Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Without Remorse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2018)

Издание:

Атика, София, 1995

Печат: Образование и наука

Формат 32/84/108. 22 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Допълнителна корекция от Еми

9.
Усилие

„Цяло мъчение е да го гледаш“ — помисли си Санди. И най-странно бе, че Кели се държеше като добър пациент. Не мрънкаше, не ругаеше и изпълняваше всички указания. У всички физиотерапевти спи по един садист. Но в крайна сметка така и трябваше да бъде, тъй като те караха хората да правят повече от онова, което им се иска. Приличаха на треньори, който постоянно изискват по-високи постижения от спортистите си, но го вършеха за тяхно добро. Добрият терапевт трябваше да окуражи слабите, да посплаши силните, да ласкае и да доминира, въобще да направи всичко, за да подтикне пациентите си по-бързо да оздравеят. За това се изискваше безразличие и дори известна доза удоволствие от болката на другите — нещо, което О’Тул не можеше да изпита. Но Кели явно не се впечатляваше от методите на физиотерапевтите. Той съвестно изпълняваше всичките им указания и когато го караха да се напряга още, Кели безропотно го правеше. Процедурата продължаваше, докато лекарската гордост отстъпи пред загрижеността за пациента.

— Можете да си починете — каза терапевтът.

— Защо? — попита Кели, останал без дъх.

— Пулсът ви е сто деветдесет и пет. — И това бе продължило пет минути.

— Какъв е рекордът?

— Нула — отвърна сериозно терапевтът и заслужи усмивката на Джон.

Кели намали ритъма, с който въртеше педалите на тренажора, и бавно и неохотно спря.

— Дойдох да го взема — обади се О’Тул.

— Чудесно. Отведете го, преди да е счупил нещо.

Кели избърса потта от лицето си с кърпата. Явно бе доволен, че сестрата не е донесла със себе си инвалидна количка или нещо друго, не по-малко обидно.

— На какво дължа честта, госпожо?

— Работата ми е да се грижа за вас — отвърна Санди. — Да не би да се опитвате да ми покажете колко сте силен?

Веселостта от гласа на Кели изчезна.

— Госпожо О’Тул, за да оздравея по-бързо, не трябва да мисля за проблемите си, нали? Упражненията ми помагат. С превързана ръка не мога нито да бягам, нито да вдигам тежести, затова карам тренажора.

— Добре, съгласих се. — Тя посочи към вратата. Когато излязоха в забързаната анонимност на коридора, сестрата каза: — Ужасно съжалявам за приятелката ви.

— Благодаря, госпожо. — Кели извърна настрани леко замаяната си от натоварването глава. — В армията има церемония. Тръбата, знамето, почетните салюти, които в общи линии помагат. Човек почти вярва, че жертвата не е била напразно. Болката е все още в гърдите ти, но поне си вземаш сбогом. Учили са ни да се справяме с тези ситуации. Но това, което се е случило с вас, е различно. Моят случай също. Какво направихте тогава? Затрупахте се с работа ли?

— Завърших курсовете за медицински сестри. Започнах да работя в болницата. Сега преподавам и се грижа за пациентите си. — С което засега животът й се изчерпваше.

— Излишно е да се тревожите за мен. Знам на какво съм способен.

— И докъде се простират тези способности?

— Доста далеч — каза Кели с лека усмивка, която обаче бързо напусна лицето му. — Как се справям?

— Много добре.

И двамата знаеха, че не всичко бе протекло толкова гладко. Доналд Маден бе оставил жена си у дома, за да дойде сам до Балтимор и да прибере тялото на дъщеря си от лабораторията по съдебна медицина. Не бе пожелал да се срещне с никого въпреки настойчивите молби на Сара Роузън. По телефона й бе казал, че не иска да разговаря с блудници. Санди знаеше за разговора, но нито тя, нито пък Сара казаха нещо на Кели. Доктор Роузън бе разказала на Санди историята на момичето и реакцията на бащата дойде като тъжен епилог на един кратък и мъчителен живот. Пациентът им не трябваше да го научава. Кели бе попитал за погребението, но и двете жени го увериха, че няма да е в състояние да напусне болницата. За изненада на сестрата Джон бе приел новината с мълчание.

Лявото му рамо все още бе обездвижено и Санди знаеше, че го боли. Както тя, така и другите виждаха бързо пробягващите по лицето му гримаси при превръзките, но Кели не беше от хората, които се оплакват. Дори и сега, все още неуспокоен след убийствения половин час на тренажора, той вървеше толкова бързо, колкото му позволяваха силите, и същевременно разпускаше като добре трениран спортист.

— И защо правиш цялата тази демонстрация? — попита тя.

— Не знам. Нима за всичко трябва да има причина. Просто съм си такъв, Санди.

— Тогава трябва да знаеш, че краката ти са по-дълги от моите. Да вървим по-бавно.

— Става. — Кели забави крачка и скоро стигнаха до асансьора. — Колко такива момичета има тук? Искам да кажа като Пам.

— Доста.

Санди не знаеше точния им брой. Във всеки случай бяха достатъчно, за да ги водят като отделна група пациенти. Достатъчно, за да знаят сестрите за съществуването им.

— Кой им помага?

Санди натисна копчето и извика асансьора.

— Никой. Започват да изпробват някаква програма за рехабилитация на наркомани. Истинският проблем обаче е тежкото им минало, което ги е подтикнало към наркотиците. Дори измислиха нов термин за него: „поведенческа неадекватност“. Има специални програми за приобщаване на крадците обратно към обществото. Има програми дори за педофили, но тези момичета сякаш са забравени от Бога. Никой не го е грижа за тях. Помагат им единствено църквите. Ако на някого хрумне, че състоянието им е болестно, може би хората ще се постреснат.

