Лий Чайлд
Издирваният (30)

33

Шериф Виктор Гудман направи това, което би направил всеки съвестен служител на закона: измина бавно и внимателно пътя между старата помпена станция и фермата, в която живееше свидетелят — седемнайсет километра на северозапад от града. На отиване караше бавно и оглеждаше банкета от дясната част на платното. Тук-там имаше заледени участъци.

Общо взето, теренът беше равен, но настилката беше напукана, с доста бабуни и дупки. Според един от хората му свидетелят карал очукан пикап форд рейнджър. Твърде стар, за да има антиблокираща система, а когато подобни возила не са натоварени, задната им част става доста нестабилна и поднася. Може би се беше случило точно това. Човекът беше тръгнал да се прибира доста късно през нощта и вероятно бе бързал. Едно поднасяне или приплъзване по заледените участъци лесно би довело до напускане на пътя и дори до преобръщане, особено ако гумите попаднеха в коловоз или дупка. По тази причина Гудман прибягна до помощта на подвижния прожектор, закрепен встрани от предното стъкло. Въртеше го бавно и внимателно, стараейки се да осветява максимална част от банкета. Не откри нищо.

Къщата на свидетеля се оказа повече от скромна. Преди години вероятно бе била център на самостоятелна ферма от 200–300 декара, но днес, след няколко вълни на окрупняване, представляваше просто жилище, дадено под наем или безплатно на селскостопански работник. На места покривът й беше хлътнал. Застинала, безжизнена, тъмна постройка. Гудман слезе от колата и започна да чука и блъска по заключената врата. Подвикна няколко пъти, после се въоръжи с търпение и зачака.

Три минути по-късно на прага се изправи разрошена жена, облечена в пижама. Тази, с която свидетелят живееше на семейни начала. Не, той още не се бил прибрал. Не, нямал навик да скита по нощите. Да, винаги се обаждал, когато се налагало да закъснее. Не, тя нямала никаква представа къде може да бъде.

Гудман се върна в колата и подкара по обратния път към помпената станция. Бавно и внимателно, с включен прожектор. Този път обръщаше по-голямо внимание на левия банкет и оглеждаше замръзналата земя поне на двайсетина метра встрани.

Не забеляза нищо.

В крайна сметка се принуди да обиколи и другите, не толкова преки пътища, подреждайки ги според вероятността изчезналият мъж да е поел по някой от тях. От географска гледна точка неговият район беше съвсем прост. Централните пътища го разделяха на четири квадранта — северозападен, североизточен, югоизточен и югозападен, — всеки от тях в различна степен на икономическо развитие. Възможно беше свидетелят да е тръгнал към дома си по някой от обиколните пътища. Възможно, но малко вероятно. Бензинът беше скъп и едва ли някой бе склонен да навърта допълнителни километри. Нищо не сочеше, че този човек поддържа извънбрачни връзки и че някоя дама очаква посещение в късните часове на нощта. Но Гудман беше съвестен служител на закона и провери дали е така.

Никъде в северозападния квадрант не откри паркиран форд рейнджър. Нито в североизточния. Нито в югозападния.

Югоизточният беше най-малко вероятен. За да стигне до него, човекът би трябвало да потегли в обратна на дома си посока. Но защо да го прави толкова късно, след полунощ? Освен това югоизточният квадрант беше предимно с търговски обекти. Те се издигаха от двете страни на второстепенния път, водещ на юг. Също както и покрай пътя, който водеше на изток. Там се намираха множество магазини за семена, дрехи, хранителни стоки, оръжие. Имаше и заложни къщи. Плюс една аптека и голямо представителство на тракторите „Джон Диър“. Но всички тези заведения затваряха в пет следобед. През нощта местата за паркиране пред тях бяха празни, както и дворовете отзад. Имаше и множество стари хамбари, превърнати в складове. Всичките бяха заключени.

Но въпреки това шериф Гудман ги провери. Той беше много съзнателен служител на закона. Подкара бавно на юг и огледа алеите между сградите. После обърна и потегли на север, взирайки се в празните терени, а след това отново зави на юг, за да инспектира другата страна на пътя.

Не откри нищо. Провери и пътя на изток, чак до откритото поле. Върна се обратно и се зае да оглежда алеите, задните дворове и местата за паркиране пред магазините.

И най-после го откри.

Стар пикап форд рейнджър, паркиран плътно зад железарския магазин на Гас Бантри.

 

 

Ричър сгъна подобието на карта и го пъхна в задния си джоб. После пристъпи към прозореца на офиса. Навън все още беше тъмно, но утрото беше близо.

— Ще ми отпуснеш ли една стая? — обърна се към дебелия мъж той. Онзи не отговори.

— Аз ще ти дам пари, а ти ще ми дадеш ключ — бавно поясни Ричър. — Нали това ти е бизнесът?

Човекът се мушна зад гишето и откачи ламинирана табелка от стената. На нея с бледо мастило беше изписано едно просто изречение: „Управата си запазва правото да отказва обслужване“. Табелката беше покрита с миниатюрни парченца гипс, посипали се от дупката, която бе пробил куршумът.

— Хей, не ме ли чу, че разговарям с властите? — подхвърли Ричър. — Много приятелски. Аз съм от добрите.

— Не ща повече неприятности — отсече дебелият мъж.

— За тази нощ си получи порцията — увери го Ричър. — Оттук нататък ще се провежда разследване. Като нищо ще ти се наложи да настаниш десетина агенти за една седмица. Или повече и за по-дълго време. Как ти се струва това на фона на средната ти зимна посещаемост?

Онзи замълча.

— Добре, в такъв случай ще се преместим някъде другаде — въздъхна Ричър.

— Четирийсет долара.

