Лий Чайлд
Издирваният (23)

26

Ричър зави надясно и пое по тесен тъмен път. Прав като повечето пътища в Айова. Пейзажът беше невидим, но наоколо беше равно. Безкрайни, заспали през зимата ниви от двете страни на пътя. Напред нямаше нищо. Само тъмнина. Вероятно чак до Мисури, чиято граница беше на сто и петдесет километра. Преди това може би щяха да пресекат някоя река. Най-вероятно Демойн. Някога беше доста добър по география. Демойн се вливаше в могъщата Мисисипи на около двеста и трийсет километра югоизточно от града, наречен Демойн.

— Това си е чиста загуба на време, момчета — обади се той. — Ще изминем трийсет километра до указаната бензиностанция, но тя най-вероятно ще е затворена — може би още от времето преди безоловния бензин.

— Имаше табела — отвърна Маккуин. — Тя трябва да означава нещо.

— Означава, че някъде там е имало бензиностанция, но по времето, когато си бил в началното училище. Трийсет цента за галон бензин, колкото е струвал и пакет „Лъки Страйк“.

— Сигурен съм, че тези знаци се обновяват.

— Явно си оптимист.

— Не съвсем — отвърна Маккуин.

Ричър продължи да шофира. Пътната настилка беше неравна и осеяна с дупки. Колата се тресеше и подскачаше. Това не беше естественото й поведение на пътя, нито пък Ричър я управляваше добре. И двамата бяха по-добри на магистралата.

— Как е главата ти? — попита Маккуин.

— Главата ми е добре — отвърна Ричър. — Черепът ми е цял, само носът ми е счупен.

— Искаш ли още аспирин?

— Този въпрос вече го дискутирахме с Кинг, докато ти спеше.

— Той избра достойните мъки — обади се Кинг. — Изглеждаше много загрижен за личните запаси на Карън.

— Аспиринът се продава без рецепта — каза Маккуин. — Тя може да си купи още на бензиностанцията. Същото важи за парацетамола и ибупрофена.

— Може да се оправя и с пиявици — обади се Ричър. — Току-виж сме открили такива под купчините боклуци. Но само ако счупим катинара, поставен преди трийсетина години.

— Бъди търпелив и карай — посъветва го Маккуин.

Ричър продължи по обсипания с дупки и неравности път, който извиваше малко на юг. След три километра се оказа, че прогнозата му е погрешна, а Маккуин е прав. В нощната мъгла се появи златисто сияние, което постепенно се усили, превръщайки се в ослепителна светлина. Оказа се, че това е чисто нова бензиностанция на „Шел“, сияеща в оранжево, бяло и жълто. Приличаше на мираж, или по-скоро на НЛО, кацнало насред гола царевична нива. Тя разполагаше с ултрамодерни колонки, разположени на две овални островчета, сервиз за смяна на масла и остъклен магазин, който светеше толкова ярко, че положително се виждаше от космоса. И на всичкото отгоре работеше.

— Трябваше да проявиш доверие — доволно подхвърли Маккуин.

Ричър намали и насочи колата към по-далечното от двете островчета, което се намираше близо до пътя. Там спря и изгаси двигателя. После, сякаш подчинявайки се на дълбоко вкоренен навик, небрежно издърпа ключа от арматурното табло и го пусна в джоба си. Алън Кинг го видя, но не каза нищо.

— Пак ли същата система? — попита той. — Вие зареждате, а аз вземам кафето?

— Лично аз нямам нищо против — отвърна Маккуин.

Ричър отвори вратата и слезе. Изпъна гръб да се разкърши, заобиколи колонките и тръгна към ярко осветения магазин. Зад касовия апарат седеше младеж и го зяпаше. Явно беше впечатлен от счупения му нос, който май щеше да се окаже всеобща атракция. Беше на не по вече от двайсет, сънлив и бавен.

Преди да влезе, Ричър спря и се обърна. Алън Кинг беше пъхнал кредитна карта в процепа на колонката и се готвеше да започне зареждането. Маккуин беше все още в колата, с Делфуенсо до себе си.

