Лий Чайлд
Издирваният (28)

31

През следващите пет минути Джулия Соренсън шофираше необезпокоявана, след което купето отново се изпълни с пронизителен телефонен звън.

— Май ще се окаже, че тази нощ имаш късмет — каза дежурният в Омаха.

— Защо?

— Онзи мъж е на телефона.

— С носовия глас?

— Същият. На живо.

— Къде е?

— Обажда се от същия телефон в Айова, от който е бил подаден сигналът за стрелбата.

— От мотела?

— Да.

— Къде са ченгетата от Айова?

— Далече. Заради блокадата.

— Ясно. Свържи ме с него.

— Сигурна ли си? Железния ще побеснее.

— Случаят е мой — отсече Соренсън. — Свържи ме веднага. По-късно ще се разправям с Железния.

Нещо прещрака и в тонколоните се появи леко ехо. Както когато се говори от малко помещение, обзаведено с твърди повърхности. Най-вероятно офис. Талашитени бюра, метални шкафове. После носовият глас изрече едно „ало“.

— Говорите със специален агент на ФБР Джулия Соренсън — представи се тя. — Как е вашето име, сър?

 

 

Ричър опря лакът на бюрото на дебелия мъж и притисна слушалката към рамото си.

— Засега няма да ви кажа името си — тихо рече той. — Първо трябва да поговорим.

— За какво? — попита жената, която се представи като Соренсън.

От Минесота е, помисли си Ричър. Вероятно от скандинавски произход, както сочи името й. Делова, не обича празните приказки. Пряма и конкретна.

— Трябва да изясним в каква ситуация се намирам — каза той.

— Жива ли е още Карън Делфуенсо?

— Доколкото знам, да.

— Значи трябва да мислим за нейната ситуация.

— Аз мисля — въздъхна Ричър. — И тъкмо там е работата. Въпросът е дали ще ми пречите, или ще ми помагате.

— За какво?

— Да я открием.

— Вече не сте заедно с нея, така ли?

— Не съм. Те стреляха по мен и избягаха. Но Делфуенсо остана в колата.

— Кой сте вие?

— Няма да ви кажа.

— Не искам името ви. Искам да разбера какво е вашето участие.

— Нямам участие.

— Видели са ви да карате колата.

— Те ме помолиха.

— Значи сте техен шофьор?

— Никога преди не ги бях виждал.

— Какво означава това? Че сте попаднали на тях случайно? Минувач, пред когото спират двама непознати и го молят да шофира колата им?

— Пътувам на автостоп и те ме взеха.

— Къде?

— В Небраска.

— И ви помолиха да шофирате? Това нормално ли е?

— Не, не ми се е случвало досега.

Соренсън замълча.

— Според мен са очаквали блокадите и са търсели някакво прикритие — добави Ричър. — Предвидили са заповед за издирване на трима души и затова са решили да качат още един. На когото да поверят шофирането. Човек, който пръв ще се набие в очите на ченгетата. Счупеният ми нос беше бонус за тях. Обзалагам се, че той фигурира в деветдесет процента от описанията, които сте получили. Някакъв човек с размазана физиономия.

— Горила — поправи го тя.

— Какво?

— Горила с размазана физиономия. Зная, че не звучи много приятно, но…

— Не звучи много приятно за горилата — уточни Ричър. — Но както и да е. Аз бях човекът, от когото имаха нужда. В един момент обаче напуснаха магистралата и вече нямаха нужда от мен.

— И решиха да ви ликвидират? Ранен ли сте?

— Казах, че стреляха по мен. Но не ме улучиха.

— Знаете ли къде отиват?

— Нямам представа.

— А как тогава ще откриете Делфуенсо?

— Ще измисля нещо.

— След като не са имали нужда от вас, няма да имат нужда и от Делфуенсо. Колата ще им бъде напълно достатъчна.

— Значи трябва да побързаме.

— Все още съм на час път от вас.

— А щатските полицаи?

— Те са далече след мен.

— И без това съм ги изпуснал — каза Ричър. — Тук пътищата са ужасни. Ще се наложи да тръгна в друга посока, за да ги открия.

— Какво правехте в Небраска?

— Това не ви влиза в работата.

— Там ли ви счупиха носа?

— Не си спомням.

— Сержантът от блокадата твърди, че сте признали участие в юмручен бой.

— Не съвсем. Просто му пожелах да види другия. Това беше всичко. Чиста размяна на елементарни любезности.

— Според него сте споменали, че противникът ви в схватката се намира в друг щат, а не в Айова.

— Не мога да коментирам какво ви е казал той. Не съм присъствал на вашия разговор.

— От Небраска ли е противникът ви?

— Губите си времето.

— Не го губя. Карам толкова бързо, колкото мога. Какво друго да направя в момента?

— Карайте още по-бързо.

— Къде отивахте? — попита след кратка пауза Соренсън.

— Кога?

— Когато ви взеха на стоп.

— Във Вирджиния.

— Защо?

— Това не ви влиза в работата.

— Какво има във Вирджиния?

— Много неща. Важен щат е. Дванайсети по брой на населението, тринайсети по брутен вътрешен продукт. Ако искате, можете да проверите.

— Не сте убедителен. И със сигурност не помагате на личната си ситуация.

