Лий Чайлд
Издирваният (57)

62

Трийсетината километра по тъмния и неравен междуселски път бяха трудни за преодоляване и не позволяваха смислен разговор. Такъв се получи едва когато се качиха на магистралата и поеха на изток. Колата на Бейл беше поддържана и вървеше добре, също като колата на Соренсън и злополучната импала на Делфуенсо. Стабилно и тихо, дори и при сто и шейсет километра в час. Наистина впечатляващо, помисли си Ричър.

— С какво точно се занимава един резидент на ЦРУ? — попита Делфуенсо.

— Отговаря за определена част от чужда територия — отвърна Ричър. — Обикновено това е посолството ни в някоя чужда държава, близо до което живее. Разправя се с разни бегълци и ръководи местните агенти, които работят за нас. — Замълча за момент, после добави: — Той може да бъде и жена.

— Има ли жени резиденти на ЦРУ? — попита Делфуенсо.

— Нямам представа. Служил съм в армията.

— А там имал ли си жени началници?

— Само когато ми се е усмихвала съдбата.

— А местните агенти, които работят за нас? Що за хора са те?

— Най-обикновени. Чужди граждани, които са изнудвани, подкупвани или предават родината си по идеологически причини. Резидентът периодично се среща с най-значимите от тях.

— По какъв начин?

— Както във филмите. В някое закътано кафене, задна уличка или парк. Оставя им пакетчета в разни телефонни кабини.

— А защо се среща с тях?

— Изнудваните трябва периодично да бъдат заплашвани, подкупните се нуждаят от парите си, а дисидентите се нуждаят от ухажване и насърчаване. Самите резиденти пък трябва да събират своята информация.

— Колко често се срещат?

— Веднъж в седмицата, веднъж в месеца. Зависи от конкретния агент и неговите нужди.

— А през останалото време резидентът се представя като търговски аташе?

— Или културен аташе. А може би и нещо друго, което не предполага скъсване от работа.

— Това става на места като Русия, Близкия изток и Пакистан, така ли?

— Предполагам, че да — отвърна Ричър.

— Тогава защо такъв човек иска да убие някакъв агент на ФБР в Небраска?

— Той е владеел арабски — намеси се Соренсън. — Може би някой от ръководителите на „Уадия“ е бил негов агент в Сирия. Или все още е. Може би всичко е свързано с нещо, което е започнало в чужбина. Но на срещата в бункера не се появява никакъв сириец и резидентът на ЦРУ става подозрителен. От негова гледна точка всички, освен собствените му агенти са лоши, нали така?

— С малката подробност, че ЦРУ няма право да действа на територията на Съединените щати.

— Може би става въпрос за свръхсекретна операция. Може би са се готвили да ликвидират този човек. Заради неизпълнени ангажименти или нещо друго, но ние няма как да разберем това.

— Но въпросният човек е правил разлика между Маккуин и приятелят му сириец, нали? — подхвърли Делфуенсо. — Нима е възможно да убие погрешния човек? Или аз съм пропуснала нещо от сайта на ЦРУ?

— Не са имали намерение да убиват никого — поклати глава Ричър. — Имат специални хора за „мокри поръчки“ и не биха изпратили с тази цел резидент. Освен това човекът за мокра поръчка няма да си вземе скаутския нож, а нещо по-различно. И подходът му ще бъде различен. Ние нямаше да можем дори да идентифицираме трупа. Не и чрез пръстови отпечатъци или зъбни проби.

— Добре, значи е била една съвсем нормална среща — обади се Соренсън. — Никаква драма. Резидентът на ЦРУ отива да се види с агента си.

— Но агентът му не се появява. Защо тогава той просто не си е вдигнал чуковете? Защо вади нож?

— Може би е познавал отнякъде Маккуин.

— Маккуин не го познаваше.

— Второто не е задължително. Може би онзи е знаел, че Маккуин е от ФБР, а след това изведнъж го вижда като член на терористична организация. Повечето хора на негово място ще го вземат за предател вместо за агент под прикритие.

— Значи става въпрос за случаен инцидент? Сбъркана самоличност?

— Някои неща са много по-прости, отколкото изглеждат.

— Знам — кимна Ричър.

