Лий Чайлд
Издирваният (10)

12

Нощният касиер на бензиностанцията се оказа младо момче, изгарящо от желание да помогне. Доста умно и достатъчно младо, за да бъде на „ти“ с технологиите. Натисна някакво копче и изкара на монитора единствено показанията на четвъртата камера. После натисна друго копче и на екрана се появи броячът с плюс и минус от двете страни.

Наведе се леко напред и показа на Соренсън стрелките на клавиатурата, които управляваха символите. Обясни, че ако ги натиска продължително, те ще прескачат напред или назад на порции от по петнайсет минути. Краткото почукване върху тях ги връщало към нормалната скорост на записа.

Соренсън започна с отрязъка от време малко преди полунощ. Двамата с Гудман се приведоха над монитора, опитвайки се да получат смислен отговор от това, което течеше на екрана. Картината беше размазана, като от евтин прибор за нощно виждане. Но сива, а не зелена. Проблясваха и угасваха фарове. Пред затворената кръчма нямаше паркирани коли, но пред бара на Миси Смит бяха спрели поне три. Между двете сгради не се виждаше нищо.

— Това нещо може ли да се пренавива напред? — попита Соренсън.

— Натиснете SHIFT и го задръжте — отвърна момчето.

Соренсън премина на следващите пет минути. Часовникът на екрана показваше трийсет секунди преди полунощ. Тя чукна върху стрелката за нормална скорост и напрегна поглед. Пространството пред затворената кръчма си оставаше пусто. От бара започнаха да излизат клиенти. Неясни човешки фигури, сиво върху сиво. Включиха се фарове, колите се размърдаха. Повечето от тях поеха на юг. Последната размазана фигура на вратата на бара изглеждаше женска. Тя се качи в автомобил, който според Соренсън беше кадилак, после изчезна.

Две минути след полунощ.

— Това беше Миси Смит — обади се Гудман.

Екранът остана празен в продължение на шестнайсет минути.

Точно осемнайсет минути след полунощ между двете сгради се появи светлина. Ярка, леко подскачаща светлина от фаровете на приближаваща се отляво кола. Идваше от юг, по ситния чакъл на задния паркинг. Светлината застина за момент, после направи завой под ъгъл от деветдесет градуса и се насочи точно срещу обектива на търпеливата камера. За миг екранът изсветля и изгуби образ. След това фаровете продължиха страничното си движение и изчезнаха зад бара.

— Това са те — прошепна Гудман. — Няма начин да са други. Соренсън си поигра с клавишите и успя да намести кадъра така, че да хване част от колата, която за миг се мерна в пространството между двете сгради. Не се видя много. Само ярките фарове и размазано петно зад тях, вероятно предният капак на колата. Последваха кадрите с изсветления екран, заменени от неясно движещо се петно — вероятно лявата странична част. Това беше всичко. Колата паркира извън кадър, фаровете угаснаха.

От това, което беше хванала камерата, бе видно, че автомобилът е светлосив и лъскав. Което в реални цветове би могло да е и червено.

— Добре — въздъхна Соренсън. — Напускат местопрестъплението и се насочват на север. Приближават сградите отсреща откъм южния край, карат зад тях и паркират до задния вход на бара. По всяка вероятност именно там са сменили колите. Ние трябва да разберем каква кола ги е чакала там, а това може да стане само ако разпитаме сервитьорката.

— Било е рано — поклати глава Гудман. — Тя трябва да е излязла дванайсет минути по-късно, когато те отдавна са напуснали паркинга.

— Вече установихме, че вие никога не сте работили в бар — засече го Соренсън. — Съдържателната вече си е тръгнала. Тоест котката я няма и мишките могат да си поиграят. Сервитьорката, която остава да почисти, получава бонус за трийсет минути допълнителна работа. Но това не означава, че е работила през всичките тези минути. Може да е почистила надве-натри и да си е заминала. Не е изключено да си е тръгнала точно в момента, който ни интересува. А дори да не е така, може да е излизала да изхвърли боклука. Празни бутилки и прочие.

— Ясно — рече Гудман.

— Нека проверим какво става по-нататък. В смисъл, преди да си тръгнат от тук.

