Лий Чайлд
Издирваният (40)

45

Соренсън удари спирачка, нави волана и направи остър обратен завой. След това натисна газта и подкара по обратния път — покрай официалния вход на ФБР, покрай страничната стена и задния паркинг. Гласът от тонколоните продължаваше да разказва историята, от начало до край. Окръжният шериф Виктор Гудман се намираше на около сто и двайсет километра от тях, изчисли Ричър. Местното ченге. Първият, който се беше отзовал на снощния сигнал. Говореше компетентно, но по умората в гласа му личеше, че е дълбоко стресиран.

— Първата ми работа тази сутрин беше да кажа на детето, че майка му е изчезнала. Прецених, че е по-добре да съобщя новината на етапи, стъпка по стъпка. Помолих съседката да не пуска децата на училище и да бъде с тях. Но тя вероятно се е притеснявала за работата си и ги е оставила сами. Била убедена, че всичко ще бъде наред. Но не излезе така. Отскочих да ги проверя и заварих там само детето на съседката. Съвсем само. Каза, че се появили някакви мъже и отвели дъщерята на Делфуенсо.

— Кога? — рязко попита Соренсън.

— Забравяш, че си имаме работа с десетгодишно момиченце, което и ма доста относителни представи за времето. Станало е най-рано преди час.

— Колко мъже?

— Не можа да ми каже.

— Един, двама, десет?

— Повече от един. Каза мъже, а не мъж.

— Описание?

— Просто мъже.

— Бели, чернокожи? Млади, стари?

— С положителност бели. Иначе би споменала цвета на кожата. В Небраска сме все пак. Никаква представа за възрастта им. За едно десетгодишно хлапе всички възрастни са старци.

— Облекло?

— Не си спомня.

— Автомобил?

— Не може да го опише. Дори не съм сигурен, че изобщо го е видяла. Твърди, че да, и го описва като кола, но може да е бил пикап или джип например.

— Цвят?

— Не си спомня. Ако изобщо го е видяла. Може би си въобразява. Сигурен съм, че никога не е виждала пешеходец. Не и тук.

— Помни ли какво са казали?

— Не е обърнала внимание. Луси Делфуенсо отишла да отвори на позвъняването. Дъщерята на съседката видяла някакви мъже на прага, чула разговор, но си останала във вътрешната стая. Играела си нещо, което ангажирало цялото й внимание. Осъзнала, че Луси не се е върнала, цели пет минути по-късно.

— Но защо детето на Делфуенсо ще отваря вратата на чужда къща? — попита Соренсън.

— За тях и двете къщи са били като собствен дом — поясни Гудман. — Постоянно са се местели от едната в другата и обратно.

— Огледа ли района? Къщата на Делфуенсо?

— Ангажирал съм целия личен състав, но от Луси няма и следа.

— Проверихте ли другия съсед? Онзи с побелялата коса?

— Нямаше го. Тръгва за работа още в шест сутринта. В четвъртата къща не са забелязали нищо.

— Свърза ли се с щатската полиция?

— Разбира се. Но нямам какво да им предложа.

— Сигналите за изчезнали деца се приемат приоритетно, нали?

— Но какво могат да направят? Изключително свит личен състав, който действа на огромна територия. Не могат да спират и да проверяват всички.

— Добре, остави това на нас — отвърна Соренсън. — Вече пътувам към теб. Ти обаче не спирай издирването.

— Естествено. Но те може да са вече на сто километра от тук.

Соренсън прекъсна линията, без да отговори. После насочи колата към рампата, включи се в магистралата и пое на запад с почти сто и шейсет километра в час.

 

 

След десет минути бясна скорост Ричър върна пистолета на Соренсън и попита:

— Шефът ти и сигнал за изчезнало дете ли ще игнорира?

Соренсън пъхна оръжието в кобура на хълбока си.

— Шефът ми е амбициозен човек. Постоянно мечтае за големи операции. Иска един ден да стане поне заместник-директор на ФБР. От това следва, че ще изпълни всичко, което му наредят от Хувър Билдинг, които от своя страна получават инструкциите си директно от ЦРУ. Или от Държавния департамент, Министерството на вътрешната сигурност, Белия дом и изобщо от всички, които командват парада.

— Това е лудост.

— Не, нарича се модерно прилагане на закона. Време ти е да свикнеш с това.

— На каква свобода на действие можеш да разчиташ?

— На никаква. Особено когато разберат къде се намирам.

— Не им вдигай телефона.

— Няма. Поне на първите две позвънявания.

— А след това?

— След това ще ме засипят с гласова поща, есемеси и имейли. Не мога да изчезна. Няма как да не изпълня преки заповеди.

Ричър замълча.

— А ти би ли посмял? — попита тя. — Правил ли си го?

— Понякога.

— И сега си бездомен и безработен ветеран без сериозна връзка.

— Точно така. Тези неща никога не са лесни. Но всеки може да опита. Специално ти можеш да направиш нещо, преди да са те извадили от играта.