— Но нищо дотук не обяснява защо един резидент на ЦРУ се представя като член на терористична група — възрази Делфуенсо. — Не забравяйте, че той е човекът, с когото трябва да се срещнат Кинг и Маккуин.

— Може би и той е бил под прикритие — подхвърли Соренсън.

— ЦРУ няма право да оперира в Америка.

— Живеем в модерен свят, Карън.

— Две операции под прикритие по едно и също време на едно и също място? Какви са шансовете да се случи това?

— Не много големи — отвърна Ричър. — Но едва ли е станало така. Достатъчно е двама души да проявят интерес към едно и също нещо.

— Дали за това нещо ще изпратят резидент?

— Възможно е. Тук никой не го познава, а той притежава съответните умения и владее езика. На книга спокойно може да изглежда, че е между две назначения.

— Ако убият мой агент, ще им подпаля къщата! — процеди Делфуенсо. — Но защо ЦРУ не ни се обаждат?

— Може би се обаждат — отвърна Ричър. — Но не лично на теб. В момента вероятно нещата се обсъждат в някой закътан вашингтонски кабинет. Между двама възрастни бели мъже с костюми и пури в уста.

Часовникът в главата на Ричър и километражът на таблото действаха в синхрон и показваха, че ще стигнат Канзас Сити доста преди двата часа, които си бяха поставили като цел. Пътуването щеше да отнеме час и четирийсет минути, най-много час и три четвърти. Разбира се, без да се броят неизбежните няколко километра в самия му край. Лошите едва ли се криеха на място в центъра на града. Ричър не очакваше, че ще провеждат срещите си във фоайето на някой от тамошните хотели.

— Къща в предградията — сякаш отгатна мислите му Делфуенсо. — На югоизток.

— Разстояние?

— На двайсетина километра от центъра.

— Какъв тип предградие? — попита той.

— За заможни хора. Доста оживено.

— Това е странно.

— Може би.

— Но предполагам, че е добре избрано.

Делфуенсо кимна и каза:

— „Уадия“ са по-умни, отколкото си представяме.

 

 

Париж на Средния запад се приближаваше с километър на всеки трийсет секунди.

— Какво знаеш за Питър Кинг? — обади се Соренсън.

— Откъде знаете това име? — отвърна с въпрос Делфуенсо.

— Ричър го е чул от устата на Алън Кинг. Делфуенсо го стрелна в огледалото и кимна.

— Да, спомням си. А след това се изпусна да каже, че живее на място, обитавано от милион и половина души. Малко след като обяви, че по принцип живее в Небраска. И малко след като каза, че шофира вече три часа въпреки почти пълния резервоар и бутилките със студена вода.

— Научихме, че преди седем месеца Питър Кинг се е преместил от Денвър в Канзас Сити — добави Соренсън.

— Май знаете повече от необходимото — отбеляза Делфуенсо.

— Случайно ли е било това преместване?

— Няма случайности. Не и когато става въпрос за силите на реда, както вероятно ти е известно.

— Той ченге ли е, агент ли?

— Защо трябва да бъде едно от двете?

— Просто се опитвам да разбера фактите. Човекът е служил на страната си.

— В такъв случай трябва да те разочаровам: Питър Кинг не е нито ченге, нито агент.

— А е свързан с „Уадия“?

— Имаме такива подозрения.

— Колко тясно свързан?

— Мислим, че е техният лидер.

— Ясно.

— В тяхната организационна схема съществуват само две роли, които не можем да свържем с имена. В същото време има само две имена, които не можем да свържем с конкретни роли. Едната роля е на лидера, а едното име е Питър Кинг. Логично е да допуснем, че между тях съществува връзка.

— С брат в организацията, с когото не си говори?

— Той не говори с никого от редовите членове. Не и ако наистина е лидерът. Тези клетки не оперират по такъв начин. Лидерът разговаря само с най-доверените си помощници, които са двама, най-много трима. Надолу по веригата съществува стриктна изолация в името на сигурността.

— Шантава работа въпреки всичко — промърмори Соренсън.

Делфуенсо кимна.

