Том Кланси
Безпощадно (13)

11.
Производство

Осем километра не са малко разстояние за разходка. За плувец те са доста. Особено пък, ако е сам. Разстоянието за сам плувец може да се превърне в огромно, ако той не е тренирал седмици наред. Кели го разбра още преди да стигне средата. Въпреки че източно от острова имаше доста плитчини и Джон можеше да се изправи и да си почине, той не спря нито веднъж и не си позволи отпускане. Промени начина на загребване, за да натовари още повече лявата си ръка, посрещайки болката като знак на подобрение. Температурата на водата бе идеална. Достатъчно хладна, за да не прегрее организма му, и достатъчно топла, за да не изчерпи енергията от тялото. На осемстотин метра от острова движенията му станаха бавни, но Кели мобилизира запасите си от сила и продължи да удря ожесточено водата. Когато докосна тинестото дъно от източната страна на остров Батарея, краката му едва се движеха. Джон усети, че мускулите му се стягат, и се насили да се изправи. Тогава видя хеликоптера. Той го бе чул на два пъти по време на плуването, но тогава не му обърна внимание. Джон имаше богат опит с хеликоптери и пърпоренето им не му правеше по-голямо впечатление от бръмченето на насекомо. Но този хеликоптер бе кацнал на острова му — нещо, далеч не толкова обичайно — и Кели се приближи до него, докато някакъв глас не се обади откъм бункерите:

— Насам, боцман!

Джон се обърна. Гласът звучеше познато и като разтърка очи, той видя бялата униформа на висш морски офицер. Впечатлението се засили от блестящите на слънцето златни сполети.

— Адмирал Максуел!

Кели се зарадва особено на компанията на този човек, но прасците му бяха целите оплескани с кал от вървенето във водата.

— Трябваше да се обадите, че ще идвате, сър.

— Опитах се, Кели. — Максуел се приближи и взе ръката му в своята. — Звъним тук от два дни. Къде, по дяволите, се беше запилял? По работа ли?

Внезапната промяна в лицето на Джон изненада адмирала.

— Не точно.

— Защо не се измиеш? Аз ще потърся сода.

Едва тогава Максуел забеляза пресните белези по врага и гърба на Кели. Господи!

За пръв път се бяха срещнали преди три години на борда на самолетоносача „Кити Хоук“. Тогава Максуел бе командващ военновъздушните сили на американския тихоокеански флот, а Кели — боцман в много окаяно състояние. Човек в тогавашното положение на Максуел не можеше да забрави тази среща. Кели току-що бе спасил екипажа на полет „Нова-едно-едно“, пилотиран от младши лейтенант Уинслоу Холанд Максуел III. Два дни промъкване из зона, твърде опасна за спасителни хеликоптери, и Кели бе измъкнал Дъч-трети, ранен, но жив. Приключението бе донесло на Кели тежка инфекция, предизвикана от заразената вода в реката. „И как — питаше се все още Максуел, как мога да се отблагодаря на човека, спасил единствения ми син?“ Тогава в болничното легло Джон изглеждаше толкова млад. В погледа му имаше същата дръзка гордост и скромност, както и у сина на адмирала. В един справедлив свят Кели щеше да получи медал за самостоятелната си мисия по реката, но Максуел дори не си бе направил труда да хаби хартията. „Съжаляваме, Дъч — щяха да кажат от главното командване, — ще ни се да ти помогнем, но няма смисъл да опитваме. Просто ще изглежда ужасно подозрително.“ И тъй, Максуел направи каквото можа.

— Разкажи ми нещо за себе си.

— Кели, сър. Джон Т. Боцман…

— Не — бе го прекъснал Максуел. — На мен повече ми приличаш на главен боцман.

Адмиралът бе останал на „Кити Хоук“ още три дни, уж да инспектира бойните полети. Истинското му желание бе да наглежда ранения си син и спасилия го „тюлен“. Той бе присъствал на получаването на телеграмата, с която съобщаваха за смъртта на бащата на Кели — пожарникар, починал от сърдечен удар по време на пожар. И сега явно отново се появяваше в тежък за Джон момент.

След душа Кели се появи облечен с тениска и шорти. Тялото му издаваше умора, но в погледа му блестеше решителност.

— Много ли плува, Джон?

— Почти осем километра, сър.

— Добре си поработил — забеляза Максуел и подаде кутия кока-кола на домакина си. — Вземи да се поохладиш.

— Благодаря, сър.

— Какво се е случило? Онзи белег на рамото ти е почти пресен.

Кели набързо разказа историята си като войник на войник, защото въпреки различията във възрастта и чиновете двамата си приличаха. Дъч Максуел за втори път се почувства като баща на човека пред себе си.

— Това е голям удар, Джон — забеляза тихо адмиралът.

— Да, сър — отвърна Кели и сведе поглед, защото не знаеше какво точно трябва да каже. — Не ви благодарих за писмото… когато Тиш почина. Това беше много благородно от ваша страна, сър. Как е синът ви?

