Лий Чайлд
Издирваният (36)

41

Дъщерята на Делфуенсо се казваше Луси. Шериф Гудман се запозна с нея на малката веранда на съседката. Беше слабичко дете с тъмна коса и бледа кожа, все още по пижама. Миришеше на уютен дом и топли завивки. Гудман я накара да седне на стъпалата и се настани до нея, опрял лакти на коленете си. Отстрани приличаха на двама души, които просто си приказват. Но всъщност не го правеха. Той започна с въпроса как се чувства, но не получи отговор. Детето изглеждаше объркано и мълчеше. В замяна на това слушаше. Той обясни, че майка й не се е прибрала след работа. Никой не знаел къде е, но много хора са тръгнали да я търсят.

Луси не реагира. Все едно че й предлагаха странна и абсолютно ненужна информация от някакъв друг свят — като например температурата на Юпитер или разликата между радиопредаванията на средни и къси вълни. Намери сили за едно любезно кимване, а след това потръпна от студ и пожела да се прибере в къщата.

Гудман проведе разговор и със самата съседка. Предложи й същата непълна информация: Делфуенсо е изчезнала, издирването продължава. Сподели, че са го посъветвали днес Луси да не ходи на училище и да остане при нея. По възможност в компанията на собственото й дете. И тя самата да е с тях, разбира се, ако се съгласи да не ходи на работа. При създалите се обстоятелства било най-добре Луси да вижда познати лица край себе си.

Съседката помърмори известно време, но в крайна сметка се съгласи и каза, че ще направи каквото може. Щяла да проведе няколко телефонни разговора. Гудман я остави на прага. С детската глъчка зад гърба й. Бърчеше чело, вероятно притеснена, че трябва да направи десетина неща едновременно.

 

 

Дъждът спря и облаците се разкъсаха. Магистралата изсъхна след някакви си петнайсет-двайсет километра. Ричър започна да разпознава околната панорама. Но на дневна светлина всичко изглеждаше различно. Тунелът от мрак беше изчезнал. Сега магистралата бе леко издигната над безкрайната равнина като мост. Той седеше търпеливо на мястото си и наблюдаваше изходите. Повечето от тях фалшиви, други — обещаващи. И търпението му беше възнаградено. В далечината, на пет-шест километра от тях, бавно изплуваха сгради, заобиколени от гора ярки реклами на бензиностанциите „Ексън“, „Тексако“ и „Суноко“, на веригите за бързо хранене „Събуей“, „Макдоналдс“ и „Кракър Баръл“, на хотелите „Мариот“, „Ред Руф“ и „Камфърт Ин“. Плюс един огромен билборд на някакъв аутлет, който не беше видял през нощта, тъй като не беше осветен.

— Хайде да закусим — предложи той.

Соренсън не отговори, но видимо се стегна на седалката. Забелязал напрежението й, Ричър побърза да добави:

— Гладен съм, а вероятно и ти. Освен това трябва да заредим.

Никакъв отговор.

— Няма да те подхлъзна — успокои я той. — Изобщо нямаше да съм в тази кола, ако не го желаех. Нали не си забравила, че сключихме сделка?

— Оперативното бюро в Омаха трябва да покаже някакъв резултат от тази дълга нощ — обади се най-сетне Соренсън.

— Това го разбирам — кимна Ричър. — И по тази причина ще бъда с теб докрай.

— Не мога да бъда сигурна. Затова ще закусим само ако има гише за обслужване на коли.

— Не — поклати глава Ричър. — Ще седнем на маса като цивилизовани хора, които си имат доверие. Освен това имам нужда от душ и искам да си купя някакви дрехи.

— Откъде?

— От аутлета, рекламиран на онзи билборд.

— Защо?

— За да се преоблека.

— Защо трябва да се преобличаш?

— За да направя добро впечатление.

— Багажът ти остана в импалата, така ли?

— Нямам багаж.

— Защо?

— Какво по-точно да нося?

— Чисти дрехи например.

— А после? Къде да ги пера?

— Прав си — кимна Соренсън. Изминаха още осемстотин метра, след което тя намали скоростта и даде мигач. — Добре, Ричър, доверявам ти се. Надявам се да не ме разочароваш. Вероятно си даваш сметка, че ме поставяш в неизгодно положение.