— Маккуин беше опознал Алън Кинг. В отношението към брат му се усещала някаква странна зависимост. Алън е малкото братче. Нуждаел се е от обичта на брат си. Или по-скоро е бил, в минало време. Постоянно се е натягал за одобрението му. Бил е обсебен от него. Предполагам, че снощи го спомена именно заради това. Друга причина нямаше. Може би е имало нещо неизказано между тях, останало от младежките години. Питър го е държал отговорен за нещо. Грешка, предателство, позор. В отговор Алън непрекъснато е искал да се доказва. А Маккуин останал с впечатлението, че Питър е искал Алън да се докаже. Нещо като изкупление. Трудна обич, но въпреки това обич. Знаеш как е в семействата. Кръвта вода не става и други подобни глупости. Според това, което знаем за Питър, той ще бъде наистина бесен, като чуе за смъртта на Алън.

— И поради това Маккуин е в беда. Тази нощ повече от всякога.

— Точно така — отново кимна Делфуенсо. — Да се надяваме, че ще успее да го убеди, че убийството е дело на Ричър, а той не е бил в състояние да му попречи.

 

 

На петнайсетина километра от щатската граница равната магистрала от изток на запад, която пресичаше по права линия целия Канзас, изведнъж започна да се превръща в сложна плетеница от надлези, подлези и скоростни отсечки. Все още в чертите на Канзас, Делфуенсо зави на юг, а след това отново се насочи на изток по федерално шосе с различен номер. Не след дълго навлязоха в Мисури. Продължаваха да се движат в лентата за изпреварване със сто и четирийсет километра в час, следвайки табелата на някакво населено място, носещо името Лийс Съмит. Но преди да стигнат до него, завиха на север, към друго населено място, наречено Рейтаун. Не стигнаха и до него, защото завиха на северозапад и потънаха в огромно по площ предградие, сред което тъмнееше нещо като голям парк. На дневна светлина сигурно бе красиво, но през нощта беше само една черна дупка. Делфуенсо рязко намали скоростта. Двигателят почти не се чуваше. Тя навлезе в серия от завои, шофирайки някак колебливо. Ускоряваше на осветените места, после пак намаляваше. Сякаш се плашеше от мрака или не беше сигурна къде отива.

— Идвала ли си тук и преди? — попита Ричър.

— Никой от нас не е идвал, с изключение на Маккуин — отвърна тя. — Беше ни твърде рано. На този етап от операцията трябваше да се държим настрани и да наблюдаваме. Но аз имам копие от плана и знам адреса. Видях къщата в Google Maps, тъй че, общо взето, се ориентирам.

Трябваше да се ориентира в едно обикновено американско предградие, това беше ясно. От двете страни на платното имаше тротоари от покрит с мъх бетон, тук-там надигнат от корените на дърветата, с нарядко разположени противопожарни кранове. Ричър беше в състояние да види и къщите, застроени плътно една до друга в нещо като миниатюрни комплекси. Повечето бяха малки и скромни, но имаше и големи. Всички до една с тъмни прозорци. Повечето бяха бели, но имаше и такива с цветна мазилка. Повечето бяха едноетажни — много по-широки, отколкото високи. Едни имаха прозорчета под покрива, зад които се криеше по някоя и друга допълнителна таванска стая. Пред всички се виждаха пощенски кутии, цветя и храсти покрай стените, морави, пресечени от алеи. На повечето алеи бяха паркирани коли — една или две, а понякога и три. Пред някои имаше мокри от роса детски велосипеди, пред други — футболни или хокейни врати и баскетболни табла. В част от дворовете стърчаха пилони с увиснали от безветрието щатски знамена, които изглеждаха сиви.

— Очаквах нещо по-различно — промърмори Ричър.

— Нали ти казах? — обърна се да го погледне Делфуенсо. — Голямо и гъсто населено предградие.

— Тук сирийците едва ли ще останат незабелязани.

— По-светлите се представят за италианци, а по-мургавите — за индийци. От Делхи, Мумбай и други подобни места. Малко хора могат да направят разлика. Обясняват, че са техници, които работят в града. — Колата намали ход и спря. — Тук сме на две преки от мястото. Как мислите да процедираме?

