе уморил да обяснява.

— Ако се опитваш да ме накараш да защитавам начина, по който се набъркахме в тази каша, Уоли, губиш си времето. Още от самото начало всичко си беше авантюра, но тя не е дело на тази администрация, нали? Бяхме избрани, за да измъкнем страната от глупавото положение.

— Да, сър — съгласи се Хикс, както и трябваше да стори. — Точно това искам да кажа и аз. Провеждането на тази операция може само да попречи на намеренията ни. Според мен тя е грешка.

— Добре — отпусна се Макензи и погледна благосклонно съветника си. — Тази гледна точка може… не, ще бъда благороден, тя има определени достойнства. А какво ще кажеш за хората, Уоли?

— Те са рискували и са загубили — отвърна Хикс със студенината, присъща на младостта.

— Отношението ти вероятно има приложение, но разликата между мен и теб е, че аз съм бил там, а ти — не. Ти никога не си обличал униформа, Уоли, и това е срамно. Можеш да научиш нещо.

Хикс съвсем искрено бе изненадан от промяната в темата.

— Не знам какво полезно бих могъл да намеря там, сър. Само ще прекъсна обучението си.

— Животът не е учебник, синко — отвърна Макензи. Той използва обръщението, за да изрази привързаност, но помощникът му го прие като опит за покровителство. — Истинските хора кървят. Истинските хора имат чувства. Истинските хора мечтаят, имат семейства. Те имат истински живот. Това, което можеш да научиш, Уоли, е, че те може и да не приличат на теб, но това не ги прави по-малко истински. И щом работиш в това правителство в името на хората, не можеш да си сляп за подобни неща.

— Да, сър.

Какво друго би могъл да каже? Нямаше начин да спечели спора. По дяволите, наистина трябваше да поговори с някого.

 

 

— Джон!

За две седмици не се бе обадил нито веднъж. Тя се бе изплашила, че нещо му се е случило, но сега трябваше да погледне в очите възможността, че може би отново е вършил онова, за което О’Тул не смееше и да си помисли.

— Здравей, Санди — усмихна се Кели.

Отново бе облечен порядъчно — с вратовръзка и син костюм. Облеклото му обаче съвсем очевидно бе дегизировка. Джон бе толкова различен от последния път, че дори и видът му я смущаваше.

— Къде беше? — попита Санди и му махна да влезе вътре. Не искаше съседите да го виждат.

— Трябваше да свърша нещо — отклони въпроса Кели.

— Какво по-точно? — настоя за ясен отговор Санди.

— Уверявам те, че не е нищо незаконно — бе всичко, което получи.

— Сигурен ли си?

Изведнъж двамата попаднаха в много деликатна ситуация. Кели просто стоеше в коридорчето точно до вратата, разкъсван между гнева и вината, и се чудеше защо бе дошъл тук. Защо трябваше да моли адмирал Максуел за тази голяма услуга? Джон наистина не знаеше отговора на въпросите си.

— Джон! — извика Сара и заслиза по стълбите, за да ги спаси от мислите им.

— Здрасти, док — отвърна Кели, доволен от промяната.

— Имаме изненада за теб!

— Каква?

Д-р Роузън слезе при тях. Въпреки усмивката си изглеждаше старомодна както винаги.

— Променил си се.

— Напоследък често се занимавам с физически упражнения — обясни Кели.

— Какво те води насам? — попита Сара.

— Ще заминавам и реших да се отбия, преди да тръгна.

— Къде отиваш?

— Не мога да ти кажа.

Отговорът му сякаш охлади стаята.

— Джон — обади се Санди, — ние знаем.

— Добре — кимна Кели, — предположих, че ще се сетите. Как е тя?

— Оправя се благодарение на теб — отвърна Сара.

— Джон, трябва да поговорим — настоя Санди.

Д-р Роузън отстъпи пред желанието й и се качи обратно по стълбите. Медицинската сестра и бившият пациент влязоха в кухнята.

— Джон, с какво точно се занимаваш?

— Напоследък ли? Не мога да ти кажа, Санди. Съжалявам, но не мога.

— Имам предвид… имам предвид всичко. Какво точно си намислил?

