Том Кланси
Безпощадно (17)

15.
Приложени уроци

Адът започна точно в единадесет сутринта, макар че полковник Захариас си нямаше и представа от час. Тропическото слънце сякаш постоянно изливаше безмилостните си палещи лъчи точно над главата му. От него нямаше спасение дори и в килията му без прозорци. Нямаше спасение и от пълчищата насекоми, които явно се чувстваха отлично в жегата. Захариас не можеше да си обясни как въобще нещо успява да вирее тук, но справилите се със задачата му причиняваха само неудобство и болка. Обстановката около него съвсем точно отговаряше на представите му за ада, получени в храмовете на неговото детство. Захариас бе подготвен за евентуален плен. Бе преминал дори курса по оцеляване, отричане, съпротива и бягство, наречен ООСБ. Той бе задължителен за всички професионални летци и бе най-мразеното от тях нещо. Иначе разглезените военновъздушни и флотски офицери преминаваха през изпитания, от които настръхваха косите и на инструкторите в морската пехота. Изпитания, които при всякакви други обстоятелства щяха да изправят извършителите им пред военен съд и да ги пратят за дълго в Левънуърт или Портсмут. Захариас, както и повечето му колеги нямаха никакво желание да повтарят преживяването. Но сега не бе тук, защото иска, нали? А тук ООСБ се повтаряше.

Разбира се, че бе мислил за пленяването, но винаги като нещо твърде неясно и далечно. Човек просто не може да пренебрегне възможността, щом веднъж е чул ужасното отчайващо „рооуу“ на радиостанциите и видял падащите парашути. Щом се е опитвал да организира спасителна операция и се е надявал хеликоптерът „Джоли грийн джайънт“ да успее да пристигне от базата си в Лаос или пък флотският „Бит Мута“ — както го наричаха моряците — да долети откъм морето. Захариас често бе виждал такива операции и още по-често те бяха завършвали с неуспех. Бе чувал ужасените и невероятно изпразнени от мъжество гласове на летци, които всеки момент ще бъдат пленени. „Измъкнете ме оттук“ — бе изкрещял по радиостанцията си един майор, преди от нея да долетят други неразбираеми гневни думи. И все пак те ги разбираха, защото долавяха убийствената им омраза. Екипажите на двата спасителни хеликоптера правеха всичко по силите им и Захариас — макар и мормон, който никога не бе близвал алкохол ги бе черпил с пиене, достатъчно да натръшка цял взвод морски пехотинци. Това бе общоприет начин за изразяване на признателност и възхищение от нечия храброст сред военните.

Но както и всеки друг член на тази общност, Захариас никога не бе допускал, че ще пленят точно него. Единственият възможен неуспех, за който се бе подготвил, бе смъртта. Захариас бе царят на „невестулките“. Той имаше огромен принос за създаването на този аспект от професията си. С интелекта и прекрасното си пилотиране полковникът бе създал доктрината и я бе доказал на практика. Захариас бе направлявал своя F-105 над най-добрите системи за противовъздушна отбрана, създадени от човешка ръка. Бе откривал най-опасните оръжия и с помощта на интелекта и опита си ги бе предизвиквал на дуел. Тактика срещу тактика, майсторство срещу майсторство. Бе ги дразнил, подканвал да влязат в бой и разгромявал в една от най-опияняващите игри, измислени от хората. Захариас бе майстор на триизмерния шах, в който той участваше със самолета си, а противниците му — с руските радари и ракетни установки. Подобно на мангуста и кобра двете страни разрешаваха един личен спор, в който полковникът със своето майсторство и гордост се надяваше да излезе победител. В най-лошия случай щеше да намери края си сред жълто-черния облак, отбелязващ смъртта на всеки достоен летец: мълниеносна, драматична и неземна.

Захариас никога не се бе мислил за храбър. Той имаше вярата си. Ако срещнеше смъртта във въздуха, тогава щеше да погледне Бог право в лицето. Щеше смирено да заеме отреденото му място, но нямаше да се срамува от живота си. Защото Робин Захариас бе праведен човек, неотклонил се и за миг от пътя на добродетелта. Той бе добър приятел на другарите си, съвестен командир, загрижен за нуждите на хората си, примерен съпруг и баща на хубавите си деца. И най-важното — бе настоятел в църквата си, която получаваше една десета от заплатата му, както изискваха каноните на Църквата на Исус Христос и светците от Последния ден. Поради всички тези причини Захариас никога не се бе боял от смъртта. Онова, което идваше след гроба, за него бе реалност, в която твърдо вярваше. Не смъртта, а животът бе изпълнен с несигурност и най-несигурно от всичко бе сегашното му положение. А вярата, дори такава силна вяра като неговата, си има граници, начертани от тялото, което я носи. Но Захариас или не разбираше този факт, или не го приемаше. „Вярата ми — казваше си полковникът — трябва да е достатъчно силна, за да издържи на всичко. Тя е достатъчно силна. Трябва да бъде.“ Но това, че е достатъчно силна, му го бяха казали още учителите в класните стаи с изглед към планината Уасач. Те бяха облечени в чисти бели ризи, носеха вратовръзки, държаха в ръце учебници и говореха с увереността на хора, познаващи историята на своята църква и последователите й.