— Пилотира 727 за „Делта“. Всеки момент очаквам да стана дядо — каза доволно адмиралът и едва тогава осъзна колко болезнени може да са се сторили думите му на този млад, самотен човек.

— Прекрасно! — успя да се усмихне Кели. Най-сетне нещо хубаво. Някакъв положителен резултат от усилията му. — Какво ви води тук, сър?

— Искам да поговорим за нещо.

Максуел отвори папката си и разгърна първата от няколкото карти на масичката. По-младият мъж изръмжа:

— Аха, спомням си мястото. — Погледът му пробягна по нарисуваните на ръка символи. — Секретна информация, сър.

— Това, за което ще говорим, боцман, е изключително поверително.

Кели се огледа. Адмиралите винаги пътуват с адютанти. Ролята обикновено се изпълнява от млад лъскав лейтенант, който носи куфарчето на шефа си, показва му откъде да мине, занимава се с паркирането на колата и въобще върши неща, които обикновено са под достойнството и на старшина. Внезапно Кели разбра, че освен екипажа на хеликоптера, който сега се мотаеше наоколо, вицеадмирал Максуел е сам. Това беше много странно.

— Защо избрахте мен, сър?

— Ти си единственият човек в страната, който има лични впечатления от местността.

— И ако сме разумни, и за в бъдеще ще бъде така.

Кели нямаше приятни спомени от онова място. Двуизмерната карта веднага предизвика в съзнанието му триизмерни картини.

— На какво разстояние си стигал нагоре по реката, Джон?

— Някъде дотук — посочи Кели. — Първия път пропуснах сина ви, затова се върнах и го прибрах оттук.

„Съвсем не е зле“ — помисли си Максуел. Боцманът се бе движил примамливо близо до сегашната цел.

— Този мост вече не съществува. Атакувахме го шестнадесет пъти, но в края на краищата падна в реката.

— Знаете какво означава това, нали? Сигурно са направили брод или подводни мостове. Искате съвет как да ги разрушите, така ли?

— Не, от това няма смисъл. Целта е тук — посочи червената точка на картата Максуел.

— Доста далечко. Какво е това?

— Боцман, когато си се уволнил, са те зачислили във флотския запас — каза умолително Максуел.

— Чакайте малко, сър!

— Спокойно, синко, не те викам в запас. — „Все още“ — добави мислено адмиралът. — Направили са ти инструктаж за секретност.

— Да, всички го минахме заради…

— Тук става въпрос за нещо по-важно от строго секретни сведения.

Максуел обясни защо и извади другите карти от папката си.

— Копелета такива… — Кели вдигна поглед от снимките. — Искате да отидете там и да ги измъкнете както при Сонг Тай^[1] ли?

— Какво знаеш за това?

— Просто, че на операцията е бил даден ход — обясни Кели. — Обсъждахме го помежду си в частта. Момчетата от специалните подразделения могат да извършат чудеса, но…

— Да, но там нямаше никой. Този човек — посочи една от снимките Максуел — със сигурност е полковник от ВВС. Кели, не трябва никога да повтаряш думите ми.

— Разбирам ви, сър. Как смятате да го направите?

— Все още не сме решили. Ти знаеш нещо за района и искаме да чуем информацията ти, преди да обсъдим възможностите.

Кели заровичка из паметта си. Беше прекарал петдесет безсънни часа на онова място.

— Ще бъде доста трудно да се проникне с хеликоптер. Местността е осеяна със зенитни батареи. Хубавото при Сонг Тай бе, че наблизо нямаше нищо опасно. Това място обаче не е много далеч от Хайфон, пък и пътищата са добри. Задачата е дяволски трудна, сър.

— Никой не твърди обратното.

— Ако човек скочи някъде тук, може да използва хълма за прикритие. Тогава реката трябва да се премине някъде тук… но отсреща сигурно има картечни гнезда… А според картата този маршрут е още по-опасен.

— Да не би и друг път да си планирал операции тук, боцман? — попита учудено Максуел и остана изненадан от отговора:

— Сър, офицерите в нашата част никога не достигаха. Постоянно ги убиваха в бой. В продължение на два месеца аз бях тактически офицер на групата, но по принцип всички знаехме как да планираме диверсии. Не ме разбирайте погрешно, сър, но нещатните военнослужещи също могат да мислят.

Максуел леко настръхна.

— Не съм се и съмнявал.

— Далеч не всички офицери мислят като вас, сър — усмихна се Кели и отново погледна картата. — Подобни операции трябва да се планират в обратен ред. Започва се с онова, което ти е необходимо, за да поразиш целта, и едва тогава мислиш как да го придвижиш дотам.

— Остави това. Разкажи ми за речната долина — заповяда Максуел.

„Петдесет часа“ — спомни си Кели. Хеликоптерът го взе от Дананг и го закара на борда на подводницата „Скейт“. Тя влезе в учудващо дълбокия естуар на проклетата воняща река, като се бореше с течението и следваше катера на повърхността. После Кели слезе на брега и започна да се крие в храсталаците. Наблюдаваше движението по крайбрежния път, вслушваше се в тътена на батареите по хълмовете и се питаше какво ли ще се случи, ако някой виетнамски хлапак го открие и каже на баща си за него. И сега адмиралът го питаше как да рискува живота и на други хора на същото място. Той очевидно вярваше на преценката му също като Пам. Внезапната мисъл накара боцмана от запаса да потръпне.