— А наистина ли е болестно?

— Джон, аз съм медицинска сестра, а не лекар и не съм достатъчно компетентна. Работата ми е да се грижа за по-бързото възстановяване на пациентите след операция. В свободното си време обаче често говорим за това и мога да ти кажа нещо. Най-странното е, че в техните среди има голяма смъртност. Обикновено умират от свръхдози, но никой не знае дали ги вземат случайно или нарочно. Не попадат на когото трябва или пък сводникът им е с тежка ръка и така идват при нас. В повечето случаи има големи усложнения и някои просто не успяват да прескочат трапа. Комбинацията от хепатит или пневмония и физически травми обикновено е смъртоносна. Крайно време е да се направи нещо, нали? — Асансьорът пристигна. — Младите хора не бива да умират по такъв начин.

— Да — отвърна Кели и я покани да влезе първа в асансьора.

— Но пациентът си ти — възрази сестрата.

— Ти пък си дама — настоя той. — Съжалявам, но така са ме учили.

„Кой е този човек?“ — запита се Санди. Тя се грижеше за доста хора, но професорът бе наредил да отделя специално внимание на Кели. Е, думите му не прозвучаха като заповед, но „предложенията“ на доктор Роузън бяха такива, тъй като тя го уважаваше като приятел и като специалист. В началото Санди бе заподозряла, че отново се опитват да я сватосват, но пациентът все още не бе преодолял болката от загубата. Сестра О’Тул също страдаше, макар и да не показваше мъката си. Какъв странен човек! В някои отношения бе точно копие на Тим, но много по-предпазлив и затворен от него. Този мъж бе странна смесица от нежност и строгост. Санди добре помнеше видяното преди седмица, но оттогава не бе забелязала и намек на нещо подобно. Отнасяше се към нея с уважение и добронамереност. Не си бе позволил и една забележка към тялото й, както правеха останалите пациенти. Беше толкова нещастен и същевременно така устремен към целта си. Полагаше огромни усилия да оздравее час по-скоро. Не си позволяваше никакво отпускане. И как се връзваха с всичко това добрите обноски?

— Кога ще ме изпишат? — попита Кели с привидно безгрижен глас.

— След още седмица — отвърна О’Тул и излезе от асансьора. — Утре ще свалим превръзката на ръката.

— Наистина ли? Сам не ми е казвал. Значи пак ще мога да си служа с нея?

— В началото ще боли — предупреди го сестрата.

— По дяволите, Санди, та тя и сега ме боли — засмя се Кели. — В крайна сметка май ще изкарам някаква полза от тази болка.

— Лягай — нареди сестрата.

Преди да успее да възрази, Кели бе с термометър в ръката, а Санди мереше пулса му. После измери и кръвното налягане. Цифрите, които записа в картона, бяха: 36,7; 64 и 105/60. „Последните две са доста странни“ — помисли си тя. Каквото и да мислеше за пациента си, едно бе сигурно — той бързо възвръщаше формата си. Тя се зачуди закъде ли се е разбързал.

„Още една седмица — помисли си Кели, след като сестрата излезе. — Трябва да накарам проклетата ръка отново да се размърда.“

 

 

— Е, какво, имате ли нещо за нас? — попита Максуел.

— Добри и лоши новини — отвърна Гриър. — Хубавото е, че противникът не разполага с голям брой редовни сухопътни войски в близост до целта. Открихме три батальона. Двата се подготвят за прехвърляне на юг. Третият току-що се е върнал от фронта. Доста е разнебитен и е в процес на реорганизация. Няма да разполага с тежко оръжие. Всичките им моторизирани части са далеч от това място.

— А лошата новина? — попита адмирал Подулски.

— Не се ли сещаш? По крайбрежието имат достатъчно далекобойни батареи, за да накарат небесата да почернеят. Разполагат с ракетни установки SA-2 тук, тук и може би тук. Опасно е за изтребители, Каз. Що се отнася до хеликоптерите… Един-два спасителни сигурно ще минат, но изпращането на нещо по-голямо крие рискове. Вече сме обсъждали въпроса по време на ЖАЛОН, не помниш ли?

— Но мястото е само на петдесетина километра от брега.

— Пътят ще им отнеме петнадесет-двадесет минути, ако летят по права линия. А те няма да успеят да го направят, Каз. Разгледах картите лично. Най-добрият маршрут, който открих — това е по твоята част, Каз, но и аз разбирам нещо — ще им отнеме двадесет и пет минути. Аз обаче не бих го преминал през деня.

— Можем да разчистим коридор с В-52 — предложи Подулски. Той не се отличаваше с голяма проницателност.

— Останах с впечатление, че не искате да се вдига много шум — забеляза Гриър. — Вижте, най-лошото от всичко е, че никой не гори от нетърпение да види плана ни в действие. ЖАЛОН се провали…

— Не беше по наша вина! — възрази Подулски.

— Знам, Каз — отвърна меко Гриър. Подулски се палеше лесно.

— Трябваше да стане — изръмжа Каз.

Тримата мъже се наведоха над снимките. Бяха общо седем — две от спътник, две от SR-71 „Блакбърд“ и три, направени съвсем наскоро от „Бъфало Хънтър“. Лагерът представляваше квадрат с площ от двеста квадратни метра. Сякаш бе прекопиран от някой източноевропейски справочник за строеж на секретни съоръжения. На четирите ъгъла имаше разположени десетметрови вишки. Всяка от тях бе с ламаринен покрив, който да предпазва северновиетнамските леки картечници от дъжда. В заграденото пространство се виждаха три големи и две малки постройки. Някоя от големите по всяка вероятност приютяваше двадесет американски офицери с чин, не по-малък от подполковник. Това беше специален лагер.