Ричър имаше опит в щурмуването на къщи. Беше го правил поне двайсетина пъти. Но винаги с голям екип военни полицаи, разделени на групи. За проникване отзад, за проникване отпред, плюс задължителен, въоръжен до зъби резерв в блиндирани джипове. Теренът винаги беше предварително отцепен и охраняван, всички поддържаха радиовръзка, а наблизо чакаше медицински екип. Сега се чувстваше сам, безпомощен и зле екипиран.

— Можем да запалим къщата — каза на глас той. — Обикновено това върши работа, защото рано или късно всички изскачат навън. Но трябва да имаме предвид, че Маккуин може да е завързан или заключен някъде. Следователно един от нас трябва да заеме позиция пред вратата на мазето, ако има такава. Вторият атакува отпред, а третият — задната врата. Как сте със стрелбата?

— Доста добре — отвърна Делфуенсо.

— Не зле — добави Соренсън.

— Окей. Държите оръжието с две ръце, право пред себе си. Стреляте по всичко, което мърда, с изключение на мен и Маккуин. За сигурност трябва да се целите в главата. В средата на лицето. Единични изстрели, никаква автоматична стрелба, защото трябва да пестим мунициите. Ще имаме предимство за не повече от четири секунди. Не бива да допуснем обсада.

— Не искаш да опитаме замаскиран подход, така ли? — попита Делфуенсо. — Мога да звънна на вратата и да кажа, че съм се изгубила.

— Не — поклати глава Ричър. — Защото ще те гръмнат, а ние със Соренсън ще трябва да се справяме сами.

— Вършил ли си подобно нещо и преди?

— А ти?

— Не. Това е работа на отряда за бързо реагиране.

— Обикновено е петдесет на петдесет — рече Ричър. — Имам предвид хепиенда. Знам го от опит.

— Може би трябва да изчакаме подкрепленията от Куонтико.

— Да идем поне да огледаме.

Измъкнаха се от колата на Бейл и безшумно тръгнаха в нощта с пистолети в ръце. Нищо друго не помръдваше. Тъмносиньото облекло ги правеше почти невидими. Крачеха по тротоара един след друг, инстинктивно поддържайки дистанция от два-три метра помежду си. Така стигнаха до първата пряка и пресякоха уличното платно. Не се оглеждаха, тъй като по това време на денонощието шансовете им да пипнат заразна болест бяха значително по-големи от това да бъдат прегазени. Изминаха със същото темпо и разстоянието до втората пряка, където забавиха темпото и съкратиха разстоянието помежду си, сякаш трябваше да проведат малка дискусия. Делфуенсо беше уточнила, че е виждала къщата само отгоре, на компютърния екран. Двуизмерна и плоска. Веднага след това добави, че се надява да я познае и на живо, в нормалното триизмерно състояние. Всичко щеше да зависи от това как изглежда кварталът от човешка гледна точка, а не от сателитна камера.

Спряха на ъгъла и Делф уенсо погледна към улицата вдясно. Платното се издигаше леко нагоре, а след това се снижаваше. Виждаха се само първите къщи. Останалите тънеха в мрака.

— Тук е — обяви тя.

— Къде точно?

— Втората къща вляво след билото.

— Сигурна ли си? От тук все още не се вижда.

— На сателитните снимки се виждаха и съседните къщи, които разгледах добре. Улицата е същата. Познах я по липсата на противопожарни кранове. Такива има по ъглите на всички останали.

Ричър се огледа. Противопожарни кранове наистина липсваха.

— Добра работа — рече той.

Соренсън изрази готовност да проникне през вратата на мазето. Ако имало такава. Ако нямало, щяла да счупи някой от прозорците. Ричър не възрази. Подходът от трето място щеше да помогне, но без да е решаващ. Най-опасното място беше входната врата, по очевидни причини. А най-ефективното за проникване — задната врата. Той трябваше да избира между двете. Риск печели, риск губи.

— Аз ще поема задната — обяви той.

— В такъв случай аз ще атакувам отпред — рече Делфуенсо.

— Само не им обяснявай, че си се изгубила, а направо стреляй. В лицето. Още преди да са ти казали „здрасти“.

— Трябва да дадем малък аванс на Соренсън. Разбира се, ако има врата за мазето. От там се влиза по-бавно.

— Става — кимна Ричър. — Но нека първо стигнем до там.

След което потеглиха. Този път с бърза крачка нагоре по стръмната улица.