— Онова място не е от най-приятните, сър. Синът ви също има впечатления от него.

— Не и от твоята гледна точка — забеляза Максуел.

„Вярно“ — спомни си Кели. Малкият Холандец се бе скрил в един пущинак и използваше радиото си само на определени часове в очакване Змията да го спаси. Той бе лежал, преглъщайки болката от счупения си крак, заслушан в грохота на зенитните батареи, свалили самолета му. Тогава те се опитваха да свалят самолетите на колегите му, атакуващи мост, който неговите бомби бяха пропуснали. „Петдесет часа“ — помисли си отново Кели. Петдесет часа без сън, без почивка, просто страх и преследване на целта.

— Колко е времето, сър?

— Не сме сигурни. Честно казано, аз дори не знам дали ще получим разрешение за операцията. Първо трябва да изготвим план и да го представим. Ако го одобрят, ще съберем хора, ще ги обучим и ще тръгнем.

— А ще се съобразите ли с климата?

— Ще трябва да действаме през есента. По-точно тази есен, защото иначе ще си останем само с плановете.

— Казвате, че ако не измъкнем момчетата, те никога няма да се върнат у дома?

— Не виждам друга причина да им организират специален лагер — отвърна Максуел.

— Адмирале, аз съм доста добър, но не съм на редовна служба.

— Ти си единственият, който е бил близко до мястото. — Максуел събра картите и снимките и ги подаде на Кели. — На три пъти си отхвърлял предложенията за военна кариера. Бих искал да знам защо, Джон?

— Истината ли да ви кажа? Ако бях приел, щяха да ме върнат обратно, а аз достатъчно си поиграх със съдбата.

Максуел прие спокойно откровеността и си пожела най-добрият му източник на информация да имаше ранг, отговарящ на способностите му. От друга страна, адмиралът си спомни, че на „Ентърпрайз“ бе летял с много нещатни военни, поне един от които притежаваше качествата за командир на авиогрупа. Освен това знаеше, че доброволците и запасняците, преминали обучението си във форт „Райкър“, ставаха най-добрите пилоти на хеликоптери. Но сега не беше време за подобни размисли.

— При Сонг Тай е била допусната една грешка — каза след малко Кели.

— И каква е тя?

— Вероятно момчетата са претренирали. След определено време острието на ножа затъпява, така да се каже. Изберете нужните хора и с максимум две седмици подготовка ще имате онова, което ви е нужно. Ако продължите и по-нататък, просто ще си изгубите времето.

— Не го чувам за пръв път — увери го Максуел.

— „Тюлените“ ли ще се занимават с операцията?

— Все още не знаем. Кели, мога да ти дам две седмици за размисъл, докато подготвим другите аспекти на операцията.

— Как да се свържа с вас, сър?

Максуел хвърли един пропуск за Пентагона на масата.

— Никакви телефонни позвънявания, никакви писма, идваш лично.

Кели се изправи и го изпрати до хеликоптера. Когато видя приближаването на адмирала, екипажът зае местата си и започна да подготвя SH-2 „Сий спирит“ за излитане. Роторът забръмча и Джон сграбчи ръката на адмирала.

— Предателство ли провали операцията в Сонг Тай?

Максуел го погледна сепнато.

— Защо питаш?

Кели кимна.

— Току-що отговорихте на въпроса ми, адмирале.

— Не сме сигурни, боцман.

Максуел наведе глава и влезе в кабината. Когато хеликоптерът се издигна, той отново си пожела Кели да бе постъпил в офицерско училище. Момчето се бе оказало по-умно от очакванията му и адмиралът реши да поговори с бившия му командир за пълна характеристика. Освен това Максуел се зачуди как ли ще реагира Кели на една призовка за запас. Нямаше да е хубаво да измами доверието му по този начин, но умът и сърцето на адмирала бяха заети с двадесетте мъже в ЗЕЛЕН ЧИМШИР. Трябваше първо да запази тяхната вяра. Пък и Кели сигурно имаше нужда да се откъсне от личните си неприятности. Последната мисъл като че ли поуспокои Максуел.

 

 

Кели наблюдава хоризонта, докато хеликоптерът се превърна в малка точка. После се отправи към работилницата си в бункера. Предния ден си мислеше, че днес по това време тялото ще го боли, а разсъдъкът му ще е чист. Сега обаче разбра, че е точно обратното. Упражненията му в болницата се отплащаха с по-големи лихви, отколкото смееше да очаква. Все още му липсваше издръжливост, но след първоначалната болка лявото рамо бе поело натоварването изключително добре. И сега, след като обичайният период на отпадналост след тренировка бе отминал, то показваше прекрасна форма. Кели очакваше да е така през целия ден. Тази вечер щеше да си легне рано, тъй като утре го очакваха нови изморителни упражнения. Джон бе решил този път да се състезава с часовника. Адмиралът му даде две седмици. Толкова си бе дал и самият той, за да влезе във форма. Сега се налагаше да използва времето и за нещо друго.