— Защо тогава ви се обаждам?

— Може би искате сделка.

— Не искам сделка. Искам да помогна на Делфуенсо, ако мога. А след това да продължа към Вирджиния.

— Защо искате да й помогнете?

— А защо не? И аз съм човек.

Соренсън замълча.

— Между другото, какво престъпление са извършили онези двамата? — обади се след кратка пауза Ричър.

— Нямам намерение да го обсъждам с вас. Поне засега.

— Знам, че са отмъкнали колата на Делфуенсо и са имали кръв по дрехите си.

— Откъде знаете? Купили са си нови ризи.

— Делфуенсо ми каза.

— Разговаряли сте?

— Не. Мигаше, когато не я наблюдаваха. Прост буквен шифър.

— Умна жена — промълви Соренсън. — И храбра.

— Знам — отвърна Ричър. — Тя ме предупреди, че са въоръжени, но аз я разочаровах.

— Явно.

— И вие не се справихте по-добре с тази заповед за издирване на двама — не й остана длъжен Ричър.

— ОЗИ за двама би трябвало да означава „двама и повече“. Такава е простата логика.

— Бойците не се занимават с логически задачи. Не поемат подобни инициативи, защото отлично знаят, че в девет от десет случая това ще им донесе неприятности.

— Как се справяше Делфуенсо? — попита Соренсън.

— Не бих казал, че днес е най-щастливият ден в живота й — отвърна Ричър.

— У дома я чака дете.

— Знам. Тя ми каза.

— Имате ли достъп до превозно средство? — смени темата Соренсън.

— Не съвсем. Наблизо има две, които бих могъл да взема назаем, но вече няма смисъл. Онези могат да бъдат навсякъде.

— Как се казвате?

— Още не.

— Добре. Не мърдайте от там. Ще се видим, когато пристигна.

— Може би — отвърна Ричър. — А може би не.

 

 

Карайте още по-бързо, беше казал мъжът с носовия говор. Соренсън правеше всичко възможно да изпълни съвета му. Колата фучеше с близо сто и шейсет километра в час, което й създаваше дискомфорт. Но пътят беше прав, широк и пуст. „Никога преди не ги бях виждал. Пътувам на автостоп.“ Дали му беше повярвала? Може би. А може би не. Изложението на фактите беше много сбито и ясно. Което го правеше малко подозрително, защото реалният живот не е нито сбит, нито ясен. В повечето случаи. А и кой в наше време пътува на автостоп? Особено пък през зимата? Този човек беше образован, личеше си по начина на изразяване. И едва ли беше много млад. Два факта, които правеха пътуването на автостоп малко вероятно. Така поне сочеше статистиката. Ненапразно всички в Бюрото разчитаха на нея.

И още: „Стреляха по мен.“ Но: „Не ме улучиха.“ Тук или ставаше въпрос за голям късмет, или за превъзходно актьорско майсторство. Когато по теб стреля някой безспорно виновен, достоверността на думите ти автоматично придобива по-голяма сила. Това може би е известно на всички, които се нуждаят от достоверност.

После се разнесе тих мелодичен звън и на таблото светна малка жълта лампичка. По дяволите! Точно сега ли трябваше да й свърши горивото? И на такова място? Айова беше огромен и слабо населен щат. Изходите на магистралата се намираха на голямо разстояние един от друг. Толкова голямо, че появата им беше истинско събитие. Соренсън отби в първия, който видя. Някакво безименно отклонение, източно от Демойн. Не след дълго се появи синкавобялото сияние на далечна бензиностанция. Рампата я изведе на двупосочен второстепенен път, а на петдесетина метра по-нататък беше и самата бензиностанция — голяма, с възможности да обслужва както тирове, така и леки коли. Островчето за леки коли беше оборудвано с шест колонки. Отвъд него беше малката кабинка за плащане, а по-нататък, в дъното, тъмнееше бетонен куб — тоалетните. От другата страна на платното имаше дълга и ниска сграда, очевидно преустроен хамбар. На стръмния й покрив с едри бели букви пишеше „Храна и напитки денонощно“.

Докато Соренсън наливаше бензин, в главата й отново прозвуча носовият глас: „И без това съм ги изпуснал. Тук пътищата са ужасни. Ще се наложи да тръгна в друга посока, за да ги открия.“ Двайсет и две думи. Примирение и гняв, после нова решителност. Първо лице единствено число, употребено три пъти. Инстинктивно поемане на лична отговорност за съдбата на друг човек. Непоколебимост. И достатъчно познания. Когато тя каза: ОЗИ за двама би трябвало да означава „за двама и повече“, той не попита какво означава съкращението. Защото знаеше — „окръжна заповед за издирване“. А след това добави: „Бойците не се занимават с логически задачи. Не поемат подобни инициативи, защото отлично знаят, че в девет от десет случая това ще им донесе неприятности.“ Смислен коментар, също както и другият: „Според мен са очаквали блокадите и са търсели някакво прикритие“. Коментар, който съвпадаше със собствените й виждания.

Твърд, отговорен, непоколебим, компетентен, разсъдлив. Човек, който превозва двама убийци с крадена кола. И със заложница в нея.

Защо тогава ви се обаждам?

Кой беше този човек, по дяволите?