Лий Чайлд
Издирваният (8)

9

Очите на Ричър бяха затворени. Носът му не действаше. Лишен от две основни сетива, той беше принуден да се опира на останалите три — слух, осезание и вкус. В устата си имаше вкус на желязо — най-вече там, където кръвта от счупения нос се стичаше към гърлото. Пръстите на дясната му ръка докосваха плюшената тапицерия на седалката и можеха да усетят плътността на мъхестата материя. Лявата ръка лежеше в скута му, докосвайки грубия памучен панталон. Чуваше звучното плъзгане на гумите по бетонната настилка, равномерното мъркане на мотора и едва доловимото съскане на ремъците и ролките. Чуваше и свистенето на вятъра в предното стъкло и страничните огледала. Усещаше слабото пружиниране на седалките, докато телата им се поклащаха лекичко. Дон Маккуин дишаше бавно и равномерно, съсредоточен в шофирането. За разлика от него Карън Делфуенсо дишаше малко по-неспокойно, а Алън Кинг учестено, сякаш му предстоеше да вземе някакво решение. До слуха на Ричър долетя лекото шумолене на плат по гола кожа. Вероятно Кинг беше повдигнал ръкава си да погледне часовника.

Ричър отвори очи в момента, в който Кинг се обърна назад.

— Много искам да пристигнем в Чикаго преди разсъмване — обяви Кинг.

Това ме устройва, помисли си Ричър. Сутрин от там тръгват куп автобуси. На юг през Илинойс, на изток през Кентъки и съм във Вирджиния.

— Напълно постижимо — рече на глас той. — Движим се бързо, освен това през зимата се съмва късно.

— Бяхме се разбрали Дон да кара до средата на пътя, а след това аз. Но сега ми хрумна, че бихме могли да разделим разстоянието на три. Вие ще ни возите през средната третина.

— А защо не Карън?

Делфуенсо не отговори.

— Карън не шофира — рече Кинг.

— Добре — кимна Ричър. — С удоволствие ще се включа.

— Така ще бъде по-безопасно.

— Все още не знаете как шофирам.

— Движим се по прав и широк път, освен това почти няма трафик.

— Добре — отново кимна Ричър.

— Ще поемете кормилото, когато спрем за зареждане.

— А кога ще стане това?

— Скоро.

— Но защо? — полюбопитства Ричър. — Вие пътувате вече три часа, но резервоарът е три четвърти пълен. С този разход на гориво можем да преполовим разстоянието до Ню Йорк, преди отново да заредим. А може би и повече.

Кинг замълча за момент, после премигна и каза:

— Вие сте наблюдателен човек, мистър Ричър.

— Опитвам се да бъда.

— Това е моята кола. Наясно съм с всичките й номера, знаете. Индикаторът за горивото е повреден. Дълго време стрелката не мърда, а след това изведнъж пада.

Ричър не каза нищо.

— Скоро ще се наложи да спрем, повярвайте ми — добави Кинг.

 

 

Патрулките с двамата полицаи, охраняващи района на бара, бяха спрели под еднакъв ъгъл на известно разстояние от червената мазда. Сякаш за да са сигурни, че са извън опасност. В случай че изоставеният автомобил беше радиоактивен или зареден с експлозиви. Гудман спря своята краун виктория на седем-осем метра от маздата.

— Предполагам, че тук не е имало очевидци, нали? — подхвърли Соренсън.

— Щеше да е голям късмет — промърмори шерифът.

— И барът ли е изоставен?

— Не, но затваря в полунощ. Прилично заведение е.

— В сравнение с какво?

— С останалите наоколо.

— Според вас по кое време се е появила червената кола?

— Най-рано в дванайсет и четвърт. Било е късно за очевидци.

— Предполагам, че никога не сте работили в бар, нали? — подхвърли Соренсън.

— Не съм — кимна Гудман. — Защо питате?

— Защото персоналът едва ли си е тръгнал в полунощ заедно с клиентите. Някоя флегматична сервитьорка със сигурност се е замотала вътре до по-късно. Познавате ли собственика?

— Разбира се.

— Обадете му се.

— Жена е — поясни Гудман. — Миси Смит. Открай време върти това заведение, всички я познават. Няма да е доволна, че я будя.

— А пък аз няма да съм доволна, ако не го направите — рече Соренсън. Гудман измъкна джиесема си и започна да набира, а Соренсън отиде да огледа маздата. Беше с номера от Северна Каролина, а на задното стъкло имаше някакъв стикер. Купето изглеждаше ново и добре почистено. Тя се свърза с офиса си в Омаха и продиктува регистрационния номер и цифрите от стикера, после се обърна и видя, че шерифът пише с химикалка на дланта си, притиснал телефона между рамото и ухото си. Гудман прибра химикалката и изключи телефона.

— Миси Смит си е тръгнала точно в полунощ заедно с последните клиенти — подвикна той. В гласа му нямаше тържество. Тонът му не звучеше като „нали ти казах“.

