Лий Чайлд
Издирваният (18)

21

Соренсън направи крачка встрани, прехвърли телефона в другата си ръка и попита:

— Четирима пътници?

— Снимката е доста тъмна, но фигурите им се виждат достатъчно ясно — отвърна капитанът от щатската полиция на Айова. — Двама отпред, двама отзад. А моят сержант е запомнил шофьора.

— Мога ли да говоря с него?

— А аз мога ли да вдигам блокадата?

— След като поговоря с вашия сержант.

— Добре, изчакайте за момент.

В слушалката прозвучаха драскащи звуци на фона на работещ автомобилен двигател.

— Били сме още по-далече от истината — подхвърли на Гудман тя. — В колата е имало четирима.

После нещо изщрака.

— Госпожо? — чу се гърлен мъжки глас.

— Кой беше в онази кола? — директно попита тя.

— Запомних главно шофьора — отвърна сержантът.

— Мъж, жена?

— Мъж. Едър, със счупен нос. Доста зле. С открита рана. С тази размазана физиономия приличаше на горила.

— Юмручен бой?

— Да, самият той го потвърди. Но не е станало в Айова.

— Разговаряли сте с него?

— Съвсем накратко. Беше доста любезен. Нищо за отбелязване, освен споменатия нос.

— Нервен ли беше?

— По-скоро спокоен и някак примирен. Малко странно с този нос. Би трябвало да е в болница.

— Как беше облечен?

— С дебела шуба.

— А другите пътници?

— Не си ги спомням добре.

— Не давате показания пред съда, сержант. Не сте под клетва. Ще ми помогне всичко, което си спомните.

— Имам само бегли впечатления. Не бих искал да ви подвеждам.

— Всичко ще ми бъде от помощ.

— Е, добре. Според мен приличаха на Питър, Пол и Мери…

— На кого?

— Кънтри певци от едно време. Вероятно вие още не сте били родена. Обличаха се еднакво, защото пееха заедно. Двама мъже и една жена.

— Сини дънкови ризи?

— Точно така. Като кънтри трио. Помислих си, че багажникът е пълен с китари. Вероятно пътуваха от едно нощно шоу към следващото. Понякога срещаме и такива хора. Жената беше силно гримирана, сякаш току-що беше слязла от сцената.

— Но шофьорът беше различен, така ли?

— Според мен той беше мениджърът. Или охраната. Едър и силен. Но това са само бегли впечатления, както вече споменах.

— Нещо друго?

— Моля да не споменавате името ми.

— Няма.

— Усещаше се някакво напрежение. Жената изглеждаше ядосана. Или по-скоро изпълнена с омраза. Помислих си, че представленията им не вървят много успешно и тя иска да си ходи. Но се е оказала малцинство. Сама срещу двама, а може би срещу трима, ако и мениджърът е имал право на глас. Въпреки късния час тя изглеждаше нащрек, сякаш беше намислила нещо. Поне аз останах с такова впечатление.

Соренсън замълча.

— Те ли бяха обектите? — попита сержантът.

— Само двамата мъже с дънковите ризи.

— Съжалявам.

— Грешката не е ваша.

Телефонът премина в ръцете на капитана.

— Госпожо, вие казахте да търсим двама бегълци, а не кола, пълна с водевилни изпълнители — обяви той.

— Грешката не е ваша — повтори тя.

— Може ли вече да вдигаме блокадата?

— Да — отвърна Соренсън. — Искам да обявите регистрационния номер за издирване и на изток от вас.

— Аз нямам екипи на изток, госпожо. Бях принуден да ги събера всичките тук, на това място. Ще трябва да се примирите с факта, че вашите бегълци отдавна са далече.

 

 

Ричър можеше да намига само с лявото си око. Наследство от детството. Като дете спеше повече на лявата си страна. При събуждане лявото му око оставаше притиснато към възглавницата, а с дясното оглеждаше спалнята, в която се намираше. Не беше сигурен, че Делфуенсо вижда лявото му око. Не и в огледалото за обратно виждане, така както беше нагласено. А и примигването не беше препоръчително при сто и двайсет километра в час. По тази причина отлепи дясната си ръка от скоростния лост, за да привлече вниманието й, после я спусна обратно.

Палецът му щръкна наляво. Сега, без участието на огледалото, лявото си беше ляво. Нямаше обърнати образи. Почука три пъти с показалеца си. После само веднъж, сочейки наляво. Обърна посоката надясно и почука девет пъти. Пръстът му се белееше достатъчно ясно на фона на слабата светлина от таблото. Наляво десет пъти, пауза. Отново наляво веднъж, после три пъти. Накрая завърши с единайсет, погледна в огледалото и въпросително повдигна вежди.

Отвличане?

Делфуенсо енергично кимна. Категорично да.

Това обясняваше много неща, но не и еднаквите ризи.

Ричър отмести ръка от лоста и хвана с два пръста ревера на шубата си. Отправи безмълвен въпрос:

— Ризите?

Делфуенсо погледна наляво, после надясно. Изглеждаше затруднена да намери бърз и ясен начин за отговор. После задържа очи върху Маккуин вляво и започна да разкопчава ризата си. Ричър следеше пътя с едно око, докато другото гледаше в огледалото. Три копчета. После четвърто, пето. Жената разтвори ризата и той видя под нея черна блуза на сребристи шарки. Приличаше на част от секси бельо. Нещо като плътно пристегнато боди, над което гордо надничаха гърдите й.

Ричър кимна. Беше виждал подобно облекло. Повечето мъже го бяха виждали, най-вече войниците. Тази жена беше сервитьорка в някое крайпътно заведение. Или може би барманка. Двамата в купето я бяха нападнали на излизане от работа, пред колата й или на някой светофар. След това се бяха отбили в първия отворен магазин, за да й купят риза. По този начин избягваха неизбежното описание в заповедта за издирване, гласящо: оскъдно облечена тъмнокоса жена.

Делфуенсо започна да се закопчава. Ричър посочи с пръст Кинг, после насочи палец съм Маккуин и колебливо разтвори длан. А защо и те?

Делфуенсо отвори уста, после бързо я затвори и започна да примигва в дълга и сложна поредица.

Два пъти напред, дванайсет пъти напред, дванайсет пъти назад, още дванайсет назад, после четири напред.

B-L-O-O-D

Кръв…

O-N T-H-E-I-R

… по техните…

— Кръв по техните дрехи? — беззвучно попита Ричър.

Делфуенсо кимна.

Ричър продължи да шофира по пустата магистрала. Габаритите на белия пикап мъждукаха далече напред, най-малко на километър и половина пред тях. Плъзгаха се покрай неосветени и сякаш изоставени изходи на магистралата, разположени на голямо разстояние един от друг. В главата му се блъскаха хиляди въпроси.