Лий Чайлд
Издирваният (6)

6

В желанието си да надзърне през предното стъкло Ричър се наведе леко надясно, тъй като главата на Кинг му пречеше. По този начин, погледнато технически, рамото му наруши личното пространство на Карън Делфуенсо. Тя инстинктивно се дръпна, за да запази дистанцията помежду им. Тялото й се притисна във вратата. Ричър видя множество фарове на коли, движещи се в обратна посока. Далече напред се мяркаха самотните светлини на пропуснатата преди тях кола. Скоростомерът показваше сто и двайсет километра в час, а стрелката за горивото отчиташе три четвърти пълен резервоар. Индикаторът за температурата на двигателя беше в нормални стойности. Върху волана беше залепено логото на шевролет, а километражът показваше малко над шейсет хиляди изминати километра. Колата не беше нова, но не беше и стара. Моторът работеше леко и равномерно.

Ричър се облегна назад и Делфуенсо направи същото.

— Брат ми е служил в армията — обади се Кинг. — Може би го познавате, казва се Питър Кинг.

— В армията служат стотици хиляди — отбеляза Ричър.

— Прав сте, сигурно прозвуча глупаво — каза смутено Кинг.

— Случва се постоянно — успокои го Ричър. — Хората си мислят, че всички в армията се познаваме. Не знам защо. Колко души обитават града, в който живеете?

— Може би милион и половина.

— Е, познавате ли всеки един от тях?

— Аз не познавам дори съседите си.

— Ето, виждате ли? В каква част е служил брат ви?

— Беше артилерист. Взе участие в Първата война в Залива.

— Аз също.

— Значи може и да го познавате?

— Там бяхме половин милион души. Внушителна работа. Това беше най-голямата операция, която можете да си представите.

— Как беше?

— Брат ви не ви ли е разказвал?

— Ние с него не си говорим.

— Беше много горещо. Това го помня най-ясно.

— В каква част служехте?

— Бях ченге — отвърна Ричър. — Във Военната полиция, отдел „Криминални разследвания“. Бях още момче.

Кинг реагира с нещо средно между свиване на рамене и кимане, след което млъкна. Обърна се напред и напрегна поглед в мрака.

Отстрани за миг се мярна табела, на която пишеше Добре дошли в Айова.

 

 

Шериф Гудман насочи колата си към задния паркинг и включи дългите светлини. Вносната кола не беше нито тойота, нито хонда, нито хюндай или киа. Беше мазда. По-точно мазда 6, последен модел. Хечбек, но със заоблена задница, която й придаваше вид на седан с четири врати. Огненочервена и празна, но все още без следи от роса. Това означаваше, че бе паркирана тук съвсем скоро.

От двете й страни имаше много свободни места. Зад нея се виждаше празно пространство, покрито с чакъл и обрасло с бурени. И май нищо повече чак до Денвър, отстоящ на хиляда и сто километра в западна посока. Задната врата на бара беше на не повече от метър от муцуната на колата. Съвсем обикновен стоманен правоъгълник в сивата мазилка на стената.

Хубаво място. Без камери, без свидетели. Гудман си представи как двамата мъже слизат от маздата, свалят официалните сака и се прехвърлят в другата кола, предварително подготвена за бягството.

Но каква беше тя?

Никаква представа.

Накъде бяха тръгнали?

Във всеки случай нито на изток, нито на запад — това би означавало първо да потеглят на юг, обратно към кръстовището. Но никой не бяга към мястото, на което е извършил престъпление. Следователно бяха продължили на север. Това беше единственият им път за бягство. Към магистралата, привлекателна като магнит отвъд тъмния хоризонт.

От всичко това следваше, че са потеглили преди доста време. Възможностите бяха две: или бяха напуснали границите на окръга преди полицейската блокада, или бяха минали през нея още в първите минути, защото тогава полицаите бяха търсили яркочервена кола и нищо друго.

Грешката беше на Гудман и той си даваше сметка за това.

Включи радиостанцията и заповяда на хората си да вдигнат блокадата. Не се поколеба да им обясни защо. Извика двама от тях да охраняват паркинга на бара, а на останалите нареди да се връщат към обичайните си задължения. После се свърза с диспечерския пункт на магистралните патрули, но новините не бяха добри. Погледна часовника си и се зае да изчислява времето, скоростта и разстоянието. После направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, включи на скорост и се понесе обратно към местопрестъплението, където имаше среща със специален агент Джулия Соренсън.

Грешката беше негова.

Двамата извършители вече бяха напуснали щата. Което означаваше, че ФБР поемаше грижата за тях.

