Лий Чайлд
Издирваният (32)

35

Думите на Соренсън увиснаха в студения нощен въздух. Имам заповед да те арестувам и да те откарам обратно в Небраска.

За миг едрият мъж не реагира, а после се усмихна. Любезно и широко, сякаш се развесели от многократно чувана шега.

— В такъв случай ти желая късмет — рече той.

Не помръдна. Просто си седеше на разкривения стол с изопнати крака и увиснали ръце.

— Говоря сериозно — предупреди го Соренсън.

— Те бяха адски неорганизирани, нали?

— Кои те?

— Двамата извършители. Предполагам, че криминолозите са събрали богат материал.

— Кой си ти?

— Искам да кажа, че да задигнеш кола означава, че си отчаян, нали така? Не можеш да разчиташ на лесно отвличане. Може да няма трафик, може да попаднеш на неподходящата жертва и да получиш куршум в лицето.

— Какво искаш да кажеш?

— Те ми се представиха с имената си. Най-вероятно истинските. Не звучаха като предварително избрани псевдоними. И според мен не бяха такива. Защото и всичко друго около тях не изглеждаше подготвено много добре.

— С какви имена ти се представиха?

— Алън Кинг и Дон Маккуин.

— Кинг и Маккуин? На мен ми звучат абсолютно фалшиво.

— Не. Ако бяха измислени, щяха да изберат нещо по-добро. Освен това ми ги казаха най-спокойно, защото ми бяха издали присъдата.

— Какво искаш да кажеш? — повтори въпроса си Соренсън.

— Онзи, който се представи като Алън Кинг, каза, че имал брат, служил в армията — Питър Кинг. Според мен това е добра отправна точка.

— Отправна точка за какво?

— За проследяването им.

— Кой си ти? — отново попита Соренсън.

— Разкажи ми за шефа си.

— Защо?

— Той е амбициозен, нали? Иска да го потупат по рамото. Убеден е, че един арест преди разсъмване ще изглежда много добре. И може би е прав. Действително може да изглежда добре. Но по-добрата тактика в случая е гъвкавостта.

— Преговаряш с мен, така ли?

— Мисля, че няма смисъл да бързаш обратно към Небраска, след като Карън Делфуенсо за последно е била забелязана да пътува в обратна посока. Предполагам, че твоят шеф ще може да разбере това. Отлагането на удовлетворението е хубаво нещо. То е изградило средната класа.

— Технически погледнато, ти оказваш съпротива при арест — предупреди го тя. — Това означава, че мога да те гръмна без никакви неприятни последици.

— Ами давай тогава. Нима си мислиш, че искам да живея вечно?

Тя замълча.

— Ще ти кажа името си — подхвърли Ричър.

— Вече го знам. Написал си го в мотелския регистър. Казваш се Скаурън.

— Ето, виждаш ли? На това му се казва убедителен псевдоним. Веднага го прие като автентичен. През шейсета година Бил Мус Скаурън постига коефициент на успеваемост триста и девет за „Янките“, а следващия сезон подобрява постижението си на триста седемдесет и пет.

— Не се казваш Скаурън, така ли?

— Не. Просто защото не мога да удрям като професионалните питчъри във Висшата лига. Но трябва да обърнеш внимание на шейсета година. Най-вече на „Световните серии“, които се провеждат тогава. „Янките“ се борят за десетата си купа през последните дванайсет години. Побеждават „Пайрътс“ с петдесет на двайсет и седем, постигат коефициент триста трийсет и осем срещу двеста петдесет и шест, правят десет хоумръна срещу четири и два шутаута чрез Уайти Форд. Но въпреки това губят мача.

— Какво общо има бейзболът?

— Той е илюстрация. Той е метафора. Винаги е бил такъв. Поуката е, че винаги можеш да завършиш със загуба, когато си на крачка от победата. Точно това ще направиш и ти, ако ме помъкнеш обратно към Небраска.

Соренсън мълча в продължение на цяла секунда, после наведе дулото на пистолета надолу.

 

 

Ричър проследи движението й с очи и си помисли: Готово, вече е в торбата. Или почти е там. Цялата работа отне две минути и двайсет секунди. Разбира се, имаше колебание и гняв, но въпреки това избегнаха скандалите, крясъците или физическия сблъсък. Стана много бързо и безопасно. Защото, макар и способен на тежки поражения, 22-калибровият патрон на Маккуин беше детска играчка в сравнение с 9-милиметровите муниции тип „Парабелум“ на Соренсън.

