Лий Чайлд
Издирваният (72)

78

След това стана по-трудно, а не по-лесно. Първо, защото Ричър не успя да освободи Маккуин от стола, за който беше вързан. С тънко, но здраво въже, силно пристегнато, с възли като камък. И второ, защото оцелелите някъде наоколо най-сетне бяха разчели посланието. Със сигурност бяха чули изстрела, със сигурност бяха видели, че Кинг не излиза от стаята с победоносна усмивка на лицето. И това ги бе накарало да се замислят за личната си сигурност. Щяха да организират нещо като кръговата отбрана на генерал Къстър или пък да преминат в настъпление. И в двата случая това означаваше живи хора срещу него. С автоматично оръжие, съдейки по прещракванията, които долитаха от коридора. Проверка, зареждане. После чу краткото съвещание, проведено близо до вратата. На някаква смесица между английски и арабски.

— Между другото, какво означава уадия? — подхвърли той.

— Съхранение — отвърна Маккуин.

— Ти говориш арабски, нали?

Думата прозвуча странно.

— Нямаш ли нож? — попита Маккуин.

— Имам четка за зъби.

— Не става — поклати глава агентът.

— Добра е срещу плаката.

— Отърви ме от проклетия стол!

— Опитвам се.

Въжето беше прекалено здраво, за да го скъса. Изработено от някаква комбинация между памук и найлон, ситно оплетено, с дебелина седем-осем милиметра. И вероятно тествано на всякакъв вид опън и тежест.

— Имам ключ — рече Ричър.

— Не съм окован в белезници, за бога — простена Маккуин.

Ричър извади от джоба си ключа на дебелия съдържател на мотела. Стисна го между пръстите си и заби острия му връх във въжето около дясната ръка на Маккуин. Успя да пререже няколко влакна. Може би две или три. От десетина хиляди.

— Напъни мускулите си, колкото можеш — рече той. — Нали си от ФБР? Представи си как това ще ти увеличи пенсията.

Раменете и бицепсите на Маккуин се издуха. Въжето стана твърдо като желязо. Ричър започна да го реже. Не по обичайния начин, а по-скоро чрез дърпане отвътре навън. Ключът работеше само по този начин. Започна да се получава нещо. Гласовете навън станаха по-високи. Като при спор. Оцелелите се бяха разделили на две. Въпроси и съмнения от едната страна, насърчение и решителност от другата. Ричър разчиташе на съмненията. Те щяха да му дадат малко повече време. Маккуин продължаваше да се напъва. Влакната се късаха. Отначало малко, после повече, накрая много. Осемте милиметра бързо започнаха да изтъняват. В крайна сметка останаха само няколко тънки нишки, от които Маккуин се освободи с рязко дърпане.

Ричър се наведе за беретата на Питър Кинг, която лежеше на пода. Пъхна я в десницата на Маккуин.

— По-добре ми дай онзи колт, окачен на рамото ти — рече Маккуин. — Тези коридори са прекалено дълги.

— В него има само пет патрона — поклати глава Ричър. — Мисля да го използвам като бухалка.

След тези думи се зае да кълца въжето, пристегнало лявата ръка на агента. Фибрите звучно пропукваха.

— Можеш да го презаредиш — рече Маккуин.

— Няма време. Не искаме да ни пипнат със свалени гащи, нали?

— Колко патрона имаш в глока?

— Тринайсет.

— Фатално число.

— Прав си — кимна Ричър, спря да реже и смени пълнителите.

Дойде ред да използва онзи, който беше взел преди милион години от Бейл в мотела в Канзас. Щрак-щрак и готово. Не го стори със светкавичната бързина, която бойците демонстрираха по време на състезания, но все пак се вмести в секунда и половина. После отново хвана ключа. Гласовете в коридора бяха все така високи.

— Наясно ли си с точната им бройка? — попита Ричър.

— Двайсет и четирима, без да броя себе си.

— Значи са останали шестима.

— Само толкова? Исусе!

— Тук съм вече двайсетина минути — скромно поясни Ричър.

— Кой си ти, по дяволите?

— Обикновен човек, който обича да пътува на стоп.

— Е, хубаво. Свършил си добра работа.

— Не те ли затвориха в отделно помещение, след като те докараха тук?

— Не. Самостоятелните стаи бяха запазени за Питър Кинг и големия шеф.

— Мислех, че Питър Кинг е големият шеф.

— Не. Кинг беше номер две.

— А кой е големият шеф?

— Не знам. Не съм го виждал.

— Къде е той сега?

— Нямам представа.