 

 

Джулия Соренсън стигна до кръстовището съвсем лесно, но това не беше изненада, защото нейният джипиес твърдеше, че то е единственото картографирано съоръжение на много километри наоколо. Тя направи десен завой съгласно указанията, а след това измина стотина метра по посока на едно истинско езеро от ярка светлина. Там видя бункера, от двете страни на който бяха паркирани колите на шерифа и неговия подчинен.

Това беше местопрестъплението — точно такова, каквото й беше описано.

Тя разбираше повече от коли, отколкото от бункери. Тези пред нея бяха същите като нейната — краун виктория, но боядисани в цветовете на окръжната полиция и оборудвани с ролбари отпред и отзад и релси за светлините на покрива. Бункерът беше по-труден за описание. Представляваше паралелепипед със страни осем на шест, а височината му не надминаваше три метра. Имаше плосък покрив и нямаше прозорци. Металната врата беше доста очукана и изподраскана. Като цяло постройката изглеждаше стара и занемарена. Бетонът беше оронен от ветровете и студа, на места с вдлъбнатини, големи колкото юмрук, покрай които се виждаха назъбени кафеникави камъни — някои гладки, други натрошени и с остри ръбове.

Джулия Соренсън паркира зад колата на охраняващия мястото и слезе. Беше висока жена, типична скандинавка, по-скоро интересна, отколкото красива, с дълга пепеляворуса коса. Носеше черен панталон и черно яке, под което се виждаше синя блуза, както и равни черни обувки. На рамото й висеше черна кожена чанта, която побираше почти всичките й лични вещи, с изключение на пистолета. Неговото място беше на левия хълбок, прибран в кобур. А портфейлът с личните документи беше в джоба на якето й.

Тя го извади и се насочи към шерифа, който по бързата й преценка беше поне с двайсет години по-възрастен от нея. Беше широкоплещест, но не и висок. В никакъв случай с ръст на баскетболист. За възрастта си изглеждаше доста добре. Върху униформената риза беше облякъл дебело яке. Не носеше ръкавици, въпреки че беше студена нощ. Здрависаха се и за миг останаха мълчаливи пред бетонния бункер. Сякаш се питаха откъде да започнат.

— Първи въпрос — обади се Соренсън. — Какво представлява тази сграда?

— Някога беше помпена станция — отвърна Гудман.

— А сега е изоставена, така ли?

— Да — кимна Гудман. — Нивото на подпочвените води падна и трябваше да се копае по-надълбоко. Но на километър и половина от тук има нова помпена станция.

— Мъртвецът още ли е вътре?

Гудман кимна.

— Чакахме ви — кратко обясни той.

— Кой е влизал?

— Само аз и докторът.

— Има много кръв — каза тя.

— Да.

— Газихте ли в нея?

— Наложи се. Трябваше да се уверим, че човекът е мъртъв.

— Местили ли сте го?

— Не, само пипнахме китката и сънната му артерия.

Соренсън приклекна и отвори чантата си. Измъкна найлонови санитарни терлици, които нахлузи върху обувките си, и надяна латексови ръкавици. Накрая извади един фотоапарат, стъпи в лепкавата локва и отвори вратата на бункера. Едната панта изскърца, а другата издрънча. Обединени, тези звуци прозвучаха зловещо.

— Вътре има осветление — обади се Гудман.

Тя напипа ключа и голата крушка под предпазната решетка на тавана светна. Стара решетка, стара крушка. Може би двеста вата, с прозрачно стъкло, излъчваща ярка, остра светлина. От пода стърчаха две големи тръби, разположени на около три метра една от друга. По тях все още имаше зелена боя, но общо взето, бяха олющени и ръждясали. И двете завършваха с широки отворени фланци, към които не беше прикрепено нищо. Виждаха се дупките на липсващите болтове. Само това беше останало от някогашното водоснабдяващо съоръжение. Соренсън си представи колко дълги години беше служило то. Беше изпомпвало подпочвените води през едната тръба, насочвайки ги през другата към водонапорната кула наблизо. После, в един хубав ден, помпите бяха започнали да засмукват пясък — сигнал, че е време за нови сондажи. Соренсън беше направила справка, че в този щат се изпомпваха близо десет милиарда кубически метра вода годишно — повече, отколкото навсякъде другаде, освен в Тексас и Калифорния.

Продължи напред.

Освен широките тръби на пода имаше и ръждясала метална скара, а на една от стените се виждаше електрическо табло отпреди няколко поколения. Срещу него все още личеше избеляла схема на хидравличното съоръжение, което някога беше свързвало двете широки тръби. С това се изчерпваше постоянната инфраструктура.

