Лий Чайлд
Издирваният (54)

59

Ричър се размърда в стола и прокара пръсти през косата си.

— Алън Кинг спомена, че двамата с брат му не си говорели — рече той.

— Той е живял в Канзас Сити, така ли? — попита Соренсън.

— Мисля, че да.

— А може би не. Но дори да е живял там, е възможно да не са се срещали. Канзас Сити е достатъчно голям.

— Знам — кимна Ричър. — Милион и половина жители.

— Наистина ли са толкова?

— Кодът му е осемстотин и шестнайсет.

— Ясно.

— Значи случайните съвпадения стават три — проточи Ричър. — Преди седем месеца Делфуенсо се преселва в най-затънтената част на Небраска. По същото време Питър Кинг отива да живее в Канзас Сити, Мисури, където може би е живял брат му, с когото може би не си е говорил. Едновременно с това вашите хора от Отдела за борба с тероризма, базирани в Канзас Сити, стартират една доста сложна операция под прикритие много близо до новия дом на Делфуенсо в най-затънтената част на Небраска.

— Не може да имаме три случайни съвпадения. Много са.

— Бих се съгласил, но само теоретически — кимна Ричър. — На практика доказаните са две.

— Как са доказани?

Ричър се наведе към леглото и натисна матрака с длан, сякаш за да провери гъвкавостта му.

— Първо, Питър Кинг действително е брат на Алън Кинг, а Алън Кинг действително е бил лош човек. Толкова лош, че един агент под прикритие на ФБР е принуден да го застреля и да изгори тялото му в умишлено предизвикан пожар. Една доста категорична дефиниция за лош човек, не мислиш ли?

— И второ?

— Прекият ти началник те изпраща тук, защото си открила, че Делфуенсо се е преселила в Небраска преди седем месеца. На същото място, на което хората просто се препъват в изобилието от доказателства за провеждането на операция под прикритие. Следователно Делфуенсо е част от въпросната операция под прикритие.

— Каква част?

— Да идем да я попитаме — отвърна Ричър.

Ричър спря на няколко крачки от стаята на Делфуенсо, а Соренсън пристъпи към вратата и тихо почука. Изтече цяла минута, преди отвътре да прозвучи подрънкването на предпазната верижка. Вратата се открехна.

— Кой е? — попита шепнешком Делфуенсо.

Шепне, защото детето й току-що е заспало, помисли си Ричър.

— Карън Делфуенсо? — попита Соренсън.

— Да?

— Аз съм Джулия Соренсън от бюрото на ФБР в Омаха. Миналата нощ участвах в операцията по освобождаването ви.

Делфуенсо предупредително изшътка с едва прикрито нетърпение. Ричър очакваше това, тъй като десетгодишното момиченце току-що беше заспало. После се сбъдна и второто му очакване — жената излезе навън, избута Соренсън и се отдалечи на три метра по алеята, където можеха да разговарят нормално.

— Моля да ме извините — рече Соренсън. — Не искам да ви досаждам, а само да ви се представя и да проверя дали сте добре.

— Добре съм — намръщено отговори Делфуенсо, без да забележи Ричър, който се шмугна в стаята.

От предишната си визита беше наясно с разположението на мебелите и можеше да се ориентира дори на тъмно. А в стаята наистина цареше мрак, но електрическият ключ в отворената баня беше с вградена оранжева лампичка. Това слабо сияние беше достатъчно, за да може той да зърне фигурата на Луси, която спеше на леглото в дъното, по-далече от вратата. Беше легнала на една страна, свита като ембрион и здравата омотана в завивките. Чаршафът опираше в брадичката й, а косата й се беше разпиляла върху възглавницата — черно върху бяло. Ричър напрегна поглед и откри дамската чанта на Делфуенсо върху съседното легло. То беше по-близо до вратата и фотьойлите. Добре помнеше как чантата беше отскочила, когато притежателката й я подхвърли на леглото. Матраците навсякъде бяха меки, а не опънати като трамплин. Не твърди като барабани. Но въпреки това чантата беше отскочила, сякаш бутилката с вода все още беше вътре.

Пристъпвайки безшумно по килима, той я взе и я понесе към банята. Там простря хавлиена кърпа върху плота на мивката и я приглади със свободната си длан.

После изсипа отгоре съдържанието на чантата, възползвайки се максимално от бледата светлина на електрическия ключ. Предпазните мерки подействаха, но частично. Шумът от изсипването наистина беше приглушен, но все пак се чу леко тракане.

Ричър замръзна на място и се ослуша. Луси продължаваше да спи. Дишаше дълбоко и равномерно.

Той се зае да разглежда съдържанието на чантата. Имаше какво ли не — гримове, четка за коса, два пластмасови гребена, шишенце парфюм, две наченати опаковки дъвка, портмоне с три долара, но без кредитни карти, издадена преди седем месеца шофьорска книжка от щата Небраска. Беше на името на Делфуенсо, с адреса, който Ричър вече познаваше. Оказа се, че е четирийсет и една годишна. Имаше още пиличка за нокти и клечка за зъби в хартиена опаковка, вероятно прибрана от някоя закусвалня. Монети на обща стойност седемдесет и един цента, химикалка и ключ за входна врата, окачен на халка с кристална висулка.