— Казвам се Ричър — представи се той. — Малкото ми име е Джак.

Работил съм дълго време като военен полицай.

— А сега? — попита Соренсън.

— Сега съм безработен.

— Къде живееш?

— Никъде.

— Какво означава това?

— Каквото чуваш. Пътувам от място на място.

— Защо?

— А защо не?

— И наистина ли се придвижваш на автостоп?

— Наистина.

— Защо отиваш във Вирджиния?

— По лични причини.

— Това не е изчерпателен отговор.

— Но е всичко, което мога да ти предложа.

— Искам повече. Нужна ми е подробна информация.

— Отивам във Вирджиния заради жена.

— Която и да е?

— Не, една определена жена.

— Коя?

— Говорих с нея по телефона. Звучеше много приятно. Реших, че не е зле да се срещнем.

— Говорил си с нея по телефона? Но не си я виждал?

— Още не.

— Прекосяваш половината страна, за да потърсиш жена, която никога не си виждал?

— Защо не? Трябва да бъда някъде. Вирджиния е място като всяко друго.

— Мислиш ли, че тази жена ще пожелае да прекара част от времето си с теб?

— Вероятно не. Но трябва да проверя, нали?

— Трябва да е страхотна жена.

— Има много хубав глас. Това е всичко, което знам. Засега.

Още трийсет и пет секунди. Общ сбор две минути и петдесет и пет секунди. Почти победих. Това е по-бързо, отколкото с физически сблъсък. И по-безопасно.

— Какво друго искаш да знаеш? — попита той.

— Как си счупи носа?

— Един ме фрасна с приклада на пушката си.

— В Небраска ли?

— Да.

— Защо?

— Знам ли? Някои хора са агресивни по природа.

— Ако не си този, за когото се представяш, мога да загубя работата си. И дори да вляза в затвора.

— Знам. Но аз съм този, за когото се представих. Ти също. И за разлика от шефа си знаеш, че Карън Делфуенсо е най-важната фигура в тази история.

Соренсън не каза нищо. След известно време кимна и попита:

— И тъй, откъде започваме?

Бинго. Три минути и двайсет и една секунди. Но в следващия миг иззвъня телефонът й и всичко приключи, преди да е започнало.

От гледна точка на Соренсън звъненето представляваше дразнещо прекъсване в най-неподходящия момент. Поне в началото. Едрият мъж беше на път да й каже всичко — кой е, откъде е, как е попаднал тук. Всеки разпит беше различен. Понякога си струваше да го продължиш малко повече, да се преструваш, че вярваш, че си готов да сътрудничиш, да се правиш на убеден. По този начин той щеше да свали гарда и истината щеше да излезе наяве. Още пет минути и всичко щеше да е наред.

Тя погледна телефона, който жужеше в дланта й. Нямаше как да бъде Железния, който в момента беше зает да пише на компютъра и да проверява текста за правописни грешки. Най-вероятно беше дежурният агент в Омаха, получил някаква нова и важна информация. Може би отговор на запитването й за човек с лицеви наранявания. Може би едрият мъж насреща й беше издирван в няколко щата. Скаурън, Ричър, или както там му беше името. В такъв случай обаждането нямаше как да бъде дразнещо прекъсване, а по-скоро кратък път към истината.

Тя натисна бутона за приемане.

Беше дежурният агент.

— Щатската полиция в Айова докладва за ново обаждане на деветстотин и единайсет — обяви той. — Някакъв фермер съобщил за запален автомобил на границата на имота му.

— Къде?

— На около осем километра южно от теб.

— Какъв автомобил?

— Не знае. Бил доста далече от дома му. Той притежава голяма ферма. Мисли, че става въпрос за обикновена кола.

— Кой поема гасенето?

— Никой. Най-близката пожарна е на осемдесет километра от там. Ще я оставят да изгори. В Айова е зима все пак. Какво може да подпали?

Тя изключи телефона и вдигна глава към едрия мъж.

— Подпалена кола на осем километра от тук.

Мъжът се изправи с бързо и плавно движение, прекоси паркинга и спря по средата на шосето.

— Виждам го — извика след известно време той. — Забелязах го още преди да дойдеш.

Тя се присъедини към него, продължавайки да стиска пистолета. Видя сиянието на хоризонта. Бледооранжево, като от лагерен огън.

— Това не е добре — поклати глава мъжът.

— Мислиш, че е тяхната импала?