— По-добре да не знаеш, Санди.

— Били и Рик? — каза сестра О’Тул и сложи картите си на масата.

Кели кимна към горния етаж.

— Видя ли какво са направили с нея? Повече няма да вършат такива неща.

— Джон, не можеш да правиш това. Полицията…

— … е корумпирана — завърши Кели. — Организацията им е вербувала полицейски служител, вероятно с висок пост. Именно заради това не мога да се доверя на полицията. Ти също, Санди — каза Кели с възможно най-разумен тон.

— Но има и други, Джон. Има и други, които… — Внезапно Санди вникна в думите му. — Откъде знаеш?

— Зададох на Били няколко въпроса. — Лицето й отново го накара да се чувства виновен. — Санди, да не би да мислиш, че някой ще си помръдне пръста, за да разследва убийството на проститутка? Те мислят по този начин за нея. Смяташ ли, че някой го е грижа за тях? Питал съм те и преди, помниш ли? Тогава ти каза, че дори не съществува програма за работа с тях. На теб ти пука и затова доведох момичето тук. Но дали полицаите също ги е грижа? Не. Може би ще успея да извлека информация и да разруша организацията за доставка на наркотици. Вярно е, че нямам нужната за това подготовка, но въпреки това се опитвам да го направя. Ако искаш да ме предадеш в полицията, няма да те спирам. Освен това няма да ти причиня зло…

— Знам! — почти изкрещя Санди. — Джон, не можеш да правиш това — прибави по-спокойно тя.

— И защо не? — попита Кели. — Те убиват хора, вършат ужасни неща и никой не си прави труда да ги спре. Ами жертвите, Санди? Кой ще се погрижи за тях?

— Законът!

— А какво става, когато законът не успее? Просто ги оставяме да си умрат, така ли? Просто да умрат? Помниш ли снимката на Пам?

— Да — отвърна Санди. Тя усещаше, че колкото и да не й се иска, губи спора.

— Играли са си с нея в продължение на часове, Санди. Твоята гостенка е гледала. Накарали са я да гледа.

— Каза ми. Тя ни разказа всичко. Двете с Пам са били приятелки. След… след смъртта на Пам тя е сресала косите й, Джон.

Реакцията му я изненада. Тя внезапно разбра, че мъката на Кели е заключена зад врата и определени думи могат да я извадят наяве необикновено бързо и болезнено. Той извърна глава за миг и си пое дълбоко въздух, преди отново да погледне Санди.

— Добре ли е?

— След няколко дни ще я отведем у дома й. Двете със Сара ще я закараме.

— Благодаря, че ми го каза. Благодаря, че сте се погрижили за нея.

Най-много я поразяваше двойствеността. Той говореше за убиване на хора толкова спокойно, колкото и Сам Роузън обсъждаше сложен хирургически похват. И също като хирурга Кели бе загрижен за хората, които… спасяваше? За които отмъщаваше? Дали това бе едно и също нещо? Той очевидно мислеше, че е така.

— Санди, нещата са прости. Те убиха Пам. Изнасилили са я, измъчвали са я, убили са я, за да послужи за назидание и да могат да използват други момичета по същия начин. Ще ги убия всички и в замяна на това рискувам живота си. Съжалявам, ако това мое качество не ти харесва.

Санди пое дълбоко дъх. Нямаше какво повече да каже.

— Спомена, че заминаваш.

— Да. Ако всичко мине нормално, ще се върна след около две седмици.

— Опасно ли ще бъде?

— Не и ако свърша работата си както трябва. — Кели знаеше, че Санди ще разбере за мисията му.

— И какво ще правиш?

— Ще участвам в спасителна операция. Това е всичко, което мога да ти кажа. Моля те, не го повтаряй пред другиго. Тръгвам довечера. Досега се подготвях за задачата в една военна база.