Военноморските бази си приличат, независимо от размера и предназначението си. Те всички притежават определени атрибути. Един от тях е работилницата. В продължение на шест години остров Батарея бе служил като база на разрушители, които трябваше да бъдат поправяни и поддържани. Така че работилницата на острова разполагаше с нужните инструменти. В това отношение Кели имаше най-разнообразно оборудване, сякаш доставено по армейски сервизен каталог. Може би дори авиацията боравеше със същите пособия. Той включи фрезата и провери дали частите и смазочната й система са в изправност, за да е сигурен, че ще постигне онова, което иска.

Освен фрезата в работилницата имаше множество други инструменти. Чекмеджетата бяха пълни със заготовки — грубо обработени парчета метал, — които очакваха да бъдат приспособени за приложението им. Кели седна на един стол, за да помисли какво точно му трябва, и реши, че първо му е необходимо нещо друго. Той свали пистолета си 45-и калибър от стената, изпразни го, разглоби го и внимателно огледа затворната рама и дулото от всички страни.

— Ще ти трябва по две от всичко — каза на себе си Кели.

Той стегна затворната рама на здраво менгеме и с помощта на фрезата проби малки дупки в горната част. Машината се представи чудесно. Кели не бе завъртял дори и една четвърт оборот, когато малкият режещ нож проби закалената стомана на затворната рама. Той повтори упражнението и проби втора дупка на три сантиметра от първата. После почисти двата отвора от стружките и с това обучението му за работа с фрезата приключи. Един бърз оглед на променената затворна рама го убеди, че не е повредил нищо. Сега трябваше да пристъпи към по-сложната част.

Кели не разполагаше нито с времето, нито с инструментите, необходими за доброто изпипване на работата. Той знаеше да борави с електрожен, но му липсваше оборудването, за да изработи малките части на инструмента, от който се нуждаеше. Най-добре щеше да бъде да отиде в някоя малка леярна, но работниците там със сигурност щяха да отгатнат какво иска, а Кели не можеше да рискува. Затова той се успокои с мисълта, че доброто си остава добро, докато идеалното щеше да му донесе само главоболия, които не си заслужаваха труда.

Джон взе една стоманена заготовка, прилична на консервна кутия, но по-тясна и с по-дебели стени. Отново с помощта на фрезата той проби дупка в долната част на „консервата“, както вече я наричаше. Разполагаше с още седем подобни заготовки, но с по-малък външен диаметър. Той ги скъси до дължина деветнадесет милиметра и проби дупки и в техните дъна. Малките заготовки заприличаха на пробити чашки или пък на саксии с вертикални стени. Всяка от тях бе „заглушител“. Кели се опита да пъхне заглушителите в „консервата“, но откри, че са твърде широки. Той изръмжа недоволно и се захвана да ги стругова. Операцията му отне петдесет изпълнени с ругатни минути, но в крайна сметка външният диаметър и на седемте излъскани заглушители бе с един милиметър по-малък от този на „консервата“. Когато свърши, Кели се самонагради с една студена кока-кола и вкара заглушителите на мястото им. Те стояха в „консервата“ достатъчно свободно, за да излизат лесно, но не чак толкова, та да тракат. Добре. Кели ги извади и направи капаче, което да се завинтва за горния край на „консервата“. Когато свърши, той първо изпробва капачето, а после вкара отново заглушителите вътре. Едва сега забеляза, че е забравил да пробие отвор на капачето. Грешката бързо бе коригирана с помощта на фрезата. Най-после „консервата“ бе напълно готова и той погледна през отвора. Поне бе успял да пробие всички на едно и също място.

Сега идваше най-важната част. Кели внимателно подготви машината за работа и поне пет пъти провери дали всичко е наред, преди със затаен дъх да я включи. Въпреки че няколко пъти бе наблюдавал отстрани операцията, той никога не я бе вършил сам. В края на краищата бе боцман, а не механик. Когато приключи, той сглоби пистолета и излезе отвън с кутия патрони за пушка 22-и калибър.

Кели харесваше своя голям и тежък автоматичен колт, но патроните за него бяха много скъпи. Предната година той го бе приспособил за муниции .22. Джон подхвърли празната кутия от кока-кола на пет-шест метра пред себе си и зареди три патрона в пълнителя. Сега вече нямаше нужда от шумозаглушителни слушалки. Той зае обичайната си отпусната стойка, после бързо вдигна пистолета и го хвана с две ръце. Внезапно Кели замръзна, защото разбра, че шумозаглушителят му пречи да вижда. Това бе неприятно. Кели свали оръжието, но после отново го вдигна и натисна спусъка, без да вижда целта. Не беше трудно да се досети за резултата — кутията си стоеше непокътната. Лоша работа. Хубавото бе, че заглушителят се представяше добре. Звукорежисьорите в телевизията и киното често объркват хората, като ги карат да си мислят, че пистолетът със заглушител издава почти музикален звук, нещо като „пинг“. В действителност звукът прилича на стърженето на телена четка по дъска. Изстреляният куршум притиска изгорелите газове и не им позволява да излязат от заглушителя, така че те се разсейват в него. Петте вътрешни преградки — с капачката ставаха шест — намаляваха шума от изстрела до шепот.