— Ще бъде странно, ако не е тя.

— Ако пак са сменили колите, ние сме прецакани.

— Ще ни върнат доста назад — кимна той.

— Истината ли ми казваш?

— За какво?

— За името си например.

— Джак Ричър — рече той. — Приятно ми е да се запознаем.

— Имаш ли някакъв документ?

— Един изтекъл паспорт.

— На чие име?

— Джак Ричър.

— Приличаш ли си на снимката?

— По-млад съм. И по-тъп.

— Качвай се в колата.

— Отпред или отзад?

— Засега отпред — отвърна тя.

 

 

Тази краун виктория си беше транспортно средство и нищо повече. Никаква прилика с мобилен офис или команден център. Ричър се настани на предната седалка. Не видя нито лаптопи, нито мощни радиостанции, нито оръжия. На таблото имаше грубо монтирана стойка за мобилен телефон и допълнителен ключ, вероятно за управление на мигащите светлини.

Соренсън седна до него, включи на скорост и изкара колата изпод навеса. Напусна алеята в обратна на часовниковата стрелка посока и излезе на пътя. По същия начин като Алън Кинг, но доста по-бавно от него. Тежката машина изскочи на асфалта с проскърцване и странично разклащане на амортисьорите. После Соренсън стъпи на газта. Пътят беше прав като стрела. Пожарът гореше точно насреща. Понесоха се към високите ярки пламъци. В съзнанието на Ричър изплува стих от една песен на „Пинк Флойд“: Да се насочим към сърцето на слънцето.

Малко след като преодоляха половината разстояние, стана ясно, че огънят е толкова силен заради бензина.

Краищата на оранжевите пламъци бяха светлосини и буйни. Над тях трябваше да се издига облак черен дим, но небето на юг беше все още тъмно и облакът не се виждаше. На изток вече просветляваше. Тънка бяла линия очертаваше хоризонта. За миг Ричър си помисли за Чикаго и първите автобуси на „Грейхаунд“, потеглящи от автогарата на Уест Харисън Стрийт. После ги прогони от съзнанието си. Друго време, друго място. Насочи вниманието си към шофирането на Соренсън. Кракът й здраво натискаше педала на газта. Мускулите на дясното й бедро се очертаваха съвсем ясно.

— Колко време си служил в армията? — попита тя.

— Тринайсет години.

— Чин?

— Уволних се като майор.

— Боли ли те носът?

— Да.

— Съжалявам.

— Трябваше да видиш другия.

— Беше ли добро ченге в армията?

— Бях достатъчно добър.

— Какво означава това?

— Мисля, че бях нещо като стария Скаурън в бейзбола. През повечето години постигах над триста. А когато се налагаше, стигах и до триста седемдесет и пет.

— Получавал ли си медали?

— Всички получавахме медали.

— Защо не живееш никъде?

— Ти имаш ли къща?

— Разбира се.

— И щастлива ли си от този факт?

— Не напълно.

— Това е отговорът на въпроса ти.

— Как ще ги открием, ако отново са сменили колата?

— Има много начини — отвърна Ричър.

Когато приближиха на два километра от пожара, огънят придоби форма — беше широк в основата, стесняващ се нагоре. От осемстотин метра Ричър забеляза странни мехури и огнени снопчета — бледосини, буйни и почти невидими. Допускаше, че резервоарът все още е цял, но вече разкривен и напукан от високата температура. През пукнатините изригваха огнени езици, причинени от вътрешното налягане. Бяха прави и силни, издигащи се на височина два-три метра. Колата в центъра на огненото кълбо се беше превърнала в яркочервен скелет, който подскачаше и се гърчеше в нажежения въздух. Ричър спусна страничното стъкло и долови далечното съскане и пукане. Извади ръката си навън и я насочи към пожара. Веднага усети топлината.

— Не се приближавай твърде много — предупреди той.

Соренсън намали.

— Мислиш ли, че резервоарът ще избухне? — попита тя.

— Вероятно не. Врящият бензин изтича през пукнатините. Няма високо налягане, а горенето е прекалено силно, за да позволи взрив. Поне засега, разбира се.

— Колко бензин им е бил останал според теб?

— В момента на възпламеняването ли? Не съм сигурен. Но преди шейсет километра беше пълен догоре.

— Какво ще правим тогава?

— Ще чакаме. Докато избухне или докато огънят затихне достатъчно, за да разберем това ли е колата им.