„Тук е различно“ — чу някакво гласче в себе си Захариас. Той се опитваше да не му обръща внимание, стараеше се да не му вярва, защото в противен случай влизаше в противоречие с религията си. А такова противоречие личността на Робин не можеше да понесе. Джоузеф Смит^[1] бе умрял в името на вярата им, убит в Илинойс. И не бе единствен. И други бяха вършили същото. Историята на юдаизма и християнството бе изпъстрена с имена на мъченици — единоверците на Робин Захариас ги наричаха герои, — изтърпели мъченията на римляни и други народи и умрели с Божието име на уста.

„Но не са страдали толкова дълго като теб“ — натякна му гласчето. Само няколко часа. Кратки минути на адски мъки върху кладата или ден-два бавна смърт върху кръста. Това бе нещо различно. Краят му се виждаше, а щом знаеш какво идва след него, лесно можеш да не мислиш за мъките. Но за да погледнеш зад края, трябва да знаеш къде се намира.

Робин Захариас бе сам. В лагера имаше и други като него. Понякога си разменяха погледи, но не можеха да общуват. Той бе опитал да разговаря с почуквания по стената, но отговор нямаше. Където и да се намираха другарите му по съдба, те бяха твърде далеч или пък стените имаха звукова изолация, или Робин вече бе оглушал. Не можеше да споделя мислите си с никого, а дори и молитвите не бяха всесилни за интелигентен човек като него. Захариас се страхуваше да се моли за избавление — дори не допускаше мисълта в главата си, — защото противното щеше да означава, че вярата му е разклатена. А той не можеше да го допусне. Част от него обаче знаеше, че като не се моли за избавление, Захариас признава нещо друго. Признава, че ако се моли и избавление все пак не дойде, вярата щеше да загине, а заедно с нея и душата му. Отчаянието в Робин Захариас покълна именно така — не с осъзнаването му, а с нежеланието да иска от своя Бог нещо, което може и да не дойде.

Умората го изяждаше. Недохранването, изолацията, особено болезнена за човек с неговия ум, и разяждащият страх от болката — защото дори и вярата не може да убие болката — изцеждаха силите му. Колкото и силен да е един човек, понесъл тежък товар, енергията му си има граници, а тежестта — не. Захариас добре знаеше, че плътта е слаба, но гордостта и целомъдрието на вярата му пречеха да осъзнае, че физиката въздейства на психиката подобно на тежестта на товар, но с много по-голяма сила. Той възприемаше убийствената психическа умора като отслабване на нещо нерушимо и всъщност се обвиняваше за това, че е човек. Вероятно разговорът с друг църковен настоятел щеше да оправи всичко, но това бе невъзможно. Лишавайки се от успокояващото признание, че е крехко човешко същество, Захариас все по-бързо вървеше към заложения от самия него капан. Хората, които искаха да унищожат неговите тяло и душа, му помагаха с всички сили.

Именно тогава нещата се влошиха още повече. Вратата на килията му се отвори. Двама виетнамци в маскировъчни униформи го погледнаха така, сякаш замърсява въздуха на страната им. Захариас знаеше защо са дошли. Опита се да ги посрещне храбро. Двамата го хванаха за ръцете, а трети тръгна зад тях с автомат. Още не бяха излезли от килията, когато дулото на автомата се заби в гърба му точно на мястото, което все още го болеше от катапултирането въпреки изминалите девет месеца. Полковникът изпъшка от болка. Виетнамците дори не показваха удоволствие от болките му. Те не задаваха въпроси. Измъчваха го без някаква видима цел. Просто петима мъже се нахвърляха върху него и започваха да го бият. Съпротивата означаваше смърт и макар и Захариас да желаеше края на пленничеството си, той не можеше да потърси смъртта по такъв начин, защото това си беше чисто самоубийство. Религията му забраняваше самоубийството.