Сега бе ред на Санди да извърне глава към кухненската врата. Той не й даваше шанс. В него имаше твърде много противоречия. Бе спасил момиче, което в противен случай със сигурност щеше да умре, но го бе направил с цената на убийство. Обичаше едно мъртво момиче и бе готов да убива заради тази любов. Да рискува всичко. Бе се доверил на нея, на Сара и на Сам. Дали бе добър или лош човек? Санди усещаше, че й е невъзможно да разплете кълбото от възгледи и факти. Докато се опитваха да спасят Дорис, както и после, когато чу гласа й и гласа на нейния баща, всичко й се струваше много просто. Въобще винаги бе много лесно да прецениш нещата безпристрастно, когато си на разстояние от тях. Но не и сега. Сега пред нея стоеше човекът, извършил всичко онова, и обясняваше постъпките си спокойно и прямо. Той не лъжеше, не се опитваше да скрива нищо, а просто казваше истината и отново й се доверяваше да го разбере.

— Във Виетнам ли отиваш? — попита след известно време Санди, като се опитваше да организира разбърканите си мисли.

— Точно така. — Кели направи пауза. Трябваше да й обясни поне малко, за да й помогне да го разбере. — Там има няколко човека, които не могат да се приберат у дома, ако не им помогнем, и аз съм част от операцията.

— Но защо отиваш точно ти?

— Защо аз ли? Все някой трябва да отиде и се случи така, че помолиха мен. Защо вършиш своята работа, Санди? Спомни си, че и преди съм те питал.

— Върви по дяволите, Джон! Бях започнала да те обичам — избъбри тя.

Болката отново се върна на лицето му.

— Недей. Може отново да бъдеш наранена, а аз не искам това. — Кели избра най-погрешното нещо, което можеше да каже. — Хората, които се привързват към мен, често страдат, Санди.

В този момент Сара доведе Дорис в кухнята и спаси двамата от самите тях. Момичето бе преобразено. Сега в очите й блестяха живи пламъчета. Санди я бе подстригала и облякла в прилични дрехи. Дорис все още бе слаба, но се движеше без чужда помощ. Меките й кафяви очи се спряха върху Кели.

— Същият си — каза тихо тя.

— Сигурно е така. Как си?

Тя се усмихна.

— Скоро ще се прибера у дома. Татко… татко ме иска при него.

— Разбира се, че ви иска, госпожице — увери я Кели.

Момичето пред него бе толкова различно от жертвата преди няколко седмици. Може би в крайна сметка всичко имаше смисъл?

Точно тогава същата мисъл премина и през главата на Санди. Дорис бе абсолютно невинна, жертва на тъмни сили и без намесата на Кели щеше да е мъртва. Нищо друго нямаше да може да я спаси. Вярно, че за спасяването й бяха необходими други смърти, но… но какво от това?

 

 

— Може и да е бил Еди — каза Пиаджи. — Наредих му да се поослуша наоколо и той твърди, че не е намерил нищо.

— Откакто говори с него, не се е случвало нищо. Всичко си върви нормално, постарому — отвърна Хенри с информация, която Антъни Пиаджи вече знаеше. Той изказа на глас и един вече направен от партньора му извод: — Ами ако просто се е опитвал да ме пораздруса? Ако просто е искал да покаже колко е важен, Тони?

— Възможно е.

Това водеше към следващия въпрос:

— На колко искаш да се обзаложим, че ако изпратим Еди на малко пътешествие, няма да се случи нищо повече?

— Мислиш, че се е изправил срещу нас?

— Имаш ли друго разумно предложение?

— Ако с Еди се случи нещо, можем да си имаме неприятности. Не мисля, че мога…

— Искаш ли да го направя аз? Имам един начин, по който всичко ще мине тихо и кротко.

— Кажи да го чуя — нареди Пиаджи. След две минути Тони кимна одобрително.

 

 

— Защо дойде тук? — попита Санди, докато двамата с Кели почистваха масата след вечеря. Сара заведе Дорис на втория етаж, за да си почине.

— Исках да видя как се справя.

Това обаче бе лъжа, и то не много умела.

— Самотно ти е, нали?

Отговорът на Кели доста се забави:

— Да.

Санди го бе накарала да обърне внимание на нещо. Той не искаше да прекара живота си в самота, но съдбата и характерът му засега го караха да го прави. Всеки път, когато бе протягал ръце от черупката си, се бе случвало нещо ужасно. Отмъщението срещу онези, превърнали живота му в празна къща, наистина даваше някаква цел, но не запълваше празнотата. И сега Джон разбираше, че делата му само го отдалечават от един друг човек. Защо животът му бе толкова объркан?