Вратата отскочи на пантите си. Маккуин стреля. Тъмната фигура се люшна и падна назад. Ричър затвори вратата с отмерен страничен ритник.

— Останаха пет — рече той.

— Ти как би го направил? — попита Маккуин.

— На тяхно място ли? Бих проверил всички стаи по коридора, след което бих поставил човек пред всяка врата със синьо кръгче. По този начин ще ни видят, преди ние да видим тях. Няма къде да се скрием.

— Точно това ме тревожи — въздъхна Маккуин.

— Мислиш ли, че са достатъчно умни за това?

— Не знам. За някои неща са много умни.

— И аз останах със същото впечатление.

— Как така? Имаш ли представа за какво става въпрос?

— До голяма степен — кимна Ричър.

— Значи си даваш сметка, че двамата с теб трябва да завземем тази сграда, без да унищожим каквото и да било?

— Говори за себе си. Аз съм тръгнал за Вирджиния и нищо друго не ме интересува.

— Какво има във Вирджиния?

— Много неща. Щатът е важен. На дванайсето място по брой на населението, на тринайсето по БВП.

И лявата ръка на Маккуин беше освободена. Ричър му подаде колта, мина зад него и се зае с глезените му.

 

 

Въжетата около глезените не се предаваха. Здравите влакна вършеха работата, която би трябвало да свърши ключарят със своя шмиргел. Ключът се заглаждаше. Лоша работа. Ричър се принуди да смени техниката. Започна да разхлабва възлите с последните остатъци от остри ръбове, а след това използва ключа от мотела на ФБР в Канзас като клин, с който да ги разедини. Различен подход, доста по-бавен. Който все пак свърши работа за сравнително малко време. След пет минути Маккуин беше три четвърти свободен, а след още пет стана от стола и започна да сваля въжените гривни от китките си. Колтът беше в лявата му ръка, а беретата на Питър Кинг — в дясната. Беше готов за действие. Намираха се на около седемдесет метра от първия механизиран портал и на сто от втория. На сто метра от чистия нощен въздух. На сто метра от сигурността.

— Готов ли си? — попита Ричър.

Маккуин кимна.

Ричър отвори вратата към коридора.

Бягството се усложни почти веднага. Стоте метра спокойно биха могли да бъдат пет хиляди километра. Петимата оцелели бяха постъпили умно. Вратите на всички стаи по коридора зееха отворени. Ричър и Маккуин рискуваха да бъдат застреляни отвътре, независимо в коя посока щяха да поемат. Но само рискуваха. Това може би нямаше да се случи. Беше непредвидимо. Като лотария. Петима врагове, трийсет и девет врати, без да се брои тази, от която излязоха. Стандартната пехотна тактика изискваше по една граната за всяка стая, търкулната под ъгъл. Или превземане директно през шперплатовите стени с помощта на противотанкови снаряди. Но те не разполагаха нито с гранати, нито с противотанкови снаряди. Разполагаха с два пистолета и с един полупразен автомат.

Проблем. При това сериозен.

— Трябва ни нещо за отвличане на вниманието — рече Ричър.

— Например?

— Например един хубав пожар.

— Изключено. Трябва да съхраним хартиените носители.

— И без това нямам кибрит — кимна Ричър. — Ще се наложи да стигнем до кухнята, за да използваме печката. По-добре да опитаме да изминем целия път до изхода.

— Трябва да се насочим странично — добави Маккуин. — Така ще открием пряк път до третата камера.

— Избери една врата — предложи Ричър.

Сините кръгчета не се виждаха, тъй като всички врати бяха отворени навътре. Но той знаеше, че шест от тях са маркирани. Помещенията зад тях бяха изградени като стаи, но изпълняваха ролята на фоайета. Лошите бяха петима, а това означаваше, че едно от тези фоайета оставаше неохраняемо. Шанс 16 процента. Или по-точно 16,6.

— Гръб в гръб? — попита Маккуин.

— Кой ще води?

— Няма значение.

— Може би има — каза Ричър, тъй като не разчиташе на този 16-процентов шанс.

Най-вероятно щяха да се натъкнат на засада в някое от фоайетата. На един от петимата. Но престрелката щеше да привлече и останалите четирима. В този случай по-тежката работа щеше да легне върху плещите на задния от двамата. Но ако четиримата оцелели постъпеха умно и предприемеха странични действия, всеки поотделно, под формата на флангови маневри, тогава тежестта щеше да поеме човекът, който гледа напред.

— Ти водиш — каза той.