Временната инфраструктура в нея беше трупът. Той лежеше по гръб със сгънати лакти и колене, сякаш замръзнал по средата на старомоден танц. Лицето му беше покрито с кръв, коремната област — също, а под него имаше цяла локва. Беше вероятно четирийсетгодишен, макар че възрастта му не можеше да се определи със сигурност. Беше облечен със зелено палто с ватирана подплата. Не беше ново, но не беше и старо. Зееше отворено отпред, въпреки че имаше и копчета, и цип. Под него се виждаха сив пуловер и кремавобяла карирана риза, доста износени и мръсни. Бяха извадени от колана и повдигнати над гърдите му.

Виждаха се две рани, нанесени с нож. Първата беше отстрани на челото, около два сантиметра над веждата. Втората беше с назъбени краища, в дясната част на корема, приблизително на височината на пъпа. Именно от нея беше изтекла повечето кръв. В момента вече беше престанала да кърви. Пъпът на жертвата приличаше на паничка със засъхнала боя.

— Според вас как са се развили събитията, шерифе? — подвикна Соренсън.

— Клъцнали са го по челото, за да го ослепят — отговори от вратата Гудман. — Кръвта е потекла по очите му. Стар трик, използван при бой с ножове. По тази причина ги наричам професионалисти. Оттам нататък нещата са били лесни. Извадили са ризата му навън, забили са ножа под ребрата му и са го завъртели. Но не достатъчно. Минали са няколко минути, преди да умре.

Соренсън кимна. Затова имаше толкова много кръв. Сърцето бе продължило да я изпомпва — храбро, но безполезно.

— Знаете ли кой е? — попита тя.

— Никога не съм го виждал.

— А защо са му измъкнали ризата?

— Защото са професионалисти. Искали са да бъдат сигурни, че острието няма да приплъзне.

— Съгласна съм — кимна Соренсън. — Дълъг ли е бил ножът според вас? Достатъчно дълъг, за да стигне чак под гръдния кош?

— Според мен е бил поне двайсет сантиметра, а може би и повече.

— Свидетелят видял ли го е?

— Не спомена такова нещо, но вие бихте могли да го попитате. Чака на топло в полицейската кола.

— А защо не са използвали пистолет? — попита Соренсън. — Един двайсет и втори калибър със заглушител би им свършил отлична работа, особено ако наистина са били професионалисти.

— Пак е шумен — отвърна Гудман. — Особено в затворено пространство.

— Но наоколо няма нищо — отбеляза тя.

— В такъв случай не знам защо са предпочели ножа — предаде се Гудман.

Соренсън извади фотоапарата и започна да прави снимки. С широкоъгълния край на обектива снима общия план, а с максимален зуум — детайлите.

— Имате ли нещо против да пипам трупа? — попита тя. — Искам да потърся документи за самоличност.

— Случаят е ваш — отвърна Гудман.

— Така ли?

— Извършителите със сигурност са напуснали щата.

— Само ако са потеглили на изток.

— Ако пътуват на запад, е въпрос на време да го напуснат. Защото явно са успели да преминат през полицейската блокада.

Соренсън не каза нищо.

— Сменили са колата — добави Гудман.

— Или колите — поправи го Соренсън. — Може би са се разделили и пътуват поотделно.

Гудман си помисли за празните места от двете страни на маздата, а после в главата му изплува изричната поправка в последната заповед за издирване: Всички двойки мъже във всякакви превозни средства.

— Не се сетих за това — откровено призна той. — Предполагам, че оплесках цялата работа.

Соренсън не направи опит да го утеши. Беше заета да обикаля около трупа, търсейки място с по-малко кръв. Намери такова и приклекна. Опря лявата си ръка на пода за по-голяма устойчивост, а с дясната започна да опипва трупа. В джобчето на ризата нямаше нищо. Нито пък в джобовете на палтото — външни и вътрешни. Пръстите на латексовите й ръкавици почервеняха. Претърси и джобовете на панталона, но и те се оказаха празни.

— Шерифе? — извика тя. — Ще имам нужда от помощта ви.

Гудман я приближи, като стъпваше на пръсти и подбираше внимателно пътя си. Правеше големи странични крачки, сякаш преодоляваше стръмен планински склон.

— Хванете го за колана и го обърнете — разпореди се Соренсън. — Искам да проверя и задните му джобове.

Гудман клекна срещу нея, на една ръка разстояние от трупа. Пъхна пръсти под колана, обърна главата си настрани и дръпна. Мъртвецът се извъртя на хълбок. Кръвта жвакна и покапа по пода. Бавно, защото беше започнала да се съсирва. Смеси се с праха на бетонния под, образувайки гъсто желе. Ръката на Соренсън се стрелна напред като на опитна джебчийка. Пръстите й започнаха да опипват, притискат и потупват тъканта в задната част на панталона. Там също нямаше нищо.

— Липсват документи за самоличност — констатира тя. — От този момент нататък имаме работа с неидентифицирана жертва на престъпление. Животът е прекрасен, нали?

Гудман пусна трупа, който отново застана по гръб.