Лий Чайлд
Издирваният (9)

11

Ричър напусна закусвалнята с четири чаши кафе в картонена кутия. Имаше силното предчувствие, че три от тях ще останат неизползвани, защото колата отдавна щеше да е потеглила. Но не се оказа така. Колата беше там, малко встрани от колонката, на крачка от компресора за помпане на гуми. Със запалени фарове и работещ двигател. Алън Кинг беше на обичайното си място вдясно, а Карън Делфуенсо седеше зад него. Дон Маккуин беше навън, изправен до шофьорската врата. Изглеждаше уморен и премръзнал. Ричър се оказа прав в предположенията си за ръста и телосложението му. Беше висок метър и осемдесет и два-три, слаб, с дълги крайници.

Ричър прекоси платното и му подаде едно от кафетата със сметана и захар. После заобиколи колата и връчи второто на Алън Кинг. Отвори задната врата и поднесе третата чаша на Делфуенсо.

— Черно, без захар — рече той.

Жената се поколеба за миг, но все пак прие чашата.

— Благодаря, точно такова го обичам — промълви тя. — Но как разбрахте, ей богу?

Десет думи. Със седем повече от всичко, което беше изрекла досега. Всеки знае, че жените след трийсетте не употребяват сметана и захар, помисли си той, а на глас каза:

— Улучих по случайност.

Ричър пристъпи към кошчето за боклук до прахосмукачката и хвърли картонената кутия в него. Дон Маккуин церемониално му отвори шофьорската врата. Той седна и пъхна кафето си в поставката за чаши. Маккуин се настани зад гърба му.

Ричър напипа ръчката и си нагласи седалката, чиято облегалка опря в коленете на Маккуин. Извърна глава към Кинг и попита:

— Защо не си размените местата с мистър Маккуин? Ние с него сме най-високи, а се оказваме един зад друг.

— Аз винаги пътувам отпред — отвърна Кинг.

— Винаги?

— Абсолютно.

Ричър сви рамене, нагласи огледалото и си сложи колана. После подкара към изхода на бензиностанцията. Измина трийсетте метра до рампата и се качи на магистралата.

Беше получил още едно доказателство, че спътниците му не са пътували три часа без спиране — никой от тях не пожела да използва тоалетната.

Шериф Гудман въздъхна и прибра телефона си.

— Миси Смит си е изключила джиесема — докладва той.

Соренсън кимна и каза:

— Късно е. Цивилните вече спят. Знаете ли къде живее?

Гудман не отговори. Мълчанието му издаваше притеснение.

— Очевидно знаете — добави Соренсън. — Сам казахте, че винаги е живяла тук и всички я познават. Налага се да почукаме на нейната врата, преди да почукаме на вратата на сервитьорката.

— Никой не може да чука на вратата на Миси, особено посред нощ — каза Гудман.

Соренсън не реагира. Беше застанала от лявата страна на маздата и внимателно оглеждаше пространството между бара и отдавна затворената кръчма.

— Оттук виждам бензиностанцията — рече тя. — Точно оттатък платното.

— Е, и? — попита Гудман.

— От там също могат да ме видят.

— Очевидци ли търсите? Трябва да имаме голям късмет, за да очакваме, че някой шофьор на камион е зареждал точно в минутата, в която нашите момчета са се прехвърлили в резервната кола и са изчезнали. Освен това е трябвало да гледа в правилната посока с напрегнато внимание, вместо да си чеше задника. Но дори да го е направил, как бихме могли да го открием?

— Не, не — нетърпеливо тръсна глава Соренсън. — Мисля си за евентуални камери на бензиностанцията. Широкообхватни, казват им „рибешко око“. Такива камери могат да заснемат и част от паркинга тук.

Гудман не каза нищо.

— Има ли камери на бензиностанцията?

— Не знам.

— Трябва да има — рече Соренсън. — Големите камиони зареждат стотици литри, а времената са трудни. Все ще се намерят шофьори, които се опитват да потеглят, без да платят. А това няма как да се хареса на големите петролни компании. Със сигурност са взели предпазни мерки.

— Трябва да проверим.

— Ще го направим — кимна Соренсън. — А след това отиваме да потропаме на Миси Смит. Не казвайте, че не можем да го направим. Старата дама сигурно обича да си поспива, но понякога се налага да бъде събудена.