Соренсън докосна стрелката и броячът започна да отмерва секундите. Тя също — с поклащане на глава. Пет секунди да слязат от маздата, пет секунди да отключат другата кола, пет секунди да влязат в нея. Пет секунди да се настанят и още пет да потеглят.

Приведе се напред и закова поглед в процепа между сградите, който камерата беше хванала под доста голям ъгъл. Очакваше да види другата кола, която пропълзява отляво надясно, минава покрай изоставената кръчма и се насочва към пътя. Фаровете й трябваше да се появят в периферията на „рибешкото око“. Не би трябвало да има нито заслепяване, нито празни кадри. Поне един от тях би трябвало да улови колата странично. А това бе шанс да се установи както марката, така и моделът. Дори и да получат известна идея за цвета.

Соренсън не отделяше поглед от екрана.

Но не видя нищо.

В пролуката не се появи автомобил, насочил се на север. Нито през първата, нито през втората, нито през петата минута. Тя натисна клавиша за пренавиване. Нищо. Кадърът остана неподвижен. Една замръзнала и доста неясна картина без никакво движение. Така изтекоха близо петнайсет минути. После мина някакъв пикап, който изчезна в южна посока. След малко седан, който пътуваше на север. След това всичко замръзна.

— Къде изчезнаха, по дяволите? — промърмори Соренсън. — Нима са тръгнали обратно на юг?

— Юг ми звучи безсмислено — поклати глава Гудман.

— Искрено се надявам да сте прав — въздъхна Соренсън. Представи си полицейските блокади на междущатската магистрала, на стотици километри една от друга, всяка от тях максимално надеждна, с потенциал да реши казус или да съсипе нечия кариера. В зависимост от резултатите или от липсата на такива. Рискувай.

 

 

Междущатската магистрала пресичаше Айова права като стрела в продължение на много километри. Трафикът беше слаб, но постоянен. Според статистиката един милион американци бяха на път във всеки миг от денонощието. Очевидно Айова имаше свой дял в този милион, но той беше малък, пропорционален на населението на щата. Ричър поддържаше скорост от малко под сто и двайсет километра. Шофираше спокойно и уверено, сякаш унесен от равномерното боботене на мотора, свистенето на вятъра и тихото пърпорене на гумите. Понякога задминаваше, понякога беше задминаван, но това не му пречеше да брои всяка минута и всеки изминат километър. Представяше си автогарата на „Грейхаунд“ в Чикаго. Ясно и с всички детайли, защото я беше посещавал многократно. Тя беше разположена на Уест Харисън Стрийт, съвсем близо до Саут Сайд — изключително оживено място, наситено с грохота на тежки дизелови мотори. Но не беше изключено да вземе някой влак от Юниън Стейшън. Веднъж беше пътувал така от Чикаго до Ню Йорк, цели осемнайсет часа. Беше много приятно пътуване. Имаше и много маршрути в посока столицата, която беше много близо до крайната цел на пътуването му.

Продължаваше да шофира спокойно, използвайки единствено пръстите на ръцете и краката си.

После в далечината отново проблеснаха ярки стоп светлини, които бързо се превърнаха в непробиваема червена стена. Отвъд тях се въртяха синьо-червени полицейски лампи. Алън Кинг се размърда до него, простена и затвори очи. Карън Делфуенсо не реагира, а Дон Маккуин продължаваше да дреме. Ричър вдигна крак от газта и колата намали ход. После се прехвърли в дясната лента още преди неизбежното сгъстяване на трафика. Натисна спирачката и почти спря зад бял пикап додж, чиято задница се издигаше пред тях като висока скала. Стикерът на задната му броня гласеше: Не харесваш как карам? Да го духаш!

Ричър погледна в огледалото за обратно виждане. Зад тях спря голям камион с ремарке. Трафикът по средната лента вляво от него се забави, после спря. Секунда-две по-късно същото се случи и в най-лявата лента.

Фаровете на шевито осветяваха бялата задница на пикапа и отразената светлина се връщаше в купето. Алън Кинг се извърна към прозореца и завря брадичка в рамото си, за да не я вижда. Ричър чу кашлицата на Дон Маккуин зад гърба си и погледна в огледалото. Високият мъж беше вдигнал ръка пред очите си.