— Какво?

— Да помислиш какъв мотив са имали — отвърна Ричър. — Кой, по дяволите, ще отвлече детето на една мъртва жена? И защо? Още повече че то няма никаква представа какво се е случило с майка му.

— Не може да става въпрос за случайност. Това не е съвпадение. Няма как точно в този момент да се е появил отдавна изчезналият баща, за да предяви родителските си права. Не може да е работа и на някой педофил.

— Може би са искали да отвлекат детето на съседката. Може би са ги сбъркали. Заради къщата. Знаеш ли дали и съседката е разведена?

— Това не е съвпадение, Ричър.

— Какво е тогава?

— Не знам.

— И аз не знам — тежко въздъхна той. — Не виждам никакъв смисъл.

 

 

Шериф Гудман не беше мигнал вече трийсет часа. Беше уморен и замаян, едва се държеше на крака. Но продължаваше да работи. Нямаше причини да очаква, че похитителите са се задържали в околността, но въпреки това заповяда на подчинените си да проверят всички празни сгради — изоставени къщи, хамбари, колиби и заслони. Самият той пое постройките, за които не му стигаха хора. Но не откри нищо. Подчинените му също. Радиотрафикът преливаше от гневни и мрачни отрицателни отговори.

В крайна сметка Гудман затвори кръга и отново се озова пред къщата на съседката. Изключи двигателя, изтегна се в седалката и направи опит да задържи очите си отворени. И да мисли. Припомни си реакциите на детето при срещата им рано сутринта. Объркано и мълчаливо, то кимаше любезно и кършеше пръсти. Беше обикновено провинциално момиче, десетгодишно. Не някакво дете-чудо. Би повярвало на всеки възрастен с някакъв авторитет. Би се подчинило на всяка демонстрация на познание и опит. Би повярвало на всякакви обещания. Ела с нас, момиченце. Открихме майка ти и ще те заведем при нея.

Но кои бяха тези хора?

Кой изобщо знаеше, че Карън Делфуенсо е изчезнала? Естествено, ако не броеше собствените си подчинени и съседите. И лошите, разбира се. Но защо идваха за детето, след като бяха убили майката?

Защо?

Той слезе от колата, за да се освежи на студения въздух. Направи няколко крачки напред-назад, а след това се облегна на предния десен калник. Тук най-добре се усещаше топлината, която излъчваше доскоро работещият двигател. На изток валеше. Тъмните облаци бяха доказателство за това. Обърна им гръб и насочи вниманието си към двете къщи пред себе си. На Делфуенсо и на съседката. Сякаш търсеше вдъхновение от тях. Но не получи нищо подобно и сведе поглед към канавката. Калта беше насечена от отпечатъците на гумите му. Заприлича му на някакъв доклад за провал, изписан върху калта и водата. Цели четири пъти беше паркирал тук в рамките на няколко часа. Първия път в компанията на Соренсън след среднощния маратон до къщата на Миси Смит и обратно. Втория път рано сутринта, вече сам, за да донесе част от лошите новини. Третият беше задължителен за всеки съвестен служител на закона — да провери състоянието на нещата. Тогава откри, че Луси е изчезнала. И сега, след дълго и безплодно издирване. Отпечатъците от гуми бяха много. Май повече, отколкото трябваше да бъдат след четирите му посещения. Навътре, навън, диагонално и странично. На места се бяха образували кални локви, широки почти два метра. Приличаха на разлати казани с катран. Явно беше минал и през тях.

Но само той. Никой друг.

Погледна още веднъж, за да бъде сигурен. После тръгна напред, бавно и предпазливо, за да не унищожи уликите. Или тяхната липса. На пръв поглед му се стори, че следите от гуми са само негови. Пред къщата на Делфуенсо със сигурност нямаше други. Пред съседката — също. Там личаха единствено специфичните шарки на „Мишлен“, с които беше оборудвана неговата краун виктория. Автомобилният еквивалент на оригиналния аспирин. Той ги познаваше много добре, защото имаше задължението да разпределя бюджета на участъка и поръчваше гумите онлайн, директно от полицейския склад в Мичиган. На ниска цена, без ДДС и с пълна гаранция. Доставяха ги с пощенски камион, а ги монтираха в сервиза за гуми на Фил Ейбълсън в съседния окръг. С него бяха сключили дългосрочен договор за монтаж в замяна на ниски цени. Фил беше умник.

Гудман се върна в колата и я премести на лекото възвишение в средата на платното, където асфалтът беше сух и сравнително чист. След това слезе и отново провери следите, този път спокойно и без да бърза.

Вече беше сигурен.

Следите от гуми наоколо бяха единствено от неговите нископрофилни мишлени с размери 225/60R/16, закупени само за деветдесет и девет долара бройката, плюс пет за балансиране и монтаж.

Детето на съседката не беше видяло кола, защото не бе имало кола.

Луси Делфуенсо беше отвлечена пеша.

Но какъв бе смисълът от подобен акт, при това насред пущинаците на Небраска?