Снимките от „Бъфало Хънтър“ първи привлякоха вниманието на Гриър. Едната бе достатъчно ясна, за да се различи лицето на човека от нея — полковник Робин Захариас от американските ВВС. Самолетът му F-105G бе свален преди осем месеца, а той и бордовият механик — обявени за мъртви. Вестниците дори бяха публикували снимки на трупа му. Лагерът с кодовото название ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе известен само на около петдесет човека. Той явно нямаше връзка с официалния лагер за американски военнопленници — „Ханой Хилтън“. Последният дори бе посещаван от американски граждани, тъй като след фиаското на мащабната операция ЖАЛОН почти всички американски военнопленници бяха прехвърлени там. От своя страна ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе разположен на доста необичайно място, скрит от всички погледи, и на практика не съществуваше. Това само по себе си звучеше доста заплашително. Както и да се развиеше войната обаче, Америка искаше да прибере пилотите си обратно в родината. Едно статистическо изследване за жертвите от войната бе разкрило огромно несъответствие: висшите офицери от военновъздушните сили срещаха смъртта много по-често от колегите си с по-малки чинове. Фактът, че противникът разполага с добро разузнаване, не бе тайна за никого. Те имаха много свои хора в американското „пацифистко“ движение и притежаваха досиета на доста висши офицери. Знаеха кои са, с каква информация разполагат, какви длъжности заемат. Така че вероятността да ги държат в специален лагер, за да използват знанията им като разменна монета в отношенията си с руските спонсори, бе голяма. Сигурно със знанията на американците в стратегически области се заплащаше помощта на една нация с все по-отслабващ интерес към проточилата се война в условията на международно затопляне на отношенията. В тези години всеки играеше някаква своя игра.

— Смелчага — прошепна Максуел.

И на трите снимки мъжът гледаше право в обектива. Последната бе запечатала как един от пазачите го удря с приклада на автомата си в гърба. Не можеше да има съмнение. Това бе Захариас.

— Онзи там е руснак — обади се Казимир Подулски и посочи една от снимките на „Бъфало Хънтър“. Униформата със сигурност бе руска.

Знаеха какво си мисли Каз. Той произхождаше от графска фамилия, сражавала се на страната на крал Ян Собиески[1], и бе син на бивш полски посланик във Вашингтон. Изтикано от нацистите зад демаркационната линия заедно с останалата част от полската аристокрация, семейството му бе попаднало в ръцете на руснаците. След кратка и предварително обречена на неуспех война на два фронта Каз бе изгубил двама от братята си в Катинската гора[2]. През 1941 година, на следващия ден след дипломирането си в Принстънския университет, Подулски бе постъпил като летец в американския флот, за да изпълни гордо и умело дълга към новата си родина. Не му бе липсвало и ожесточение. Сега то отново се пробуждаше, защото Каз скоро щеше да се пенсионира. Гриър виждаше причината за това. Необикновено деликатните ръце на Подулски бяха почти сковани от артрит. Въпреки усилията му да прикрие болестта още следващата медицинска комисия щеше да го обяви за негоден и да го прати в запаса заедно със спомените за загиналия син и с жена му, която живееше благодарение на успокоителни. По всичко личеше, че кариерата му щеше да си остане един голям провал въпреки медалите и адмиралския чин.

— Трябва да намерим начин — каза Подулски. — Ако ли не — никога повече няма да видим тези хора. Нали знаеш кои може да са там, Дъч? Пийт Франсис и Хенк Озбърн.

— Пийт служеше при мен на „Ентърпрайз“ — отвърна Максуел.

Двамата погледнаха Гриър.

— Съгласен съм за предназначението на лагера, макар наистина да се съмнявах. Захариас, Франсис и Озбърн са все имена, които могат да ги заинтересуват.

Летецът бе участвал в огледа на комисията, избирала центровете за дислокация на стратегическо оръжие в Омаха. Познанията му в областта на свръхсекретните американски планове бяха енциклопедични. Двамата морски офицери имаха достъп до идентична по важност информация. Макар и всеки от тримата да бе доказал храбростта, непоколебимостта и решимостта си да увърта, отрича и прикрива, човешкият организъм си имаше граници. Врагът пък разполагаше с достатъчно време.

— Вижте, мога да се опитам да прокарам идеята пред някои хора, но не искам да давам напразни надежди.

— Ако не го сторим, убиваме вярата у хората си! — стовари юмрук на бюрото Подулски.

Но Каз също трябваше да се подчинява на определени правила. Откриването на този лагер и спасяването на пленниците в него щеше ясно да покаже, че северновиетнамците лъжат. Това по всяка вероятност щеше да провали мирните преговори и да принуди Никсън да приеме разработения от голяма група военни в Пентагона план за нападение на север. Той щеше да бъде най-американската бойна операция. Тотална атака без аналог в дързостта, обхвата и евентуалните последици. Въздушен десант над Ханой, дебаркиране на морската пехота от двете страни на Хайфон и парашутисти в средата. Всичко това подплатено с най-големия потенциал на Америка и концентрирано в един огромен всепомитащ опит да се пречупи Северът чрез обезглавяване на политическото му ръководство. Планът ежемесечно променяше названието си. Сега то бе ИСТИНСКИ ОФИЦЕР. Той олицетворяваше Свещения Граал на отмъщението за всички професионалисти, които в продължение на шест години бяха гледали нерешителното лутане на страната си и безсмисленото прахосничество на млади животи.

