Лий Чайлд
Издирваният (51)

56

После на прага се изправи Делфуенсо, вероятно дочула познат глас. Фигурата й се очерта на меката светлина на лампата в стаята. Изглеждаше в отлична форма — отпочинала, щастлива и спокойна. Беше облечена в дамската версия на облеклото, предлагано в комплекса. Нови дънки, нова синя блуза под син пуловер, който беше по-тънък и къс от мъжкия модел. Косата й беше чиста и добре сресана. Очевидно беше заварила достатъчно дрехи върху леглото и достатъчно тоалетни принадлежности в банята. Очаквахме ви.

— Това е мистър Ричър, Луси — обърна се към дъщеря си тя. — Той беше с мен за известно време.

— Здравей, мистър Ричър — рече детето.

— Здравей, Луси — повтори той.

— Счупил си си носа — каза то.

— По-скоро друг ми го счупи.

— Боли ли те?

— Вече по-малко.

— Луси беше тръгнала да разгледа игрището за миниголф — каза Делфуенсо.

— Току-що бях там — отвърна Ричър. — Тъмно е и нищо не се вижда.

Детето се замисли върху новата информация. Личицето му стана сериозно.

— Тогава може ли да се разходя наоколо? Все още не съм видяла почти нищо от това място.

— Разбира се — кимна майка й. — Иди да видиш какво ще откриеш. — Детето хукна по алеята и се стопи в мрака. Делфуенсо се обърна към Ричър. — Предполагам, че онази ограда е достатъчна гаранция, за да се разхожда на воля. А и в басейна няма вода.

— Може ли да поговорим? — попита Ричър.

— За какво?

— За снощи. И за днес.

— Забранено ни е да говорим за това.

— Винаги ли изпълняваш това, което ти кажат?

— Не. Но за тази работа мисля да ги послушам.

— Коя работа?

— Националната сигурност. Нямаме право да говорим с когото и да било.

— Аз бях с теб, забрави ли?

— Но не през цялото време.

— Ще ми отговориш ли на няколко въпроса? Така няма да нарушиш забраната, защото на практика няма да си ми разказала нищо по своя воля.

— След като са те докарали тук, те ще ти обяснят какво се случва.

— Според мен те изобщо не знаят какво се случва — каза Ричър.

 

 

Разполагаха само с трийсет минути до вечерята, а Делфуенсо очевидно се страхуваше да говори. По тази причина използваха най-близкото тайно място, което можаха да открият — собствената й стая. Тя беше идентична с тази на Ричър, но вместо едно широко легло имаше две единични и това я правеше малко претрупана — главно заради двойката фотьойли. Ричър седна на единия, а Делфуенсо вдигна чантата си от другия. Същата, в която държеше аспирините. Изглеждаше тежка. Може би шишето с вода все още беше вътре.

— Според теб какво се случи в онзи мотел? — попита Ричър.

Тя хвърли на леглото чантата, която подскочи и легна на една страна.

С лед това се настани в другия фотьойл.

— Забранено ни е да говорим за това — повтори тя.

— От кого?

— Бяха пределно ясни. Тук сме в името на собствената си сигурност. Всеки разговор по темата може да ни изложи на риск.

— Как?

— Не дадоха подробности. Просто казаха, че сме се забъркали в неща, които не разбираме. Прибрали са ни тук, за да ни предпазят. Изолирани сме като съдебни заседатели. Това има пряка връзка със Закона за патриотизма.

— Като съдебни заседатели? — вдигна вежди Ричър. — Това са глупости. Вие сте под ключ и не можете да мръднете никъде.

— Аз не искам да ходя където и да било. Тук е приятно. От години не съм ползвала отпуск.

— Ами работата ти?

— Обещаха, че ще оправят нещата с шефа. А също и с училището на Луси. Казаха, че всичко ще бъде наред. В случаи като този всички трябва да сме заедно.

— А казаха ли колко време ще ви държат тук?

— Докато всичко приключи. Вероятно няма да е дълго. Лично аз се надявам на поне една седмица.

Ричър замълча.

— Носът ти изглежда по-добре — подхвърли Делфуенсо.

— Наистина ли? — попита Ричър, въпреки че нямаше желание да обсъждат носа му. Но имаше чувството, че трябва да завърже някакъв смислен разговор.

— Преди изглеждаше ужасно — добави Делфуенсо. — Часове наред го зяпах в колата. Сега виждам, че си го почистил.

Той кимна.

— Фактически целият си се почистил. Взел си душ, нали?

— Е, това не ми се случва чак толкова рядко.

— Просто се чудех.

— Купих си и нови дрехи.

— Напразно си се охарчил. Тук дават всичко. Казаха, че можем да задържим и двата чифта дрехи, плюс тоалетните принадлежности.

— Какво се случи, след като напуснахте онзи мотел в Айова? — попита той.

Тя не отговори.

— Ти знаеш, те знаят — въздъхна Ричър. — Защо да не знам и аз? Затворен съм тук също като теб. Не мога да изляза, не мога да споделям с други хора.

Делфуенсо се замисли дълбоко. Изражението й стана същото като на дъщеря й преди малко — сериозно и вглъбено. В крайна сметка стигна до някакво решение, сви рамене и каза:

— Тази част беше ужасна. Имам предвид момента, в който ти влезе вътре заедно с Маккуин. Не видях много от това, което се случи, защото той ми пречеше. Но видях отблясъка и чух гърмежа. После той изтича навън, а ти не се виждаше. Помислих, че си мъртъв. Факт, който секунди по-късно беше потвърден от Маккуин.

— Така ли?