— Не мога да се съглася с теб, Джон. Бих искала, но не мога. Спасяването на Дорис е чудесно, но не и убийството на хора. Би трябвало да има друг начин…

— … а ако няма?

— Остави ме да завърша — каза тихо Санди.

— Извинявай.

Тя докосна ръката му.

— Моля те, внимавай.

— Обикновено го правя, Санди. Честна дума.

— Това, което ще правиш… Там, където отиваш… Нали не е…

Той се усмихна.

— Не, това е истинска работа. Съвсем официално и тъй нататък.

— Две седмици ли?

— Ако всичко мине по плана, да.

— А ще мине ли?

— Понякога наистина става така.

Санди стисна ръката му.

— Джон, моля те, обмисли всичко. Моля те. Опитай се да намериш друг начин. Откажи се. Спри. Вече спаси Дорис. Това е прекрасно. Може би с наученото ще успееш да спасиш и другите без… нови убийства.

— Ще опитам. — Кели не можеше да откаже. Не и с топлата ръка върху неговата. Лошото в неговия случай бе, че веднъж дадена, думата му не можеше да бъде върната назад. — Както и да е, сега трябва да мисля за други неща. — Което бе истина.

— Как ще науча… Имам предвид…

— За мен ли?

Кели се изненада, че Санди искаше да знае.

— Джон, не можеш да ме оставиш в неведение.

Кели се замисли за момент, извади молив от джоба на сакото си и написа един телефонен номер.

— Този номер ще те свърже с един адмирал — казва се Джеймс Гриър. Той ще знае.

— Моля те, внимавай.

В очите й се четеше отчаяние.

— Ще внимавам. Обещавам. Аз си разбирам от работата, Санди.

„Тим също“ — не каза Санди. Очите й обаче го казаха и Кели разбра колко жестоко е да изоставиш някого след себе си.

— Сега трябва да тръгвам, Санди.

— Искам само едно — да се върнеш обратно.

— Ще се върна. Обещавам.

Думите обаче звучаха кухо дори и за самия него. Кели искаше да я целуне, но не можеше. Той се дръпна от масата, а ръката на Санди все още пареше върху неговата. Сандра О’Тул бе висока, силна и храбра жена, която бе претърпяла голям удар от съдбата. Кели се плашеше от мисълта, че може да внесе още болка в живота й.

— Ще се видим след две седмици. Поздрави Сара и Дорис от мен.

— Добре. — Тя го изпрати до вратата. — Джон, когато се върнеш, ще спреш да се занимаваш с това.

— Ще си помисля — отвърна той, без да се обръща, защото се страхуваше да я погледне. — Наистина ще помисля.

Кели отвори вратата. Навън беше тъмно и щеше да се наложи да побърза, за да се върне в Куантико навреме. Дишането на Санди се чуваше зад гърба му. Съдбата му бе отнела две жени — едната, загинала при катастрофа, другата, убита. Сега може би в живота му се появяваше трета и той се опитваше да я прогони сам.

— Джон?

Тя отново бе хванала ръката му и Кели трябваше въпреки страха си да се обърне.

— Да, Санди?

— Върни се.

Той докосна лицето й, целуна й ръка и тръгна. Тя го изгледа как се качва във фолксвагена и потегли.

„Дори и сега — помисли си Санди. — Дори и сега се опитва да ме предпази.“

„Достатъчно ли е? Мога ли вече да спра?“ Но какво означаваше „достатъчно“?

— Помисли си добре — каза гласно той. — Какво знаеш, което може да е от полза за другите?

Всъщност знаеше доста. Били му бе доверил голямо количество съществена информация. Наркотиците се обработваха на един от изоставените кораби. Знаеше имената на Хенри и Бърт. Знаеше също, че Хенри ползва услугите на старши офицер от отдел „Наркотици“. Можеше ли полицията въз основа на това да изготви достатъчно солидно обвинение и да ги вкара зад решетките за наркотрафик и убийство? Можеше ли да осъдят Хенри на смърт? И ако отговорът на всичките му въпроси бе „да“, достатъчно ли бе това?