— И?

— Една от сервитьорките е останала да почисти. Май го правят на ротационен принцип. Онази, която остане, получава надница до дванайсет и половина.

— Нейният номер ли записахте на дланта си?

— Да. На мобилния.

— Тази мазда е кола под наем — каза Соренсън. — С регистрация от друг щат и стикер на агенцията, където трябва да се върне.

— Най-близката агенция за коли под наем е на летището в Омаха. Мога да им позвъня.

— Вече го направих. Вие звъннете на сервитьорката.

Гудман разтвори дясната си длан пред включените фарове на колата си и започна да набира номера с палец.

 

 

Малко преди Айова магистралата се стесни до две ленти в платно. Беше абсолютно пуста. Изходите бяха на голямо разстояние един от друг. Предшестваха ги по три сини билборда, разположени на трийсетина метра един от друг. Първият съобщаваше за наличието на бензиностанция наблизо, вторият за заведение, а третият — за мотел. Бяха нещо средно между указателни табели и реклами. Някои билбордове бяха празни. При едни изходи нямаше бензиностанция, но имаше заведение, при други имаше и двете, но не и мотел. Имаше и такива, рекламиращи кръчма в близкото селище, но не и закусвалня. Ричър беше наясно с това, тъй като беше пропътувал почти цялата магистрална мрежа на страната. Част от билбордовете бяха фалшиви, подмамвайки водачите да се отклонят и да изминат трийсет-четирийсет километра по тъмни шосета, преди да открият, че рекламираното заведение не работи. Други ги насочваха към зони за почивка, където всеки можеше да се обърка от разнообразието на обектите. Там можеше да избираш между бензиностанции на „Ексън“, „Тексако“ и „Суноко“, между закусвални на „Събуей“, „Макдоналдс“ и „Кракър Баръл“, между стая в „Мариот“, „Ред Руф“ и „Камфърт Ин“. Най-точни указания даваха светлините в далечината. Подвеждащите изходи не бяха осветени, докато обещаващите водеха право към жълто-червено сияние на хоризонта.

Продължаваха да пътуват в мълчание. В един момент Алън Кинг избра някакво необозначено отклонение, което се намираше непосредствено след Демойн.

— Оттук ще бъде най-добре, Дон — подхвърли той.

На всеки от трите билборда преди отклонението беше изписана различна информация. Ричър не видя имена на големи вериги. Не беше наясно с конкретните обекти, но знаеше за какво става въпрос — за бензиностанция без име, срещу която има фургон с микровълнова печка и кана престояло кафе, а на километър по-нататък — замиращ пансион, носещ гордото наименование „мотел“. След броени минути успя да зърне и рекламата на бензиностанцията — синьо-бяла във влажния нощен въздух. Намираше се на около километър и половина встрани от магистралата и разполагаше с голям паркинг, предназначен както за леки автомобили, така и за тирове.

Дон Маккуин намали отдалече и предпазливо насочи колата към изхода. Сякаш приземяваше реактивен самолет. Погледна в страничното огледало и включи мигача, въпреки че магистралата зад тях беше абсолютно пуста. Асфалтът на рампата беше груб и гумите засвистяха. Излязоха на обикновен второстепенен път. Бензиностанцията се оказа вдясно от него, край платното, което водеше в южна посока. Като площ наистина беше голяма, но оборудването й беше минимално. Шест колонки и компресор за помпане на гуми, комбиниран с прахосмукачка, отделен сектор за зареждане на тежки камиони, влажен от локвички дизел. Навеси и козирки липсваха. Една малка кабинка за плащане, тоалетна в далечния край на парцела. Заведения нямаше.

Разбира се, рекламираните заведения се намираха точно срещу бензиностанцията. Всъщност имаше само едно — дълга и ниска барака с полегат покрив, върху който с големи бели и доста разкривени букви беше изписано: Храна и напитки денонощно. Отвъд бараката се мъдреше умалена версия на синия билборд, чиято стрелка дискретно сочеше към неосветения път и невидимия мотел зад него. Над асфалта се стелеха облачета нощна влага, сред която блещукаха кристалчета лед.

Маккуин измина трийсетте метра до бензиностанцията и спря пред най-близката колонка. Протегна ръка да изключи двигателя, след което остана на мястото си. В купето се възцари необичайна тишина.

— Идете да вземете по едно кафе, мистър Ричър — обади се Кинг. — През това време ние ще заредим.

— Не, бензинът е от мен — поклати глава Ричър. — Така ще бъде справедливо.

— За пръв път срещам стопаджия, който се натиска да плаща — усмихна се Кинг.

— Предпочитам да е така.

— Бих се съгласил, но бензинът не го плащаме ние, а компанията. Все пак пътуваме по работа, от която тя ще спечели. Не мога да позволя човек като вас да субсидира компанията, в която работя.

— В такъв случай нека поне налея бензина. Не бива сам да вършите цялата работа.

— Предстои ви да шофирате в продължение на петстотин километра — напомни му Кинг. — Това също е работа, при това нелека.