„Всичко е чудесно — помисли си Кели, — само дето не улучих.“ Целта му сигурно щеше да чуе металическия звук на движещата се затворна рама, който не можеше да се сбърка с нещо безобидно. Пропускането на празна кутия от пет метра въобще не говореше добре за точността му. Разбира се, човешката глава е по-голяма, но целта му вътре в нея — не. Кели се отпусна и опита отново, като вдигна пистолета с бързо и плавно движение. Този път започна да натиска спусъка в момента, в който заглушителят се изравни с долния край на кутията. Опитът му излезе сполучлив. Кутията падна продупчена на около два сантиметра от дъното. Беше хванал момента. Следващият му куршум попадна приблизително в центъра на кутията и Кели се усмихна. Той извади пълнителя, зареди още пет патрона и след минута кутията вече не ставаше за нищо. Бе продупчена на седем места, а шест от куршумите бяха попаднали в центъра.

— Все още не си изгубил усета си, Джон — каза на глас Кели и спусна предпазителя.

Но все пак не трябваше да забравя, че е стрелял през деня, и то срещу безжизнено парче тенекия. Той се върна в работилницата и отново разглоби пистолета. Заглушителят бе понесъл натоварването без видими поражения, но въпреки това Джон го почисти и смаза. „Още нещо“ — помисли си той. Кели взе малка четка и начерта с емайллак бяла линия в горната част на затворната рама. Вече бе два следобед. Кели си позволи лек обяд, преди отново да се захване с тренировки.

 

 

— Толкова много?

Да не би да се оплакваш? — попита Тъкър. — Какво ти става, не можеш ли да се справиш?

— Хенри, ще се справя с всичко, което докараш — отвърна Пиаджи, леко объркан от арогантността на съдружника си. Какво ли щеше да последва?

— Ще останем тук цели три дни! — изхленчи на свой ред Еди Морело.

— Страх те е да оставиш женичката си толкова дълго сама ли? — присмя му се Тъкър.

Той вече бе решил, че Еди ще е следващият. Морело и без това нямаше чувство за хумор. Лицето му почервеня.

— Виж, Хенри…

— Спокойно, да не се караме — намеси се Пиаджи. После хвърли поглед към осемте килограма стока на масата пред него и се обърна към Тъкър: — Иска ми се да знам откъде го вземаш.

— Разбира се, че ти се иска, Тони, но вече говорихме за това. Ще се оправиш ли?

— Не забравяй, че хванеш ли се веднъж на хорото, няма пускане. Хората започват да разчитат на теб. Ако изведнъж спреш доставките, ще се почувстваш като дресьор, останал без захарчета в клетката на мечките.

Мозъкът на Пиаджи вече щракаше. Той имаше доста контакти в Ню Йорк и Филаделфия — предимно млади хора като него, уморили се да работят за разни старомодни мустакати чичковци. В този бизнес можеха да се изкарат ужасно много пари. Пиаджи се чудеше до какви източници има достъп Хенри. Бяха започнали едва преди два месеца с два килограма. Те имаха качеството на най-доброто „сицилианско бяло злато“, но го биеха с двойно по-ниска цена. Пък и за доставките се грижеше не той, а Хенри, което правеше сделката двойно по-привлекателна. И не на последно място мерките за сигурност на Тъкър определено впечатляваха Пиаджи. Хенри не беше от онези тъпаци с големи планове и малко мозък. Той беше олицетворение на бизнесмена — спокоен и професионален. „Въобще човек, с когото си заслужава да бъдеш съдружник“ — помисли си Пиаджи.

— Запасите ми са достатъчно солидни. Те са моя грижа, paisan.^[2]

— Добре — кимна Тони. — Има обаче един проблем. Ще ми трябва известно време, за да събера мангизи за толкова солидна доставка. Трябваше да ме предупредиш, братче.

Тъкър се засмя.

— Не исках да те плаша, Антъни.

— Разбрахме ли се за парите?

Кимване и втренчен поглед.

— Знам, че си стабилен.

Това беше разумно. Пиаджи нямаше да пропусне възможността да осигури постоянни доставки на клиентите си. Дългосрочната перспектива за стабилен приход не бе за пренебрегване. Анджело Ворано можеше и да не го схване, но той бе послужил само като свръзка между Хенри и Тони. Пък и Ворано вече се бе превърнал в рачешки изпражнения.

— Стоката същата ли е както преди? — попита Морело и ядоса и двамата.

— Еди, да не си мислиш, че човекът ще ни се доверява за парите и в същото време ще се опитва да ни прецака? — попита Пиаджи.

— Господа, позволете да ви обясня нещо. Разполагам с големи запаси от добра стока. Откъде и как я вземам, си остава моя работа. Имам дори територия, по която не искам да се мотаете, но засега се разбираме добре и се надявам, че ще продължим в същия дух.