В следващия момент откри и шишенцето аспирин, но вода нямаше. Единственото тежко и обемисто нещо в чантата беше библията с твърди корици, по-малка от енциклопедия и по-голяма от книга за четене. Доста дебела. Тъмночервена мукава отпред, тъмночервена мукава на гърба. Златни букви на гръбчето, златни букви на корицата. Светата Библия. Изглеждаше почти неупотребявана. Рядко разгръщана.

Оказа се, че изобщо не може да бъде разгърната. Корицата и листовете бяха слепени от някаква жълтеникава и отдавна засъхнала течност. Вероятно от нещо, което се беше разляло в чантата. Сок от грейпфрут. Или от портокали. Нещо такова. Нещо сладко. Може би малка картонена опаковка със сламка или захлупена чаша с подсладена напитка за детето, която се беше преобърнала.

Но защо беше оставила библията вътре? Дали пък не съществуваше някаква забрана за изхвърляне на повредени екземпляри? Той не знаеше това. Все пак беше доста далече от теологията.

Направи му впечатление, че е доста тежка за книга. Всъщност прекалено тежка.

Опита се да отдели с нокти корицата от първата страница. Оказа се невъзможно. Лепнещата течност ги бе запечатала здраво. Разпределена равномерно навсякъде. Ричър направи опит да си представи как сокът се разлива в чантата, капейки от сламката или капачката на картонената чаша, а след това изпълва чантата и накисва свещената книга равномерно, навсякъде.

Не, това нямаше как да стане.

Разлетият сок щеше да остави петно, може би голямо, което обаче не можеше да покрие цялата книга. Част от нея щеше да остане неувредена. Намокрените страници щяха да се издуят, но другите нямаше как да претърпят промяна. Ричър беше виждал книги в подобно състояние. Обикновено изцапани с кръв. Но никога равномерно и навсякъде.

Взе един от гребените на Делфуенсо и заби тънките му зъбци между корицата и слепените страници. Натисна го нагоре и надолу, докато оформи тънки пролуки в плътно слепената маса. После заби нокти в пролуките и ги заплъзга рязко наляво-надясно.

Корицата се отлепи и книгата се отвори.

Оказа се, че вътрешността е изрязана с бръснач и на нейно място има дупка с добре оформени очертания, приблизително правоъгълна, с размери осемнайсет на петнайсет, дълбока около пет сантиметра. Почти цялото книжно тяло липсваше. Това беше причината да се използва лепило. За изграждането на стени. Тънки, но здрави. Наподобяваше кутия за бижута.

Но вътре нямаше никакви бижута.

Дупката беше оформена така, че да побере три неща — автоматичен пистолет „Глок 19“, мобилен телефон „Епъл“ в комплект със зарядно и тънко калъфче за лични документи.

„Глок 19“ беше компактната версия на „Глок 17“. Десетсантиметрова цев, по-малък и по-лек. Общопризнато дамско оръжие.

Лесно за скриване в женски дрехи.

Беше зареден с осемнайсет 9-милиметрови патрона „Парабелум“. Седемнайсет в пълнителя и един в цевта, готов за стрелба. Този модел нямаше ръчен предпазител. Просто се прицелваш и стреляш.

Телефонът беше изключен. Празен екран, лъскаво черно капаче отзад, с малка сребриста ябълка, отхапана отдясно. Ричър нямаше идея как да го включи. Би трябвало да има бутон или комбинация от бутони, които задействат апарата след едновременно и малко по-продължително натискане. Зарядното представляваше бяло кубче, пригодено за включване в мрежата от едната страна и сложен правоъгълен жак накрая на дълъг бял кабел.

Калъфчето за документи беше от фина черна кожа. Ричър го отвори. Приличаше на миниатюрна книга. Лявата страница представляваше цветен щит, около който беше изписано Министерство на правосъдието. Федерално бюро за разследване. Дясната беше заета от снимка на Делфуенсо. Лицето й изглеждаше малко бледо от светкавицата и малко зелено от луминесцентното осветление над главата й. Но без съмнение беше нейното лице. Снимката беше запечатана с официален печат и холограма, върху която се повтаряше същият текст: Министерство на правосъдието. Федерално бюро за разследване. Холограмата пресичаше документа по цялата му дължина.

Специален агент Карън Делфуенсо.

Ричър върна вещите в издълбаната библия и притисна корицата върху повредите, които беше причинил. После тихо се плъзна покрай спящото дете и се измъкна навън. Насочи се към двете жени, които продължаваха да стоят на пътеката.

Соренсън говореше нещо с равнодушен глас, колкото да мине времето. Делфуенсо изглеждаше отегчена и малко нетърпелива. Доловиха скърцането на чакъла под обувките му и се обърнаха.

Ричър размаха библията и подхвърли:

— Хайде да се помолим.