Маккуин излезе в коридора. Ричър се обърна с гръб и го последва. Поеха напред, бавно и предпазливо, стараейки се да стъпват безшумно. Почти залепени един за друг. Оттук нататък всичко зависеше от доверието. Ричър отчаяно искаше да погледне през рамо, съзнавайки, че и Маккуин е обзет от същото желание. Но не го сториха. Всеки от тях отговаряше за видимост от сто и осемдесет градуса. Нито повече, нито по-малко. Така изминаха осемте метра до следващата двойка врати — едната отляво, другата отдясно. Маккуин забави ход и пое дълбок дъх. И двете врати бяха отворени.

Без сини кръгчета.

 

 

Стаите бяха празни. Продължиха напред.

Нови осем метра. Още един чифт врати, едната вляво, другата вдясно. По-умни от умните.

И в двете стаи имаше по един от лошите.

Двамата светкавично се завъртяха на деветдесет градуса. Ричър стреля вдясно, а Маккуин вляво. Далече пред тях се появи трета фигура, далече отзад, в дъното на коридора — четвърта. Ричър и Маккуин попаднаха под кръстосан огън, идващ от всичките посоки на компаса.

Ричър улучи човека в стаята пред себе си и той се свлече на пода. Маккуин се сгъна на две и влетя през вратата, която Ричър затръшна. Изправиха се един срещу друг, задъхани, с приведени рамене, с мъртвеца помежду си.

— Ранен ли си? — попита Ричър.

— Не — отвърна Маккуин.

Това беше добрата новина. Всички останали бяха лоши. Пред тях се издигаше бетонна стена, дебела поне три метра. Вляво, вдясно и отзад стените бяха от шперплат, дебели около сантиметър. А зад тънката и евтина врата без ключалка се намираха четиримата противници, които знаеха къде точно да ги търсят.

— Дори не им се налага да влизат — промърмори Ричър. — Могат да стрелят направо през стените или вратата.

— Знам — кимна Маккуин.

Точно това се случи. Почти веднага. Първият куршум проби вратата и откърти заплашително голям къс шперплат, който профуча на два сантиметра от Маккуин. Вторият дойде откъм стената. Парчето шперплат беше почти идентично с първото, но разбито на ситни трески от куршума, който влетя директно в помещението. Една от треските поряза ръката на Ричър, точно над дланта. Общо взето, нищо работа, но от раната потече обилна струйка кръв. Той направи крачка напред, пъхна цевта на глока в дупката и натисна спусъка. Стреля два пъти, леко извивайки дулото. Маккуин стори същото през вратата. Разнесе се тропот на бягащи крака.

Временно затишие, нищо повече.

Ричър се приближи до страничната стена, вдигна крак и й нанесе силен ритник. По начина, по който пожарникарите разбиват вратите. Стената пропука, но издържа. А той си даде сметка, че могат да си пробият път и с ритници, ако се наложи. Но в момента нямаше смисъл да го правят, защото се намираха от погрешната страна на коридора. Всички врати със сини кръгчета бяха от другата страна. Бавното и шумно прехвърляне от един капан в друг нямаше да им донесе абсолютно нищо.

Лоша работа.

Която скоро стана още по-лоша.

Доловиха глух грохот на дизелов мотор. Идваше от външния портал, в дъното на трийсетметровия входен тунел. Ричър си представи как се задейства стартерът на големите дизели, а двете половини на тежкия портал започват да се оттеглят по релсите си и пролуката помежду им бавно се разширява. Все още беше твърде рано за Куонтико. Отрядът със сигурност беше още във въздуха. Някъде над Мисури, а може би вече захождаха за кацане на базата „Уайтман“. Но разстоянието от там до този бункер беше сто километра, а на тях тепърва им предстоеше сложна подготовка.

Следователно не беше тежката кавалерия.

По-скоро още от лошите.

— Пристигат подкрепления — подхвърли той.

Маккуин кимна, но не каза нищо.

— Колко са според теб?

— Може да са дузини, може и стотици — отвърна Маккуин. — Те са цяла мрежа. В наши дни всичко е копродукция.

— Ясно — кимна Ричър.

— Много съжалявам — добави Маккуин. — Благодаря ти за всичко, което се опита да направиш.

Стиснаха си ръцете в мизерната шперплатова стаичка. От китките на Маккуин продължаваха да висят парчета въже, а от ръката на Ричър продължаваше да капе кръв.

Дизелите отново забучаха. Външният портал се затваряше, за да се отвори вътрешният. Древните прекъсвачи все още работеха.

— Предполагам, че ще ги доведат направо тук — каза Маккуин.

— Прав си — кимна Ричър. — Но няма смисъл да ги чакаме. Нека ги накараме да се потрудят.