Ричър не каза нищо. Напуснаха магистралата и се насочиха към бензиностанцията на „Тексако“ вляво. Соренсън слезе и Ричър я последва. Това явно не й хареса. Той само сви рамене. След като беше обявила, че му се доверява, трябваше да му го покаже още в самото начало. Тя мушна в процепа карта на „Амекс“ и започна да зарежда.

— Отивам до магазина — каза той. — Искаш ли нещо?

Соренсън поклати глава. Беше видимо притеснена.

При това основателно. Маркучът в ръцете й беше като верига с гюле. Той беше свободен, а тя — окована.

— Ще се върна — рече той и се отдалечи.

Магазинът беше занемарена версия на онзи до бензиностанцията на „Шел“, югоизточно от Демойн. Същите рафтове, същата стока, но мръсен и неподреден. Същият тип служител зад касата, който моментално зяпна счупения нос на новия клиент. Ричър се разходи между рафтовете и спря пред стоките от първа необходимост при пътуване. Взе тубичка антисептичен крем и малка кутийка стерилни лепенки. Към тях прибави паста за зъби и шишенце аспирин. Плати в брой на касата. Продавачът не преставаше да зяпа носа му.

— Ухапа ме комар, това е всичко — кратко поясни Ричър. — Нищо тревожно.

Соренсън го чакаше по средата на пътя между колонките и магазина. Все така разтревожена.

— Къде искаш да закусим? — попита той.

— Нещо против „Макдоналдс“? — отвърна с въпрос тя.

Той кимна. Нуждаеше се от протеини, мазнини и въглехидрати. И изобщо не го интересуваше откъде ще дойдат те. Нямаше предразсъдъци по отношение на веригите за бързо хранене. За човек на път те бяха много по-добър вариант от ресторантите с обслужване. Върнаха се в колата, изминаха още стотина метра и пак слязоха. Озоваха се в просторно помещение с луминесцентно осветление, климатици и неудобни пластмасови столове. Той си поръча два чийзбургера, два ябълкови пая и половинлитрова чаша кафе.

— Това не е закуска, а обяд — отбеляза Соренсън.

— Не знам какво е — призна Ричър. — Не съм ял от вчера сутринта.

— Аз също — отвърна Соренсън, но все пак си поръча нормална закуска — кренвирши с бъркани яйца плюс чаша кафе.

Хапнаха на влажна плексигласова маса.

— Къде ще вземеш душ? — попита тя.

— В някой мотел.

— Ще платиш цяла нощувка заради един душ?

— Не, ще платя за час.

— Тук има само вериги, които не предлагат почасово обслужване.

— Но в тях работят хора, нали? Още е рано, камериерките едва ли са оправили всички стаи. Администраторът ще получи двайсет долара. Десет ще даде на някоя жена да почисти банята, а другите десет ще останат за него. Така работи системата.

— Значи си го правил и преди.

— Естествено. Иначе отдавна нямаше да пътувам.

— Не ти ли излиза малко скъпо? Имам предвид и покупките на нови дрехи…

— А ти колко плащаш за ипотеката си всеки месец? Ами застраховката, режийните, поддръжката на двора, данъците?

— Убедителен, както винаги — усмихна се Соренсън.

Ричър приключи със закуската пръв и се насочи към тоалетната. На стената отвън имаше телефонен автомат, но той го подмина. Вътре нямаше нито прозорци, нито аварийна стълба. Използва тоалетната, изми ръцете си и тръгна обратно.

В салона видя, че двама едри мъже са се изправили от двете страни на Соренсън, малко зад нея. Тя седеше на стола си, без да има възможност да стане и да излезе. Двамата разговаряха над главата й, на висок глас, използвайки доста примитивен жаргон. По всяка вероятност бяха шофьори на тирове. Питаха се защо малката красива госпожа не ги кани да седнат при нея. Вероятно я бъркаха с някоя самотна бизнес дама, която пътува без компания. Соренсън наистина приличаше на такава с черния панталон и синята си блуза. Истинска рибка, попаднала на сухо. Мъжагите очевидно харесваха косата й.