И двамата италианци кимнаха. Еди едва помръдна глава, но Тони го погледна с уважение и разбиране. Пиаджи му отговори по същия начин:

— Имаш нужда от дистрибутори и ние можем да решим проблема ти. Не искаш да се мяркаме във владенията ти — чудесно, нямаме нищо против.

Беше време за следващия ход.

— Не съм стигнал дотук, защото съм глупав. Днес за последен път участвате в този етап от бизнеса.

— Какво имаш предвид?

— Морските екскурзии свършиха. Повече няма да се занимавате с материала.

Пиаджи се усмихна. Това беше четвъртото му идване тук и нямаше желание за нова работа.

— По този въпрос нямаш никакви проблеми. Мога да прибирам стоката откъдето поискаш.

— Ще отделим стоката от парите. Трябва да работим като бизнесмени — каза Тъкър. — Все едно че се разплащаме на кредит.

— Стоката трябва да идва първа.

— Става, Тони. Подбери доверени хора. Идеята ми е двамата с теб да се оттеглим възможно най-далеч от наркотиците.

— Хората могат да се издънят и да проговорят — обади се Морело. Той чувстваше, че е изключен от разговора, но не беше достатъчно умен, за да разбере какво означава това.

— Не и моите — отвърна спокойно Тъкър. — Моите хора си знаят работата.

— Значи си бил ти? — направи връзката Пиаджи и получи кимване. — Харесвам стила ти, Хенри. Следващия път бъди по-внимателен.

— Цели две години подготвях почвата и пръснах сума пари. Искам всичко да продължи възможно най-дълго и вече не поемам повече рискове от необходимото. И така, кога ще можеш да ми платиш за тази доставка?

— Донесъл съм сто бона — кимна към чантата си Тони.

Привидно малката в началото операция се бе разраснала с изненадваща бързина, но първите три доставки се бяха продали чудесно. Пиаджи смяташе Тъкър за стабилен мъж, на когото можеше да се има доверие, доколкото човек въобще може да вярва на хората в този бизнес. Ако искаше да ги измами, досега щеше да го е направил. От друга страна, доставките бяха твърде големи за човек с възможностите на Хенри.

— Можеш да ги вземеш, Хенри. Струва ми се, че ти дължим още… петстотин хиляди, нали? Ще ми трябва около седмица. Съжалявам, братче, но просто ме хващаш неподготвен. Толкова пари не се събират лесно.

— Да бъдат четиристотин, Тони. Няма смисъл да изстискваме приятелите ти още от първия път. Нека да си създадем редовна клиентела.

— Значи това ще бъде нашето специално предложение — изсмя се Пиаджи и хвърли една бира към Хенри. — Сигурно в жилите ти тече италианска кръв, човече. Добре! Ще го направим както казваш.

„С какви количества всъщност разполагаш, Хенри?“ — не можеше да попита Пиаджи.

— А сега да се хващаме на работа.

Тъкър отвори първото найлоново пликче и изсипа съдържанието му в металната купа. Слава богу, че за последен път се занимаваше с тази гадост. Току-що бе направил седмата стъпка в маркетинговия си план. Отсега нататък други щяха да се занимават с тази слугинска работа. В началото, разбира се, щеше да ги наглежда. От днес обаче Хенри Тъкър заемаше полагащото му се шефско място. Докато бъркаше сместа в купата, той се поздрави за интелигентността си. Бе започнал бизнеса си по единствения правилен начин. Поемаше само добре пресметнати рискове, за да изгради организацията си из основи. Не друг, а той пръв бе оцапал ръцете си. Може би прадедите на Пиаджи бяха започнали по същия начин. Вероятно Тони бе забравил този способ и начина му на приложение, но това не засягаше Тъкър.

 

 

— Вижте, полковник, аз бях просто адютант. Колко пъти трябва да ви го казвам? Вършех всичко онова, което правят и адютантите на вашите генерали — дребна и незначителна работа.

— Тогава защо сте с такъв чин?

„Тъжно е — помисли си полковник Николай Евгениевич Гришанов, — че човек трябва да изтърпи всичко това.“ Но полковник Захариас не бе човек. „Той е враг — напомни си неохотно руснакът — и трябва да го накарам да говори.“

— Нима и при вас не е така? Някой генерал те забелязва и набързо те повишават. — Американецът замълча за момент. — Освен това трябваше да пиша речи. — Това признание не можеше да му навреди, нали?

— В нашите военновъздушни сили тази работа се върши от политическия офицер — махна с ръка Гришанов, сякаш за да прогони лъжата на пленника си.