— На кого го казваш? Озбърн е работил и за мен в Сюитланд. Аз придружавах свещеника, когато занесохме скапаната телеграма. Аз съм на твоя страна, забрави ли?

Противно на Каз и Дъч, Гриър знаеше, че ИСТИНСКИ ОФИЦЕР никога нямаше да излезе от кабинетите на Пентагона. Той просто не можеше да се осъществи без съгласието на Конгреса, а конгресмените обичаха да приказват. Операцията бе възможна през 1966 или 1967. Може би дори и през 1968, но не и сега. Въпреки това ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе все още реална и справедлива перспектива.

— Успокой се, Каз — предложи Максуел.

— Да, сър.

Гриър сведе глава над релефната карта.

— Знаете ли, че вие, летците, не сте склонни да изоставите определен начин на мислене?

— Какво искаш да кажеш? — попита Максуел.

Гриър посочи една червена линия, простираща се от крайбрежен град почти до вратите на лагера. Въздушните снимки показваха, че по нея минава хубав път.

— Частите им за бързо реагиране са тук, тук и тук. Пътят през по-голямата си част следва коритото на реката. Навсякъде са разпръснати артилерийски батареи, но все пак те не са чак толкова опасни за определен тип хора.

— Това е агресия — забеляза Подулски.

— А изпращането на два взвода парашутисти не е, така ли?

— Неведнъж съм казвал, че си умен, Джеймс — обади се Максуел. — Знаеш ли, че точно на това място свалиха сина ми? Онзи „тюлен“ отиде и го измъкна някъде оттук — посочи с пръст адмиралът.

— Значи познава района от личен опит — каза Гриър. — Чудесно. Къде можем да го намерим?

 

 

— Здрасти, Сара.

Кели й махна красноречиво към един стол и си помисли, че сега госпожа Роузън изглежда по-стара.

— Идвам за трети път, Джон. Предните два спеше.

— Напоследък го правя доста често. Няма защо да се притесняваш — увери я той. — Сам идва поне два пъти дневно.

Кели вече се чувстваше неловко. „Най-трудно е да се срещаш с приятели“ — помисли си той.

— В лабораторията не можем да се разминем от работа — заговори бързо Сара. — Джон, трябва да ти кажа, че ужасно съжалявам, задето ви накарах да дойдете в града. Можех да ви пратя другаде. Не беше задължително да се среща с Мадж. В Анаполис имам един доста добър познат…

Гласът й секна.

„Толкова много вина“ — помисли си Кели.

— Не си виновна за нищо, Сара — каза той, когато тя спря да говори. — Ти беше добра приятелка за Пам. Ако майка й е приличала на теб, може би…

Сара сякаш не го бе чула.

— Трябваше да я извикам по-късно. Ако не бяхте дошли така скоро…

„Тук има право“ — помисли си Кели. Вероятностите. Ами ако? Ами ако той бе паркирал на друга пресечка? Ами ако Били не ги бе забелязал? „Ами ако въобще не бях местил колата и копелето бе продължило по пътя си?“ Друг ден, друга седмица… Ами ако? Толкова много „ами ако“. Миналото се превръща във факт поради стотиците детайли, подредили се в точно определен ред и в точно определена форма. Но докато човек лесно приема успехите, то поражението не престава да го вбесява. Ами ако на връщане за яхтата бе избрал друг път? Ами ако не беше забелязал стоящата до пътя Пам и не я бе взел в колата си? Ами ако не се беше влюбил или пък я беше изоставил заради наркотиците? Щеше ли сега да бъде жива? Ако баща й бе проявил повече разум и тя не бе избягала от къщи, Джон никога нямаше да я срещне. Хубаво ли бе това, или пък лошо?

И ако всичко бе истина, какво значение имаше? Дали всичко не бе просто една голяма случайност? Бедата бе, че Джон не знаеше отговора на въпроса си. Може би, ако беше Господ, насочил поглед към земните дела, щеше да намери обяснението. „Но оттук всичко си остава невъзвратимо минало — помисли си Кели — и човек трябва да се учи от грешките си, за да е подготвен за следващата случайност.“ Но нима имаше смисъл? По дяволите, имаше ли въобще нещо смислено на този свят? Последният въпрос бе твърде сложен за един бивш флотски старшина, лежащ в болничното си легло.

— Сара, ти нямаш абсолютно никаква вина. Помогна й с всичко, на което беше способна. Нима можеше да промениш нещо?

— Да го вземат мътните, Кели, ние я бяхме спасили!

— Знам. Тук обаче я доведох аз и не друг, а аз се заблеях, Сара. Всички ме убеждават, че не съм виновен за нищо. Един прекрасен ден ти се появяваш и ми съобщаваш, че вината е твоя. — В един миг гримасата му наподоби усмивка. — Това дяволски може да ме обърка, ако не знаех нещо.

— Не беше нещастен случай, нали? — попита Сара.

— Не, не беше.

 

 

— Ето го — каза тихо Ореза, без да сваля бинокъла от точката на хоризонта. — Точно както предвидихте.

— Ела при татко, миличко — прошепна в тъмнината полицаят.