Карън Делфуенсо продължаваше да е будна, с изправен гръб. Бледото й лице беше мрачно. Очите й бяха заковани в огледалото, потънали в неговите.

Миглите й усилено пърхаха.

Изтече една безкрайно дълга секунда, преди Ричър Да разбере, че го прави нарочно. Примигваше бързо, а след това главата й отскачаше на една страна — понякога вляво, друг път вдясно. После тя отново започваше да мига — веднъж, два пъти, три пъти или повече. Най-дългата серия беше девет пъти подред, но малко по-късно я подобри. Клепачите й се отвориха и затвориха цели тринайсет пъти.

Ричър я гледаше смаяно.

После камионът отзад нададе басов вой и той погледна напред. Белият додж се беше преместил. Докосна газта и го последва. Веднага му стана ясно, че ченгетата от Айова са организирали блокадата по същия начин като колегите си в Небраска. Всички автомобили бяха насочвани в дясната лента. Можеше да настане бъркотия, но двама полицаи бяха излезли навън, обикаляха наоколо и светеха с фенерчетата си. Те регулираха маневрите. Наоколо царяха изненадващо търпение и разбиране. Шофьорите си отстъпваха място с усмивка и любезни жестове, означаващи след вас, съседе. Ричър изчисли, че забавянето ще е десетина минути. Не беше кой знае какво.

Отново погледна в огледалото за обратно виждане. Карън Делфуенсо пак започна да мига.

 

 

Соренсън пусна още два пъти критичния петнайсетминутен отрязък от видеото — веднъж напред, втори път назад, но на висока скорост. Не видя нищо ново. След появата на маздата настъпи дълга пауза, нарушена четвърт час по-късно от колите, които преминаха по шосето. Пикапът в южна посока и седанът на север.

Рискувай.

— Все още ли твърдиш, че югът е изключен? — попита тя, зарязвайки официалностите.

— Няма логика да тръгнат натам — каза Гудман.

— Сигурен ли си?

— На юг няма нищо.

— Ще заложиш ли пенсията си?

— Плюс къщата.

— А ризата на гърба си?

— И първородното си внуче, ако искаш.

— Добре — кимна Соренсън. — Значи са поели на север. И знаеш ли какво? Ние ги видяхме.

— Къде?

— Ето тук — отвърна Соренсън и спря кадъра, на който седанът се разминаваше с пикапа. — Те са в този седан. Трябва да бъдат в него. Това е единственото превозно средство, което пътува на север. Вършили са нещо в продължение на петнайсет минути, след това са заобиколили бара от юг, а не от север. Няма друго логично обяснение.

— А какво са правили през тези петнайсет минути?

— Не знам.

— Това е много време за хора, които бързат да изчезнат.

— Очевидно са имали основателна причина.

— Някъде към дванайсет и двайсет се включи аларма — обади се младежът на касата.

— Защо го казваш едва сега? — втренчи се в него Соренсън.

— Не знаех, че ви интересува — сви рамене той. — Не ме попитахте нищо, дори не обяснихте какво търсите. И още не сте го направили. Просто сега се сетих.

— Двайсет минути след полунощ?

— Някъде там.

— Автомобилна аларма ли беше?

— Несъмнено. При това доста силна. Единственото ми развлечение по време на смяната. Разбира се, преди да се появите вие.

— Откъде?

— От там — махна с ръка младежът. — Някъде около бара на Миси Смит.

— Добре, благодаря — каза Соренсън.

— Какво излиза, по дяволите? — изръмжа Гудман. — Използвали са петнайсет минути, за да откраднат кола?

— Може би да, може би не. Но включването на аларма е достатъчен повод за сервитьорката да надникне през задната врата. Ако не за друго, то за да провери собствената си кола. Затова трябва да я открием незабавно. Дойде време да почукаме на една-две врати.

Гудман погледна часовника си.

— В такъв случай да побързаме — кимна той. — Онези типове скоро ще стигнат до барикадата. Трябваше да я разположиш на сто и петдесет километра, а не на сто.

Соренсън замълча.