Нямаше значение. След няколко секунди той вече не можеше да прави нищо. Повален на бетонния под, Захариас понасяше ритниците и ударите и болката се увеличаваше с главоломна скорост. Мускулите му бяха парализирани и крайниците му категорично отказваха да се мърдат. Отгоре долитаха писукащите гласове на виетнамците. Приличаха на чакали, на дяволи, измъчващи го, защото бе праведен и въпреки това се намираше в ръцете им. И това продължи още и още, и още…

Някакъв глас си проби път в съзнанието му. Последва още един заблуден, полусилен ритник в гърдите му и Захариас видя, че ботушите им се отдръпват. С периферното си зрение Робин забеляза раболепието, изписало се по лицата на мъчителите му, които гледаха към вратата. Най-сетне още един вик, и виетнамците се изнизаха през вратата. Гласът се промени. Той принадлежеше на… бял човек? Как ли го бе разбрал? Едни силни ръце го изправиха и облегнаха на стената. Сега се показа и лицето. Беше Гришанов.

— Божичко — възкликна руснакът и бледите му страни почервеняха от гняв.

Той се обърна и отново изкрещя нещо на странно звучащ виетнамски. В помещението веднага се появи кофа с вода, която Гришанов изля върху главата на американеца. После затърси нещо друго и Захариас чу, че вратата се затваря.

— Пий, Робин, пийни си от това.

Той приближи малка манерка до устните на американеца и я надигна.

Захариас отпи толкова бързо, че преди да забележи щипещия вкус на водката, течността вече бе в стомаха му. Той стреснато вдигна ръка и се опита да отблъсне манерката.

— Не мога… — изпъшка американецът, — не мога да пия, не мога…

— Това е лекарство, Робин, а не удоволствие. Религията ти не забранява лекарствата. Моля те, приятелю, ти имаш нужда от него. Не мога да направя нищо повече за теб — прибави Гришанов с ужасно смутен глас. — Трябва, Робин.

„Може би наистина е лекарство“ — помисли си Захариас. Някои лекарства съдържаха алкохол, но Църквата не ги забраняваше, нали? Полковникът не можа да си спомни точно и затова отпи отново. Той не знаеше също, че с изчезването на адреналина, който побоят бе вкарал в организма му, тялото се отпуска и алкохолът задълбочава този процес.

— Не толкова много, Робин.

Гришанов дръпна манерката и започна да се грижи за раните на американеца. Той изпъна краката и изчисти лицето му с влажна кърпа.

— Диваци! — изръмжа руснакът. — Мръсни вмирисани диваци. Майор Винх ще ми плати за това. Ще му счупя тънкото маймунско вратле. — Руският полковник приседна на пода до американския си колега и заговори искрено: — Робин, ние сме врагове, но освен това сме и хора, а дори и войната си има правила. Ти служиш на страната си, а аз — на моята. Тези… тези хора не разбират, че без чест и достойнство не може да има истинска служба, а само варварство. — Той отново протегна манерката: — Ето, не мога да ти предложа нищо друго за облекчение на болката. Наистина не мога, съжалявам.

Захариас отпи нова глътка. Той все още бе схванат, замаян и по-объркан от всякога.

— Браво — похвали го Гришанов. — Никога не съм го казвал, но ти си един храбър човек, приятелю, щом издържаш издевателствата на тези животни.

— Налага се — изхриптя Захариас.

— Разбира се — съгласи се Гришанов и избърса лицето на пленника толкова внимателно, сякаш му бе дете. — На твое място аз също щях да опитам. — Той замълча за момент. — Господи, отново да летиш!

— Да, полковник, иска ми се…

— Наричай ме Коля — махна с ръка руснакът. — Вече се познаваме от доста време.

— Коля?

— Християнското ми име е Николай. Коля е… прякор ли казвахте?

Захариас отпусна глава на стената, затвори очи и си спомни усещанията от полета.

— Да, Коля, иска ми се отново да летя.

— На мен също — каза Коля и обгърна приятелски натъртените и ожулени рамене на събеседника си. Той добре знаеше, че това е първата проява на човешка топлота, изпитана от американеца в продължение на почти година. — Моят любимец е МиГ-17. Сега е почти забравен, но, Господи, колко е хубаво да летиш. Просто слагаш върховете на пръстите си върху лоста и си помисляш, пожелаваш си нещо наум, което самолетът веднага изпълнява.

— 86 бяха същите — каза Захариас, — но и тях вече ги няма.

Руснакът цъкна с език.

— Те са като първата ти любов, нали? Момичето, което си срещнал в детството и което за пръв път те е накарало да мислиш като мъж. Но за хора като нас първият самолет е нещо по-различно. Той не е така топъл като жена, но е доста по-лесен за управление.

Робин се опита да се засмее, но само се разкашля. Гришанов му предложи още една глътка.