„Щастлива случайност“ — каза си офицерът. Въпросните хора имаха ферма в Дорчестър Каунти. Между редовете с царевица обаче садяха марихуана. Както казваха хората: „Просто, но ефикасно.“ Плевните и другите постройки във фермата осигуряваха нужната дискретност. Като разумни хора те не искаха да поемат рискове с транспортиране на стоката по магистралата, където можеше да ги спре всяко ченге. Освен това миналия месец един наблюдателен контрольор бе помогнал на щатската полиция да направи успешен удар. Те бяха достатъчно хитри, за да се превърнат в конкуренция на приятеля му. Това трябваше да се спре.

Значи използваха лодка. Бреговата охрана се радваше на Божието провидение, позволило им да участват в залавянето на наркотрафиканти и да вдигнат реномето си. „Е, заслужават някаква награда, задето помогнаха за убийството на Анджело Ворано“ — усмихна се лейтенант Шарън в рулевата рубка.

— Да започваме ли? — попита Ореза.

— Да. Клиентите им вече са на сигурно място. Но не казвай на никого — добави полицаят. — Не искаме да ги компрометираме.

— Дадено.

Рулевият увеличи скоростта и обърна надясно.

— Да се хващаме на работа, момчета — обърна се към екипажа си Ореза.

Катерът послушно се подчини на руля и увеличи скоростта. Тътенът на дизеловите двигатели звучеше като музика в ушите на Ореза. Стоманеният корпус вибрираше под краката му. Най-хубавото бе, че всичко щеше да им дойде като гръм от ясно небе. Въпреки че бреговата охрана олицетворяваше закона в морето, работата й бе предимно да издирва и спасява аварирали съдове. Слуховете за новата й мисия все още не бяха видели бял свят. „Което е дяволски зле“ — помисли си Ореза. През изминалите години той на няколко пъти бе хващал членове от екипажа си да пушат марихуана и свидетелите на яростта му все още пазеха ярки спомени от нея.

Целта вече бе лесно забележима. Десетметрова лодка, строена по брега на залива, от онези, които изпъстряха водите на Чесапийк. Двигателят й вероятно бе от старите модели шевролет, което означаваше, че не може да се изплъзне на катера. „Лодката със сигурност е чудесна маскировка — помисли си Ореза, — но не чак толкова изобретателна, за да заложиш живота и свободата си на една-единствена карта, пък била тя и силна.“

— Искам всичко да изглежда нормално — каза тихо полицаят.

— Огледайте се, сър — каза тихо Ореза.

Макар и нащрек, екипажът на катера изглеждаше спокоен. Оръжието на всички бе в кобурите. Курсът водеше право към базата на бреговата охрана в Томас пойнт. Дори и от лодката да ги забележеха — засега никой не гледаше назад, — те сигурно щяха да предположат, че катерът просто се прибира у дома. Още петстотин метра. Ореза изключи дизелите, за да отнеме излишните един-два възела скорост.

— Ето го и господин Инглиш — обади се някой от екипажа.

Другият катер на бреговата охрана идваше от Томас пойнт и поддържаше твърд курс към кулата на фара. Той също бе тяхна грижа.

— Май не са от най-умните — обади се Ореза.

— Ако бяха умни, нямаше да вършат престъпления.

— Тъй вярно, сър.

Разстоянието между двата съда вече бе триста метра. Една глава от лодката се обърна назад по посока на блестящия корпус на катера. Тримата на борда се наведоха един към друг. В гледката имаше нещо комично. Ореза можеше да отгатне думите им. „Катерът на бреговата охрана. Спокойно, сигурно просто сменят дежурството. Ето го и другия… Охо, това не ми харесва… Само спокойно, по дяволите! Скапана работа. Я се стегнете! Не са включили светлините си, пък и базата им е ей там.“

„Май вече е време — помисли си Ореза. — Да, време е за… мамка му!“

Той прие случилото се с усмивка. Рулевият на лодката се обърна, устата му се отвори и затвори, очевидно повтаряйки на глас мисленото възклицание на Ореза. Един от младите моряци явно бе прочел думите по устните му, защото се разсмя.

— Май разбраха какво им готвим, капитане.

— Включете светлините! — заповяда Ореза и полицейските буркани върху рулевата рубка запремигваха. Не можеше да се каже, че това му харесваше.

— Тъй вярно!

Лодката бързо смени курса си с южен, но другият катер парира маневрата. Хората на борда на малкия съд разбраха, че не могат да избягат от бреговата охрана.

— На ваше място щях да си взема нещо по-спортно, момчета — продума на себе си Ореза.

Той знаеше, че престъпниците също се учат от грешките си и че покупката на по-бърза лодка е напълно във възможностите им. Този път обаче всичко стана лесно. Преследването на малка платноходка по принцип бе детска игра, ако онова тъпо ченге не си бе вряло носа в работата им. Детските игрички обаче нямаше да продължават вечно.

Приклещена между двата катера, лодката намали ход. Капитан Инглиш остана на неколкостотин метра от мястото, а Ореза се приближи.

— Привет — каза той през мегафона си. — Говори бреговата охрана на Съединените щати. Упражняваме правото си да ви спрем и да извършим рутинна проверка. Моля, останете по местата си, така че да ви виждаме.

Хората в лодката невероятно приличаха на току-що загубили мач футболисти. Знаеха, че всичките им усилия да променят нещо ще останат безполезни. Разбираха безсмислието на съпротивата и унило посрещаха участта си. Ореза се зачуди докога ли ще продължи апатията им. Кога ли някой щеше да има глупостта да се съпротивлява.