Ричър беше добър шофьор, но нищо повече. Във физическо отношение тялото му работеше само по два начина: или изключително бавно, или изключително бързо. През останалото време поведението му беше типично за едър човек — спокойно, леко лениво, а понякога дори сънливо. Но когато се налагаше, той избухваше като динамит, превръщайки се в истинска фурия. Включваха се всичките му сетива и мускули. После отново намаляваше обороти. Не притежаваше онова особено междинно състояние на отпусната съсредоточеност, което беше необходимо за доброто шофиране. При него действията трябваше да бъдат своевременни, но контролирани, бързи, но също така и премислени. Винаги му беше трудно да идентифицира това състояние. Обикновено заставаше нащрек още на двеста метра от потенциалната опасност или пък я игнорираше тотално — с необяснимата увереност, че тя ще отмине сама по себе си, без нужда от намесата му. Никога не беше блъскал друга кола, никога не беше наранявал човек, освен когато го беше правил умишлено. Но той беше реалист и си даваше сметка, че шофира посредствено, доста под средното ниво.

Магистралата обаче беше точно такава, каквато очакваше — права, широка, отново с три ленти във всяка посока. Големият шевролет с меко окачване се държеше много добре върху нея. Нощният трафик беше повече от спокоен и не изискваше бързи реакции. Фактически най-голямото предизвикателство беше да не задреме, но в това Ричър беше наистина добър. Можеше да остане буден за практически неограничено време. Държеше волана с две ръце и очите му се местеха към огледалата на всеки двайсетина секунди. Поглеждаше първо в лявото странично огледало, в огледалото за обратно виждане, после в дясното. Фигурата на Карън Делфуенсо се намираше зад дясното му рамо — мълчалива, но очевидно напрегната. Дон Маккуин до нея дишаше равномерно, на границата на дрямката. Алън Кинг на съседната седалка беше напълно буден, но някак мрачен и замислен. Главата му беше леко извърната, сякаш искаше да наблюдава както пътя, така и човека зад кормилото. Със сигурност и скоростомера, помисли си Ричър.

Продължаваха да се носят в нощта. Ричър караше на границата на разрешената скорост. От време на време усещаше докосването на кристалната висулка на ключодържателя, която подскачаше при неравностите на пътя.

Оказа се, че бензиностанцията разполага с четири камери, всичките черно-бели. Те захранваха записващото устройство, поставено на един рафт в кабината, редом с касовия апарат и цигарите. Разделеният на четири секции монитор се намираше вляво от касовия апарат и предаваше в реално време показанията на камерите.

Три от въпросните камери не представляваха интерес за Соренсън. Първата и втората бяха монтирани ниско на входа и изхода с цел да заснемат регистрационните номера на превозните средства. Бяха прекалено фокусирани, за да хващат каквото и да било от фона. Третата камера беше монтирана на тавана в самата кабина за плащане, високо зад раменете на касиера. Нейната цел беше да следи действията му за евентуални злоупотреби. Стандартна практика при повечето бизнеси, които работеха с пари в брой. Доверие, но подложено на проверка.

Но четвъртата камера се оказа истинска находка. До определена степен, разбира се. Тя представляваше черна полусфера, монтирана в средата на пилона със светещата реклама на обекта. От нея се разкриваше добра гледка към целия терен. По настояване на застрахователите, обясни касиерът. Често се случвало два тира едновременно да дадат на заден и да сблъскат ремаркетата си. Застрахователите искали да бъдат сигурни кой е виновен за неправилната маневра. Другата цел на това „рибешко око“ била да заснема нарушенията в тяхната последователност в синхрон с останалите камери: появата на превозното средство се регистрирало от камерата на входа, кражбата на бензин или дизел поемала „рибешкото око“, а камерата на изхода запечатвала и задната регистрационна табела на нарушителя.

Обхватът на четвъртата камера беше достатъчно голям, за да хване шосето в посока север-юг, покрития с чакъл паркинг пред запуснатата кръчма и част от бара на Миси Смит, плюс празното място между двете постройки. Изкривяването на „рибешкото око“ беше такова, че въпросното празно място изглеждаше хоризонтално и равно като тепсия. В момента камерата предаваше на живо и обхващаше онази част от паркинга, където бяха полицейските коли.

Но качеството на записа беше лошо. Нощните кадри бяха сиви, почти черни. Те просветляваха само за миг от фаровете на преминаващите коли.

Но и това беше по-добро от нищо.

Максимални усилия. Рискувай.

— Е, добре — кимна Соренсън. — Покажете ми как се пренавива това нещо.