Към съмненията на Санди се прибавяха и въпросите, свързани с морските пехотинци. Какво щяха да си помислят те, ако разберяха, че работят с убиец? Дали щяха да погледнат на него така, или щяха да проявят разбиране и да му влязат в положението?

— Торбичките вонят — бе казал Били. — Вонят на трупове. На онова нещо, с което ги обработват.

„Какво, по дяволите, означава пък това?“ — питаше се Кели, докато за пореден път минаваше през града. Полицейските коли патрулираха. Не можеха да ги карат все корумпирани ченгета, нали?

— Мамка му — извика Кели по посока на движението. — Стегни се, матрос, чака те работа. Истинска работа.

И тук сякаш се криеше отговорът на загадката. ЗЕЛЕН ЧИМШИР беше истинска работа и осъзнаването на този факт проблесна толкова ярко, колкото и светлините на колите насреща му. Ако някой като Санди не разбираше, то можеше да продължиш работата насаме с мислите, гнева и самотата си. Но ако и други хора, хора, които те обичат и знаят точно за какво става въпрос… Когато такива хора те помолят да спреш…

Кое беше правилно? Кое беше грешно? Къде лежеше разделителната линия между тях? На магистралата бе лесно. Пътните работници начертаваха линиите и ти трябваше просто да стоиш в своето платно. Животът обаче бе далеч по-сложен.

След четиридесет минути Кели се намираше на междущатска магистрала 495 — околовръстния път на Вашингтон. Кое бе по-важно, убийството на Хенри или спасяването на останалите жени?

Още четиридесет минути и вече над реката, на път към Вирджиния. Той бе видял Дорис — какво тъпо име — жива, след като онзи път тя бе изглеждала почти толкова мъртва, колкото и Рик. Колкото повече мислеше за това, толкова повече му харесваше мисълта.

ЗЕЛЕН ЧИМШИР не целеше убийството на врагове. Операцията бе за спасяване на хора.

Джон зави на юг по междущатска магистрала 95 и след около четиридесет и пет минути влезе в Куантико. Когато пристигна при макета на лагера, часовникът му показваше единадесет и половина.

— Радвам се, че успя — забеляза кисело Марти Йънг. Той носеше куртка вместо неизменната си маскировъчна униформа.

Кели погледна твърдо в очите на генерала:

— Сър, имах доста тежка нощ. Бъдете човек и не се заяждайте.

Йънг прие забележката като истински мъж, какъвто всъщност бе.

— Господин Кларк, виждам, че сте готов.

— Не аз, сър, онези момчета в ЗЕЛЕН ЧИМШИР са готови.

— Така да бъде.

— Мога ли да оставя колата тук?

— При тези брички ли?

Кели замълча за момент, но бързо взе решение.

— Тя си свърши работата. Изхвърлете я заедно с останалите.

— Хайде, автобусът вече чака под хълма.

Кели прибра личните си вещи и ги прехвърли в колата на генерала. Двамата с Йънг се настаниха на задната седалка. Караше същият ефрейтор.

— Какво мислиш, Кларк?

— Мисля, че имаме доста добри шансове.

— Знаеш ли как ми се иска поне веднъж, един-единствен път, да можем да си кажем със сигурност: „Да, тази операция ще успее.“

— Значи никога не ви се е случвало? — попита Кели.

— Не — призна Йънг, — но продължавам да се надявам.

 

 

— Как беше в Англия, Питър?

— Доста добре. В Париж обаче валеше. Трябва да си призная, че Брюксел доста ми хареса, макар да бях там за пръв път — отвърна Хендерсън.

Апартаментите им се намираха само на две пресечки един от друг. Бяха уютни местенца в Джорджтаун, строени през тридесетте години, за да посрещнат наплива от бюрократи в постоянно разрастващото се правителство. Архитектурата им бе много по-издържана в стилно отношение от повечето съвременни сгради. Хикс държеше апартамент с две спални, които компенсираха сравнително малкия хол-трапезария.