— Трябва да се прехвърлим в третата камера. Едва ли ще проявят голямо желание да стрелят там.

Ричър отново кимна. Мястото на плоските платформи, натоварени с гигантските жълти контейнери. Нашарени с предупредителни знаци за наличието на радиоактивни вещества.

— Каквото и да се случи, не спирай да ме изчакваш — рече той. — По-добре един от нас да успее да се измъкне вместо никой.

— Същото важи и за теб — кимна Маккуин.

— Аз тръгвам пръв. Наляво, после по диагонал. Ти тръгни надясно.

— Искаш ли си колта?

— Не, задръж го. Запомни, че дава отклонение надолу и вляво.

Ричър пожертва полупразните пълнители на глока, заменяйки ги с един пълен. Седемнайсет патрона, плюс един в цевта. Кръвта му оцвети част от тях. Нормално. Някой някога беше казал, че смисълът на живота е в неговия край. И наистина беше така. Никой не живееше вечно. Лично той никога не забравяше, че рано или късно ще умре. Като всеки човек. Но някак не можеше да си го представи. Нито времето, нито мястото, нито дребните детайли.

Усмихна се и подхвърли:

— На три?

Маккуин кимна.

— Едно.

Дизелите забучаха по-силно. Отваряше се вътрешният портал.

— Две — рече Маккуин.

Ричър направи крачка към прага, посипан с трески.

— Три.

 

 

Ричър излетя навън, преодолявайки не само вратата, но и някаква бариера в съзнанието си. Беше ледено спокоен. И вече мъртъв. Като баща му, майка му и брат му. Единственото му желание беше да вземе още някого със себе си. Може би двама, а най-добре трима. От стаята вляво надникна някакъв тип, обезпокоен от шума. Ричър го застреля с кратка серия от три куршума. Два в гърдите, един в главата. След това полетя напред, прекоси тясното пространство и връхлетя в стая, маркирана със синьо кръгче. Озова се лице в лице с друг от противниците, когото застреля по същия начин — два куршума в гърдите, един в главата. Без да губи нито секунда, той прекоси помещението и блъсна старата фабрично изработена врата. Стаята отвъд беше празна, но зад гърба му треснаха изстрели. Озова се в коридора на централната камера. Отдясно тичаше някакъв мъж, който бързо се приближаваше, стреляйки в движение. Успя да се шмугне в поредната маркирана със синьо кръгче врата, после всичко свърши. Окончателно, напълно, без лъч надежда. Поради плътната изолация от дебел найлон на вратата пред него и поради факта че глокът му засече и отказваше да произведе изстрел.

Може би заради разхлабената пружина в пълнителя, може би поради изцапани с кръв и лепкави патрони.

Светът утихна.

Обърна се бавно и опря гръб в найлоновото покритие. Двама го държаха на мушка. Единият с бяло лице, другият мургав. Стояха изправени рамо до рамо под рамката на вратата. Последните оцелели от списъчния състав. И двамата ангажирани с него. Това беше добре. Защото означаваше, че пътят пред Маккуин е чист. Поне за момента.

Оръжията им бяха „Смит&Уесън 2213“, от неръждаема стомана. Съвсем същите като онзи, който Маккуин използва във фоайето на дебелака. Може би бяха стандартното въоръжение на „Уадия“. Закупени на едро, с отстъпка. Осемсантиметрови цеви, осем далекобойни патрона за пушка .22 калибър. Но този път не бяха повдигнати нагоре, а сочеха право в гърдите му.

Белоликият се усмихна.

Арабинът също.

Белоликият примижа и се прицели. Арабинът също примижа. Ричър остана с отворени очи. Пръстите им се стягаха около спусъците.

Наоколо цареше абсолютна тишина. Ричър искрено се надяваше, че Маккуин ще успее. Трябваше да стигне до гаража и да се скрие в тъжния пикап, отдавна покойник. Трябваше да пропусне подкрепленията, а след това да натисне бутона за затваряне на портала. И да бяга. Без да се обръща. Колкото го държат краката.

Пръстите около спусъците започнаха да побеляват.

И ставаха все по-бели.

После екнаха два изстрела. Оглушителни, от близко разстояние. Почти като залп. Или по-скоро двоен изстрел. Белоликият рухна на колене, после се просна по очи. Арабинът падна странично. На мястото на лицето му зееше грозна изходна рана. Куршумът го беше улучил в тила.

А зад тях двамата, сякаш изскочила от нищото, изплува дребна фигура с глок 19 в ръка.

Карън Делфуенсо.