— Спокойно, приятелю. Кажи ми, кой е любимият ти модел?

Американецът повдигна рамене и усети надигащата се в стомаха му топлина.

— Летял съм почти на всичко. Не съм се качвал само на F-94 и 89, но са ми казвали, че не съм пропуснал нищо. F-104 приличаше на състезателна кола, макар и не много повратлива. Но най-любим ми е F-86H. Просто е удоволствие да го караш.

— А „Тънд“? — попита Гришанов, използвайки умалителното име на F-105 „Тъндърчийф“.

Робин се прокашля.

— За да го обърнеш във въздуха, ще ти е необходим целият щат Юта, но проклет да съм, ако не е ужасно бърз. Веднъж дори вдигнах сто и двадесет възела над червената линия.

— Разправят, че не бил точно изтребител, а по-скоро камион с бомби.

Гришанов усърдно изучаваше жаргона на американските пилоти.

— Няма значение. Важното е, че бързо ще те измъкне от кашата, в която си се набъркал. Никой не гори от желание да се будалка с такъв самолет. Ако случайно си решил, по-добре е да го улучиш от първия опит.

— Що се отнася до бомбардирането — казвам ти го като един пилот на друг, — вие се справяте чудесно в това проклето място.

— Опитваме се, Коля, опитваме се с всички сили — отвърна завалено Захариас.

Руснакът се удиви, че алкохолът е въздействал толкова бързо. Американецът срещу него пиеше за пръв път в живота си. Колко странно, че човек може да избере живот, в който няма алкохол.

— Пък и начинът, по който се справяш с ракетните съоръжения. Аз лично съм те наблюдавал. Ние сме врагове, Робин — каза отново Коля, — но освен това сме и пилоти. Никога не съм виждал храброст и майсторство, подобни на твоите. В твоята страна сигурно си професионален комарджия.

— Комар ли? — поклати глава Робин. — Не, хазартът ми е забранен.

— Но онова, което правеше с твоя „Тънд“…

— Бъркаш комара с добре пресметнатия риск. Щом предварително си планирал всичко, трябва просто да се придържаш към него и някак си да почувстваш какво си мисли другият.

Гришанов мислено си отбеляза за следващия път отново да напълни манерката си. Най-сетне, след месеци търсене, бе открил някакъв начин. Жалко, че тези малки кафяви диваци нямаха достатъчно мозък, за да разберат, че мъчението само прави човек по-силен. При цялата си безгранична арогантност те гледаха света през лещи, които смаляваха всичко до размера на ръста им и до обхвата на тясната им култура. Бяха неспособни да научат нещо ново. Гришанов пък жадно търсеше пови уроци. Най-странното бе, че знаеше току-що приложения от един фашистки офицер в Луфтвафе. Жалко, че виетнамците не позволяваха на друг да води тези специални разпити. Но Гришанов скоро щеше да пише в Москва за това. Началниците му щяха да натиснат където трябва и тогава можеха да използват този лагер напълно ефективно. Диваците бяха постъпили невероятно умно с построяването на лагера, но сега с отчайваща упоритост отказваха да се възползват от възможностите му. Гришанов се чувстваше отвратително, че трябва да живее в тази гореща, влажна и пълна с насекоми страна сред арогантни малки хора с малки арогантни умове и змийски нрав. Но необходимата му информация бе именно тук. Колкото и неприятна да бе сегашната му работа, руснакът наскоро бе открил фраза, която да я охарактеризира. Той четеше американски романи, за да усъвършенства и без това впечатляващите си знания по английски, и в един от тях бе попаднал на следната фраза: „просто бизнес“. Това бе работата му. Гришанов отлично разбираше тази гледна точка за възприемане на света. „Жалко, че този американец не е на същото мнение“ — помисли си Коля, заслушан в несвързания разказ за живота на американските пилоти.

 

 

Лицето в огледалото вече му изглеждаше непознато и това го радваше. Странно колко силни бяха навиците. Кели вече бе напълнил мивката с топла вода и ръцете му си играеха със сапунената пяна, когато разсъдъкът му се пробуди и напомни, че не трябва нито да се бръсне, нито да се мие. Зъбите си обаче изми. Не можеше да търпи налепите по тях и заради това бе взел виното. „Какви скапани напитки продават само — помисли си Кели. — Сладки, тежки и със странен цвят.“ Джон не разбираше от вина, но поне знаеше, че едно прилично вино не може да има цвят на урина. Трябваше да излезе от банята. Не можеше да гледа в огледалото още много време.