— Навън е студено.

— Аз пък си мисля, че искате да видите колко литра ще побере резервоарът — внезапно рече Кинг. — Прав съм, нали? Не повярвахте, че индикаторът е повреден.

Ричър замълча.

— Според мен би било проява на минимална любезност да повярвате на един незначителен факт, който споделя с вас човекът, предложил да ви превози на едно доста значително разстояние — добави Кинг.

Ричър продължаваше да мълчи.

— И така, кафе — отсече Кинг. — Две със сметана и една лъжичка захар, плюс каквото го иска Карън.

Делфуенсо мълчеше. Изтекоха няколко дълги секунди.

— Значи за Карън нищо — каза Кинг.

Ричър слезе от колата и тръгна да пресича шосето.

 

 

Обаждането на шериф Гудман беше поето директно от гласовата поща.

— Телефонът на сервитьорката е изключен — докладва той.

— Нормално — кимна Соренсън. — Заспала е бързо, уморена след работа. Няма ли стационарен?

— Миси Смит ми даде само мобилния.

— В такъв случай позвънете на тая Смит и поискайте адреса на жената. Налага се да почукаме на вратата й.

— Не мога да се обадя още веднъж на Миси Смит.

— Напротив, можете.

В същия момент зазвъня нейният мобилен телефон. Монотонно електронно жужене вместо някоя от обичайните мелодии. Тя го включи, послуша известно време, каза „добре“ и го изключи.

— Маздата е била наета от летището на Денвър. Клиентът е бил сам. С поред моите хора шофьорската книжка и кредитната му карта са били фалшиви.

— Денвър? — вдигна вежди Гудман. — Не е ли по-разумно човек да вземе самолет до Омаха, откъдето да наеме кола?

— Денвър е много по-голямо и по-оживено летище. Там се наемат двайсет пъти повече коли, отколкото от Омаха.

Отново прозвуча същото електронно жужене. Соренсън включи телефона и този път гърбът й видимо се изпъна. Явно говореше с началника си. Универсалният език на тялото.

— Повторете, ако обичате — каза тя. След малко добави: — Слушам, сър. — Изключи апарата, помълча известно време и накрая промърмори: — Нещата започват да стават много странни.

— В какъв смисъл? — попита Гудман.

— Моите хора на помпената станция са свалили отпечатъците на убития и са ги изпратили за проверка. При търсенето в базите данни неочаквано са задействали някакъв компютър в Държавния департамент.

— В Държавния департамент? Това не са вашите хора. Там се занимават с външните работи. Вие сте част от Министерството на правосъдието.

— Аз не съм част от нищо — поклати глава Соренсън.

— Но защо Държавният департамент?

— Все още не знаем. Може би мъртвецът е бил от техните. Или са го познавали.

— Дипломат?

— Наш или чужд.

— Тук, в Небраска?

— Никой не ги е вързал за бюрата им.

— Не ми приличаше на чужденец.

— Не приличаше на нищо. Беше целият в кръв.

— Какво ще правим?

— Ще положим максимални усилия — отвърна Соренсън. — Това изискват от нас. Къде са двамата мъже в момента?

— В момента? Могат да бъдат на милион места.

— Значи е време да рискуваме. Преди да ми отнемат случая или да ми сложат някой наблюдаващ. Едно от двете ще се случи още утре сутринта. Така че ще трябва да положим максимални усилия. Да допуснем, че тези двамата са все още на път.

— На кой път? Има милиони пътища.

— Да допуснем, че са останали на междущатската магистрала.

— А дали е така?

— Най-вероятно не са местни хора. И в момента се прибират по домовете си, които не са никак близо.

— В каква посока?

— Във всякаква.

— Споменахте, че е възможно да пътуват поотделно.

— Вероятността не е голяма. Според статистиката след сериозно престъпление повечето извършители остават заедно. Такава е човешката природа. Нямат си достатъчно доверие.

— Статистиката?

— Понякога тя върши доста работа.

— Добре, ясно. Ако още са заедно и пътуват по междущатската и ако са тръгнали на запад, в момента би трябвало да са изминали поне една четвърт от разстоянието до Денвър. А ако са тръгнали на изток, отдавна би трябвало да са в Айова.

— Скорост?

— Най-вероятно около сто и двайсет. Пътната полиция не обръща внимание на коли, които се движат с такава или по-малка скорост. Поне не тук. Освен при влошени атмосферни условия, но тази нощ времето е ясно.

Максимални усилия. Рискувай. Соренсън потъна в напрегнат размисъл. Трийсет секунди по-късно отново включи джиесема си и поиска още две пътни блокади на междущатската магистрала, и двете на по-малко от час път. Първата на запад, на стотина километра след първата четвърт от разстоянието до Денвър. Втората на изток, при същите условия. Полицията трябваше да търси двама мъже на неустановена възраст без отличителни белези, евентуално с кръв по дрехите и притежаващи хладно оръжие.