Ричър влезе. Младежът вдигна глава и го поздрави с предпазливо кимване. Ричър изчака вратата да се затвори зад гърба му и попита:

— Имате ли телефонни автомати с монети?

Младият мъж премигна, отвори уста, после я затвори. Като риба на сухо.

— Въпросът не е труден — насърчи го Ричър. — „Да“ или „не“ ще свършат работа.

— Да — отвърна хлапето. — Имаме един.

— Къде е?

— До тоалетната.

— А къде е тоалетната?

— Ей там, отзад — махна с ръка хлапето.

Ричър погледна в обратна посока, през остъклената витрина. Вратата на Дон Маккуин беше отворена.

Той обаче продължаваше да седи в колата и да гледа право пред себе си.

Ричър се обърна и видя вратата в дъното на магазина. Върху нея бяха залепени две фигурки. Едната с пола, другата с панталон. Той приближи и я отвори. Отзад имаше нещо като малко антре с още две врати — едната с мъжка, а другата с женска фигурка. На стената между двете беше окачен нов телефонен автомат с прозрачна каска отгоре. За акустична изолация.

Погледна през вратата. Кинг наливаше бензин, а Маккуин се беше извъртял и краката му опираха в асфалта. Вероятно за удобство, защото не мърдаше.

Поне все още не.

Ричър провери дамската тоалетна. Прозорци нямаше. Следователно нямаше и път за бягство.

Надникна и в мъжката. Същата история. Нямаше прозорци, нямаше евентуален път за бягство. Издърпа няколко книжни салфетки от кутията на мивката, излезе обратно в антрето и ги сви на топка, която пъхна между вратата и рамката, откъм пантите. Вратата остана открехната няколко сантиметра. Десетина, ако трябваше да бъде точен. Върна се обратно и провери гледката от мястото на телефона. Видя малка част от магазина и част от вратата. Не цялата, но достатъчно, за да разбере дали се отваря или не. Надяваше се, че няма да се отвори.

Вдигна слушалката и набра 911. Насреща вдигнаха почти веднага.

— Откъде се обаждате? — прозвуча гласът на диспечера.

— Свържете ме с ФБР — каза Ричър.

— Откъде се обаждате, сър? — настоя гласът.

— Не ми губете времето.

— От какво се нуждаете? Пожарна, полиция, линейка?

— Трябва ми ФБР.

— Сър, вие сте се свързали със спешен номер деветстотин и единайсет.

— От дванайсети септември две хиляди и първа са ви монтирали бутон за пряка връзка с ФБР.

— Откъде знаете?

— Отгатнах. Натиснете този бутон, при това веднага!

Очите му бяха заковани върху малката част от входната врата, която се виждаше през процепа. Нищо не се случваше. Все още. Звукът в слушалката се промени. Мъртва тишина, последвана от различен сигнал.

После се чу друг глас.

— ФБР. Какъв е спешният ви случай?

— Разполагам с информация, която вероятно ще заинтересува вашето оперативно бюро в Омаха, Небраска.

— От какъв характер е вашата информация?

— Просто ме свържете, по възможност веднага.

— Как се казвате, сър?

Ричър знаеше всичко за дежурните офицери нощна смяна. По време на службата си беше разговарял с хиляди от тях. По принцип се деляха на два типа: недоверчиви, следователно несигурни, или възбудени, следователно амбициозни. Отлично знаеше какво минава и какво не. Отдавна беше усвоил правилния психологически подход.

— Или ме свържете веднага, или ще изгубите работата си — рече с гробовен глас той.

Последва тишина.

И накрая нов сигнал за набиране.

В същия момент външната врата се отвори. Ричър чу шумното мляскане на гуменото уплътнение и видя как ослепително бялата рамка на външната врата се раздвижва. Накрая видя и част от синьо рамо, последвано от звучно почукване на подметки.

Остави слушалката. Направи крачка напред, грабна топката салфетки с едната си ръка, а с другата бутна встрани вратата на тоалетната. Захвърли хартията зад гърба си и миг по-късно се озова лице в лице с Дон Маккуин.