— Да — кимна Делфуенсо. — Кинг попита дали ти е видял сметката и той каза: „Да, точно между очите“.

Разбрах, че и мен ме чака същото. В смисъл, какво друго? Вече не им бяхме нужни. Започнах да пищя. Кинг ми каза да млъкна. Подчиних се, защото се уплаших. Бях сигурна, че ако не се подчиня, той ще ме застреля. В онзи момент проумях една важна истина: човек е готов на всичко, за да спаси живота си. Дори и за десетина секунди.

— Какво се случи след това?

— Пътувахме известно време. Описвахме нещо като осморки в полето. По неизвестни за мен причини те не искаха да се отдалечават много. Караше Кинг. Изминахме около петнайсет километра в западна посока и спряхме. Реших, че ми е дошло времето. Той обаче каза, че първо ще се позабавляваме, и ми заповяда да си сваля ризата. Онази синята, която ми бяха купили. Не се противопоставих. Както вече споменах, човек е готов на всичко, за да запази живота си. Кинг слезе от колата и се прехвърли на задната седалка при мен. Започна да ме опипва. После Маккуин също слезе, отвори вратата от моята страна и го застреля. Просто ей така. Извади пистолета си и го гръмна.

— В гърдите?

— Право в сърцето — кимна Делфуенсо.

— А после?

— Маккуин започна да ме успокоява. Каза, че е агент на ФБР, който работи под прикритие при лошите.

— Ясно — кимна Ричър. — По-добре той, отколкото аз. Трудна работа.

— Знам.

— Знаеш?

— Искам да кажа, че съм гледала по филмите.

— После какво стана?

— Маккуин каза, че е стрелял над главата ти. Че си жив и здрав и всичко е наред. Изрази съжаление, че се е разправил с Кинг пред очите ми, но нямало друг начин да ме отърве. Опитал се да изиграе ролята си докрай, но не можел да позволи това, което предстояло да се случи.

— А след това?

— Проведе няколко телефонни разговора, а после закопча Кинг с предпазния колан. На мястото, на което малко преди това седях аз. Преместих се на предната седалка. След това потеглихме. Изминахме седем-осем километра в източна посока и отново спряхме. Появиха се двама непознати и ние се прехвърлихме в тяхната кола, а моята я запалиха. Казаха, че трябва да го направят, тъй като лошите очакват от Маккуин да заличи следите и със сигурност ще проверят дали го е направил. Обещаха да ми купят нова кола. Което е страхотно, защото старата имаше проблем със скоростите.

— И те ли бяха от ФБР?

— Да. От Канзас Сити. Легитимираха се. Маккуин не разполагаше със служебна карта, защото беше под прикритие.

— И те докараха направо тук?

Делфуенсо кимна.

— Заявих, че няма да остана тук без Луси, и те отидоха да я вземат.

— А къде отиде Маккуин?

— Придружи ме до тук и веднага си тръгна. Каза, че трябва да бъде на позиция, защото му предстои да обяснява много неща. Според мен ще им каже, че ти си убил Кинг.

— Аз ли?

— Това обсъждаха. Да им съобщи, че са качили стопаджия, за да променят бройката на пътниците, но той се опитал да ги ограби. Според мен Маккуин ще им каже, че си убил Кинг и си избягал.

— Споменаха ли какви по-точно са лошите? — попита Ричър.

— Не — поклати глава Делфуенсо. — Но изглеждаха доста разтревожени.

 

 

След това отидоха на вечеря, която се оказа доста странна. Насочиха се към административната сграда като едно малко семейство: Ричър и Делфуенсо един до друг, а между тях доволно подскачащата Луси. Трапезарията беше голямо квадратно помещение, запълнено от двайсет маси и осемдесет стола — всички от добре обработен чам, покрит с мътно проблясващ безир. Ричър беше виждал стотици подобни помещения през живота си, но това изглеждаше доста странно, защото беше празно. Разбира се, ако не брояха свидетеля, който се беше настанил на една маса в ъгъла с три бутилки бира от различни марки. Поздрави ги с енергично кимване и широка усмивка. Изглеждаше щастлив и доволен. Може би и той не беше почивал от години. А може би никога.

Жената с майчинско излъчване от рецепцията донесе менюто. Вероятно и тя е от ФБР, помисли си Ричър. Присъстващите в трапезарията изглеждаха много доволни, че са тук, поне за момента. Но вероятно имаше и други, на които ситуацията им се струваше стресираща и дразнеща. За да се справи с тях, й беше нужен някакъв служебен авторитет, а не само търпение.

Менюто се оказа повече от скромно. Предлагаха се само две ястия — чийзбургер и печено пиле, вероятно и двете претоплени на микровълнова печка. Но по принцип агентите на ФБР бяха завършили право или професионална школа, а не ресторантьорство. Ричър се спря на чийзбургера, който щеше да му е пети за деня. Делфуенсо и дъщеря й последваха примера му.

После, още преди да им сервират вечерята, в трапезарията се появиха двама души. Мъже със сини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Очевидно притежателите на двете коли, паркирани пред бунгалата. Резидентите бавачки. Изглеждаха нащрек, оживени и компетентни.

— Тези двамата ме докараха тук — прошепна Делфуенсо.

— И мен — обади се Луси. — Те ме взеха от къщата на Пола.

Новодошлите огледаха помещението и се насочиха право към Ричър.

— Ще се радваме, ако днес вечеряте в нашата компания, сър — каза този отдясно.

— Защо? — вдигна вежди Ричър.

— Трябва да ви се представим.

— И?

— Налага се да ви обясним правилата.