— Двайсет.

— Трийсет.

— Не ставай алчен. Тези хора имат бюджетен лимит. Ако видят нещо, което не им харесва, като нищо ще звъннат на данъчните. Ей така, за кеф.

— Двайсет и пет.

— Дадено — кимна Ричър и извади пачка измачкани банкноти от другия си заден джоб. Отброи двайсет и пет долара — десетачка, две по пет и останалите по един.

— Предплата за една седмица — обяви дебелият мъж.

— Не прекалявай!

— Добре, за две нощувки.

Ричър прибави една двайсетачка и една петачка.

— Искам стая в средата на редицата — рече той. — Без съседи от двете страни.

— Защо?

— Защото обичам усамотението.

Дебелият мъж зарови из някакво чекмедже, от което извади месингов ключ с кожено етикетче. Върху едната му страна имаше поизтрита златна петица, а върху другата — ситно изписани инструкции.

— Ще трябва да се регистрираш — добави той.

— Защо?

— Такъв е законът в Айова.

Ричър се регистрира под името Бил Скаурън — бейзболиста, който седмици преди раждането му беше постигнал феноменален резултат за „Ню Йорк Янкис“ на Световните серии. После взе ключа от ръката на дебелия мъж и тръгна към стаята си.

 

 

Шериф Гудман набра мобилния на Джулия Соренсън и докладва, че е открил пикапа на свидетеля.

— Някакви необичайни следи?

— Не — отвърна Гудман. — Паркиран съвсем нормално зад някакъв склад, чист и спретнат като онази мазда зад бара.

— Заключен ли беше?

— Да. Честно казано, това ми се струва малко необичайно. Тук хората не заключват колите си, особено пък двайсетгодишните бракми.

— Някакви следи от собственика?

— Няма. Просто е изчезнал.

— Наоколо има ли кръчми или мотели?

— Не. Това е най-обикновена търговска ивица.

— Ще изпратя на оглед няколко криминолози.

— Скоро ще се съмне.

— Още по-добре — рече Соренсън. — Дневната светлина винаги помага.

— Друго имах предвид. Детето на Карън Делфуенсо скоро ще се събуди. Някакви новини?

— Шофьорът пак се обади. Изхвърлили са го. По това време Делфуенсо е била още жива.

— Отдавна ли е било това?

— За съжаление достатъчно отдавна, за да настъпи промяна в ситуацията.

— Значи ще трябва да кажа на дъщеря й.

— Само фактите. Не казвай нищо, за което не сме сигурни. Обади се в училището и ги предупреди, че днес ще пропусне часовете. Не е зле да задържиш и детето на съседката, за да си правят компания. Тя дали работи през деня?

— Сигурно.

— Накарай я да си остане у дома. Най-добре е детето на Делфуенсо да е заобиколено от познати.

— Къде си в момента?

— Наближавам мотела, където ще се срещна с шофьора.

— Защо ще иска да се среща с теб?

— Твърди, че е невинен минувач.

— Вярваш ли му?

— Не знам.

 

 

Докато течеше този разговор, Соренсън подмина бензиностанцията на „Шел“ и навлезе в лабиринта на отклоненията вляво и вдясно, следвайки малките указателни табели с изрисувани легла върху тях. Джипиесът показваше, че мотелът се намира на петдесетина километра — разстояние, което щеше да измине за около трийсет минути при скоростта, която поддържаше. Служебната краун виктория се държеше много добре по междуселските пътища. На правите участъци Соренсън натискаше газта до дъно, а на завоите набиваше спирачки и тежката кола се поклащаше като някаква сухопътна яхта. Подобно на всички автомобили във ФБР, тя беше оборудвана със специалното окачване „Полис Интерсептор“, което не беше толкова здраво, колкото на състезателните коли в НАСКАР, но вършеше много добра работа. Разбира се, това не включваше гумите, които пищяха, свиреха и виеха по завоите. След такова каране със сигурност щеше да се нуждае от нов комплект. Железния нямаше да бъде доволен.

 

 

Ричър отключи вратата на стая №5 и влезе. Обзавеждането беше стандартно, като във всеки мотел. Двойно легло вляво, до него скрин и вграден гардероб, врата за банята на отсрещната стена. Стаята беше облицована с изкуствена ламперия, далеч по-оранжева от всяко съществуващо в природата дърво. На пода имаше кафяв мокет, а цветът на кувертюрата на леглото беше нещо средно между двете. Нищо в това обзавеждане не намекваше за триумф на естетиката — това беше абсолютно сигурно. Но Ричър остана равнодушен просто защото нямаше намерение да използва стаята.

Запали лампата в банята и остави вратата леко открехната. После включи и лампата на нощното шкафче в далечния край на леглото и дръпна пердетата, оставяйки съвсем малък процеп. След това отново излезе на студа и заключи отвън.

Прекоси паркинга, прекоси и шосето и навлезе стотина метра навътре в нивата. Приклекна сред замръзналото стърнище, вдигна яката на шубата си и отправи поглед в посоката, от която беше дошъл. Стая №5 имаше вид на обитавано помещение. Сякаш гостът беше вътре и просто си почиваше. През целия си живот беше оцелявал благодарение на своята предпазливост. Нямаше никакво намерение да позволи на жената със скандинавски произход да го хване по бели гащи. Възнамеряваше да остане скрит и да наблюдава, за да разбере коя е тя, какви са намеренията й, води ли и други хора със себе си. Дори и при най-малкото подозрение, че си води подкрепление или специален отряд за неутрализирането му, той щеше да изчезне завинаги. Но ако се окажеше сама, може би щеше да й се представи.

Може би. А може би не.

Той огледа пътя и търпеливо зачака.