Две момчета от екипажа му се прехвърлиха на лодката, прикривани от други двама на борда на катера. Капитан Инглиш приближи своя съд. Ореза забеляза, че шефът му е добър навигатор, както подобава на офицер. Той се приближаваше, готов да помогне, ако на някое от лошите момчета му хрумне луда идея. Докато тримата стояха чинно с впит в дъното на лодката поглед и се надяваха всичко да се окаже рутинна проверка, хората на Ореза влязоха в малката кабинка на носа. Показаха се след минута. Единият докосна шапката си в знак, че няма нищо опасно, а после потупа корема си. Да, на борда имаше наркотици. Пет потупвания — много наркотик.

— Ще си имаме арестувани, сър — обяви спокойно Ореза.

Лейтенант Марк Шарън от отдел „Наркотици“ на балтиморската полиция се облегна в рамката на вратата — или на люка, както му казваха моряците — и се усмихна. Бе облечен цивилно и лесно можеше да бъде сбъркан с член на екипажа, защото носеше задължителната оранжева спасителна жилетка.

— Арестувайте ги тогава. Как ще го заведете в нарядната книга?

— При извършване на рутинна проверка на борда неочаквано бяха открити наркотици — отвърна иронично Ореза.

— Абсолютно вярно, господин Ореза.

— Благодаря ви, сър.

— Удоволствието е мое, капитане.

Той вече бе обяснил процедурата на Ореза и Инглиш. За да предпази информатора си, полицаят щеше да предостави лаврите от ареста на бреговата охрана. Идеята определено допадна както на старшината, така и на офицера. Ореза щеше да нарисува победен знак върху мачтата или както там наричаха поставката на радара. Щеше да изобразява петлистна марихуана и моряците нямаше да пропускат да се хвалят с него. Възможно бе дори някои от тях да свидетелстват пред федерален съд. По всяка вероятност обаче току-що заловените дребни риби щяха да се изплъзнат с възможно най-лекото обвинение, което адвокатът им успее да изкопчи. Щяха да пуснат слуха, че клиентите им са ги изпели на ченгетата. От своя страна с малко повече късмет клиентите щяха да изчезнат, което улесняваше задачата на Шарън. В наркотичната екосистема — една от новонаучените от полицая засукани думи — щеше да се отвори пролука. Най-малко един от потенциалните конкуренти в тази екосистема завинаги излизаше от играта. Лейтенант Шарън щеше да бъде одобрително потупан по рамото от капитана и да получи напарфюмирано благодарствено писмо от бреговата охрана и прокуратурата. В сметката влизаха и поздравленията за безшумната и ефективна операция, която не компрометираше информаторите му. „Един от най-добрите ми хора — щеше да потвърди за пореден път капитанът. — Откъде успяваш да ги изкопаеш тези информатори?“ „Съжалявам, капитане, но трябва да пазя самоличността им в тайна.“ „Разбира се, Марк. Карай все така.“

„Ще се старая, сър“ — помисли си Шарън с вперен в залязващото слънце поглед. Той дори не обърна внимание на момчетата от бреговата охрана, които слагаха белезници на заподозрените и четяха конституционните им права от обвити в найлон листи. Новото преживяване очевидно им харесваше. Шарън също се забавляваше.

 

 

„Къде са проклетите хеликоптери?“ — запита се Кели.

Всичко, свързано с тази скапана мисия, миришеше на гнило от самото начало. Обичайният му партньор Пикет бе повален от остър пристъп на дизентерия и не можеше да се вдигне от леглото. Наложи се Кели да тръгне сам. Подобно развитие на нещата въобще не му харесваше, но мисията бе много важна. Трябваше да обходят всички забутани селца и дори колибите. И така той тръгна сам. Придвижваше се извънредно внимателно по протежението на вонящата бара, която според картата трябваше да е река. Кели обаче имаше друга представа за реките и не можеше да възвеличае така помийния канал, покрай който се движеше.

И скапаняците бяха дошли именно в тези колиби.

„ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ — помисли си Кели, целият слух и зрение. — Кой ли тъпак е измислил това име?“

ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ бе кодовото название на северновиетнамския боен политотряд или както там се наричаше. Момчетата от неговата част им викаха по няколко други не особено ласкателни начина. Те със сигурност не приличаха на квесторите, които се появяваха по изборите в Индианаполис. Не, тези хора бяха обучавани в Ханой как да печелят сърца и умове.

Старейшината, вождът, кметът, въобще предводителят на хората от колибите бе твърде смел, за да заслужи прозвище, различно от „глупак“. В момента той плащаше за глупостта си пред скрития на безопасно разстояние боцман Дж. Т. Кели. Отрядът бе пристигнал в 01:30, за да изкара много бързо и почти културно хората от схлупените им къщурки. Селяните се събраха на малкия площад, където вече ги чакаха набеденият герой заедно с жена си и трите си дъщери. И петимата седяха в праха с болезнено извити и вързани зад гърба ръце. Майорът от северновиетнамската армия, който предвождаше ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ, покани всички да седнат. Силният му глас достигна до укритието на Кели на около двеста метра от мястото. Селцето имало нужда от урок, показващ глупостта от противопоставянето на народното освободително движение. Те не били лоши хора, а просто заблудени и той се надявал, че този ясен урок ще им покаже грешките и ще ги вкара в правия път.

Започнаха със съпругата. Тя им отне десет минути.

„Трябва да направя нещо!“ — каза си Кели.

„Те са единадесет, идиот такъв.“ И макар че майорът бе садистично копеле, останалите десет войници надали проявяваха желязна партийна дисциплина. По-скоро ги бяха подбрали заради опита, доказаните качества и боеспособността им. Все пак те бяха предани на делото си до такава степен, че Кели не вярваше на очите си. На всяка цена обаче трябваше да се съобразява с този факт.