 

 

Соренсън спря на триста метра от пожара и отби на банкета като всеки съвестен полицай. После включи на заден и отдалечи колата чак до храсталаците. Предпазлива жена. Нямаше никаква опасност някой да ги блъсне отзад просто защото липсваше трафик. Ричър гледаше право пред себе си и чакаше. Бензинът скоро щеше да свърши. В движение тази кола беше изразходвала доста гориво, за да произведе някакви си хилави конски сили. Най-много сто, които бяха достатъчни да тласкат един седан от средна класа по равен път. Но в момента същият резервоар захранваше пожар, който гореше с интензивността на фосфорна бомба.

— Откъде са отмъкнали колата? — попита той. — На някой светофар?

— Не — поклати глава Соренсън. — От паркинга зад бара, в който работи Делфуенсо. Според мен са се опитали да я откраднат, но тя е излязла навън. Може би се е включила алармата или Делфуенсо просто си е тръгвала.

— Беше с чантата си — каза Ричър.

— Значи си е тръгвала. Отбили са да си купят ризи, а след това са хванали магистралата.

— И вода.

— Откъде знаеш?

— Пих от нея. Беше все още студена. От какво бягаха?

— Заклали са някакъв мъж.

— В бара ли?

— Не. В една изоставена помпена станция на пет километра от там. По време на някаква много странна среща.

— А как са изминали петте километра до бара? Пеша ли?

— С колата на жертвата.

— Защо не са я задържали?

— Беше яркочервена, вносна. Имаме и очевидец.

— На самото убийство?

— Малко или много, да. Със сигурност на оттеглянето им.

— Кой е очевидецът?

— Фермер, на около петдесет години.

— Свърши ли ви работа?

— Горе-долу. Не бих казала, че е най-острият нож в чекмеджето. Видял жертвата да влиза, следвана от двамата извършители. После видял как извършителите излизат и потеглят с червената кола.

— А къде е била тяхната? Нима са били без кола?

— Никой не знае.

— Ако са имали своя кола, без съмнение биха използвали нея. Следователно са стигнали до местопрестъплението с колата на човека, когото са убили.

— Моят криминолог е на друго мнение.

— Коя е жертвата?

— Търговски аташе. Бил е в няколко наши посолства по света. Установено е, че владее арабски.

— С какво са го заклали?

— С голям нож. Дължина на острието над двайсет сантиметра. Може би ловджийски.

— Какво търси в Небраска един търговски аташе?

— Никой не знае. Бил между две назначения. Червената кола е наета на летището в Денвър. Човекът най-вероятно е долетял отнякъде, а след това е шофирал. Никой не спомена причината, поради която би го направил. Нито пък откъде е дошъл. Но Държавният департамент се тревожи за него. Изпратиха специален човек.

— Вече?

— Циркът настъпи малко след като моите криминолози взеха отпечатъци от жертвата. Без никакво предупреждение на мястото се появиха двама агенти от Отдела за борба с тероризма, а след това и човекът от Държавния департамент. Моят началник будува цяла нощ, а като капак на всичко очевидецът изчезна.

— Странна работа — рече Ричър.

 

 

В крайна сметка огънят угасна. Почти едновременно с изгрева на слънцето. Небето на изток се обагри в златисто, червено и розово в момента, в който стихващият пожар погълна последните капки бензин. За сметка на по-големия, който подпали хоризонта. Студената дневна светлина бързо придаде форма и очертания на почернелия скелет.

Колата беше паркирана на банкета, обърната на юг. Гумите бяха изгорели. Стъклата ги нямаше, а боята се беше олющила. Ламарината беше придобила сиво-оранжев цвят, образуващ странни конфигурации. Стърнището от двете страни на пътя се бе превърнало в черна пепел. Тук-там се мяркаха слаби пламъчета — плахи и колебливи на фона на това, което се беше случило преди малко.

Соренсън изкара колата на асфалта и се приближи. Ричър напрегна взор към овъгления скелет. Създаването на този автомобил бе започнало именно така — от гол скелет, постепенно обгърнат от лъскави ламарини. Сега свършваше по същия начин.

Беше шевролет импала. Без никакво съмнение. Ричър познаваше отлично формата на багажника, плоските странични врати, издутината на покрива, извивката на предния капак. Гледаше я отзад, но беше напълно сигурен относно модела. Това беше шевито на Карън Делфуенсо.

Изтърбушено и празно.

Моята кола.

После очите му се напрегнаха. Колата не беше празна.