Ричър спря на три метра от масата, питайки се какво ще извади тя най-напред — служебната си карта или глока. Лично той очакваше картата, но предпочиташе глока. Но тя не направи нищо. Просто седеше и чакаше. Изключително търпелива жена. Може би защото мразеше писмената работа. Ричър не беше наясно с вътрешните правила на Бюрото.

Единият от мъжете усети присъствието на Ричър, обърна се и закова поглед в него. Приятелят му направи същото. И двамата бяха огромни — от онези мъже, чиято плът не беше само мускули, но и не беше само тлъстини. Имаха малки тъпи очички и небръснати мутри, развалени зъби и сплъстени коси. Бяха от онзи тип, който един лекар, приятел на Ричър, наричаше АГП. Това беше диагноза и нещо като професионален медицински жаргон, използван между колеги.

На нормален език означаваше „адски гадна протоплазма“.

Време е за решение, момчета, помисли си Ричър. Или ще спрете да ме зяпате и ще си тръгнете, или няма.

Те не си тръгнаха и продължаваха да го зяпат. Не толкова заинтригувани от счупения му нос, колкото заради предизвикателството. Явно в резултат на някаква хормонална реакция без участието на мозъка. Ричър усети как се пробуждат и неговите хормонални реакции. Подсъзнателен, но неизбежен акт. Адреналин, подправен с един допълнителен компонент — мрачен, горещ, примитивен. Древен и хищнически, прогонващ всякакви тръпки, оставящ единствено грубата дива сила, спокойната самоувереност и абсолютната вяра в победата. Това нямаше нищо общо с размахването на пистолет или нож в разгара на боя. По-скоро приличаше на взривяване на плутониева бомба.

Двамата продължаваха да го фиксират. Той не отмести поглед. После мъжът вляво се обади:

— Какво зяпаш?

Въпрос, който си беше чисто предизвикателство, наситен с предвидима динамика. По неизвестни причини повечето хора отстъпваха точно в този момент. Свиваха се, заемаха защитна позиция и се извиняваха. Но Ричър не беше от тях. Инстинктът му нашепваше не да се свие, а да се надуе — ако може двойно.

— Зяпам две големи лайна — отчетливо отговори той.

Мълчание.

— Но лайна, които могат да избират — добави Ричър. — Първа възможност: качвате се в шибаните си камиони и спирате да закусите най-малко на петдесет километра от тук. И втора възможност: качвате се в повиканата по спешност линейка и закусвате през пластмасова тръбичка.

Мълчание.

— Офертата има срок и този срок изтича скоро — добави Ричър. — Ако не побързате, аз ще взема решението вместо вас. Ще бъда максимално откровен: в момента съм много по-склонен да избера линейката и пластмасовия маркуч.

Тъпаците размърдаха устни и очите им зашариха насам-натам. Останаха по местата си, но за не повече от две секунди. Точно толкова им бяха необходими да спасят поне част от самочувствието си. След това предпочетоха първия избор, точно според прогнозите на Ричър. Обърнаха се и тръгнаха към изхода. Достатъчно бавно, за да изглежда, че не им пука. И дори малко предизвикателно. Но не спряха нито за миг. Няколко секунди по-късно блъснаха входната врата и тръгнаха към паркинга. Не се обърнаха нито веднъж. Ричър изпусна въздуха от дробовете си и седна.

— Не се нуждая от грижите ти! — сопна се Соренсън.

— Знам — отвърна той. — Не го направих заради теб. В един определен момент вече говореха с мен и аз просто се погрижих за себе си.

— Какво щеше да направиш, ако не бяха си тръгнали?

— Хипотетичен въпрос. Такива типове винаги си тръгват.

— Казваш го така, сякаш си разочарован.

— Аз съм постоянно разочарован. Светът е такъв. Между другото, защо си седеше на мястото и ги търпеше?

— За да не пиша рапорти — направи гримаса тя. — Всеки арест е трън в задника.

След тези думи извади телефона си и провери състоянието на батерията. После отново го изключи.

— Чакаш обаждане? — подхвърли Ричър.

— Отлично знаеш, че чакам — отвърна тя. — С което да ми отнемат случая всеки момент.

— Може би няма да го направят.

— Трябваше да се случи още преди два часа.

— Какво е най-логичното ти предположение?

Но Соренсън не получи възможност да отговори, защото джиесемът й зазвъня. Като отговор на въпроса, който й беше зададен.