Кели хапна добре, но само леки храни, които щяха да му дадат необходимата енергия, без да тежат в стомаха му. После дойде ред на упражненията. Подвижната пътечка му позволяваше да бяга на място, без да безпокои съседите. Е, не приличаше на истинското бягане, но щеше да свърши работа. Последваха лицеви опори. Най-сетне лявото му рамо бе напълно възстановено и болките в двата мускула бяха абсолютно идентични. Завърши с упражнения за бързина, които бяха полезни и от чисто практична гледна точка.

Предния ден бе излязъл от апартамента си през деня с риск да забележат окаяния му вид, за да разгледа един магазин за употребявани дрехи. Там намери необходимото му елече. То бе толкова голямо и изтъркано, че продавачките му го подариха. Кели вече бе разбрал колко е трудно да скрие ръста и физическото си състояние, но това окъсано елече май щеше да помогне. Освен това Джон не бе пропуснал възможността да се сравни с другите клиенти на магазина. Маскировката му изглеждаше доста ефективна. Въпреки че не бе най-отблъскващият пример на бездомник, той със сигурност попадаше в най-долната категория. Продавачката, подала му елечето безплатно през щанда, вероятно го бе сторила както в изблик на съчувствие, така и за да го изгони по-бързо от магазина. Нима това не бе крачка напред? Какво не би дал във Виетнам, за да може да изглежда като обикновен селянин и така да дочака лошите момчета?

Предната нощ отново бе прекарана в разузнаване. Никой не му бе обърнал внимание, докато се движеше по улиците. Кели се бе превърнал в поредния мръсен и вмирисан пияница, който дори не заслужаваше да бъде обран. С това опасенията му, че ще бъде разконспириран, свършиха. Той бе прекарал нови пет часа в наблюдение на улиците от прозорците на втория етаж в запустялата къща. Полицейските патрули се движеха по обичайния начин, а шумът от автобуси се чуваше доста по-често от очакванията му.

Когато свърши с упражненията, Кели разглоби пистолета си и го почисти, макар да не го бе използвал от онази нощ в Ню Орлиънс. Направи същото и със заглушителя. После внимателно сглоби и двете. Бе направил една малка промяна. Сега и в горната част на заглушителя имаше начертана бяла линия. Тя щеше да му служи за ориентир през нощта. Е, с нея не можеше да се стреля бог знае колко далеч, но Кели и не предвиждаше. Когато свърши с пистолета, Джон вкара патрон в цевта и внимателно постави пълнителя. Беше си набавил и хубав войнишки нож с широко острие. Докато предната нощ наблюдаваше улиците, той бе назъбил горната му част. Хората се плашеха от такъв нож дори повече, отколкото от пистолет. Това бе глупаво, но щеше да работи в негова полза. Пистолетът и ножът влязоха в приготвените за тях места на колана му. Разпуснатата риза и елекът ги прикриваха идеално. В един от джобовете на новата му придобивка потъна плоско шише от уиски, пълно с вода. От другата страна Кели пусна четири „Сникърс“. Около кръста му бе омотан електрически кабел, а в джоба на панталоните му имаше чифт гумени ръкавици. Макар жълтият им цвят да не бе идеален за маскировка, Джон не успя да намери други. Пък и ръкавиците прикриваха отпечатъците, без да пречат на движенията му, така че той реши да ги вземе със себе си. Вече се бе сдобил с едни памучни, с които шофираше. Веднага след като купи фолксвагена, Кели грижливо бе почистил всички стъкла, метални и пластмасови повърхности с надеждата да изтрие всяка следа от отпечатъци. Той мислено благослови всички криминални филми и книги, които бе гледал или чел. Надяваше се да е достатъчно параноичен във всяко едно отношение.

„Нещо друго?“ — запита се той. Не носеше никакви документи за самоличност. Имаше само няколко долара в портфейл, купен също от магазина за стоки втора употреба. Кели се поколеба дали да не вземе още пари, но реши, че от тях няма смисъл. Вода. Храна. Оръжие. Жица. Тази нощ щеше да остави бинокъла у дома. Ползата от него не си заслужаваше неудобствата от пренасянето напред-назад. Може би трябваше да си вземе някой по-малък. Беше готов. Кели пусна телевизора и изгледа прогнозата за времето — облачно, вероятни превалявания, хладно. В очакване на нощта Джон си направи и изпи две чаши нескафе.