Това бе шестнадесетата им среща. Гришанов бе единственият съветски офицер, който можеше да разпитва американците. Виетнамците явно внимателно използваха козовете си. Двадесет човека. Всички си приличаха и същевременно бяха толкова различни. Досието на Захариас твърдеше, че той е едновременно разузнавателен офицер и пилот. Бе прекарал двадесетгодишната си кариера в разучаване на системите за противовъздушна отбрана. Имаше инженерна диплома от Калифорнийския университет. Досието дори включваше наскоро издирено в университетския архив копие от дипломната му работа „Аспекти на разпространението и разпръскването на микровълни над пресечена местност“. Услугата бе свършена от някой незнаен помощник — един от тримата, осигурили сведенията му за американеца. В Съветския съюз подобна дипломна работа веднага щеше да бъде иззета като поверителна информация и Гришанов го знаеше. Тя представляваше доста оригинална разработка по проблемите на нискочестотното радарно излъчване и даваше указания как самолетите могат да го избягнат, използвайки планините и възвишенията. След три години служба в ескадрила от изтребители Захариас бил преместен във военновъздушната база „Офът“ до Омаха, Небраска. Там участвал в тренировъчни полети, свързани с военните планове на Стратегическото въздушно командване за разбиването на съветската ПВО от бомбардировачи В-52. Захариас усилено прилагал теоретичните си познания по физика в практичния свят на стратегическата ядрена война.

Гришанов не можеше да се застави да мрази този човек. Самият той боен пилот, наскоро сдал командването на полк в ПВО на СССР (съветското командване на противовъздушната отбрана) и преместен на нов отговорен пост, руският полковник по някакъв странен начин бе точна проекция на Захариас. По време на война Гришанов трябваше да спре бомбардировачите, летящи към страната му, а в мир имаше задачата максимално да затрудни проникването им в съветската ПВО. Това правеше сегашната му работа едновременно трудна и необходима. Той не бе офицер от КГБ и със сигурност нямаше нищо общо с малките кафяви диваци, които измъчваха хората. Виж, да застреляш човек, бе нещо съвсем различно, но Гришанов не можеше да причинява болка дори и на американците, които искаха да разрушат родината му. От друга страна, онези, които умееха да извличат информация, не можеха да я анализират. Нямаше да им помогнат дори предварително написаните въпроси, защото единствено очите на разпитвания издаваха правилния отговор. Ако човек е бил достатъчно умен, за да изготви плановете, той със сигурност можеше да излъже толкова убедително и авторитетно, че да заблуди почти всеки.

Гришанов въобще не харесваше гледката пред себе си. Американецът срещу него бе не само опитен, но и смел — човек, обучавал лично американските специалисти по откриване на ракетните установки, наречени „Дива невестулка“. Руснаците по-скоро биха използвали наименованието за означаване на операцията, защото малките хищници преследваха плячката си дори и в бърлогата й. Пленникът му бе летял точно в осемдесет и девет такива мисии. Ако виетнамците правилно бяха идентифицирали самолета — както американците, така и руснаците си водеха точна статистика за това, — то сега Гришанов говореше с необходимия му човек. „Може би някога ще публикувам този разпит“ — помисли си руснакът. Гордостта на Захариас казваше на враговете му кого точно са пленили, но Гришанов и без това знаеше. Американецът се държеше като истински пилот и руският полковник си каза, че той също би постъпил така при евентуално пленяване. Гришанов се опитваше да си внуши, че спасява живота на човека срещу себе си. Вероятно Захариас бе убил доста виетнамци — и то не прости селяни, а обучени в Съветския съюз ракетни специалисти, — което надали щеше да му бъде простено. Но това не бе негов проблем и руснакът не искаше политическите убеждения да попречат на професионалните му задължения. Специалността му бе една от най-научните и със сигурност най-сложната в руския отбранителен комплекс. Американецът от своя страна пък трябваше да планира атаката на стотици самолети, всеки от които с екипаж от отлични специалисти. Поради това начинът им на мислене, тактическите им схеми бяха също толкова важни за Гришанов, колкото и самият им план на действие. Що се отнасяше до него, американците можеха да избиват колкото си искат от тези копелета. Малките отвратителни фашисти разбираха политическата философия на страната му колкото и канибалите разбират от кулинарно изкуство.

— Полковник, знам, че не е съвсем така — каза спокойно Гришанов. Той извади скоро пристигналия документ и го остави на масата пред себе си. — Снощи го прочетох. Чудесна работа.

Руснакът не сваляше очи от полковник Захариас. Реакцията на американеца бе забележителна. Въпреки че не беше чужд на разузнавателната работа, той не можеше и да си представи, че някой във Виетнам ще успее чрез Москва да раздвижи вербуваните американци и да намери нещо подобно. Лицето издаваше мислите му: „Как е възможно да знаят толкова много за мен?“ Как бяха успели да бръкнат така дълбоко в миналото му? Кой го беше сторил? Нима съществуваха такива добри професионалисти? Виетнамците бяха ужасни глупаци! Както и повечето руски офицери, Гришанов съвестно и задълбочено изучаваше военната история. По време на дългите дежурства се бе ровил из всякакви секретни документи. Никога нямаше да забрави един, от който бе научил как в Луфтвафе^[3] са разпитвали пленените пилоти. Сега смяташе да приложи урока. Устоял на физическите мъчения, този човек бе разтърсен до дъното на душата си от някакви листа хартия. Всеки си имаше силни и слаби страни. Гришанов просто трябваше да използва интелекта си, за да ги открие.