— Какво е онова, заради което искаше да ме видиш? — попита помощникът на сенатора, все още невъзстановен от часовата разлика.

— Отново ще нападаме Севера — отвърна помощникът в Белия дом.

— Какво? Хей, та аз се връщам от мирните преговори. Видях с очите си, че нещата се движат. Другата страна току-що се съгласи на големи отстъпки.

— Е, засега можеш да се простиш с тези новини — каза умърлушено Хикс.

На малката масичка пред него лежеше пликче с марихуана и той започна да си свива цигара.

— Трябва да зарежеш тези боклуци, Уоли.

— От тях поне не ме гони махмурлук както от бирата. По дяволите, Питър, какво значение има?

— Значението е проклетият ти инструктаж за секретност! — натърти Хендерсън.

— Инструктаж за секретност. Питър, те просто не се вслушват в думите ти. Можеш да им говориш до утре и те отново няма да те чуят. — Хикс запали и дръпна дълбоко. — Но аз и без това скоро ще напусна. Татко иска да се върна у дома и да поема семейния бизнес. Може би, като направя няколко милиона, хората ще започнат да се вслушват какво говоря.

— Не бива да се отчайваш, Уоли. Трябва време. Да не мислиш, че за една нощ можем да оправим всичко?

— Въобще не си мисля, че можем да оправим нещо. Знаеш ли на какво ми прилича това? На трагедия от Софокъл. Ние правим фаталната си грешка и те също правят тяхната. И когато скапаният deus излезе ех шибаната machina^[2], deus-ът ще бъде просто гъбовиден облак и всичко ще свърши, Питър. Точно както си го мислехме преди няколко години в Ню Хемпшир.

Хендерсън разбра, че това не е първата цигара на приятеля му за вечерта. Опиянението винаги правеше Хикс меланхоличен.

— Уоли, кажи ми какъв е проблемът.

— Там вероятно има някакъв лагер — започна Хикс, без да вдига глава и без да гледа приятеля си, докато говори.

— Това е лоша новина.

— Мислят си, че там има няколко човека, но това е просто предположение. Знаем само за един. Ами ако си играем с мирните преговори заради един-единствен човек, Питър?

— Разкарай това проклето нещо — отвърна Хендерсън и отпи от бирата си. Той не обичаше дори мириса на марихуаната.

— Не — всмукна отново Уоли.

— Кога започват?

— Не съм сигурен. Роджър не каза точна дата.

— Уоли, трябва да останеш в Белия дом. Необходими са ни хора като теб в системата. Все някога ще ни послушат.

Хикс го погледна.

— И кога, мислиш, ще стане това?

— Ами ако операцията се провали? Ами ако излезе, че ти си прав? Тогава Роджър ще започне да те слуша, а Хенри пък слуша Роджър, нали?

— Да, понякога.

„Каква забележителна възможност“ — помисли си Хендерсън.

 

 

Автобусът пътуваше към военновъздушната база „Андрюс“ и минаваше почти по същия път, по който бе дошъл Кели. На пистата стоеше нов C-141, боядисан в бяло и сиво, с включени светлини. Морските пехотинци излязоха от автобуса и откриха, че Максуел и Гриър ги чакат.

— Късмет — пожела Гриър на всеки един.

— Успешен лов — каза им на свой ред Дъч Максуел.

Построен за доста повече хора, отколкото щеше да превозва този път, „Локхийд старлифтър“ бе приспособен за транспортиране на болни и ранени. В главния му салон имаше осемдесет легла, както и стая за санитарите, побираща двадесетина човека. Морските пехотинци щяха да имат достатъчно място за почивка, както и свободни легла за пленниците, които очакваха да освободят. Нощта улесняваше всички и моторите на „Старлифтър“ забръмчаха веднага щом люковете се затвориха.

— За бога, дано успеем — каза Максуел, докато гледаше как самолетът потъва в мрака.

— Вие сте ги подготвяли, адмирале — забеляза Боб Ритър. — Кога започват?

— След три дни, Боб — отвърна Джеймс Гриър. — Освободил ли си календара си за мероприятието?

— За това ли? Можеш да си сигурен.