Напускането на сградата, в която живееше, бе една от най-трудните части от плана. Кели изгаси осветлението в апартамента си, огледа улицата през прозореца и едва след като се убеди, че навън е пусто, се реши да излезе. Пред външната врата отново се спря и се ослуша и огледа, преди да се запъти право към фолксвагена. Когато влезе в колата, веднага сложи памучните ръкавици. Едва след това затвори вратата и завъртя контактния ключ. Две минути по-късно мина покрай мястото, където бе паркиран скаутът, и се зачуди колко ли самотна се чувства другата му кола. Кели бе настроил радиото си на една станция, която постоянно излъчваше музика. Той надаваше по едно ухо на рока и кънтрито, колкото да не е сам в пътуването си към южната част на града.

Част от него се изненада колко напрегнато е проникването в квартала. Веднага след като влезе, Кели се успокои, но самото влизане му напомняше на пътуването с хеликоптер към целта. Той обмисляше какво точно го очаква, казваше си да бъде спокоен и да сложи на лицето си каменна маска, а ръцете му се потяха в ръкавиците. Кели чинно спазваше всички знаци и светофари, без да обръща внимание на профучаващите покрай него коли. „Удивително — помисли си той — колко дълго могат да се проточат двадесет минути.“ Сега Джон влезе по друг път. Предната нощ внимателно бе огледал паркинга от две пресечки разстояние. Той мислено приравняваше една пресечка от сегашната тактическа обстановка на един километър в джунглата. Мисълта го накара да се усмихне и Кели паркира зад някакъв черен шевролет — модел ’57. Както и преди, той бързо напусна колата и се шмугна в прикритието на тъмната алея, за което помагаше и облеклото му. На двадесет метра навътре в нея Джон се превърна в още един залитащ пияница.

— Хей, старче! — подвикна младежки глас.

Бяха трима, около седемнадесет-осемнадесет годишни. Седяха на някаква ограда и пиеха бира. Кели залитна към другата страна на алеята, за да увеличи разстоянието, но ходът му не сполучи. Едно от момчетата скочи от оградата и се приближи към него.

— К’во търсиш бе, пиянде? — попита младежът с цялата арогантност, присъща на възрастта му. — Дявол да те вземе, вониш като боклукчийска кофа. Мама не те ли е учила, че добрите деца се мият?

Кели дори не се обърна, а продължи да върви с преплитащи се крака. Това не влизаше в плана. Той сведе глава и леко се извърна встрани от младежа, който не изоставаше.

Хлапакът не се предаваше.

— Дай пиенето, човече — каза той и посегна към междувременно преместената в другата ръка на Кели бутилка.

Джон не я даде веднага, защото всеки скитник брани оскъдното си имущество. Младежът го натисна, блъсна го в оградата от лявата страна и това явно го задоволи. Той се върна при приятелите си, като се смееше на скитника, който се изправи и продължи пътя си.

— И да не съм те видял повече тук, ясно ли е? — чу подвикването зад гърба си Кели. Той и не мислеше да го прави. През следващите десет минути мина покрай още две такива младежки сборища, но те не сметнаха, че заслужава нещо повече от смях. Задната врата на укритието му бе все още открехната и, слава богу, тази вечер плъховете ги нямаше. Кели се спря за миг и се ослуша. Когато не чу нищо, се изправи и си позволи малка почивка.

— Змия до Чикаго — прошепна старите позивни той. — Проникването успешно. Отправям се към наблюдателния пост.

За трети и последен път Кели изкачи разнебитените стълби и зае обичайното си място в югоизточния ъгъл.

Веднага забеляза, че Арчи и Виненката също са на обичайното си място на една пресечка от него и говорят с някакъв мотоциклетист. Часът бе десет и дванадесет минути. Кели си позволи глътка вода и един сникърс. В продължение на половин час обектите му не бяха особено активни. Големият Боб също бе излязъл на работа заедно с лейтенанта си, когото Кели наричаше Малкия Боб. Компанията се допълваше с Чарли Браун и неговия лейтенант, когото Кели бе оставил безименен, и със самотния Дагуд. Липсваше само Магьосника. Той се появи по-късно, към единадесет. Дойде и партньорът му, наречен от Джон Тото, защото подтичваше напред-назад като пале, което би трябвало да е в кошницата заедно с другите малки кученца.

Както и можеше да се очаква, в неделя вечер бизнесът бе по-слаб, макар че Арчи и Вин явно се радваха на добра клиентела. Може би причината бе в по-заможните купувачи, които обслужваха. Въпреки че всички работеха както с местни, така и с клиенти от други квартали, Арчи и Виненката най-често привличаха големи лъскави коли, които явно не идваха от тази част на града. Кели не можеше да е сто процента сигурен в предположението си, но това нямаше значение за задачата му. Предната нощ Джон бе установил нещо наистина важно, което тази вечер се бе потвърдило. Сега трябваше само да чака.