Къде се мотаеше скапаното подкрепление? Беше се обадил още преди четиридесет минути, а базата бе само на двадесет минути с хеликоптер. Нали искаха да хванат майора. Войниците също можеха да се окажат полезни, но майорът им трябваше жив. Той знаеше местонахождението на местните политически лидери. По-точно на спасилите се от вихрения набег на морските пехотинци преди шест седмици. Операцията на северновиетнамците може би бе именно в отговор на нападението. Приближаването им в такава близост до американската база сигурно значеше: „Все още не сте ни ликвидирали и никога няма да успеете да го сторите.“

„И може би имат право“ — помисли си Кели. Тези разсъждения обаче нямаха нищо общо с тазвечерната му задача.

Най-голямата дъщеря бе на около петнадесет години. Установяването на възрастта на дребничките, измамно крехки виетнамки бе трудна работа. Занимаваха се с нея вече двадесет и пет минути, а тя все още бе жива. Писъците й се разнасяха надалеч и ръцете на Кели толкова силно стискаха неговия CAR-15, че ако се бе замислил, сигурно щеше да се разтревожи, че ще счупи нещо.

Десетте войници с майора съвестно изпълняваха задълженията си. Двама стояха неотлъчно до шефа си, но се сменяха, така че всички да успеят да участват във вечерното забавление. Най-сетне един от войниците довърши момичето с ножа си. Следващата дъщеря бе около дванадесетгодишна.

Кели напрегнато се ослушваше и се молеше да чуе отчетливия шум от перките на хеликоптера. Ушите му обаче долавяха други звуци. Тътена от 155-милиметровите оръдия от военноморската база на изток и шума от самолетите някъде високо в небето. Пронизителните писъци на детето се чуваха все така ясно. Въпреки това противниците си оставаха единадесет. Дори Пикет да беше с него, шансовете им щяха да са нищожно малки. Кели разполагаше с автомата си CAR-15 и четири резервни пълнителя, с по тридесет патрона всеки, които чинно лежаха на местата си. Имаше още четири гранати и две димки. Най-смъртоносното му оръжие бе радиото, но той вече го бе използвал два пъти. И в двата случая получи заповед да кротува и уверение, че подкреплението пристига.

На онези в базата им бе лесно да си кротуват, нали?

Не повече от дванадесет години. Твърде малка за подобно нещо. „За това няма възраст“ — каза си Кели. Сам обаче не можеше да промени нищо. Освен това нямаше смисъл просто да прибави смъртта си към тази на виетнамското семейство.

Как можеха да го правят? Нима не бяха мъже, воини, професионални войници като него? Нима задачата им бе толкова важна, че да забравят човещината си? Пред очите на Кели се разиграваше невъзможна сцена. Не, това не можеше да бъде. Но въпреки това се случваше. Тътенът на далечната артилерийска канонада, сипеща огън върху вероятен път за доставки, все тъй долиташе до него. Шумът от самолетите над главата му също не секваше. Те вероятно бомбардираха гори, в които нямаше нищо, защото повечето им операции се заключаваха именно в това. А врагът бе тук, необезпокояван от никого. Тези селяни бяха заложили живота си на губеща карта и може би сега майорът си мислеше, че проявява милост, като убива само едно семейство по доста показателен начин, вместо да изтреби цялото село. Но, от друга страна, мъртвите не говорят, а той сигурно искаше тази история да се разчуе. Хората му умееха да използват ужаса, и то доста добре.

Времето едновременно тътреше крака и галопираше. Дванадесетгодишната притихна и войниците я захвърлиха настрана. През бинокъла Кели видя, че третата — последна — дъщеря е осемгодишна. Арогантните изроди накладоха огън. Не можеха да си позволят някой да пропусне представлението, нали?

Осемгодишна. Дори гърлото й не бе достатъчно голямо, за да вика силно. Кели изгледа смяната на часовите. Двамата войници се приближиха до огъня. Сега щяха да получат полагаемата им се награда, защото те, за разлика от него, не можеха да прекарат отпуската си в Тайван. Най-близкият до Кели войник все още не бе имал възможност да опита силите си и вероятно щеше да остане на сухо. Старейшината нямаше достатъчно дъщери или пък клетникът се бе издънил пред майора. Но каквато и да бе причината, обстоятелството явно не му допадаше. Войникът не откъсваше поглед от сцената, в която участваха другарите му. Може би следващия път… сега поне щеше да гледа и… Войникът не откъсваше поглед от огъня, забравяйки задълженията си за пръв път тази вечер.

Преди да разбере какво прави, Кели вече бе на половината път. Той пълзеше възможно най-бързо, подпомаган от мократа земя. Пълзеше съвсем ниско. По-близо, по-близо. Стоновете, долитащи откъм огъня, привличаха цялото му същество като магнит.

„Трябваше да го направиш по-рано, синко.“

„Тогава нямаше как.“

„А сега има, така ли?“

И тогава се намеси провидението под формата на шум от хеликоптер — може би повече от един, — долитащ от югозапад. Кели го долови пръв и внимателно се изправи зад войника с изваден нож в ръка. Той го заби в основата на черепа, където свършваше гръбначният стълб. На някаква лекция го бяха учили, че мястото се казва „медула“. Все още никой не бе чул хеликоптерите. Кели завъртя ножа си като отвертка, а дланта му запуши устата на войника. Методът проработи. Тялото се отпусна безжизнено и Джон внимателно го постави на земята. Не че изпитваше добри чувства към него, а просто не искаше да вдига шум.

Но шумът не закъсня. Хеликоптерите вече бяха твърде близо. Усетил опасността, майорът вдигна поглед и обърна глава на югозапад. Той изкрещя някаква заповед на хората си, след което стреля в главата на детето веднага щом войникът му се махна от него.