— Как така не са обявили дипломната ви работа за поверителна информация? — попита руският полковник и запали цигара.

— Това е само теоретична физика — повдигна слабите си рамене Захариас. Бе се съвзел достатъчно, за да скрие отчаянието си. — От нея се заинтересуваха най-много телефонните компании.

Гришанов потупа папката.

— Е, снощи аз също научих някои неща. Като например прогнозирането на зоните с фалшиво ехо и математическото им моделиране! Така могат да се изготвят маршрути и да се планират удари. Гениално! Кажете, що за място е Бъркли?

— Просто едно калифорнийско училище — отвърна Захариас, преди да успее да се спре. Говореше. Не трябваше да говори. Бяха го учили да не говори. По време на подготовката му казваха какво да очаква, какво да казва без страх, че ще издаде нещо, как да увърта и да се измъква. Но никой не бе предвидил подобно нещо. И, за бога, нима не беше уморен и изплашен? Нима не му бе дошло до гуша да спазва правила, за които всички останали нехаят?

— Като оставим настрана професията ми, знам съвсем малко за вашата страна. Има ли голяма разлика между отделните щати? Вие сте от Юта. Кажете ми нещо за там.

— Захариас, Робин Дж. Полковник…

Гришанов вдигна ръце.

— Моля ви, полковник. Отлично знам всичко това. Знам също къде и кога сте роден. До Солт Лейк Сити няма военновъздушна база. Научих го от картите. Аз вероятно никога няма да отида там… въобще където и да е в страната ви. Там, в Бъркли, Калифорния, всичко е зелено, нали? Чувал съм, че е пълно с лозя. Но, виж, за Юта не знам нищо. Там има голямо езеро, което наричат Соленото езеро. Наистина ли е солено?

— Да, затова…

— Но как може? Океанът е на хиляди километри, освен това между тях има планини, нали? — Гришанов не даде на американеца време да отговори. — Аз съм ходил на Каспийско море. Дори известно време работих там по разпределение в една база. То не е солено. Но вашето езеро е. Колко странно!

Руснакът изгаси цигарата си.

Захариас леко наклони глава.

— Не съм сигурен, не съм геолог. Предполагам, че е останало от праисторически времена.

— Вероятно е така. Там има и планини, нали?

— Планината Уасач — потвърди Захариас с несигурен глас.

„Проклетите виетнамци — помисли си Гришанов, — дават на пленниците си храна, която дори и прасетата ще ядат само за да не умрат от глад.“ Той се зачуди дали диетата е замислена с някаква определена цел, или просто е резултат на варварство. Дори политическите затворници в Гулаг се хранеха по-добре. От друга страна, диетата на американците отслабваше съпротивителните сили на организма им и ги затъпяваше до такава степен, че опитите им за бягство бяха предварително обречени на неуспех. Те просто нямаха сили. Нещо подобно бяха правили и фашистите със съветските военнопленници. Нечовешко или не, това засега работеше в полза на Гришанов. Съпротивата, без значение физическа или психическа, изискваше енергия, а по време на продължаващите с часове разпити тези мъже губеха силите си. Гришанов виждаше как решителността им се изпарява, защото тялото изсмукваше силите, необходими да я поддържат. Малко по малко руснакът се учеше. Губеше много време, но постепенно разбираше как да прониква в мозъците на съвършено различни от него хора.

— Сигурно е чудесно за ски?

Захариас премигна насреща му, сякаш въпросът го бе пренесъл на друго място и в друго време.

— Така е.

— Виж, тук не става за ски, полковник. Аз обичам да карам из степта. Така си почивам, пък и натоварвам тялото си. Навремето имах дървени ски, но на последното място, където служих, един старшина ми направи стоманени от самолетна стомана.

— Стоманени?

— Неръждаема стомана. По-тежка е от алуминия, но е по-гъвкава и я предпочитам. Направи ги от крило на нашия нов проект Е-266.

— Какво е това? — попита Захариас, който не знаеше нищо за новия МиГ-25.

— Вашите го наричат „Фоксбат“. Много е бърз и се приближава до вашия бомбардировач В-70.

— Но ние вече не ги правим — възрази Захариас.

— Знам. Но вашият проект бе доста добър. Когато се върна у дома, ще поема командването на първия полк от тях.

— И защо ще правите изтребители от неръждаема стомана?

— Тя издържа на аеродинамичното загряване доста по-добре от алуминия — обясни Гришанов. — Освен това от бракуваните стават чудесни ски. — Сега вече Захариас изглеждаше напълно объркан. — Как мислите, кое ще е по-добро? Нашите стоманени изтребители или вашите алуминиеви бомбардировачи?

— Предполагам, че зависи от… — започна Захариас и внезапно замръзна. Той погледна гузно човека срещу себе си, но после в очите му се появи предишната решимост.

„Избързах“ — помисли си разочаровано Гришанов.

Беше притиснал жертвата си твърде рано. Този човек бе смел. Достатъчно, за да закара самолета си в „центъра“ — по американския жаргон — над осемдесет пъти. Достатъчно, за да се съпротивлява дълго. Но Гришанов разполагаше с много време.