Кели се настани удобно. След взетото решение тялото му се отпусна. Той наблюдаваше улицата под себе си все още нащрек, като виждаше, чуваше и забелязваше всяко движение. Времето минаваше. В дванадесет и четиридесет по едно от кръстовищата премина патрулна полицейска кола, която просто обяви присъствието си. Вероятно щеше да дойде отново след два часа. Дизеловите двигатели на автобусите ръмжаха и Кели дори позна отвратително скърцащите спирачки на сто и десета линия. Сигурно никой по маршрута й не можеше да спи от тях. След два часа движението чувствително намаля. Сега вече пласьорите пушеха и говореха повече. Големия Боб прекоси улицата и каза нещо на Магьосника. Двамата явно се разбираха доста добре — нещо, което изненада Кели. Виждаше го за пръв път. Може би Боб просто искаше да развали стотачка. Полицейската патрулка мина точно навреме. Кели изяде третия си сникърс за тази вечер и съвестно прибра хартийките. Огледа се внимателно. Не бе оставил нищо. По предметите, до които се бе докосвал, нямаше да останат отпечатъци. Навсякъде бе засипано с прах и мръсотия, а Джон грижливо бе избягвал да докосва прозорците.

Добре.

Кели слезе обратно по стълбите и излезе през задната врата. Прекоси улицата и тръгна по успоредната й алея. Все още не напускаше сенките и се движеше тихо, макар и не абсолютно безшумно.

Загадката на първата нощ се бе оказала проста за разрешаване. Тогава Арчи и Вин бяха изчезнали от мястото си само за две-три секунди. Кели не бе отделял поглед от тях за по-дълго. Със сигурност не си бяха тръгнали с кола, пък и нямаха време да стигнат до края на пресечката. Предната нощ Джон бе разбрал какво са направили. На няколко метра от обичайното им място, между блоковете, имаше малък тунел. Той даваше прекрасна възможност на Арчи и Виненката да изчезнат бързо. Те никога не се отдалечаваха на повече от пет-шест метра от него, но, от друга страна, очевидно не го наблюдаваха.

Кели се увери в предположението си, като в продължение на няколко минути ги наблюдава отблизо, скрит зад една стена. После намери две празни бирени кутии и ги завърза една за друга с парче тел. Той заложи капана си на едната прана на тунела, за да е сигурен, че никой не може да го приближи в гръб, без да вдигне шум. Когато бе готово, Кели се приближи тихо и извади пистолета си със заглушител. Трябваше да измине само десетина метра, но тунелите предават шума по-добре от телефон и Джон предпазливо се оглеждаше за всичко, което можеше да го издаде. Той избягна парче вестник и някакво счупено стъкло и се приближи до другия край на тунела.

Отблизо изглеждаха различно. Имаха почти човешки вид. Арчи пушеше цигара, облегнат на тухлената стена. Виненката също пушеше, седнал на бронята на нечия кола, и оглеждаше улицата. През десет секунди огънчетата на цигарите им присветваха и им пречеха да приспособят очите си към мрака. Кели ги виждаше, но те него — не. Повече не можеше и да се желае.

— Не мърдай — прошепна той на Арчи.

Пласьорът се обърна повече гневно, отколкото разтревожено, за да види пистолет с голям цилиндър, завит на дулото му. Погледът му се стрелна към лейтенанта му, който си тананикаше някаква песен с гръб към него в очакване на клиенти. Те нямаше да дойдат. Кели реши да съобщи новината на другия.

— Хей! — подвикна той шепнешком, но достатъчно високо, за да бъде чут.

Виненката се обърна и видя пистолета, насочен към главата на шефа му. Той замръзна. В Арчи бяха пистолетът, парите и повечето от стоката им. Ръката на Кели му махна да се приближи и като не знаеше какво да прави, той се подчини.

— Как е бизнесът тази вечер? — попита Кели.

— Става — отвърна тихо Арчи. — К’во искаш?

— Ти как мислиш? — попита с усмивка Джон.

— Ченге ли си? — намеси се глупаво Виненката.

— Не, няма да арестувам никого. — Кели махна с ръка. — В тунела, по очи. Бързо.

Той ги остави да влязат два-три метра навътре — достатъчно, за да не се виждат от улицата, но не много навътре, за да ги погълне мракът. Първо ги претърси за оръжие. Арчи имаше някакъв ръждясал 32-калибров револвер, който се премести в джоба на Кели. Джон завърза ръцете им с жицата и ги обърна по гръб.

— Оказахте се много сговорчиви, момчета.

— По-добре да не се мяркаш отново тук, човече — осведоми го Арчи, без да схваща, че въобще не става въпрос за обир.