На северновиетнамците им трябваха само няколко секунди, за да се съберат. Майорът бързо преброи хората си и установи, че един липсва. Той погледна в посоката на Кели, по заслепените му от дългото взиране в огъня очи успяха да доловят само някакъв странен оттенък във въздуха.

— Едно, две, три — прошепна на себе си Кели, след като изтегли предпазителя на една от гранатите.

Войниците в неговата част сами правеха запалките си, защото въобще не бяха сигурни в уменията на фабричните работници. Техните изгаряха точно за пет секунди. На „три“ гранатата излетя от ръката на Кели. Огънят хвърли отблясъка си върху метала. Мятането бе перфектно и бомбата се приземи почти в центъра на кръга от войници. Кели вече се бе проснал по очи на земята. Той чу предупредителният вик точно секунда след като бе станало твърде късно за него.

Гранатата уби или рани седем от десетте войници. Кели се изправи и три изстрела на автомата му повалиха първия от оцелелите. Джон въобще не спря да погледне резултата от изстрелите, защото това бе професия, а не хоби. Майорът лежеше ранен и се опитваше да насочи пистолета си към него. Пет нови изстрела го отказаха. Смъртта му превърна нощта в успех за Кели. Сега трябваше само да оцелее. Беше извършил глупост и вече не можеше да разчита само на предпазливостта.

Без да смъква оръжието си, Кели побягна надясно. Някъде в тъмнината въоръжени, разгневени и достатъчно объркани, за да не избягат, се движеха поне двама северновиетнамци. Единият от американските хеликоптери имаше задачата само да осветява местността. Кели го наруга, защото в момента тъмнината бе най-добрият му съюзник. Джон забеляза единия от северновиетнамците и незабавно повали бягащата фигура. Продължи надясно и смени пълнителите си в движение. Очите му опипваха мрака с надеждата да открият и другия враг, но погледът му постоянно бягаше към центъра на селцето. Хората се щураха напред-назад. Вероятно гранатата му бе ранила някои от тях, но точно сега Кели нямаше време да се тревожи за тях. Погледът му замръзна върху жертвите. Нещо повече — той дълго не можа да отдели очи от огъня и когато отново ги обърна към тъмнината, пред тях затанцуваха призрачни оранжеви отблясъци. В мрака около него се луташе поне още един северновиетнамец и той със сигурност нямаше да се втурне към хеликоптера. Кели отново пое надясно, но този път по-бавно. До другата страна имаше около десет метра празно пространство, прилично на коридор, осветено от огъня. Той надзърна зад ъгъла и се втурна да пробяга разстоянието, като за миг сведе глава. Периферното му зрение улови движещата се сянка, но когато се обърна да я види, тялото му се блъсна в нещо и той падна.

Около него се вдигна облак прах, но Кели не успя достатъчно бързо да установи откъде идва шумът. Джон се претърколи наляво, за да избегне куршумите, но излезе на светло. Той скочи на крака и полуизправен се отдръпна, докато гърбът му не се удари в стената. Очите му трескаво се озъртаха в търсене на отблясъци от изстрели. Ето ги! Кели вдигна CAR-15 и стреля точно в момента, в който два 7,62-милиметрови куршума се забиха в гърдите му. От удара тялото му се изви встрани, а два нови куршума улучиха автомата в ръцете му. Когато отново отвори очи, видя, че лежи по гръб. В селото бе тихо. Опитът да се помръдне му причини само болка. После някакво дуло се опря в гърдите му.

— Насам, лейтенант! — последвано от: — Лекар!

Светът около него се раздвижи и Кели бе пренесен до огъня. Главата му безпомощно увисна наляво и той загледа как войниците кръстосват селото и обезоръжават северновиетнамците.

— Този изрод е жив! — каза един от тях.

— Тъй ли?

Друг се приближи откъм трупа на осемгодишното момиче, опря автомата си в челото на северновиетнамеца и натисна спусъка.

— Мамка му, Хари!

— Стига тъпотии! — изкрещя лейтенантът.

— Вижте какво са направили, сър — отвърна Хари и се наведе да повърне.

— Какво има, старче — обърна се лекарят към Кели, който обаче не успя да отговори. — По дяволите! — възкликна той. — Хей, това трябва да е човекът, който ни извика!

Появи се ново лице — вероятно лейтенантът, командващ Синия отряд. Нашивката на рамото му показваше, че е от Първа кавалерийска дивизия.

— Изглежда чисто, лейтенант. Ще огледаме района още веднъж — обади се по-възрастен глас.

— Всички ли са мъртви?

— Тъй вярно, сър!

— Кой, по дяволите, си ти? — попита лейтенантът и отново насочи вниманието си към Джон. — Сигурно си от онези скапани морски пехотинци, дето не им увират главите.

— От флота! — изстена Кели и опръска с кръв лекаря до себе си…

— Какво? — попита сестра О’Тул.

Кели отвори широко очи. Дясната му ръка се стрелна към гърдите, а погледът му обгърна стаята. Санди О’Тул седеше в ъгъла и четеше книга на нощната лампа.

— Какво правиш тук?

— Слушам кошмара ти — отвърна тя. — За втори път. Знаеш ли, наистина трябва…

— Знам.

Бележки

[1] Ян Собиески (1624–1696)-полски крал, разбил турците пред Виена. — Б.пр.

[2] Катинската гора — местност до Смоленск, Белорусия, където през 1940 година КГБ разстрелва 4000 полски офицери. — Б.пр.