Вин кимна одобрително и измуча нещо. Отговорът изненада и двама им.

— Всъщност имам нужда от помощта ви.

— Каква помощ? — попита Арчи.

— Търся един човек на име Били. Кара червен плимут.

— К’во? Будалкаш ли се?

— Отговори на въпроса, ако обичаш — посъветва го разумно Кели.

— Що не вземеш да се разкараш? — предложи злобно Арчи.

Кели леко извърна пистолета и стреля два пъти в главата на Виненката. Тялото се разтърси от конвулсии и фонтанът от кръв бликна, но този път не върху Кели. Той изпръска лицето на Арчи и очите на пласьора се разшириха от ужас и изненада. Приличаха на две малки факли в тъмнината. Арчи бе шокиран. Виненката явно не бе от общителните, пък и Кели разполагаше с ограничено време.

— Струва ми се, че казах „ако обичаш“, нали?

— Божичко мой, човече! — изстърга гласът. Пласьорът явно разбираше, че издаването на други звуци ще го прати при лейтенанта му.

— Били. Червен плимут „Роудрънър“. Обича да се фука с него. Дистрибутор е. Искам да знам къде кисне — каза тихо Кели.

— И ако ти кажа…

— Сдобиваш се с нов доставчик. Аз — осведоми го Кели. — Ако пък Били разбере за срещата ни, отиваш на гости при приятеля си — прибави той и красноречиво посочи топлия още труп, който вдървено притискаше Арчи. Все пак трябваше да даде някаква надежда на човека. „Може би дори някакво подобие на истина“ — помисли си Кели. — Разбираш ли? Били и приятелите му са си наврели човките не където трябва и работата ми е да оправя нещата. Съжалявам за приятелчето ти, но трябваше да ти покажа, че намеренията ми са сериозни, нали?

Арчи се опита да говори спокойно, но не успя. Въпреки това протегна ръка към надеждата:

— Виж, човече, не мога…

— Добре, ще попитам някой друг. — Кели направи многозначителна пауза. — Чу ли какво казах?

Арчи бе чул или поне така си мислеше. Той заговори без задръжки, докато стана време да се присъедини към Виненката.

Едно бързо претърсване на джобовете му извади на бял свят доста солидна сума и няколко пликчета с наркотик, които бързо се скриха в джоба на Кели. Джон внимателно прекрачи двата трупа и се върна на алеята, като от време на време се обръщаше, за да се убеди, че не е стъпил в кръв. Но така или иначе щеше да изхвърли обувките. Кели развърза опрените кутии и ги остави на предишните им места, след което се върна в колата си с предишната пиянска походка. Дори и за миг не се отклони от предварително начертания заобиколен маршрут. „Слава богу — помисли си той, докато караше в северна посока, — че тази вечер ще мога да се изкъпя и избръсна.“ Но какво, по дяволите, щеше да прави с наркотиците? На този въпрос щеше да отговори съдбата.

 

 

Колите започнаха да пристигат точно след шест, което не бе чак толкова необичайно за една военна база. Петнадесет на брой, те бяха таратайки на не по-малко от три години, преживели катастрофи и продадени на безценица. Единственото необичайно бе, че макар и да не ставаха за нищо, те изглеждаха така, сякаш са в движение. Един взвод морски пехотинци под командването на артилерийски сержант се зае с подреждането им. Сержантът си нямаше и представа какво точно върши. Колите бяха подредени доста хаотично, не в стройни военни редици, а така, както паркират обикновените хора. Работата продължи час и половина, след което морските пехотинци си заминаха. В осем часа на другата сутрин пристигна нов взвод, този път натоварен с манекени. Имаше различни размери, но всичките бяха облечени в стари дрехи. Децата заеха местата си в люлките и пясъчника. Възрастните стояха изправени с помощта на метални стойки. Вторият взвод също си замина. В някакво неопределено по време бъдеще той щеше да се връща два пъти дневно и да мести манекените по ред, старателно определен от някой ненормален офицер, който нямаше с какво друго да се занимава.

Бележките на Кели върху операция ЖАЛОН се спираха на факта, че един от най-глупавите и времепоглъщащи аспекти на подготовката й е бил всекидневното издигане и демонтиране на макета. Фактът не бе направил впечатление само на него. Ако някой съветски разузнавателен спътник забележеше мястото, той щеше да види странни сгради, които не служат на никаква видима цел. Щеше да открие още детска площадка с деца, родители и паркирани коли, които щяха да се движат всеки ден. Всичко това трябваше да прикрие другия очевиден факт — че съоръжението се намира на километър от какъвто и да е асфалтиран път.